Шюсаку Ендо
Море и отрова (7)

I.
Медицинската сестра

Поради семейни обстоятелства училището за медицински сестри във Фукуока завърших едва на двадесет и пет години и веднага постъпих на работа в университетската болница. Същата година през лятото се запознах и с Уеда, който лежеше от операция на апендикса. Ще ми се да забравя всичко свързано с Уеда, пък и с изключение само на едно нещо, нашият съвместен брачен живот няма никакво отношение към писмените ми показания, затова няма да навлизам в подробности. Спомням си само каква жега беше тогава. Лятото бе към края си и слънцето с все сила печеше в стаята на Уеда на втория етаж. А той лежеше по памучна риза и дълги до коленете долни гащи. Този нисък, с голямо шкембе мъж непрекъснато се потеше и все му беше горещо. А едно от задълженията ми като отговорна за него медицинска сестра бе да бърша вечно потта му. Но не изпитвах тогава нито интерес, нито пък особено любопитство към този човек с мънички сънливи очички.

Един ден той неочаквано завря глава в корема ми и хвана ръцете ми. И досега не мога да си обясня защо тогава се оставих. Минало ми бе веднага през ума, че двадесет и пет години не са хич малко за неомъжено момиче, пък и положението на Уеда на служител в Манджурските железопътни линии не беше за пренебрегване. Срам ме е да си призная, но и толкоз силно ми се щеше да си имам детенце. Е, не чак от кого да е, но от такъв като Уеда бях готова да родя.

Вън цикадите цвъртяха до задъхване. Ръцете му лепнеха от пот.

Уеда беше от Осака, но сватбата направихме в дома на брат ми. Тогава той живееше в квартал Якуин-мачи във Фукуока. Няма да забравя как по време на церемонията Уеда непрекъснато бършеше потта по дебелия си врат. Взетият назаем костюм му беше прекалено къс.

Веднага след сватбата заминахме от Шимоносеки с параход за Дайрен. Във Фукуока Уеда беше в командировка и от седалището на фирмата го викаха да се прибира.

Параходът ни се казваше Мидори-мару. Трета класа, в която пътувахме, бе натъпкана с изселници за Манджурия. От кухнята непоносимо вонеше на рибено масло и маринована ряпа. Аз по-далеч от Шимоносеки не бях ходила и изпитвах особена тревога от пътуването през океана. Не знаех и какво ме очаква в далечната непозната японска колония Канто. Гледах останалите, налягали по пода върху сламени рогозки, понесли кой сламена кошница, кой стар куфар, и ме обземаше мъчителна самота. Сякаш и аз като тях оставях родината и отивах да търся препитание в далечни земи. През нощта те запяха военни песни. Аз се измъчвах от морска болест, но Уеда започна да ме опипва.

— Не ща, остави ме — страх ме беше, че някой ще ни види и се мъчех да отблъсна кръглото му тлъсто тяло. — Защо сме в трета класа? Фирмата нали ти плаща пътните?

— Като пристигнем в Дайрен, толкоз неща ще трябва да се купуват. Няма що да си пръскам парите — и той присви и без това мъничките си очи и мръсно ме загледа. — Повръща ли ти се? Да не би нещо такова, а? Ама още е рано за такива работи май…

По цели дни зяпах през кръглото прозорче Източното китайско море. Черните му води се повдигаха и пак се смъкваха надолу, а понякога се накланяха съвсем настрани. Гледах разсеяно и мрачно мислех това ли ще бъде семейният живот, който толкоз дълго съм очаквала.

В Дайрен пристигнахме на четвъртия ден сутринта. Валеше и дъждът мокреше покривите на складовете за въглища на пристанището. Военни с пистолети на коланите крещяха грубо на носачите — китайци. Ония напрягаха хилавите си крайници и товареха на кораба тежки торби със соя.

— Гледай ги тия идиоти — рече на ухото ми Уеда, като посочи китайците. — По двама едно пиано носят, скотовете.

Аз бях залепила лице на кръглото прозорче и занесено гледах навън. На пристанището няколко файтона, теглени от дългоухи мулета, чакаха клиенти.

— Това не са мулета, а манджурска порода коне — важно ми обясни Уеда на път за фирмата. В Дайрен той беше преживял цели четири години. — Тази улица се вика Ямагата-дори. Онази е Ояма-дори. Всичките големи улици са ги нарекли на имената на разни генерали от Японо-руската война.

