Шюсаку Ендо
Море и отрова (9)

III.
Три часът следобед

На двадесет и пети февруари беше мрачно и се канеше да вали сняг. Сугуро си миеше зъбите над умивалника в общежитието и оглеждаше лицето си в огледалото насреща. Нали беше прекарал настинка, пък и след това постоянно си недоспиваше, та очите му бяха зачервени, а лицето бледо и подпухнало. Но от огледалото го гледаше неговото лице, свикнал от години да го вижда такова. „Онова е днес. Днес е денят“ — рече си наум Сугуро. Но сега не изпита възбуда или някакво дълбоко чувство. Дори на душата му беше странно спокойно.

— Добро утро — в умивалнята влезе студент, който живееше в същата квартира. Беше в работни дрехи и обут в ботуши. — Май сняг ще вали, а?

— Така изглежда — отвърна Сугуро и прибра четката за зъби. — Днес трудова повинност няма ли за теб?

— Ами, нощна смяна съм във фабриката. Ама застъпвам следобед. А вие, доктор Сугуро?

— Аз вече тръгвам.

Закусваше винаги в столовата на болницата. Менюто беше все едно и също — варен ориз с малко зеленчуци.

Сугуро вървеше по заскрежения път към болницата. Тънкият лед пукаше под краката му. На моменти той забавяше крачка. Спомни си какво бе рекъл Тода предната вечер в лабораторията. „Ако ще се отказваш, отказвай се, докато е време.“ Ако сега вземеше и се върнеше в квартирата си. Ако се обърнеше и тръгнеше назад, с това всичко щеше да свърши. Така мислеше той, но пред погледа му се точеше сивият, скован от леда път. Краят му опираше в централната порта на факултета.

Точно пред централния вход срещна старшата сестра Оба. Тя идеше от отсрещната посока. „Вярно, че и тя щеше да участвува в опита“ — мина през ума на Сугуро. Сестрата беше в широки панталони, а лицето й, както винаги, безизразно като маска Но. Тя хвърли бегъл поглед към Сугуро, но веднага сведе очи, поприведе рамене и мина пред него.

Сугуро отвори вратата на лабораторията. Тода беше вече дошъл и с гръб към вратата пишеше нещо на масата. Нито се обърна да види кой влиза, нито рече нещо. Продължи да пише в тетрадката пред себе си и лицето му беше особено сериозно. На масата старият будилник показваше девет и половина часа.

Този ден до три часа Тода и Сугуро не си размениха нито дума. Докато Тода беше на визитация в общата стая, Сугуро седеше на масата в лабораторията и се чудеше с какво да се захване. До този ден все се намираше нещо за вършене, но днес работа решително нямаше. Оставаше само да седи така с отпуснати ръце и да чака да стане три часът. И да започне „онова“.

Когато Тода се върна в лабораторията, Сугуро даде вид, че изведнаж се е сетил за нещо и на свой ред излезе. Като се върна след малко, не завари приятеля си. Оня бе захвърлил тетрадката й се бе запилял някъде. И двамата този ден отбягваха да се гледат и да разговарят.

Наближаваше три часът. Сугуро пак се накани да излезе от лабораторията, но на вратата Тода му попречи пътя.

— Ей, ти защо ме отбягваш?

— Не те отбягвам изобщо.

Тода загледа злобно Сугуро, но после схвана колко глупав е собственият му въпрос и изобрази на лицето си усмивка. Но тя излезе като спазъм. Двамата стояха така известно време до вратата. В отделението цареше потискаща тишина. Тихият час още не бе свършил и болните почиваха, без да подозират дори какво щеше да се случи след половин час. От стаята на сестрите също не долиташе нито звук.

Но когато двамата се изкачиха на втория етаж, където се намираше операционната, мрачното настроение изведнаж го напусна. Защото в коридора кънтеше весел смях. Четирима-петима военни, които двамата аспиранти виждаха за пръв път, се бяха скупчили около прозореца, пушеха, смееха се и разговаряха на висок глас. Сякаш се намираха пред столовата във Военния клуб, толкова безгрижен беше видът им.

