Шюсаку Ендо
Море и отрова (8)

II.
Студентът по медицина

През 1935 година в основното училище Рокко в източния край на района Нада в Кобе имаше само един ученик с дълга коса и това бях аз. Сега онази част на града е вече огромен жилищен район, но по онова време около училището се ширеха полета с лук и лични стопанства. През полетата минаваше експресът „Ханкю“ за Осака. Повечето ученици бяха деца на селяните от околните стопанства. Нямаше нито едно с дълга коса като моята. Някои от момчетата, подстригани ниско и с плешивини по главата, големи колкото медни монети, идваха на училище, задянали бебета на гръб. По време на урок бебетата се напикаваха или започваха да реват. Тогава младият учител, объркан, сочеше с пръст вратата и викаше:

— Изнеси го. Бързо го изнеси.

За разлика от токийските училища в нашето на учениците подвикваха по име: „Ей, Масару, Цутому.“ И само към мен единствен в клас се обръщаха по презиме. Учителят ми викаше „Тода“. Съучениците ми не се удивляваха от тази дискриминация, но дори сами я подкрепяха. Причината за това беше, че аз не бях селянче като тях. Моят баща беше лекар и държеше близо до училището клиника по вътрешни болести. И новоизпечените с колосани якички учители безспорно се впечатляваха силно от думите на табелата над вратата:

„Лекар, доктор на медицинските науки.“

Естествено още от първи клас аз бях най-силен по успех, но физически бях доста кекав. И в цялото училище бях единственият, който щеше да продължи по-нататък образованието си.

Всяка година на училищния фестивал получавах обезателно главната роля, а на училищните изложби и картините, и работите ми по калиграфия биваха удостоявани с най-високата награда — златна лента. Така, несъзнателно за самия себе си, аз започнах да мамя възрастните. Като казвам възрастните, разбирам не само учителите с колосани якички, а и баща си и майка си. Бях започнал да схващам по очите им какво трябва да направя, за да ги зарадвам и да ме похвалят. И не ми беше никак трудно да се държа понякога като наивно хлапе или пък да играя ролята на умник. Инстинктивно разбирах, че възрастните очакват от мене две неща — простодушие и разумност. Не бива обаче да прекалявам нито с едното, нито с другото. И двете трябваше да им ги поднасям в умерени дози и тогава те биваха доволни от мен и щедро ме хвалеха.

Пиша сега тези неща, но не ме разбирайте, че съм бил по онова време подъл малък умник. Нищо подобно. Вземете и си припомнете своето детство. Всички що-годе умни деца са способни на подобна подлост. Освен това хитрувайки, те са обладани от илюзията, че са добри и чудесни деца. Е, какво, нима не е така?

Бях в пети клас. В първия ден на втория срок учителят въведе в класната стая нов ученик. Беше ниско момче с очила. Шията му бе омотана с бинт. То застана до катедрата и срамежливо като момиче заби поглед в една точка на пода.

— Ученици — извика високо младият учител и сложи ръце на кръста. Беше по пожълтели спортни гащета. — Това е новият ви другар. Идва от Токио. Мисля, че бързо ще се сприятелите.

След това написа на черната дъска името на момчето. То се казваше Минору Вакабаяши.

— Ей, Акира, можеш ли да прочетеш името на новия ученик?

Класът зашумя. Някои от учениците се обръщаха и ми хвърляха бегли погледи. Защото новото момче на име Вакабаяши имаше също като мен дълга коса. Аз го гледах със смесено чувство на ревност и вражда и не откъсвах поглед от омотания му с бинт врат. А той от своя страна ми хвърли поглед крадешком, докато оправяше с пръст падналите на носа му очила, но веднага пак наведе очи.

— Всички ли сте готови със съчиненията за лятната ваканция? — обърна се учителят към класа. — Вакабаяши, ти засега седни ей там на онова място и слушай! Най-напред да чуем какво е написал Тода.

Учителят нарече новия по презиме и това жестоко засегна самолюбието ми. Защото досега с това особено право в класа се ползувах само аз.

Станах, както ми беше наредено, и започнах да чета съчинението си. Най-много обичах часа по съчинение. Да чета на глас като пример за всички останали онова, което съм съчинил, ето кое удовлетворяваше тщестлавието ми. Но този ден четях съвсем без настроение. Смущаваха ме очилата на новия, който седеше по диагонал от мен. Нали беше дошъл от токийско училище. Косата му беше дълга, носеше хубав костюм с извадена бяла якичка. „Няма да се дам, така да знаеш“ — промърморих вътрешно на себе си.

