Шюсаку Ендо
Море и отрова (2)

I.

— За колко часа отложиха визитацията на Стария?

— За три и половина.

— Пак ли има съвещание?

— Аха.

— Жалък свят. Да се бият толкоз за деканското място.

Януарският вятър свистеше в счупеното стъкло на прозореца. От него плющеше и отпраният край на залепената за стъклото хартия, която бяха поставили, за да пази от взривните вълни. Трета лаборатория беше в северното крило на отделението, та затова, макар че беше едва два и половина следобед, тук сякаш се бе свечерило и беше много студено.

Тода беше разстлал вестник на масата и с един стар скалпел трошеше върху него парче гликоза. Щом натрошеше малко, слагаше белите кристали в дланта си и близваше някак с особена пестеливост. В отделението беше съвсем тихо. Почивката, задължителна за всички болни, бе до три часа.

Сугуро разстла с платинена жичка жълтеникавата смес от храчка върху едно стъкълце и след това започна да го нагрява на пламъка на газта. В лабораторията се разнесе неприятна миризма от затоплената смес.

— Не стига карболовата боя.

— Кво?

— Не стига карболовата боя, викам.

В знак на взаимност двамата аспиранти Тода и Сугуро винаги разговаряха помежду си на осакски диалект. Някак неусетно си създадоха този навик още в началото на студентството, като мълчаливо доказателство за приятелство.

— На кого е тая храчка.

— На бабата — отвърна Сугуро и се изчерви. Почувствува, че Тода се е обърнал и го гледа присмехулно. По устата на Тода още имаше полепнали кристалчета гликоза.

— Кво? Ти пак ли, бе? — с подчертано удивление в гласа си извика Тода. — Я стига си се занасял. Какво си се толкоз чак загрижил. Че тя е от безплатните болни.

— Не съм се загрижил.

— Все едно, не мож я спаси. Само хабиш карбола.

Но Сугуро не отвърна нищо, а само запримигва с очи. След това започна да добива оцветител. Загрята на пламъка, храчката, подобно на пържено яйце, придоби кафеникав цвят и залепна за стъкълцето. Сугуро съсредоточено наблюдаваше. Помисли, че точно такива кафеникави и спарушени бяха слабичките ръце на бабата. Тода беше прав. Тя и десет месеца няма да изкара. От доста време насам бе забелязал, че когато сутрин влизаше на визитация в душната обща стая, тя лежеше на мръсното легло, а очите й постепенно гаснеха.

Тази болна бе потърсила тук във Фукуока убежище при сестра си. Избягала от Моджа, когато градът изгорял от бомбардировките. Но сестра си не могла да открие, защото била избягала нанякъде със семейството си. Полицията открила старата жена и я изпратила в университетската болница като безплатен пациент. И откакто бе постъпила, тя само лежеше в общата стая на трето отделение. Нищо не можеше да се направи. Болестта бе разрушила наполовина и двата й дроба. Старият, професор Хашимото, бе изоставил всякаква надежда, че може да й се помогне.

— Аз все си мисля, че може да се спаси.

— Ами, ще се спаси! — извика с досада Тода. — Я остави тия сантименталности. Ще излекуваш един и кво? И в общите, и в отделните стаи е пълно с неспасяеми. Кво, не е ли така? Кво толкоз си се привързал към бабичката?

— Изобщо не съм се привързал.

— Абе, тя да не би на майка ти да прилича?

— Ами, глупости.

— Ей, много си мекушав. Докога ще я караш като някаква ученичка?

Сугуро се ядоса на тези приказки. Почувствува, че тайната му е разкрита и без да ще, се изчерви. Взе стъкълцето и го захвърли зад полицата.

Не знаеше как да обясни на Тода. Срам го беше да вземе и да извика: „Тя е моят пръв болен.“ Или да вземе и да признае: „Едва издържам, като гледам всяка сутрин жълтеникавата й кожа. Ужасявам се от хилавите й като кокоши крака ръчици.“ Ако кажеше всичко това, Тода без друго щеше да му се присмее. И да започне да доказва на Сугуро, че това е излишно за лекар съчувствие, от което вместо полза има само вреда.

