Димитър Мантов
Цар Симеон (13)

1.

Вече като престолонаследник участвах в похода през онази неспокойна пролет, когато беше обърнат в бягство отрядът на доместика Пот Аргир. Баща ми остана във Велики Преслав, а мене изпрати с кавхан Тодор към Цариград — прекъснатият четвърти поход към ромейската столнина продължаваше…

Като не успяха да пренесат сраженията на наша земя, ромеите решиха да опазят околностите на Константинопол от разграбване. Императорските воини се бяха разположили на стан в равнинните и ниски места при Пиге^[1] край самата столнина и както кавхан Тодор отгатна, замисъла на командващия им беше да ни заставят да водим сражение в неудобно за нашата конна войска място — бойно поле широко едва осем-девет поприща. Подготвили бяха и изненада — но за нея по-късно.

Кавханът пусна напред само разузнавателни тройки и десятки, а цялата ни войска скрито се съсредоточи на двайсетина поприща от Цариград. Не разпъвахме стан, само наредихме в кръг обозните коли. Беше забранено да се палят огньове.

Това беше безсънна и напрегната нощ — разузнавачите постоянно донасяха сведения за ромеите. Узнахме, че наблизо в Златния рог са закотвени много ромейски бойни кораби, пълни с войници.

По първи петли — в обозните коли винаги имаше петли за отмерване на времето — кавханът нареди да започнем безшумно придвижване напред — трябваше да заемем височините, от които се открива изглед към Златния рог и равнината около Пиге.

Бързо разпръснахме ромейската конна охрана по височините.

Първите лъчи на слънцето ни огряха по билото и щом се построихме в бойни редици — дружина до дружина, с развети знамена, викове и удари на барабани се впуснахме в настъпление.

Деляха ни няколко поприща от ромеите. Докато летяхме напред, те успяха да се наредят за сражението. Но нашата езда беше вихрена и още при първото съприкосновение дясното ни крило отблъсна назад врага. Ромеите свиха бойния си ред към Златния рог. И вместо те да ни изненадат с пехотата, която, като слезе от корабите, трябваше да удари нашето ляво крило, ние ги заплашихме с обкръжаване. Една част от ромеите се спаси в крепостта — сред тях, както по-късно узнахме, бил нещастният Пот Аргир с брат си Леон.

Останалите вън от крепостта ромеи имаха само един начин на спасение — да се качат на корабите и да отплуват надолу по Златния рог. Натам бягаха всички — и военачалници, и обикновени воини.

Ректорът Йоан успя да се качи на дромона на друнгария Алексей Муселе, а сам друнгарият тъкмо се катереше по стълбата на дромона, следван от своя протомандатор, когато стълбата се залюля, те двамата паднаха във водата и се удавиха. Странното бе, че ромеите не се и опитваха да се наредят в боен ред, а всички бягаха. Едни бяха избити, други се издавиха в Блатния рог, но и много от тях взехме в плен.

По-късно кавхана се ядосваше, че в началото на сражението, когато ромеите побягнаха, не заповяда заедно с отстъпващите в крепостта да се вмъкнем и ние през някоя от отворените тогава врати.

Но и това, което сторихме, не беше малко, още повече че опожарихме дворците в Пиге и целия Стенон^[2].

За това сражение след десетилетия узнах какво беше записано в една ромейска летопис — че по жертви и отзвук е едно второ Ахело и че е резултат на безразсъдството и неопитността на ромейските военачалници, които имали за съюзник дързостта.

Това, струва ми се, не е съвсем вярно. Друго е обяснението за поражението край Златния рог — ромеите се опитаха да се сражават като нас, да наложат и мястото, и начина на водене на боя. Но нашата вихрена конница е по-добра от тяхната и освен това те твърде много разчитаха на пехотата си и на воините, които криеха по корабите.

Кавхтът изпрати във Велики Преслав вестители за победата, а оттам веднага долетя конник с благодарността на царя и със заповед да се придвижим към Адрианопол. Беше ред на втората след Цариград ромейска крепост и може би щяхме да се справим бързо с нея, ако не се бяха случили други събития…