В съчиненията ми винаги имаше един-два силни момента, на които младият, още съвсем зелен учител, особено се радваше. Не го правех съвсем преднамерено, но знаех, че ще се хареса. Бях разбрал това, когато учителят ни прочете откъси от „Червената птица“ на Миекичи Сузуки. Затова и гледах да има в работите ми места, които да изразяват наивност и момчешка сантименталност.

— „Един ден през лятната ваканция научих, че другарят ми Кимура се е разболял и реших да го навестя“ — зачетох и този ден пред всички.

Дотук в съчинението ми историята беше истинска. Но по-нататък следваше точно такъв един момент, за какъвто споменах по-горе. Бях описал как след мъчителна вътрешна борба съм решил да подаря на болния Кимура хербария си с пеперуди. И как, докато вървя през луковите полета към дома на Кимура, изведнъж ми става много жал за хербария. На няколко пъти неудържимо ми се ще да се обърна и да се върна у дома. Но накрая пристигам у Кимура. А като виждам колко съм го зарадвал с подаръка си, забравям всички свои вътрешни противоречия и на душата ми става леко…

— Много добре — рече учителят щом свърших, и видимо много доволен, огледа класа. — Какво е хубавото в съчинението на Тода, разбрахте ли? Онези, които са разбрали, да вдигнат ръка.

Двама-трима души неуверено вдигнаха ръце. Аз, разбира се, се досещах какви щяха да са отговорите им и на какво искаше учителят да се наблегне. Наистина бях отнесъл хербария си на момчето Масару Кимура. Но не защото го бях съжалил, че е болен. Истина беше и това, че докато вървях към дома си през луковите ниви, там цвърчаха скакалците. Не че ми е било жал за хербария и че съм се измъчвал вътрешно, това не беше вярно. Защото баща ми ми беше купил цели три такива. Разбира се, че Кимура се беше зарадвал. Но в дома му аз бях изпитал не облекчение, а чувство за превъзходство. Защото той беше селянче и живееше в мръсна къща.

— Кажи ти, Акира.

— Мисля, че най-хубавото е, дето Тода е подарил на Масару хербария си, любимия си хербарий…

— Да, да, това, разбира се, е така. Но хубавото на съчинението — учителят взе тебешира и написа на черната дъска думата „съвестен“. — Тода е описал всичко така, както е било. Че върви през луковите ниви и му става толкова жал да подари хербария си. В съчиненията на всички има на моменти по някоя и друга лъжа. Но Тода е описал искрено чувствата, които са го вълнували. Това е то съвестност.

Аз гледах едро написаните от учителя йероглифи на дъската. Някъде от друга класна стая се дочуха пресипналите звуци на орган. Момичета запяха в хор. Не се замислях особено върху това, че съм написал лъжа и съм измамил другарите и учителя си. До този ден все така постъпвах и в училище, и в къщи. Затова и бях блестящ ученик и прекрасно дете.

Погледнах бегло встрани. Новият с дългата коса гледаше втренчено в черната дъска, а очилата му висяха, изхлузили се на носа му. Изглежда почувствува погледа ми, защото извъртя превързаната си шия и обърна лице към мен. За момент двамата се наблюдавахме изпитателно. После той едва забележимо се изчерви и леко се усмихна. „Мамиш всички, но на мен ми е ясно — сякаш говореше усмивката му. — И това, че си вървял през луковите ниви и ти е станало жал за хербария, всичко, всичко е лъжа, нали? Възрастните можеш да излъжеш, но не и мен, момчето от Токио.“

Аз отвърнах поглед и усетих, че целият се изчервявам. Органът спря. Престанаха да се чуват и гласовете на момичетата. Йероглифите на дъската затанцуваха пред погледа ми.

От същия този ден започнах малко по малко да губя самочувствие. И в негово присъствие, в класната стая или в училищния двор, винаги се чувствувах някак особено опозорен. Разбира се, от това успеха не си развалих, но когато учителят ме хвалеше пред всички, когато закачваха на стената рисунката или работата ми по калиграфия, или когато останалите гласуваха за избирането ми в управителния съвет на класа, аз тайно търсех очите му. Нека кажа за очите му. Сега като размислям, си давам сметка, че те не ме гледаха строго и с упрек като очите на съдия, за мен те не бяха и очи на съвестта, която заплашва да донесе наказание. Не, нищо подобно. Просто две момчета, споделящи обща тайна, носещи у себе си едно и също зрънце на злото, се наблюдаваха взаимно и всеки търсеше да открие у другия себе си. И не угризения на съвестта изпитвах аз тогава, а чувство на унижение, че тайната ми е разкрита.

