Шюсаку Ендо
Море и отрова (4)

III.

— 56 еона, 700 ери е възрастта на Будисатва Мироку. За тези, дето от сърце вярват, ще дойде истинското просветление…

— Така е добре. Лежи и не мърдай.

— Добре.

Докато Сугуро я преглеждаше, старата жена лежеше със затворени очи и слушаше песента на Мицу Абе. Мицу не беше от безплатните болни, но по години беше почти колкото старата, а и леглата им бяха едно до друго, та двете често си приказваха тихичко.

— Хорал ли е това?

— Ами. Тая песен я е написал светецът Шинран. — Мицу се обърна и посочи с брадичка бабата. — Тя иска да й прочета книжка за Буда.

— Прочети й.

— Добре.

Мицу извади очилата си, окачи ги на носа си и се намести по-удобно на леглото. След това взе скъсаната книжка и я доближи до очите си.

— Един ден Буда… отишъл да навести свой болен ученик… Ученикът страдал толкова, че и от нечистотиите си не можел да се отърве… Тогава Буда… Докторе, как се чете това?

— От състрадание. А-а, това било детска книжка.

— Да. Оня от отсрещното легло ми я даде. От състрадание го навестил. — Ти, като беше здрав, грижеше ли се за болните си приятели? — попитал го той. — Знай, че сега се измъчваш сам самичък… защото, когато си бил здрав, за другите… не си се грижил. Сега се измъчва тялото ти… но никога от болка сърцето ти… не ще се излекува.

Бабата лежеше със затворени очи и слушаше напевния тих глас на Мицу. На пода пред кревата й се търкаляше алуминиевото канче за храна с полепнали по него жълтеникави обелки от картофи. Останалите болни в стаята също притихнали слушаха.

— И после се казва, че Буда го излекувал и го направил добър и състрадателен към другите — завърши тържествуващо Мицу.

Доволна от това тълкуване на приятелката си, старата жена заклати по детски глава. Сугуро мушна слушалката в джоба си и се замисли как да съобщи новината на бабата.

— Тя — Мицу се обърна към него и взе да му обяснява, — като разбра, че ще я режат, взе нещо да пада духом. Реши се да я режат, че да може с детето си да се види.

— Има ли дете?

— Има. Син има в армията. Бие се, на война е.

И като рече това, Мицу се изхлузи от кревата, измъкна отдолу плетена кошница и извади от нея едно старателно сгънато знаме. По бялата част на грубия плат жълтееха множество петънца, като капки от дъжд.

— Всички от стаята са написали върху него по нещо. Докторе, заради сина й, напиши и ти.

— А-а.

Сугуро пое знамето и почувствува, че сега съвсем няма сила да каже на старата жена за деня на операцията. Обявили бяха датата на сутрешното съвещание. Следващия петък следобед Стария щеше да оперира госпожа Табе. А седмица след това доцент Шибата щеше да се заеме с бабата. Наредено бе на Сугуро и Тода да асистират и при двете.

Щом обявяха датата на операцията, болният започваше да се вълнува. Започваше може би да си мисли за болката от ножа и да си представя острия звук от чупенето на ребрата. Какво преживяваха другите преди операция Сугуро не се интересуваше, но да подложи на мъчително очакване тази без друго обречена женица, не можеше. Затова не намираше смелост да й съобщи деня.

Той се върна в студената лаборатория, размести епруветките и пинсетите по масата и разгърна върху нея знамето на Мицу. Не му идваше наум какво да напише. По евтиния плат се точеха написаните от болните в общата стая редове. Когато това знаме стигне при сина й Йошикийо, бабата може би няма да е сред живите. Тази мисъл изплува ясно в съзнанието му. Той, който никога не пушеше, грабна една от цигарите на Тода и я запали. Дълго размисли и накрая съвсем без желание написа баналната фраза „Пълна победа.“

Думите на Тода излязоха верни и предварителните изследвания за операцията на госпожа Табе наистина се извършваха с особена прецизност и внимание. Тода изпълняваше задълженията си, но особено се стараеше асистентът Асай, защото успехът на операцията бе пряко свързан с по-нататъшната му кариера в Първа хирургия. Сега той беше сам, но след година-две от армията щяха да се върнат в лабораториите мобилизираните му колеги. А от това той най-много се боеше. Затова се стараеше, докато е време, на всяка цена да спечели личното доверие на Стария. Пък и преподавателското място, към което с цялата си душа се стремеше, зависеше единствено от особеното разположение на професора.