— А с китайци познаваш ли се? — разпитвах го аз и уплашено стисках потните му пръсти. Нямаше за мен тук вече по-близък човек от него.

Къщата ни беше близо до големия дайренски храм. Зимите тук, в този град бяха студени, затова и дървени къщи нямаше. Нашата беше на един етаж, направена от почернели тухли. Наоколо имаше още няколко съвсем същите, всичките собственост на фирмата на Уеда. Стаите вътре бяха само две. Най-интересното за мен беше изградената от снежнобели плочки камина за топлене. Тук й викаха „печка“.

В началото всичко в този колониален град ми се струваше много необичайно. — Грижливо поддържаните акациеви дървета се редяха по продължение на улиците, а къщите бяха в руски стил и всичко толкова силно се отличаваше от възмръсните японски градове. Японските заселници — и военни, и цивилни енергично и важно крачеха насам-натам като пълни стопани на града.

— А манджурците къде живеят? — попита Уеда.

— Далеч, извън града — засмя се той. — При тях е много мръсно. И вони на чесън. Не можеш живя там.

В Япония бяха започнали да раздават с купони оскъдни дажби храна, но тук всичко беше евтино и продукти имаше в изобилие.

— Госпожо, риба има — всяка сутрин на развален японски викаха под прозореца ми китайци — продавачи на риба и зеленчуци. И човек можеше да се пазари с тях, колкото си ще. Продаваха ми на цената, която аз исках. Само за десет сена^[1] купувах един-два големи рака.

— Не се давай да те лъжат тия простаци. Гледай да не те мамят, че нещо много харчиш — повтаряше ми всяка сутрин Уеда, след като провереше тетрадката със сметките.

Аз се убедих, че Уеда беше прав. Нямаше и два месеца, откакто пристигнах тук, но първото, което трябваше да усвоя като японка, беше отношението към китайците. Нашите съседи Сайги например държаха прислужник, едно момче на около петнадесет-шестнадесет години. Къщата им беше само през двора, та чувах как и той, и тя ругаеха и биеха момчето. В началото от крясъците им ми ставаше страшно, но после свикнах. Уеда ме учеше, че характерът на китайците е опак. Не ги ли бие човек, веднага се разпасват. В къщи нямахме прислуга, но три пъти седмично идваше жена да ми помага в домакинството. Скоро и аз без особена причина започнах да я побийвам.

Всичко тук ме задоволяваше напълно — и красотата на този град, и охолният в сравнение с Япония живот, и евтинията. И си мислех тогава, че животът ми харесва, защото съм доволна от мъжа си.

Дойде и първата зима. В стаята с печката беше къде-къде по-топло, отколкото в японска къща. През декември стана толкова студено, че оставиш ли нещо навън, веднага ставаше на камък. Мандарини да оставех, че дори и обувките, веднага замръзваха. Уеда се прибираше вечер късно. Все разправяше, че бил зает с работа във фирмата. Навън трупаше сняг. Аз чаках мъжа си и се вслушвах в редките шумове. Рядко в далечината се чуваше скърцането на файтон и пляскането на камшика по гърбовете на конете. Бях бременна и дългите вечери прекарвах в шиене на детски дрешки. Карах понякога и китайката да ми разтрива гърба.

Колко наивна съм била тогава. Хич не подозирах, че Уеда ходи при келнерката от японския ресторант „Ироха“ на улица „Нанива“. Първа ми го каза съседката, госпожа Сайга, но аз не повярвах. Като попитах мъжа си, той само присви очи и се засмя. Смееше се той, а и мен ми се щеше да му вярвам. Пък и нощем в прегръдките му тялото ми за жалост не слушаше какво му говори сърцето ми. Затова и престанах да се съмнявам в мъжа си.

Дойде и април. По това време в Япония беше вече пролет, но тук още лежеше по улиците мръсен от пушеците сняг. И беше студено. Лежах аз в болницата на Манджурските железопътни линии и чаках да родя. В същата тая болница семействата на служителите от фирмата се лекуваха почти безплатно, затова Уеда ме накара по-рано да постъпя. Било му съвсем „изгодно“. А аз наивно взех, че приех. Толкова очаквах това детенце, пък и през ум не ми минаваше, че той влачи в къщи жена.