Момчето не играеше с никого. През междучасията, когато всички ние играехме на двора на топка, той стоеше, облегнат на люлките в другия край, и втренчено ни наблюдаваше. В часовете по физическо също само гледаше отстрани, а шията му оставаше неизменно превързана. Заговореше ли го някое момче от класа, той едва чуто отговаряше само с „не“ и „да“. Имаше дълга като моята коса и носеше градски дрехи, но беше физически слаб, пък и учението не му спореше, та скоро всички започнаха да се подиграват с него. Той беше като някакво момиче. Аз също скоро съвсем престанах да се боя от Вакабаяши и забравих срама от първата си среща с него.

Веднъж две селянчета от класа го тормозеха. Същия ден си тръгнах след останалите, защото бях дежурен. Излязох на двора и тогава видях, че на пясъчното игрище Масару и Сусуму го дърпат за косата. Отначало оня се съпротивляваше, но те го блъснаха и той падна по гръб. Опита се да стане, но пак падна. Не изпитах желание да ги разтървавам пък и никак не ми стана жал за момчето. Дори ми се искаше Масару и Сусуму да продължат да го бият и скубят. Ако не бях съзрял сянката на учителя на един от прозорците, щях да продължа да стоя настрани и да ги наблюдавам. Да, но щом разбрах, че учителят върви по коридора и всеки момент ще излезе на двора, аз се спуснах бързо към игрището.

— Спрете да се биете, спрете — завиках аз с пълно съзнание, че учителят гледа отзад. — Масару, престани да тормозиш новия ученик. Ще дойде учителят.

Масару и Сусуму се обърнаха, видяха го, че приближава и се изчервиха. А момчето продължаваше да лежи на пясъка.

— Вакабаяши, какво стана? Боли ли те?

Момчето вдигна лице и слънцето огря страните му. По тях заблестяха полепналите песъчинки. Очилата му се въргаляха на земята с изкривени рамки. Понечих да изтрия полепналия по бузите му пясък, но той изведнаж отвърна лице от мен и отблъсна с отвращение ръката ми.

— Какво правиш! Нали ви разтървах — и тъкмо се канех да замахна с юмрук, усетих, че учителят стои досами мен. — Пак този Масару — промърморих тогава сякаш на себе си аз.

— Какво се е случило, Тода?

— Ами, Масару искаше да… Вакабаяши… — рекох, като се престорих, че ми е трудно да обясня. — Но веднага изтичах да ги разтърва.

Но докато аз играех ролята си на „добро момче“, Вакабаяши не поглеждаше нито към мен, нито към учителя. Беше се втренчил в една точка и слънцето грееше право в лицето му. За пръв път виждах очите му без очила и изпитах странното чувство, че той чете абсолютно всичко в душата ми.

— Много добре, че си помогнал, Тода. А вие двамата, Масару и Сусуму, защо не вземете пример от председателя на класа. От председателя на вашия клас…

Председателят на класа бях аз. И докато учителят, който нищо не бе разбрал, се караше на двете селянчета, новият ученик мълчаливо изчисти пясъка от лицето си, вдигна от земята брезентовата си чанта и сякаш разговорът не се отнасяше до него, обърна гръб и си тръгна сам.

През пролетта на следващата година Вакабаяши напусна класа ни. И също като в деня, когато пристигна при нас, учителят го изправи до катедрата. Вратът на момчето пак беше обинтован. Учителят взе тебешир и написа на черната дъска „Ашио“.

— Йошимаса, стани и кажи какъв град е Ашио.

— Ами…

— Томио, кажи ти.

— Мед… Там се добива мед.

— Правилно. Вие всички станахте такива добри приятели с Вакабаяши, но в град Ашио местят на работа баща му и той напуска класа ви. От утре няма да е сред вас вече.

В моменти като този учителят винаги се размекваше. Аз се опитах да си представя медодобивния град Ашио, за който заминаваше момчето. И видях малък град, заобиколен от голи хребети. От комините към небето се извиваха облаци черен пушек.

А през това време момчето гледаше надолу срамежливо като момиче, а шията му беше омотана с бинт.

— Тода, от името на класа кажи довиждане — обърна се към мен учителят.

— Довиждане, Вакабаяши.

Но момчето нищо не отвърна. Само като напускаше стаята, извъртя към мен превързания си врат и се усмихна с тънката си насмешлива усмивка.

От този ден забравих за Вакабаяши. Или поне се стараех да забравя. Чинът му стоеше празен в класната стая. Скоро разсилният го отнесе нанякъде. Вече нямаше да се притеснявам от онова момче. Нито пък да се взирам крадешком в лицето му. И аз отново станах „прекрасно дете“. Четях високо на глас съчиненията си, а учителят ме хвалеше.