А доцент Шибата — това пак според тълкуванията на Тода — завиждаше на издигането на Стария. Защото той не бе негово протеже, а ученик на бившия завеждащ Първа хирургия, професор Какишита.

По правило визитациите на професора бяха два пъти седмично. Но седмицата преди операцията Стария почти всеки ден преглеждаше госпожа Табе.

— През есента ще можем да ви изпишем — говореше й той, като разглеждаше срещу светлината на прозореца рентгеновите снимки, които Асай му подаваше. — След това около половин година ще е добре да полежите някъде на чист въздух в провинцията. До Нова година ще сте напълно здрава.

Изпълнен може би с желание да спечели изборите през април, напоследък Стария възвърна самочувствието си и обичайната си осанка. С ръце в джобовете на снежнобялата си престилка и с неизменната цигара в уста, той с широка крачка вървеше по коридора пред групата лекари. Поприведената му фигура и дълбоко съсредоточеното му лице се отъждествяваха в съзнанието на селското момче Сугуро с понятието „професор“. И повлякъл войнишките си ботуши, най-отзад в групата след Тода и старшата сестра Оба, Сугуро пак се преизпълваше от уважение и странно влечение към Стария.

— Господин докторе, толкова се притеснявам за операцията на дъщеря си. Дали ще мине всичко сполучливо? — питаше тревожно майката на госпожа Табе. Последните няколко дни тази изискана, облечена в черни шалвари жена, почти не напускаше стаята на дъщеря си. Приседнала в леглото си, госпожа Табе мачкаше с ръка якичката на нощницата си, оправяше падналата на лицето си коса и се усмихваше.

— Не се тревожете — успокояваше я Стария. — Операцията ще свърши, докато под въздействие на упойката дъщеря ви спи. След това най-много една нощ ще чувствува болки. И ще изпитва жажда, може би. Два-три дена търпение и всичко ще се забрави.

— А голям ли е рискът?… — питаше майката и свиваше вежди.

Тогава асистентът Асай се усмихваше и на свой ред я успокояваше със сладникавия си женски гласец:

— Госпожо, нима се съмнявате в ръката на професор Хашимото и в усилията, които сме готови да положим ние, неговите асистенти.

И наистина място за безпокойство нямаше. Физическото състояние на госпожа Табе беше превъзходно, сърцето й младо и здраво, кръвта й силна. Пък и мястото на заболяването бе съвсем удобно за оперативна намеса. Дори Сугуро, който само веднаж бе асистирал при подобна операция, мислеше, че и сам да оперира, щеше да има успех.

Когато Стария, опрял слушалка до красивите закръглени гърди на госпожа Табе, я преслушваше, Сугуро изпитваше необяснима завист. Дали това беше завист към мъжа на тази красива жена, или завиждаше на това невъзможно за него щастие, или просто го беше яд, но оправдан гняв заради болните от мрачната обща стая изпълваше сърцето му. Каквото и да беше това чувство, Сугуро не можеше да си го обясни.

Беше четвъртък вечер. Вечерта преди операция сестрите имаха задължението да измият тялото на болния със спирт и да го избръснат. Сугуро заедно с Тода и старшата сестра Оба останаха до късно в лабораторията, за да приготвят необходимите за операцията рентгенови снимки.

Когато си тръгна, навън беше вече съвсем тъмно. Квартирата му се намираше на около десетина минути път от болницата. В далечината забуча приближаваща кола. Когато тя мина покрай него, Сугуро зърна, залепено на прозореца, лицето на професор Кандо. То бе слабо осветено от светлините на таблото. До Кандо на седалката се бе настанил пълничък офицер с навирена брадичка и положени върху дръжката на сабята ръце. Този път лицето на Кандо се стори на Сугуро някак необичайно. Върху него лежеше сянката на самотата.

„Стария положително ще спечели“ — помисли си Сугуро. Следващия ден щеше да бъде решаващ за изхода на мълчаливата борба между двамата професори. Сугуро не изпитваше интерес към тази борба, но в този момент почувствува странно за самия себе си оживление.

 

 

Беше петък, 10 часа сутринта. Асистентът Асай, Тода и Сугуро чакаха пред операционната да докарат болната. Готови за операцията, те бяха сложили белите си одежди върху гумените престилки, а на краката си носеха сандали.