— Минава два и половина, а пленниците още ги няма — зацъка с език един от групата и започна да отваря калъфката на преметнатия през рамото му фотоапарат. Беше същият онзи пълничък военен лекар, когото Тода и Сугуро завариха в кабинета на доцента Шибата.

— Съобщиха, че са тръгнали преди половин час от арестантската. Ще пристигнат скоро — отвърна офицер с тънки мустачки и погледна часовника си.

— Днес съм решил обезателно да направя ценни снимки — военният лекар се изплю на пода и размаза храчката с върха на бастуна си.

— А на ръката си вярваш ли? Много ти е страшен апаратът! — угоднически се обади пък оня с мустачките.

— Апаратът ми е немски и затова… Абе, я кажете, прощалния банкет в чест на лейтенант Омори тук в залата на болницата ще го правим, нали?

— Да. Той опитът до пет ще свърши, затова банкетът уредихме да започне от пет и половина.

— А яденето готово ли е?

— Ами в краен случай, ако го закъсаме, черния дроб на днешния пленник ще изядем и пак гладни няма да останем.

Военните гръмко се изсмяха. Те дори не бяха забелязали присъствието на Тода и Сугуро. Вратата на операционната беше открехната. Вътре не се мяркаха нито Стария, нито доцент Шибата и асистент Асай.

— А пък да ви кажа, в Китай… — подхвана пълничкият военен лекар, като се почесваше по задника — имало разни, които разпаряли китайчугите и опитвали да ядат черния им дроб. Най-сериозно.

— Разправят, че бил вкусен наистина — победоносно заяви офицерът с мустачките.

— Ами тогава, дайте да опитаме на днешния банкет.

В това време от края на коридора се зададе асистентът Асай. Крачеше бавно и очилата му проблясваха. Той се запъти към групата офицери и на лицето му грейна изкуствената му усмивка.

— Господа, пленникът е вече в болницата — рече той с женски глас.

— Ами Шибата? Какво става с Шибата?

— След малко ще дойде. Моля ви, по-спокойно, без суетня.

 

 

После Асай повика с ръка Сугуро и Тода, които се бяха облегнали на стената и имаха уплашен вид.

— Ей, вие двамата. Елате тук.

Той ги вкара в операционната и затвори вратата след тях.

— Много неприятна работа. Как можаха толкова офицери да дойдат. Болните от отделението ще вземат да разберат, че нещо става. А и пленникът може да подозре и тогава? Казано му е, че го водят на общ преглед, преди да го прехвърлят в лагера на военнопленници в Оита.

Асистентът беше разтревожен и говореше тихо. После той отвори шкафа и извади от там шише с етер.

— Вие двамата ще се заемете с упойката. Нали разбрахте? Тоя, дето го водят днес, е ранен в рамото. Ще го закъсаме, ако започне да буйствува. Като влезе, аз проформа ще го прегледам оттук-оттам. Накрая ще го накарате да легне на масата, уж за да му прегледам сърцето.

— Трябва да го връзваме, нали? — попита Тода. — Иначе при първия етап на упойката ще вземе да скача.

— Разбира се, че ще го завържем. Ти, Сугуро, също знаеш степените на действие на етера, нали?

— Да.

До пълното действие на етера степените бяха три. Но тази упойка бързо минаваше и затова по време на операция винаги следяха как тя действува. Тази задача трябваше да изпълняват по време на опита Тода и Сугуро.

— А Стария и доцент Шибата?

— Долу се преобличат. Като го приспим, ще отида да ги повикам. И без друго, ако се струпаме всички тук, пленникът ще се изплаши.

Сугуро слушаше разговора и му се струваше, че се готвеха да започнат най-обикновена операция. Но от тази му илюзия го изтръгна думата „пленник“. Изведнаж за пръв път е цялото си същество проумя какво се готвеше да става тук в операционната. „Та ние се готвим да убием човек.“ И объркване, и страх като черни облаци обвиха душата му. Той сграбчи дръжката на вратата. Но в този момент отвън отново избухна гръмкия смях на военните. Този смях и тяхното присъствие го смазаха вътрешно и като дебела стена отрязаха пътя му за бягство.