Дойде и лятната ваканция. Един ден по обед в най-голямата жега се разхождах сам в луковите ниви до училището. В тревата, задъхвайки се, цвърчаха скакалци, отсреща по прашния път сладоледаджията тикаше колелото си и то скърцаше. Тогава ненадейно си спомних за съчинението си, написано през миналогодишната лятна ваканция. Онова, в което ставаше дума как съм навестил болния Кимура и съм му подарил хербария си с насекоми. Бях го написал, за да го прочета пред целия клас. Със силни моменти като в „Червената птица“, които да зарадват учителя. И тайната ми знаеше тогава само онова момче Вакабаяши.

Тичешком се върнах в къщи. Разтършувах се в стаята си за автоматичната писалка, която обичах повече от всичко. Баща ми ми я беше донесъл подарък от Германия. Мушнах писалката в джоба си и пак тичешком се отправих към дома на Кимура.

— Подарявам ти я.

— Какво е туй? — Кимура стоеше пред обора и някак нагло гледаше ту потното ми лице, ту писалката. След това се отдръпна назад.

— Вземи, вземи — тиках му я аз.

— Е, тогаз, мерси.

— Само че на никого нито дума, разбра ли? Няма да казваш, че аз съм ти я дал. Нито в къщи, нито на учителя, ясно ли е?

На връщане вървях през нивите и мислех за това, как най-после съм се избавил от насмешливата усмивка на оня Вакабаяши, която цяла година ме бе карала да се чувствувам вътрешно унизен. Но сякаш нищо не се бе случило, скакалците се задъхваха от жегата, а сладоледаджията бе отбил колелото си в края на пътя и пикаеше. Сърцето ми беше съвсем пусто. Не изпитвах никаква радост или удовлетворение, че съм извършил едно добро дело…

Едва ли аз единствен имам такива спомени от детството. Подобни работи си спомняте и вие, може би. Но почти съм сигурен, че онова, което по-нататък се каня да опиша, едва ли някой от вас го е преживял. А може би и вие сте спотаили някъде дълбоко в душите си подобни спомени.

 

 

Постъпих в Н-ското средно училище, което се намираше между кварталите Микаге и Ашия в източния край на Кобе. В него образованието се смесваше с амбициите на преподавателския състав да вкарат колкото се може повече свои възпитаници в първокласни университети. Затова именно ни бяха облекли в зеленикави униформи и в течение на пет години ни подлагаха на изтощително зубрене и тежки изпити. Класовете се деляха на паралелки, А, Б, В, според успеха, надпис с името на паралелката бе пришит на куртката на всеки ученик. Също като номерата на затворниците.

В училището бях все в паралелка Б при средните по успех ученици. Не че ме мързеше да уча. Просто всички тук бяха деца от моята среда, а не като селянчетата от Рокко. Затова също като мен четяха мислите на учителите и крояха шапки на заобикалящите ги.

Понеже баща ми беше лекар, аз също бях решил за себе си да стана такъв. Не от идеализъм или защото се бях кой знае колко запалил по медицината. Нищо подобно. Просто от дете вярвах, че за да си спокоен и да имаш винаги какво да ядеш, трябва да си лекар. Пък и баща ми твърдеше, че когато му дойдеше времето да ме вземат войник, класифицирането ми като студент по медицина щеше да е само от полза.

От всички предмети обичах най-много естествознанието. Описах вече как съм подарил хербария си с насекоми на оня Кимура. И в средното училище обичах много да събирам пеперуди, да им слагам упойка и да ги редя в умирисани на нафталин кутии.

На учителя по естествознание му бяхме прикачили прякора „Тигровата риба“. Беше мъж на средна възраст, със скули също като на тигрова риба, силно изхвръкнали напред. Панталоните му винаги бяха с торби на коленете, а малките му хлътнали очички примигваха. Все ни разправяше, че си е посветил живота на изучаване насекомите в планината Раккояма. Тогава бях в четвърти гимназиален клас. „Тигровата риба“ ни предаде за видовете пеперуди в областта между градовете Осака и Кобе. После той донесе от кабинета по естествознание увита в кърпа малка стъклена кутия.

— Тук са онези, които улових преди година по горното течение на река Ашиягава. Погледнете само — рече самодоволно той, като огледа класа и вдигна кутията в слабичките си ръце. Такива особени пеперуди виждах за пръв път. И големите им, опнати като лъкове криле, и издутите им телца блестяха като сребърни. А двете пипалца на главичките им приличаха на копринени нишки. В миг си представих малки балеринки, главите им украсени с пера, а телата покрити със сребърен прашец. Те стояха пред погледа ми, вдигнали едната си ръка и готови да се понесат в изящен танц.