Сега, като пиша за раждането, всичко съвсем ясно си спомням и отново ме разкъсва мъка.

От записките ми ще разберете, че фактът, че останах завинаги бездетна, счупи нещо в сърцето ми и в цялата мен. Детенцето, неизвестно защо, бе умряло още в утробата ми. Бях си го сама нарекла Масуо и се чувствувах неизказано щастлива, но не можах да зърна нито личицето, нито мъничкото му телце. Като медицинска сестра отчасти си давах сметка какъв може да е резултатът от мъртво раждане. Затова плаках и молих лекарите, но напразно. И за да спасят живота ми, те ми извадиха матката.

— Недей толкоз да се кахъриш — присвиваше мъничките си очички Уеда и ми се усмихваше. Сега си давам сметка, че той тогава се е радвал дори. Смъртта на рожбата ни му развързваше ръцете и правеше по-лесна раздялата му с мен. — Докторите викат, че с онова всичко е наред. Какво? А, туй ли? Лекуването почти без пари излиза. И не съм в загуба.

Слушах приказките му и чак тогава осъзнах, че Уеда си има любовница. Това, дето госпожа Сайга ми го беше казала, излизаше вярно. Но странно за самата мен, нито се ядосвах, нито изпитвах ревност. На мястото на изтръгнатото майчинство остана да зее огромна дупка и страшната й пустота ме бе погълнала изцяло. Бях останала бездетна. Макар че с операция можеха да ме направят майка. Но нищо. Всичко беше свършено, лишена бях от утробата си и занапред трябваше да живея като осакатена.

Навън излязох чак след месец, когато ме изписаха. В Дайрен шествуваше с пълна сила пролетта. По улиците летеше, понесен от вятъра, пух от тополите. Пухчета се лепяха по потния врат на Уеда, танцуваха по куфара ми, който прислужницата китайка носеше. А в него, сдиплени, лежаха дрешките на неродената ми рожба. Аз стисках зъби и с усилие сдържах напиращата отвътре мъка.

 

 

След две години окончателно се разделих с Уеда. Когато той ми заяви, че ме напуска, аз, както си му е редът, крещях и плаках. Ако взема да описвам тия работи, показанията ми само ще станат по-дълги, затова ще бъде кратка. Странно, но не мога да си спомня нищо особено от живота си през тези две години. Сега, когато се опитвам да изстискам нещо от спомените си, ми идат наум само дреболии. Като например, че бялото мазно тяло на Уеда бе станало още по-дебело и той, загрижен за кръвното си, всеки ден пиеше някакво кафеникаво лекарство, което се казваше „Бергер“. Твърдеше, че съпружеските задължения се отразяват зле на сърцето му и щом се върнеше посред нощ, веднага захъркваше. Ясно ми беше, че оная от японския ресторант „Ироха“ му взимаше всичките сили. Нощем, когато огромното му потно тяло се претъркулваше до мен, аз веднага го избутвах към неговата половина от леглото. Да си призная, не чувствувах нито привързаност, нито някакво физическо влечение към този мъж. Примирението, че завинаги ще остана без дете, бе угасило всичко. И въпреки това преживях с него тези две години. Обяснявам си го с моята слабост и че все мислех какво ще кажат хората. Страх ме беше тогава да не стана една от многото, захвърлени в колониалния град от мъжете си жена, изправени пред единствения изход сами да се приберат в родината.

Но напуснах Уеда и както преди три години, отново се качих на парахода „Мидори-мару“. Пак валеше дъжд и мокреше покривите на складовете за въглища на пристанището. Военните полицаи крещяха на носачите китайци, подвили гърбове под тежките чували със соя. Мислех си, че повече едва ли ще видя и пристанището, и града изобщо и вместо тъга на душата ми стана леко.

Едва като се върнах във Фукуока, ми стана ясно, че войната бе дошла на юг чак до тук. Улиците гъмжаха от военни и работници. Животът бе станал много тежък и сравнение не можеше да се направи с онзи там в Дайрен. Брат ми и снахата не бяха особено щастливи да ме видят завърнала се, затова щом започнах пак работа в университетската болница, вярна на упорития си характер, веднага напуснах дома им. Наех си малка стая досами болницата.