След малко запалиха огромната лампа, по пода потече с тихо шуртене водата, която щеше да отмива кръвта. Асистентът Асай и Тода започнаха мълчешком да се преобличат. Свалиха саката и обувките си и нахлузиха операционните сандали.

Вратата се отвори и в операционната влязоха безизразната старша сестра Оба и една друга, името на която беше Уеда. Лицата им не трепваха. Двете, без дума да проронят, отвориха шкафа и започнаха да вадят от него и да редят върху стъклена масичка скалпели, ножици, намаслена хартия и памук. Всички в операционната мълчаха. Чуваха се само гласовете на ония отвън и шуртенето на водата, която се стичаше по пода.

Присъствието на старшата сестра не учуди Сугуро. Но защо и тази Уеда бяха повикали да помага при опита днес. Тази сестра беше отскоро в болницата. На визитациите в общата стая той никога не бе спирал вниманието си върху нея, но му бе направила впечатление на много мрачна жена. Тя винаги гледаше втренчено някъде настрани.

 

 

Изведнаж гласовете на офицерите отвън секнаха. Сугуро погледна уплашен Тода, който стоеше отстрани. Но Тода, верен на себе си, изкриви за миг болезнено лицето си и веднага след това се усмихна предизвикателно. Вратата се открехна и вътре мушна късо подстриганата си глава военният с мустачките. Същият, който преди малко в коридора гледаше часовника си.

— Тук вече готови ли сте?

— Да, вкарайте го — дрезгаво отвърна асистентът Асай. — Един ли е?

— Един.

Опрян на стената, Сугуро видя как вкараха или по-скоро бутнаха вътре в операционната висок слаб американец. Като пленниците, които срещна пред входа на Втора хирургия, и този носеше зеленикави, неотговарящи на ръста му работни дрехи. Американецът огледа облечените като за операция лекари и се усмихна притеснено. После погледът му се плъзна по стените и ъглите на залата.

— Сядай ето тук — обърна се към него на английски асистентът и му посочи стола.

Мъжът прегъна неловко дългите си крака и послушно седна. Сугуро беше гледал филми с артиста Гари Купър. И в движенията си, пък и по физиономия пленникът му заприлича на онзи артист.

Старшата сестра Оба помогна на американеца да свали горната си дреха. Отдолу той беше по съдрана платнена японска риза. Асистентът Асай започна да го преслушва и пленникът смутено затвори очи. Но изведнаж, надушил миризмата, извика:

— А, етер, нали?

— Да, за лечението ти — отговори Асай и гласът му трепна. Затрепери и ръката му, с която държеше слушалките.

 

 

В хода на прегледа пленникът изглежда се поуспокои. Всичко вървеше наред. Американецът явно нищичко не подозираше, защото гледаше всички заобиколили го с меките си кафяви очи и от време на време дружелюбно се усмихваше. Имаше доверие в лекарската професия и това го успокояваше. Асистентът му обясни, че трябва да чуе и сърцето му и онзи послушно легна на посоченото място.

— Ремъците? — попита бързо Тода.

— После, после — спря го с тих глас Асай. — Ако го завържеш сега, ще се усъмни. Като започнат конвулсиите при втората степен на действие на етера, тогава го вържи.

— Господа офицерите питат могат ли да влязат — подаде глава от предоперационното старшата сестра Оба.

— Още не, бе. Аз ще им дам знак. Сугуро, приготви маската с упойка!

— Аз не мога, доктор Асай — рече с разтреперан глас Сугуро. — Разрешете да изляза. Не мога. Искам да изляза от тук.

Асай го изгледа над очилата без рамки, но нищо не каза.

— Аз ще я приготвя, доктор Асай.

Тода постави памук и намаслена хартия върху телената рамка на маската. Пленникът го видя и понечи да попита нещо, но Асай махна с ръка и веднага се засмя с изкуствената си усмивка.

Поставиха маската на лицето на пленника и пуснаха етера. Оня започна да мята наляво-надясно глава и се мъчеше да се освободи.

— Завързвай ремъците. Ремъците, бързо!

Старшата сестра Оба и сестра Уеда се стовариха върху американеца и привързаха с ремъци краката и тялото му.