— Много особен вид са тези пеперуди. Особен и много рядък вид. Професор Ямагучи от университета в Киото ме молеше да му ги дам, но аз отказах — рече учителят и с истинска нежност започна да гали стъклената кутия.

Същия ден следобед пеперудите не излизаха от главата ми. Почти нищо не чух от онова, което ставаше в клас. Мислех си колко ли е приятно да забие човек спринцовката в сребристите им меки коремчета и онова, което изпитвах, приличаше на страст.

Занятията свършиха и аз си тръгнах заедно е останалите. Но щом излязох на двора, се сетих, че съм забравил кутията си за закуска. Това не беше лъжа. Върнах се сам в класната стая. Залязващото слънце светеше в прозорците и огряваше пустите прашни чинове. В коридора нямаше жива душа. Краката ми ме понесоха към кабинета по естествознание. Бутнах леко вратата. Не беше заключена. Чак се уплаших колко ми е провървяло. Върху рафтовете в миришещата на нафталин стая бяха наредени най-различни кутии с руди и хербарии с растения и склонилото на запад слънце ярко ги осветяваше.

Намерих в един ъгъл увитата в черна кърпа стъклена кутия на „Тигровата риба“. Кърпата захвърлих на пода, а малката кутия бутнах бързо в брезентовата си чанта. Не би могъл да ме види никой. Открехнах после вратата и надзърнах в коридора. Там пак нямаше жива душа.

Като отидох на другия ден на училище, видях, че съучениците ми нещо си шушукат.

— На „Тигровата риба“ са му откраднали ония пеперуди.

— Така ли! Че кой ги е откраднал? — почувствувах, че лицето ми се опна и отместих поглед.

— Но престъпникът е заловен. Ямагучи от В клас. Вчера разсилният го видял да излиза след занятия от кабинета по естествознание.

Знаех го този Ямагучи, който в лицето приличаше на малка маймунка. Беше в паралелката на най-слабите ученици. Във всеки клас имаше по някой, който се правеше на шут, за да спечели вниманието на останалите и Ямагучи беше точно такъв тип момче.

— А пеперудите върнал ли ги е?

— Абе, затрил ги е, изглежда, някъде. Абсолютен идиот.

Същия този ден зяпах непрекъснато през прозореца на класната стая и гледах жалката фигура на Ямагучи, когото бяха наказали да стои прав по средата на игрището. Гледах бегло към него и чувствувах, че нещо ме души. Той търпеше наказание заради мен. Ама и той защо не беше отричал? Следобеда Ямагучи явно се измори да стърчи прав и раменете му се отпуснаха.

„Е, много важно — измислях си оправдание аз, за да облекча болката в сърцето си, — щом е влизал в кабинета, значи се е канел да открадне. Като е такъв идиот, ще го хванат, разбира се. Ако не го бяха хванали, щеше сега като мен да е невинен и толкоз.“

Щом се прибрах от училище, извадих пеперудите от кутията и ги запалих на двора. От крилцата им, които пламнаха като хартия, се издигна сребърен прашец. Вятърът го поде и отнесе. През нощта ме заболя страшно един зъб от дясната страна. На няколко пъти виждах насън изморения и отпуснат Ямагучи.

На другия ден отидох на училище с подута буза. Като видях около входа Ямагучи, заобиколен от няколко свои приятели, краката ми натежаха.

— Страшна работа направи, ей! — говореха му момчетата. За един ден Ямагучи бе станал малкият герой на В клас. И сега той им разправяше, като се кривеше самодоволно и размахваше ръце.

— „Тигровата риба“ щеше насмалко да ревне. Страшно интересно беше.

— Ами ти, бе, къде скри пеперудите?

— А, пеперудите ли? Тия глупости. Пуснах ги направо в помийната яма.

Много странно, но щом дочух тези думи и в миг, за най-голямо мое удивление, изчезнаха и угризенията ми от предишния ден и цялата ми тревога. Че дори и болката в зъба почти престанах да усещам. Даже съжалих, че съм изгорил пеперудите. Ама де да знаех, че така ще стане. И сякаш никога нищо не се бе случвало с мен, седях преспокойно в клас и си водех записки. И ме тревожеха вече само проблеми като тоя, че съм си забравил униформата по физическо.

Няма повече смисъл да описвам тук всички свои подобни преживявания. Ако се разровя в спомените си за детството и юношеството си, мога още много горе-долу такива да разкажа. Но едно-две по-забележителни са достатъчни, мисля. Никога не съм се смятал обаче за човек с парализирана съвест. Както описах дотук, още от дете угризенията на съвестта за мен се отъждествяваха със страха от хорските очи и общественото наказание. Разбира се, не съм се смятал никога и за светец. Мисля просто, че от когото свой приятел да смъкна една-две кожи и той ще се окаже, че разсъждава като мен. Рядко съвпадение, може би, но за стореното от мен наказание не съм получавал и никога не съм бил подлаган на обвиненията и упреците на обществото.