Денят беше мрачен. Операционната се намираше в самия край на коридора на втория етаж и тук не притичваха сестри, нито се мяркаха приходящи пациенти. Коридорът се опъваше дълъг и пуст и подът му излъчваше мъжделив блясък.

След малко от единия му край се разнесе леко скърцане. Бавно приближаваше количката с госпожа Табе, тикана от майка й и една сестра. Болната лежеше по гръб и от упойката, която й бяха поставили още в стаята, или може би от обзелия я страх, лицето й бе останало без капчица кръв, а косата й висеше разпиляна.

— Дръж се, детето ми — викаше майката, като започна да потичва след ускорилата ход количка.

— Мамо, ти остани тук. Нали скоро и сестра ми ще дойде. Операцията бързо ще мине — прошепна едва чуто госпожа Табе. Очите й бяха широко отворени и тя приличаше на уплашена птичка.

— Лекарите — продължаваше да вика майката, — лекарите ще се погрижат за всичко. Ти само се дръж.

Старшата сестра Оба завързваше вече връзките на престилката на гърба на Стария. Той стоеше готов с измити със спирт ръце. След това Оба се вдигна на пръсти й му сложи шапката, наподобяваща фес. В този момент сестрата приличаше на майка, която нежно се грижи за станалия по-висок от нея син. Друга сестра протегна металната кутия с ръкавиците — едните от плат, другите гумени. И Стария след миг се превърна в бяла безизразна и тромава кукла.

По време на операция бе необходимо да се поддържа постоянна температура от около 20 градуса и операционната беше вече добре отоплена. Водата, с която трябваше да се измива прахът и кръвта, бе пусната да се стича по пода и тихото й шуртене изпълваше цялото помещение. Огромната лампа на тавана се отразяваше върху мокрия под и озаряваше помещението с платинените си пламъци. Сред това сияние фигурите на асистента и на сестрите се движеха плавно като водорасли. Тода съсредоточен проверяваше инструмента, с който щяха да отрежат лопатката на болната.

Двете сестри внимателно вдигнаха от количката госпожа Табе и я положиха върху операционната маса. Отстрани на стъклена масичка Стария с веща ръка редеше върху никеловия поднос инструментите. Скалпелът за отделяне на плеврата, триончето за рязане на ребрата, пинсетите. Два от инструментите се чукнаха и от острия им звън госпожа Табе трепна с цялото си тяло, но отново потъна в тежък сън.

— Няма да изпитате болки, госпожо — рече сладникаво Асай. — Упойката е много силна.

— Вече всичко готово ли е? — тихо попита Стария, но гласът му отекна в операционната.

— Да.

— Апаратът за кръвно, иригаторът, всичко е готово — отвърна асистентът.

— Тогава да започваме.

Всички се обърнаха към болната и Стария и сведоха глави. Залата потъна в тържествена тишина. Само старшата сестра Оба обтриваше белия гръб на госпожа Табе с памук, натопен в йод.

— Скалпел!

Скритата в ръкавица ръка на Стария стисна здраво електрическия скалпел. Професорът се поприведе напред. Сугуро чу изжужаването. Електрическият скалпел за миг бе разрязал мускула и от изгарянето плътта изпращя. В миг блесна ивицата мастен слой, след това той изчезна, облян в кръв. Асистентът бързо спираше бликналата от прерязаните кръвоносни съдове кръв с кохер, след него Сугуро завързваше всеки един поотделно с копринен конец.

— Скалпел за плеврата! — извика Стария. — Преливате ли кръв?

Иглата на иригатора бе забита в белия крак на госпожа Табе. Сугуро провери гумената тръбичка, по която в тялото на болната постъпваше смес от гликоза, адреналин, витамини и течност за стимулиране дейността на сърцето. След това отговори:

— Да, всичко е нормално.

— Кръвното налягане?

— Изменения няма — отговори сестрата.

 

 

Мина доста време.

Изведнаж госпожа Табе започна да стене. Упойката беше много силна, но изглежда, че съзнанието й наполовина се бе върнало.

— Тежко ми е. Задушавам се, мамо!

По челото на Стария започна да избива пот. Старшата сестра Оба се вдигна на пръсти и направи опит да го избърши.

— Задушавам се. Мамо, не мога да дишам!

— Плеврата е отделена. Триона за ребрата!

Озъбиха се белите ребра на болната. Стария твърдо стисна триончето.

