Димитър Мантов
Цар Симеон (11)

1.

Когато тръгна за четвърти път към Цариград баща ни обяви, че ние двамата — брат ми Михаил и аз, ще сме негови наместници в столнината. Но всички знаеха, че аз съм истинският му наместник, защото тогава Михаил беше много зле, често получаваше припадъци и съвсем се измъчи. Веднъж се сетих, че може би димът от корените от бял оман, с който баща ни лекуваше своите болки в гърдите, ще помогне на Михаил. И наистина той започна да се съвзема по-бързо след пристъпите, но страхът го караше по цели дни да стои в горницата си, обвит в дима.

Бях на двадесет години и нямах представа какви са тежестите на царската власт. Затова отначало ми се струваше, че върху мен се струпват планини. В двореца от сутрин до вечер идваха царски люде и просители за какво ли не. Тогава не знаех, че всеки се грижи най-вече за себе си, а притворството му помага да представя нещата така, като че ли се труди за държавата, за царя, за несправедливо страдащите, с една реч за другите. И все пак долавях неискреността, дребните хитрини. Дойде веднаж стар боил — един от онези четиридесет и осем боили, които някога подкрепили дядо ми, светият княз Борис-Михаил през съдбовната осемстотин деветдесет и трета година — и тихичко ми заразправя, че войната с ромеите, която продължава вече осма година, предизвиква недоволство, има хиляди сираци, а също така и хиляди осакатени воини, за които никой не се грижи.

Осакатените, окуцелите, останалите без зрение воини бях виждал много пъти около църквите, в манастирите и по тържищата — че са пострадали от войните, личеше по някои останали от войнишките им години дрехи, но най-вече по вида им — отличаваха се от другите просяци по това, че не молеха за милост, нито протягаха ръце. Като че се бяха наговорили мълчаливо да стоят и да гледат така, сякаш не виждат кой минава покрай тях.

И друго каза старият боил: за последния поход, изпращането на младите воини станало не както е обичайно с песни и веселие, а повече с плач. И по-рано някоя майка или невяста проплаквала, но сега след отминаващите дружини се носели вопли и ридания като на умряло.

Когато запитах стареца защо не каже всичко това на баща ми, той само мълчаливо ме изгледа, поклати глава, стана и си отиде.

В такива мигове на смут се молех на бога да ме осени с великия дар, наречен тайнозрение.

Когато бях на десетина години разказваха за „влахернското чудо“ — в Цариград, в църквата при Влахернския дворец, по време на всенощната служба, в четвъртия час на утринта, Христа ради юродивия Андрей като повдигнал нагоре очи, видял небесната царица, покровителка на целия свят, пресветата дева-богородица, как стои във въздуха и се моли, като цялата сияе в слънчева светлина и покрива богомолците в храма със своя омофор^[1]. Освен юродивия Андрей, светата богоматер видял още неговия ученик и приятел Епифаний, за другите богомолци тя останала невидима. Отец Йоан Екзарх тогава ми обясни, че това е станало така, защото двамата юродиви като свети мъже водили живот подвижнически, непрестанно молитвено бодърствували и затова имали чисти сърца и тънки духовни чувства.

Цял живот се стараех да живея според христовите завети, с молитва започвам и завършвам всеки свой ден, но изглежда в мене бушува кръвта на дедите ми, които са се клели в свещения меч на българските ханове и са решавали всичко — и съдбата на саракта, и своите лични дела с този меч. Ниските поклони пред божия лик, молитвошептението и стремежът към духовни подвизи възпираха в мен тази прародителска сила, която веднъж можеше да бъде добра, друг път — зла… Напразно бяха усилията и старанието ми, за да получа светия дар тайнозрение, който щеше да открехне пред вътрешния ми поглед дверите на утрешния ден, за да видя бъдещето на царството и своето собствено място там, в нозете на небесния отец. И понеже ми беше отказан белега на величие и прозрение, аз се стремях към друго — макар и обикновен, и като човек, и като владетел, да бъда честен към себе си и към другите, защото и те щяха да ме мерят със своята мярка. А за баща ми важаха други мерки, той и с духа, и с делата си изпълваше и днешния, и утрешния ден и затова не смея нито да преувеличавам хубавото, нито да премълчавам лошото — нека бъдните поколения бъдат негови истински съдници. Казвам всичко това, защото и до днес не мога да проумея някои негови постъпки, както и постъпките на приближените и любимците му, пръв сред които беше отец Йоан Екзарх. Един ден казаха, че той, душата на книжовниците, царският изповедник, е изчезнал от своята килия — но ми съобщиха това, след като цяла седмица никой не го беше виждал…