Например да вземем историята ми с прелюбодеянието. Извърших го преди пет години по време на пътешествие с научна цел. Тогава учех в колежа „Натива“ в Осака. Е, и какво, извърших прелюбодеяние, но нито бях наказан, нито пък у мен остана някаква душевна рана. Продължих да си живея, сякаш нищо не се е случило. И като начинаещ лекар ходех всеки ден в лабораторията, преглеждах болни. Жалост и състрадание към болните не съм изпитвал никога, а спокойно приемах да ме наричат „докторе“ и да ме уважават.

И тогава, когато извърших прелюбодеянието, не се мислех за мръсник и мошеник. Е, в известна степен се тревожех и ненавиждах в началото и считах постъпката си за долна, но щом ми стана ясно, че никой няма да надуши тайната ми, скоро всичко изчезна. Изобщо у мен угризенията на съвестта траят горе-долу около месец. Партньорка в прелюбодеянието беше братовчедка ми. Сега тя е вече майка на две деца и затова ще премълча името й, пък и няма да изпадам в подробности около случилото се. Тази ми братовчедка е с пет години по-голяма от мен и докато учеше в девическа гимназия, живя известно време у дома. Тя, изглежда, и досега не е забравила случилото се, но аз едва-едва си спомням нещо от онова време. Помня само, че носеше косата си сплетена на две плитки, а като се засмееше, се откриваха снежнобелите й зъби. Освен това, на дясната си буза имаше трапчинка. Тя се ожени веднага щом завърши девическото училище. Двамата не се бяхме виждали отдавна. Мъжът й беше завършил частен университет в Осака и работеше в град Оцу в някаква фирма за продажба на едро.

Едно лято през ваканцията от колежа ни бяха изпратили на практика по биология. Тъкмо тогава ми дойде наум да й отида на гости в Оцу. Отидох, но страшно се разочаровах. Братовчедка ми се бе превърнала в една съвсем съсипана домакиня. Нямаше и две години от сватбата й, но постоянните житейски грижи я бяха съвсем изморили. Къщата им беше от три стаи, в които нетърпимо вонеше на клозет и помия. Може би тази неприятна миризма идеше и от езерото наблизо. Мъжът на братовчедка ми се оказа слабохарактерен човечец с хлътнали очи. Беше най-обикновен дребен чиновник.

Работа нямах никаква. През деня ходех да плувам в близкото езеро, а вечер, обвит в дим против комарите, четях стари списания или пък от скука прелиствах учебника по математика. През тънката плъзгаща се преграда между двете стаи чувах препирните на братовчедка ми и мъжа й. Стараеха се да говорят тихо, но всичко долавях. Тя сипеше мръсни ругатни върху безпомощния си съпруг:

— Я се дръж по мъжки, бе! Ако те изпратят, ще те питам каква работа ще си намериш тогава.

— По-тихо — чувах да отвръща той уплашен. — Чува се. — След това гласовете им се смесваха с покашлюване и сърбане.

— Пълна глупост е тоя живот. Абсолютна глупост — мърмореше братовчедка ми.

Сутрин, след като мъжът й заминеше на работа, тя се пльосваше върху рогозката, решеше разпуснатата си коса и въздишаше.

— Все пак жената трябва да си вземе мъж, дето е завършил авторитетен университет, нали?

— Ама не изглежда лош човек — успокоявах я аз, без сам да си вярвам.

Беше денят, преди да си замина. Вечерта мъжът на братовчедка ми не се прибра, защото беше дежурен във фирмата. Двамата изядохме жалката вечеря и не остана нищо за вършене. Докъм десет часа трябваше само да слушам дългите й оплаквания от живота.

Посред нощ я чух да плаче. Тихо припляскваха вълните на езерото. Същата тази нощ беше особено горещо и влажно.

— Цуйоши, може ли да дойда при теб — подвикна тя дрезгаво. — Страшно ме боли глава.

Не бях и предполагал, че онова, което толкова дълго бе измъчвало любопитството и желанията ми, е толкова празна и прозаична работа.

— Само че на никого не казвай. Ако ми обещаеш, че ще мълчиш, ти давам каквото искаш да правиш с мен — беше рекла братовчедка ми. Така без особено вълнение и радост се разделих аз с девствеността си.

На другата сутрин мъжът й се върна уморен. Отиде до помпата, наточи вода и шумно изплакна устата си.