За четири години от времето, когато тук се бях запознала с Уеда, и лекарите и сестрите се бяха изцяло сменили. Тогавашните аспиранти бяха мобилизирани като военни лекари в армията. Колежките ми също се бяха запилели като сестри по фронтовете. Не бях и допускала там, в Дайрен, че войната така крещящо е променила живота на болницата. Завеждащият по мое време Първа хирургия професор Какишита бе починал и сега мястото му заемаше тогавашният му заместник професор Хашимото. Това разбрах едва след като започнах работа.

При раздялата си с Уеда се бях зарекла стоически да понасям всичко, което животът ми отреди, но завръщането ми в болницата не ми донесе особени радости. Момичетата от по-долните курсове на училището сега работеха също като мен в университетската болница. Те ме отминаваха с презрение и мимоходом ми подхвърляха нареждания. Знаех, че връщането ми от Манджурия бе предмет за клюки и одумки в стаята за нощни дежурства. Измолих разрешението на управителката и си взех в стаята едно женско кученце без определена порода. По онова време, когато храната не стигаше, да гледаш куче, бе немислим разкош. Давах си сметка за това, но макар и куче, щеше ми се да чувствувам до себе си живо същество, което да разтушава самотата ми. Кучето нарекох Масу, да ми напомня умрялата ми там, в Дайрен рожба Масуо. Подвикнех ли му, то се плашеше, а стореше ли някаква беля, веднага се сгушваше в ъгъла на стаята. За мен то бе в този момент единственото най-мило същество на света.

Но отворех ли случайно нощем очи, чувах шума на морето, което бе наблизо. В тъмнината на стаята аз се вслушвах в неговото бучене и тогава ме обземаше неизказано чувство за самота. Без да си давам сметка къде съм и какво точно става с мен, протягах ръка изпод юргана и се мъчех да напипам нещо до себе си. Търсех несъзнателно тялото на Уеда, което си въобразявах, че вече съм забравила. И в такива моменти ми ставаше толкова жал за самата мен, че започнах безутешно да плача. Искаше ми се да не съм сама, да имам някого, с когото да живея.

Сега в своите показания нямам никакво намерение да се оправдавам, но наистина по онова време за мен професор Хашимото беше просто един възрастен човек, който е мой шеф. И нищо повече. За мен, обикновената медицинска сестра, професорите и доцентите бяха не само хора с високо социално положение, но и същества, които от момента на раждането си принадлежаха на друг свят. И ние, медицинските сестри, кръжахме около тях в незавидната роля на нищо и никакви прислужници. Но особено смешното в случая е това, че с професор Хашимото мен, едно от тези обикновени същества, ме свърза жена му Хилда.

Професорът бе завършил медицина в Германия, където срещнал Хилда. По онова време тя работела като медицинска сестра. Спомням си, че още като курсистка бях чувала да разправят за тяхната любов.

Но за пръв път видях Хилда две седмици след постъпването си на работа. Навън беше вече мръкнало. Ненадейно пред входа на отделението спря колелото си една хубава европейка. На колелото й бе привързана огромна кошница. Тя я грабна и влезе. Всички сестри в стаята наскачаха и припнаха към вратата. Аз също станах и побързах да видя какво става. В клиниката влезе европейка с късо подстригана коса и с панталони. Приличаше по-скоро на як младеж, отколкото на жена.

— Коя е тая? — попитах застаналата до мен млада сестра Коно.

— Ти пък не знаеш ли? — възмутена сякаш от моята неосведоменост, сви тя рамене. — Това е госпожа Хилда. Съпругата на професор Хашимото.

Госпожа Хилда извади от голямата си кошница увит в целофан пакет и го връчи на асистента доктор Асай. Асай го взе и цялото му лице грейна от престорена усмивка. С онова, което се криеше под блузата й и с високия си ръст тя видимо надвишаваше асистента, при все че той беше мъж. Госпожа Хилда се обърна към нас и аз забелязах колко силно са начервени устните й. Тя помаха с ръка на сестрите и с широка мъжка крачка се отправи към дъното на коридора.

В целофановия пакет на госпожа Хилда имаше огромно количество домашни бисквити. По онова време бисквити и други подобни деликатеси съвсем не се намираха, затова всички се сборичкаха за тях. Аз също успях да си грабна една.