— Първа степен на действие на упойката — избъбри Тода, като наблюдаваше часовника си.

На този етап подложеният на упойка чувствува, че губи съзнание и инстинктивно се съпротивлява.

— Не спирай етера! — викна Асай. Той натискаше ръцете на пленника. Под маската се разнесоха ниски животински стонове. Настъпила бе втората степен на действие на етера.

При нея някои започваха да крещят, други пък ги избиваше на песен. А пленникът започна да вие с нисък глас като куче. Виеше дълго, после спираше, но след миг пак подхващаше да вие.

— Сестра Уеда, донеси ми слушалките!

Асай грабна от ръцете на сестрата слушалките и зашари бързо с тях по косматите гърди на американеца.

— Тода, продължавай с упойката.

— Всичко е наред.

— Пулсът намаля.

Асистентът пусна ръцете на пленника и те паднаха тежко на ръба на операционната маса. Тода взе подаденото му от старшата сестра фенерче и провери зениците.

— Отражението в роговицата също изчезна.

— Добре. Хвана го вече. Аз отивам да повикам Стария и доцент Шибата. — Асай свали слушалките и ги набута в джоба на престилката си. — Спри за малко етера. Ако прекалим, ще го уморим и тогава всичко пропада. Сестра Оба, пригответе инструментите за операция.

Асистентът изгледа студено Сугуро и излезе от операционната. Старшата сестра отиде в предоперационното и с помощта на сестра Уеда започна да подбира инструментите. Светлината от огромната лампа се отразяваше по стените на залата. Сугуро стоеше облегнат встрани и бистрата вода по пода мокреше сандалите му. До операционната маса, с проснатия върху нея пленник, остана само Тода.

— Я ела тук — изведнаж тихо заповяда той на Сугуро. — Ела да ми помагаш.

— Аз съвсем не мога — промълви Сугуро. — Аз наистина трябваше да се откажа.

— Идиот. Какво приказваш — Тода се обърна и злобно го загледа. — Ако си искал да се отказваш, и вчера, и тази сутрин имаше достатъчно време да го сториш. Но щом си дошъл дотук сега, наполовина си вътре, разбра ли?

— Наполовина? В какво съм наполовина вътре?

— В общата съдба — отвърна със спокоен глас Тода. — Вече нищо не може да се направи… Нищо.

 

 

— Един ден Буда… отишъл да навести свой болен ученик… Ученикът страдал толкова, че и от нечистотиите си не можел да се отърве… Буда от състрадание… го навестил! „Ти като беше здрав — попитал го той, — грижеше ли се за болните си приятели? Знай, че сега се измъчваш сам самичък, защото, когато си бил здрав, за другите… не си се грижил. Сега се измъчва тялото ти…, но никога сърцето ти… не ще се излекува от болка“.

Мицу Абе държеше изпокъсаната книжка досами очите си и четеше на стареца от съседното легло. Преди седмица на това легло бе лежала старата жена, която в нощта след бомбардировката издъхна. Едва минаваше четири часът, но в общата стая бе притъмняло. Мицу обръщаше книжката към идещата от прозореца бледа светлина и прелистваше страница по страница.

— Днес доктор Сугуро го няма да дойде да ни прегледа. Операция ли има някаква?! — обърна се Мицу към стареца и положи книжката на коленете си. — Ти също вземи да се посъветваш с този доктор. Той много помагаше на бабата, дето преди теб лежеше тук.

Старият човечец закима като дете. Той лежеше, но шареше с ръка по шкафчето до леглото и се мъчеше да напипа чашката си.

— Тя, бабата, преди да я оперират, взе да се отпуска и след оная бомбардировка умря през нощта. А пък толкоз й се щеше да доживее да се види с момчето си. То се бие във войната.

Старецът взе чашката, стисна я с двете си ръце и рече кротко:

— Кога ли и ние ще си идем?

Мицу се изхлузи от леглото си и отиде до прозореца. Вън духаше. В средния двор прислужник в ботуши ровеше с лопати черната земя.

— Докога ще е тая война — промълви сякаш на себе си Мицу и дълбоко въздъхна. — Кога ли ще свърши?