— М-м — изстена изпод маската Стария. Той бе напрегнал всичките си сили. Преряза щръкналите като рога на елен четвърти ребра. Чу се изхрущяване. След това те издрънчаха с тъп звук върху металната тавичка. От вътрешното налягане на дробовете тънката мрежа от плът, която покриваше гърдите, се изду като червен балон. В притихналата зала се чуваше само пъшкането на Стария, хрущенето на ребрата и тъпия звук при тяхното съприкосновение със съда:

— Преливането?

— Нормално.

— Пулсът? Кръвното налягане?

— Всичко е наред.

— Пристъпвам към първите ребра — промърмори професорът.

При подобен род операция това бе най-критичният момент.

Изведнъж на Сугуро му направи впечатление, че кръвта на госпожа Табе започва да потъмнява. В миг го обзе лошо предчувствие. Но Стария продължаваше мълчаливо да изрязва мускула около реброто. Мълчеше и сестрата, която следеше кръвното. Мълчеше и Асай.

— Скалпел за резекция — извика Стария. Тялото му едва видимо се разтрепери. — Иригаторът в ред ли е?

Той изглежда беше забелязал. Потъмняването на кръвта говореше, че с болния става нещо нередно. Може би кръвоизливът беше станал прекалено силен. Сугуро забеляза, че от потта лицето на професора блестеше като покрито с восък.

— Някакви изменения?

— Кръвното… — изведнъж извика с разтреперан глас сестрата.

— Бързо апарата с кислород… — истерично изкрещя асистентът Асай. — По-бързо.

— Потта отива в очите ми… потта в очите ми — Стария направо залиташе. С разтреперана ръка старшата сестра Оба избърса челото му с марля.

— Дайте по-скоро марля!

Попиваха кръвта с марлите, но кръвоизливът не спираше. Ръцете на Стария се движеха светкавично.

— Марли!… Марли!… Кръвното?

— Пада.

Тогава Стария обърна изкривеното си от болка лице към мястото, където стоеше Сугуро. Приличаше на дете, което всеки миг се готви да заплаче.

— Кръвното?

— Невъзможно — отговори асистентът Асай. Той беше вече свалил маската си и бе я захвърлил на пода.

 

 

— Болната свърши… — без капчица сила в гласа си пророни сестрата, която мереше пулса. И пусна от своята ръка ръката на госпожа Табе. Върху операционната маса мъртвото тяло лежеше разкъсано като нар. Омазаната с кръв ръка, на която допреди миг сестрата мереше пулса, се стовари тежко на ръба на масата. Стария стърчеше отстрани, потънал дълбоко в мислите си. Всички мълчаха. И само тихото шуртене на стичащата се по пода вода нарушаваше тишината на залата.

Огромната лампа се отразяваше в мокрия под и пълнеше помещението с отблясъци.

— Професоре — промърмори Асай. — Професоре.

Стария вдигна очи към него, но лицето му беше безизразно.

— Трябва да довършим всичко.

— Да довършим?… Така ли?… Да, май така трябва.

— Какво да правим? Все едно, дайте да я зашием.

Очите на госпожа Табе бяха хлътнали и широко отворени, устата й зееше като на идиот, а от нея висеше червения език. Втренченият й поглед се бе забил в наобиколилите масата лекари и сестри. Широко отворените очи на мъртвата жена бяха доказателство за преживените по време на операцията страдания. Коремът и целите й ръце, пък и лицето й бяха омазани с кръв.

С омекнали колене Сугуро се отпусна на пода. Главата му кънтеше. Имаше чувството, че вътре в нея тенекиена кутия се удря о стъкло и се разнася непрестанно дрънчене. Започна да му се гади. Той разтърка ожесточено очи и изтри потта от челото си.

Асистентът Асай зае мястото на Стария и започна да зашива разпраното като дюшек тяло. След него сестрите отмиваха кръвта със спирт.

— Ще я обинтовам — високо извика Асай. — Цялата ще я обинтовам.

Професорът се бе отпуснал на един стол, втренчен в една точка на пода. Той явно не чуваше нито гласа на асистента, нито останалите шумове в залата.

— Тялото да се пренесе в стаята. За изхода на операцията нито дума на близките й! — извика с дрезгав глас Асай и огледа останалите. А те стояха, опрели се на стената, вцепенени от страх. — Щом я пренесете в стаята, да й се бие Рингер. И изобщо всичко, което се прави обикновено след операция, да й бъде направено. Болната не е умряла. Тя ще умре утре сутринта. Ясно ли е?