Гризнах бисквитата мълчешката и слушах какво си говорят за Хилда сестрите. Те я одумваха, че прекалено силно се червяла, нещо, което нито една японка не би могла да си позволи.

— Няма си друга работа — измърмори едно от момичетата, — черпи с бисквити, пере гащите на болните от голямата стая. Това й е работата.

После схванах за какво става дума. Осъждаха я, че при всяко свое появяване обезателно навестяваше болните от общата стая. А в болницата госпожата пристигаше редовно три пъти в месеца. Понесла кошницата си, тя влизаше при болните. Там събираше мръсното бельо на онези, за които нямаше кой да се грижи и при следващото си посещение го донасяше идеално изпрано. В това намираше израз нейната самоотверженост.

Откровено казано, ние сестрите изобщо не бяхме благодарни за филантропията на Хилда. Болните от общата стая също много се притесняваха от нея. Там лежаха доста възрастни мъже и жени, чиито близки бяха загинали в бомбардировките. Стигаше европейката само да ги заговори и те се вцепеняваха от смущение. А на всичко отгоре като започнеше да рови из старите им кошници и торби и да измъква мръсните им гащи, те съвсем объркани се изсулваха от креватите и молеха:

— Не, не, оставете, госпожо. Не ги пипайте, моля ви!

Най-комичното беше, че госпожа Хилда не схващаше срама и объркването на тези хорица, крачеше като момче с широка крачка насам-натам из отделението, раздаваше бисквити, настояваше болните по-бързо да й дават мръсните си дрехи, които натикваше в кошницата и чак тогава си отиваше.

Пиша за това сега с известно неблагоразположение, но всъщност по онова време към благотворителната дейност на Хилда не изпитвах никаква антипатия.

— Свалям й шапка. Госпожа Хашимото и днес изми гърнето на болния Фуса Оно. Тя, европейката — разправяше асистентът Асай и гласът му наистина беше развълнуван.

Но за нас, сестрите, всичко, което Хилда вършеше, бяха голи превземки. И толкоз. Нямах основание да изпитвам тогава към нея никаква омраза или нещо подобно. За пръв път изпитах неприязън към тази европейка по съвсем друг повод. Една най-обикновена лятна привечер бях приседнала на стълбата, която водеше към средния двор на болницата. Стиснах с две ръце глава и се размислих. В главата ми нахлуха спомени за времето, прекарано в болницата на Манджурските железопътни линии в Дайрен, за раждането на мъртвото ми бебе. В този момент от сянката на сградата към мен притича момченце на около четири-пет години. Лицето му беше японско, но косата кестенява и веднага разбрах, че е детето на госпожа Хилда и професор Хашимото. Нещо в мен се преобърна. Ако момченцето ми беше живо, щеше да е горе-долу толкова височко. Тогава съвсем несъзнателно аз протегнах ръце към детето.

— Не, го докосвайте — чух току над главата си суровия глас на майката. До мене стоеше госпожа Хилда. Устните и както винаги бяха силно начервени, а лицето й — застрашително строго. След това тя, сякаш викаше куче, подсвирна на детето.

Но момченцето погледна към мен, после се обърна към майка си и пак към мен в колебание към кого да тръгне. А ние с госпожата се гледахме злобно една друга, сякаш бяхме заложили на предпочитанието на детето. Защо приех тогава толкова надълбоко ситуацията! В главата ми се завъртя спомена за деня на моето мъчително раждане и за това, как изтръгнаха утробата ми. Бях една бездетна и на всичко отгоре зарязана от мъжа си жена, и към щастливата съпруга и майка Хилда изпитвах в момента силна неприязън.

— Извинявайте — Хилда вдигна детето в прегръдките, си и ми заговори свободно на японски. — Нали знаете колко лесно се заразяват децата от туберкулоза. На излизане от болницата аз винаги дезинфекцирам ръцете си.

Вечерта в стаичката ми ме налегна по-страшно от всякога чувство за самота. Занесох на Масу паничката с храната и тогава забелязах омазания й с кръв корем. Просто побеснях и вдигнах ръка. Кученцето подви лапи и ме загледа с изпълнени с неистов страх очи, но аз удрях, удрях, биех я с все сила по главата, а сълзите неудържимо се стичаха по лицето ми.