— Цуйоши, време е за рейса ти — подвикна ми братовчедката. Между веждите й се бе появила малка бръчица. Тя вероятно се измъчваше. — Ей, Цуйоши си заминава.

Грабнах чантата си и напуснах дома им. Езерото чернееше, от мръсотия, по него плуваха гумени ботуши и трески. Крачех по брега, без да усещам мъка или възбуда. Братовчедка ми, знаех, цял живот щеше да мълчи за станалото. И докато презираше мъжа си, нямаше да му признае нищо. Тайната щеше да си остане тайна, затова и аз съвсем се успокоих. „Нищо нямаше да се случи, ако не бях попаднал в тая мръсна къща. Последната вечер си платих за престоя“, — мислех си аз и дори ми се струваше, че съм извлякъл само полза. Не допусках, че съм един безсъвестен човек и че съм измамил чужд мъж. Аз дори го презирах оня с хлътналите очи.

Та това беше извършеното от мен прелюбодеяние. Писах вече, че братовчедка ми е майка на две деца. И понятие нямам дали се е измъчвала за стореното през онази нощ. Допускам все пак, че едва ли се е измъчвала. Едно е сигурно, че до този ден тя нищо не е казала на мъжа си. Пък и той едва ли се е усъмнил. Защото ако той беше подозрял нещо, сега тя нямаше да е съпруга и майка, а аз да съществувам в обществото като обикновен студент по медицина.

Не става дума само за прелюбодеянието. Нито пък за това, че не изпитвах никакво чувство за извършен грях. Аз изобщо бях безчувствен към всичко. Може би е необходимо да си призная това сега. Откровено казано, аз съм напълно безразличен към страданията на околните и към смъртта. През няколкото години като студент и аспирант по медицина бях свидетел на толкова много човешки мъки и страдания. Видях и много да умират. Присъствувал съм и на операции, при които болният умира от ръката на хирурга. Е, мога ли, според вас, да приемам всеки един случай близо до сърцето си.

— Докторе, моля ви, турете му упойка — молеха ме близките на оперирани туберкулозни, защото не издържаха на стоновете им. Но аз можех студено да поклатя глава и да отсека:

— Не, по-голяма доза е вече опасно.

А вътрешно си мислех само колко досадни са тия хора с техните молби. В болничната стая някой е умрял например. Родителите и близките плачат. Пред тях аз правя тъжна физиономия. Но излизам в коридора и в миг всичко изчезна от главата ми.

Така че животът ми в болницата, ежедневието ми на студент по медицина заличиха у мен всякакво чувство на жалост и състрадание към околните. Заради това сигурно не изпитвах капка отговорност към Мицу Сано. Мицу ми беше прислужница, докато живеех на квартира в района Якуин-мачи. Тя беше от префектура Сага. По онова време бях в трети курс. Единствените близки на останалата още от малка без родители Мицу бяха големият й брат и по-малката от нея сестричка. Един ден видях същата тази Мицу да повръща в умивалника. Изплаших се не на шега. Първото нещо, от което се разтревожих не беше това, че може да й се обърка животът, а мисълта, какво би станало с мен, ако тя вземеше да роди.

И досега не съм забравил онази нощ. Толкова беше опасно, че като нищо можех да уморя момичето. Бях успял да баламосам колегите гинеколози и да измъкна от тях необходимата кюретка. И сам със собствените си ръце изстъргах плода. За да виждам, светех си, представете си, с едно джобно фенерче и потънал в пот, измъкнах кървавата топка. Единствената ми мисъл тогава беше, че никой не бива да разбере какво се е случило и че аз не мога да затрия бъдещето си заради такова едно момиче. Не ме трогваше обаче това, че Мицу страдаше, опряла до стената безкръвното си лице и стиснала зъби, за да не закрещи от болка. Сега чак си давам сметка какъв късмет съм имал, че при цялата тази недомислена работа, тя не получи възпаление на матката.

След около месец аз отпратих Мицу в родния й край. Предлогът беше, че съм решил да се преместя да живея в общежитие с храна и вече нямах нужда от прислужница. А истината беше, че не ми се щеше да виждам повече това момиче. Когато влакът потегли, Мицу бе залепила малкото си личице на прозореца на трета класа. Валеше ситен дъжд. И когато най-после влакът изчезна в дъжда, аз, откровено казано, почувствувах облекчение. Помислих си и за мъката на Мицу, залепила личице на прозореца на влака. Реших, че съм извършил ужасно безобразие. Но от това не изпитвах душевна мъка.