Гласът на асистента бе съвсем променен. И следа не бе останало от оня сладникав женски гласец, който звънтеше в болничните стаи и в лабораторията. Очилата му без рамки постоянно се смъкваха от носа му, лъснал от пот.

Пренесоха тялото върху количката и го загърнаха с бял чаршаф. Една млада сестра, залитайки, я подкара с огромни усилия. Видимо всичките й сили я бяха напълно напуснали.

В коридора към количката, пребледнели, се спуснаха майката и сестрата на госпожа Табе.

— Операцията завърши успешно — каза им Асай, като полагаше усилия да изглежда напълно спокоен. Гласът му прозвуча дрезгаво, а усмивката му бе съвсем измъчена. Старшата сестра Оба препречи пътя на двете жени към количката, като се мъчеше да ги издърпа по-настрана.

— Но тази вечер е критична за болната. Предвид състоянието й, за ден-два свиждането се забранява.

— Това и за нас ли се отнася? — с упрек в гласа извика сестрата на госпожа Табе.

— За съжаление, да — отвърна Асай. — До утре сутринта двамата със старшата сестра ще бъдем непрекъснато до нея, затова ви моля да не се притеснявате.

 

 

Вратата на стаята стоеше полуотворена. Притича младата сестра, която допреди малко бе измервала кръвното на болната. Лицето й се беше изкривило и тя едва се сдържаше да не избухне в плач. Тя изглежда не можеше да проумее как да изиграе ролята, която асистентът й бе отредил. Досами вратата старшата сестра Оба пое кутията със спринцовките. Единствено нейното лице оставаше безизразно като маска в Но^[1]. В такива моменти, осланяйки се на големия си опит, тя единствено не губеше присъствие на духа и знаеше как и какво да върши. Асистентът Асай вече чакаше в стаята.

В коридора Сугуро опря лицето до стъклото на прозореца и потъна в мисли. Асистентът му бе наредил да стои на това място и да внимава нещо да не се разбере. Чуваше зад ъгъла Тода как се опитва да възпре близките на госпожа Табе, които на всяка цена искаха да проникнат до стаята й.

— Ама, много ви молим…

— Съжалявам, госпожо — отвръщаше само Тода.

— Е, как мина? — чу глас до себе си Сугуро и вдигна очи. С ръце в джобовете на престилката, доцент Шибата го гледаше право в лицето. — Успешна ли беше операцията?

Сугуро поклати отрицателно глава и за миг отпуснатите месести страни на доцента се разтегнаха бавно в тънка усмивка.

— А-а, умря, значи. Е, какво да се прави. Кога точно?

— На първите ребра — задъхан отвърна Сугуро.

— Така значи. Стария вече остарява и започва да не го бива.

Все пак доцентът влезе в стаята, кимна на припряно обърналия се към него Асай, и извади от крака на мъртвата иглата на системата.

В главата на Сугуро някакъв скрит часовник отбиваше равномерно удар след удар. „Какво е всъщност всичко това, какво е всъщност всичко това, какво, какво, какво.“

След малко се приближи Тода, извади мълчаливо целулоидна табакера със саморъчно свити цигари и я протегна на Сугуро. Но Сугуро вяло махна с ръка и отказа.

— Каква комедия само — кимна Тода с глава към стаята и вдигна цигарата към устата си. Ръката му трепереше. — Наистина каква комедия.

— Комедия?

— Ами да. Само как го измисли Асай. Ако болната умре по време на операцията, цялата отговорност пада върху Стария. Но ако умре след това, хирургът е непричастен. Това за оправдание в хода на изборната борба.

Сугуро обърна гръб на Тода и закрачи по коридора.

— Моля ви, кажете ни как е — спуснаха се към него близките на мъртвата.

Коридорът тънеше в синкав полумрак. Без да отговори, Сугуро заслиза по стълбата.

В притъмняващия двор покрай него прелетя на велосипед една сестра.

— Ей, Саката — извика я от един прозорец нейна приятелка.

От комина на дезинфекционното се виеха бавно към небето млечни облаци дим. Под тополата възрастният прислужник продължаваше да копае. И като видя колко обикновена, като всяка друга вечер бе вечерната сцена пред очите му, Сугуро почувствува, че го напушва смях. Но какво беше толкова смешно, той сам не проумяваше.