Така за пръв път у мен се събуди интерес към професор Хашимото. Но не като мой началник, разбира се, а като съпруг на Хилда. Когато той, с ръце в джобовете на престилката, минаваше край строените пред болничните стаи сестри, аз не пропусках да забележа нищо по него, дори и дупчицата от цигара на престилката. Косата на професора беше вече съвсем прошарена, страните на старческото му уморено лице бяха отпуснати. Защо ли младата Хилда обича толкова този старец, чудех се аз. А когато докосвах с пръсти гърдите на болните, се мъчех да си представя как те галят тялото на Хилда. Веднаж пък видях, че копчето на ръкава на ризата му се е откъснало и изпитах потайно задоволство. Бях видяла нещо, което жена му не беше забелязала.

Войната ставаше все по-страшна. Квартирата ми и болницата бяха на няколко километра извън града, затова нямаше и никакви щети. Но Фукуока беше наполовина изгоряла от поредицата бомбардировки. Брат ми, който живееше в Якуин-мачи, още преди половин година се бе евакуирал в околия Итошима. Не им се бях обаждала нито веднаж, откакто напуснах дома им, пък и те не бяха ме потърсили. От хора разбрах, че Уеда е напуснал Дайрен и се е преселил в Харбин. Но той дори една картичка не бе изпратил. Беше време, когато връзките между хората вече нищо не значеха. Аз, самотницата, и представа нямах за хода на войната, и не ми бе идвало наум вестник да прочета. Да си призная, никак не се вълнувах ще спечели или ще загуби Япония. Нощем лежах будна и слушах рева на морето. Напоследък грохотът на вълните ставаше все по-силен и по-страшен. Прислушвах се, наострила уши, и ми се струваше, че бученето се засилва с всяка изминала нощ. И само тогава осъзнавах войната. Бученето на вълните като тътен на огромен барабан долиташе дълбоко и страшно, а аз си мислех: „Япония ще загуби. Тогава всички нас ще ни повлекат нанякъде.“

Но всъщност ми беше безразлично. В болницата броят на смъртните случаи растеше. Особено сред туберкулозните в общата стая. На двете седмици един обезателно умираше. Нали за тази болест трябва силна храна. Но болните нямаха и стотинка, за да си купят поне нещо на черна борса. Хората измираха, но леглата отново бързо се заемаха от нови болни, в отделението никога не стигаха места.

Аз като новопостъпила трябваше да отговарям за общата стая, но нямах желание да се грижа за болните в нея, както правеше госпожа Хилда. Изпълнявах само онова, което влизаше в задълженията ми, нищо повече. Вероятно защото ме бе обзело мрачно примирение, че е смутно време и всички неизбежно щяхме да бъдем повлечени от черното и страшно море. Тези мои тогавашни настроения доведоха всъщност и до втория инцидент между мен и госпожа Хилда.

Същия ден оперираха една млада жена от частните стаи на втория етаж. В стаята на сестрите бях останала само аз. Нямаше кой да посрещне Хилда, когато тя пристигна в болницата. Седях сама и подреждах резултатите от кръвните анализи на болните, когато в стаята надникна един старец от общата стая в парцалива пижама.

— Сестро, ела бързо — извика припряно той. — Оная Маебаши се мъчи.

— Какво има?

— Маебаши много се мъчи.

Когато притичах в общата стая, пет-шест души бяха вече наобиколили болната Маебаши. А тя, избелила очи от мъка, се мъчеше да раздере гърдите си. Щом я видях, разбрах, че е получила спонтанен пневмоторакс. В кухината на плеврата бе навлязъл въздух и състоянието й беше критично. Изтичах в лабораторията, но никого не намерих. И асистентът Асай, и докторите Тода и Сугуро бяха в операционната. Знаех, че само доцент Шибата е свободен, но и него не успях да открия. Трябваше да се действува незабавно и въздухът да се изтегли от гърдите на болната, преди да се е задушила. Друг изход нямаше и аз се обадих в операционната.

— Там ли е д-р Асай? — извиках на сестра Коно, която вдигна слушалката. — Една болна получи спонтанен пневмоторакс.

Кой знае защо, от другата страна на слушалката се дочу шляпането на сандали. Бяха се разтичали сякаш. Стори ми се странно, защото обикновено при операции в залата се възцаряваше подтискаща тишина.

— Какво има? — изкрещя изведнаж в слушалката асистент Асай. Гласът му беше сърдит и както ми се стори, разтревожен.

