Димитър Мантов
Цар Симеон (1)

1.

Болен съм, много съм болен. Последните ми дни текат…

Отче мой, царю Симеоне, защо възложи на крехките ми плещи непосилна тежест? За едни хора отломък от скала тежи колкото перце, а за други перцето е камен преткновения.

Казват, че великият пустинник от Рила, светият мъж Иван, приживе сам приготвил своя гроб. А пък аз, недостойният Петър, не смея на глас да произнеса думата „смърт“ — толкова здраво съм се впил с всичките си мисли в жалката си тленна плът. За светците смъртта е преминаване от живота във вечния сън на праведниците и това не е смърт, а успение, сънен унес. Те, усопшите, най-сетне са намерили покой в смъртта. До тях не се докосва червеят на тленността, защото не са живели с благата на света. Така с нетленно тяло побеждават и живота, и смъртта.

Около мене има много книжовници, които на гръцки и на български са готови да запишат всяка моя дума. Но пред никого нищо няма да промълвя — когато се стягаш за последния си път и най-близките ти стават далечни, а далечните гледаш да прогониш още по-надалеч.

През четиридесетте години на царуването ми не само не вървях по пътя на баща си, както той би желал с меч в ръка и с гордо вдигната глава, а се опитвах с благост и с кротка усмивка да спра кръвопролитията. Нека потомците отсъдят кой е бил правият — гордият баща или смиреният син, и кой има право на смъртния си одър да произнесе както свети Кирил в предсмъртната си молитва:

„Не бях, и бях и съм във вековете!“