 

 

Преставам вече да пиша. Но не мислете, че описах преживяванията си, защото изпитвам угризения на съвестта. Разбира се, че смятам постъпките си за мерзост. И съчинението, и кражбата на пеперудите, заради която наказаха не мен, а Ямагучи, и прелюбодеянието с братовчедка ми, и това, което направих с Мицу. Знам колко лошо е всичко това. Но да разбираш, че си извършил нещо долно и да се измъчваш вътрешно от това, са две съвсем различни неща, нали?

Ще попитате тогава, защо днес съм седнал да описвам преживяванията си. Защото започвам да усещам нещо странно. Аз, който се боя единствено само от хорските очи и общественото наказание, сега съм разтревожен. Преувеличение е да казвам чак „разтревожен“. По-скоро съм смутен вътрешно. Нека и вас да попитам. Не сте ли и вие под външната си обвивка безчувствени към хорската смърт и страдания? Но сте доживели до този ден неопетнени и непосрамени от упреците на обществото за извършеното от вас зло. Докато един ден ненадейно почувствувате вътрешен смут.

Беше в началото на зимата. От терасата на покрива на болницата зяпах как Б–29 пускат бомби над Фукуока. Ние с колегата Сугуро бяхме наблюдатели от противовъздушната охрана и по време на нападения трябваше да сме на поста си на покрива. Същия ден бомбардираха страшно. Само за миг от четирите краища на града се вдигна дим и лумнаха пламъци. Около половин час отряд бомбардировачи кръжа в небето, после се загуби в посока към морето. Но веднага от запад, отначало дребни като макови зрънца, приближиха други. Когато и те си заминаха, трети отряд разпра небето над града. Един след друг пламнаха префектуралния и градския съвет, запали се сградата на местния вестник и универмага. Виждаше се толкоз ясно, сякаш на хвърлей място беше градът.

Едва привечер кошмарът свърши. И настъпи зловеща тишина. Небето чернееше. Аз се вслушах. Заедно с пращането на пожарите дочух и остро, кънтящо ехо. Отначало не му обърнах внимание, но то взе да се чува все по-ясно и приличаше на глух стон.

— Какво ли е това? — попитах Сугуро.

— Чува се май как сградите се срутват. — Сугуро също се вслуша. — Не, не е от сградите. Взривната вълна е.

Ако беше от срутването на сградите, шумът щеше да е много по-силен. Не можеше и толкова дълго след бомбардировките да се чува взривната вълна. Това по-скоро приличаше на стенания на много хора. Като лекар добре познавах човешките стенания. Точно така звучаха те, когато бяха изпълнени с обида, болка, скръб и проклятия.

— Гласовете на умиращите са това — промълвих аз. Сугуро мълчеше и мигаше с очи.

След това забравих за странното ехо. Но през нощта в кревата си отново го чух. Пусто и тътнещо. Помислих най-напред, че шумът иде от морето, което беше наблизо. Но то се падаше от другата страна. Изведнаж си спомних основното училище в Рокко и детството си, после ми дойде наум за огрения от залязващото слънце кабинет по естествознание, за уморения, наказан да стои на игрището Ямагучи, за утринта, когато крачех по брега на езерото и за горещата нощ с братовчедката в прегръдките ми, за очите на Мицу, долепила лице до прозореца на третокласния вагон. Ненадейно всички спомени нахлуха в съзнанието ми. Не разбрах защо. Тогава ясно почувствувах, че все някога ще бъда наказан, ще си получа заслуженото за всичко извършено от мен. Беше време, когато хората гинеха сред пламъци и дим и аз продължавах да живея, без да съм получил и драскотина дори. Или пък възмездие за греховете си. А едва ли беше справедливо. Разсъждавах в себе си, но тези мисли не ми причиниха особена мъка. Възприемах ги просто като неоспорима истина, както, че едно и едно прави две, а две и две са четири.

Ето това е всичко. После, когато доцент Шибата и асистентът Асай ни разкриха онази работа, аз гледах синкавия пламък в мангала и си мислех: „Дали ако извърша и това престъпление най-после ще започна да се измъчвам от угризения на съвестта? Дали ще затреперя от страх, че съм станал убиец? Да убиеш човек, докато той още диша. След такова злодеяние ще се измъчвам ли цял живот?“

Вдигнах поглед. Шибата и Асай се усмихваха дори. „Тези двамата са също като мен. И те в деня на възмездието ще се боят само от наказанието на хората и на обществото. А не от съвестта си.“

Спомням си, че изпитах някаква дълбока и непреодолима умора. Загасих цигарата, която ми бе дал доцентът и се надигнах от стола.

— Ще участвуваш, нали — попита ме Шибата.

— Да — отговорих аз. Не отговорих, а едва промълвих.