— Болната Токи Маебаши от общата стая получи спонтанен пневмоторакс.

— Това ли било! Не ме интересува. Зает съм сега, бе. Я ме остави на мира.

— Ама, докторе, тя страшно се измъчва.

— Все едно, неспасяема е. Сложи й там упойка…

И по-нататък не чух, защото асистентът трясна слушалката. „Сложи й упойка…“ — забръмча в главата ми. „Сложи й упойка…“ „Все едно, неспасяема.“ — отекваше в душата ми.

Залязващото слънце светеше в прозорците на лабораторията, по масите белееше натрупалият се прах. Аз грабнах шише с прокаин и спринцовка и се върнах в общата стая. Там, стиснала желязната табла на леглото на болната, стоеше госпожа Хилда. Пак беше с панталони.

— Сестра, по-скоро апарата за пневмоторакс — извика ми тя. В Германия беше работила като медицинска сестра, затова веднага бе разбрала и състоянието на болната. Изведнаж Хилда съзря в ръцете ми спринцовката и шишето с прокаин и лицето й се промени. След това ме блъсна и излетя от общата стая да търси апарат.

Започнах бавно да събирам по пода стъклата от разбитата бутилка. И осезателно усещах по гърба си погледите на болните.

Върнах се в сестринската стая. Слънцето бавно клонеше на запад. Грамадно и кърваво, каквото толкоз пъти го бях съзерцавала през прозореца на болничната стая в Дайрен.

— Защо искахте да й биете инжекция? — Хилда стоеше на вратата със скръстени по мъжки ръце. В гласа й имаше дълбок укор. — Искахте да я убиете, така ли? Всичко ми е ясно.

— Да, но… — отвърнах уморено и забих поглед в пода. — Тя без друго скоро ще умре. Не е ли по-добре да й помогне човек без мъки да издъхне.

— Дори и ясно да е, че си отива, никой няма право да я убива. Вие страх от бога нямате ли? Нима не се боите от божието наказание! — Хилда заудря силно с ръка по масата. От блузата й се разнесе аромат на сапун. Тогава ние, японците, можехме само да сънуваме за сапун. А Хилда переше с него мръсното бельо на болните от общата стая. На мен ми стана някак смешно. Ръката, с която Хилда удряше по масата, беше грапава и изпръхнала. Изглежда от сапуна. Не бях и допускала дори, че кожата на белите е толкова мръсна. По ръката на Хилда имаше дори малки златисти косъмчета. Та отначало ми беше смешно, но после ми омръзна да я слушам. И отново в главата ми нахлу страшният като от огромен тъпан тътнеж на морето.

Същата вечер бях дежурна и си тръгнах за в къщи посред нощ. В тъмния двор се сблъсках с асистента Асай.

— Докторе, как мина днес операцията?

— Кой е? А, ти ли си — винаги стегнатият Асай сега беше толкова пиян, че очилата му без рамка едва се държаха на носа му. — Убихме я, това е.

— Как така я убихте!

— На семейството й още не сме казали. Ръката на Стария вече хич я не бива. Ще го съсипе на изборите професор Кандо. И за мен, неговия подчинен, никакви изгледи за издигане.

Асай залитна и се хвана за рамото ми. Целият вонеше на вино.

— Къде живееш? Ще те изпратя.

— Съвсем близо е.

— Може ли да дойда?

Тази нощ асистентът Асай остана в стаята ми. Не възразих, защото ми беше все едно.

— Ама ти куче ли гледаш! Като го гледам, та се сещам, че и фрау Хилда си има куче. Тая Хилда. Днес май пак се беше довлякла в болницата, а?

— Докторе, какво говорите, вие, който толкова я уважавате.

— Аз ли? Глупости. Ще ми се веднъж да преспя с тая бяла.

— Каква ли е в кревата с професор Хашимото?

— Хилда ли? О-о, тя е страшна. Тази светица. Такова тяло, а! Ти с шефа що не опиташ? Да й натриеш носа на тая Хилда.

От ласките на Асай не изпитвах никакво вълнение и радост. Затворих само очи и се размислих дали професорът е казал на жена си, че при операцията е убил човек. И пак си спомних бялата ръка на госпожа Хилда и аромата на сапун от блузката й. Напук на този аромат се бях отдала онази нощ на доктор Асай.

Още щом се появих на следващия ден в болницата, Асай ме спря. Беше студен и съвсем различен от предната нощ.

— Ей ти, какво е станало с болната от общата стая?

— С каква болна от общата стая?

— Оная, дето получила спонтанен пневмоторакс. Госпожа Хилда се обади. Настоява да те уволним.

— Аз просто както ми наредихте, докторе.

— Кой, аз ли? Нищо не съм нареждал аз.

Аз го погледнах право в очите, но очилата му засветкаха и той отвърна очи.

— И сега трябва да напусна ли?

— Никой не казва такова нещо — и асистентът се засмя с изкуствената си усмивчица. — Но като дойде фрау Хилда в болницата, само неприятности ще си имаме. Вземи, че си почини един месец. После аз всичко ще гледам да оправя.

Като се прибрах в стаичката си вечерта, Масу я нямаше. Попитах управителката, но тя само сви рамене. По онова време от глад някои хора ядяха кучета, та изглежда в мое отсъствие ми бяха отвлекли кученцето. Аз приседнах на прага и останах неподвижно така известно време. Налегна ме пълна апатия. Асай не ме учудваше, но тая Хилда, която бе специално позвънила и настоявала да бъда уволнена, нея мразех. Тя се правеше на светица, без да обръща внимание колко затруднява с това болните и сестрите. Но на мен ми беше безразлично, че тя е майка и светица, а аз, осакатената навеки, лишена от утроба жена, като последна проститутка бях преспала с Асай. Дори и Масу ме бе зарязала и изчезнала нанякъде.

Прекарах един мъчителен месец, затворена между четирите стени на полупразната си стаичка. Преди успявах в работа да отпъдя спомените за миналото, за Дайрен, за раждането. Но през онзи месец се въргалях по цял ден без работа и отново, и отново си припомнях деня на раздялата с Уеда, момента, в който загубих рожбата си. И ми беше толкова самотно, че ми идваше пак да се събера с Уеда, ако можех, пък бил той какъвто и да е.

Една нощ пристигна асистентът Асай.

— Имам нещо да ти казвам.

— Уволнена ли съм вече?

— Не. — Асай изглеждаше много сериозен. Той седна със скръстени крака на татами. — Нещо по-сериозно ще ти кажа.

— Няма по-сериозно нещо за мен от уволнението.

— Абе… Искам да се върнеш в болницата.

— Нещо да помагам ли? Аз, сестрата, която се опита да убие болен!

Именно онази нощ разбрах за опитите с американските военнопленници. От Първа хирургия щяха да участвуват и шефът, и доцент Шибата, и двамата аспиранти Тода и Сугуро. Търсеха обаче сестра да им помага.

— И вие затова дойдохте при мене — засмях се пресилено аз.

— Не, бе, не. Правим го в името на страната ни. Ония са без друго осъдени на смърт. Я помисли колко ще допринесе това за развитието на медицината. — Асай изглеждаше гузен и сякаш се мъчеше да убеди себе си. — Нали си съгласна да помагаш?

За държавата или в името на докторите, все ми е едно. Защото наистина тогава ми беше напълно безразлична печели или губи Япония. И дали медицината ще прогресира, или не.

— А шефът дали е казал за това на госпожата?

— Какво говориш? Никой не бива да знае. Да не си посмяла да кажеш на някого.

През нощта си спомних как Хилда крещеше в стаята на сестрите и ме питаше нямам ли страх от бога. И ми стана смешно. Изпитах някакво странно удовлетворение на победител. Госпожа Хилда дори не подозираше какво се готви да извърши съпругът й. Но аз знаех.

— Ами да. Как ще каже професорът такова нещо на светицата Хилда.

Онази нощ лежах в прегръдките на Асай с отворени очи и слушах тътена на огромния и страшен барабан. И отново си припомних аромата от сапуна на Хилда. Кожата на ръката на тази европейка бе покрита със златисти косъмчета. В същата като нейната бяла кожа щеше да се забие скалпелът.

— Вярно ли, че кожата на белите се реже трудно?

— Глупости. И на косматите, и на японците е едно и също — промърмори Асай и се обърна на другата страна.

А аз потънах в мисли колко по-различен щеше да е животът ми, ако там в Дайрен не беше умряло детенцето ми и Уеда не беше ме зарязал.