— Сега е време, когато всички мрат. — Тода сви гликозата във вестника и я прибра в шкафа. — Тия, дето не умират тук в болницата, все едно умират всяка вечер от бомбардировките. И да я съжаляваш бабичката, ква полза? Вместо да си губиш с нея времето, вземи и измисли нов начин на лекуване на туберкулозата. — Тода откачи престилката си от стената, усмихна се снизходително на Сугуро и излезе от лабораторията.

Беше вече три часът. Почивката свърши и по коридора вече се чуваха забързаните стъпки на сестрите. Болните, които сами си готвеха, зашумяха в кухнята. През счупеното стъкло на прозореца се виждаше една кремава на цвят кола бавно да изкачва пътя към болницата. Тя спря пред централния вход на Втора хирургия и в нея се качи нисък пълен мъж в цивилни дрехи, придружен от един военен лекар. Вратата на колата хлопна. Колата бавно потегли и скоро изчезна нататък по оловносинкавия път. Всичко стана бързо, делово и бодро в безлюдния притъмнял двор на университета и беше толкова различно от мрачната лаборатория, печалните болнични стаи и унилите болни в тях. Сякаш и колата, и двамата, които се качиха в нея, бяха от друг свят.

„Това май бяха професор Кандо, и военният лекар Кобори. Значи съвещанието е свършило“ — помисли Сугуро и изведнаж се помрачи. „Дано да е минало добре, че Стария пак ще ни навиква.“

Месец преди това деканът на факултета професор Осуги почина от кръвоизлив в мозъка в университетската болница, дето работеше Сугуро. Имаше съвещание с военни лекари от Западния щаб на армията и отговорни представители на Министерството на образованието. По средата на съвещанието старият професор излезе, залитайки от залата, и се затвори в клозета. Чу се тъп звук, сякаш нещо падна, и когато притичаха, намериха декана облегнат на стената да стиска силно веригата на клозета.

Сугуро си спомняше тържественото му погребение седмица след това. Събрали се бяха в двора на болницата. Беше мрачен студен следобед. Вятърът духаше откъм морето, вдигаше черна пушилка по двора и въртеше разпиляните вестници. Навесът, който бяха направили за случая, плющеше под напора на вятъра. Пред този навес, разкрачили широко колене, бяха насядали висши офицери от Западния военен окръг. Ръцете им в бели ръкавици стискаха дръжките на сабите. От двете страни на военните стърчаха професорите. В безформените си цивилни дрехи те изглеждаха ужасно слаби и жалки, а на лицата им бе изписана горчива умора.

Един от офицерите изнесе пред снимката на покойника дълга монотонна реч, в която надълго и нашироко говори за верния път на истинското верноподаничество, който всички студенти-медици трябваше да следват.

Сугуро беше нищо и никакъв аспирант, но от това, че Стария, професор Хашимото, бе постоянно намусен, започна да схваща вълненията на преподавателите, свързани с опразненото място на декана. Напоследък по време на визитациите Стария често подвикваше на асистентите, дразнеше се и нахокваше безплатните болни.

Тода разправяше, че повечето от преподавателите били под влиянието на завеждащия Втора хирургия, професор Кандо. Всъщност най-подходящ за декан беше Стария. Така мислеха и двамата с Тода, като разсъждаваха от гледна точка на годините му и на дългия му стаж във факултета. Против тази логика бяха обаче установените напоследък връзки на професор Кандо със Западния военен окръг. Това Сугуро беше чул пак от Тода. Професор Кандо бил обещал на военните, че ако стане декан, веднага ще отпусне две крила от болницата за ранени. А връзката между Кандо и Западния военен окръг постоянно поддържал военният лекар от Втора хирургия доктор Кобори.

Сугуро беше прекалено дребен, за да схване всичките сложни университетски машинации. Впрочем едно той разбираше съвсем ясно, че онова, което ставаше около него, нямаше никакво отношение към собственото му бъдеще. „Аз не съм умен като Тода или като доктор Асай и шансове да остана в университета за мен няма.“ — мислеше си той. „Ако мога да намеря място като лекар в някой планински санаториум, и това ми стига. Освен това скоро ще ме вземат в армията и тогава ще се простя с факултета.“

Навън бе почнало да мръква. Пред входа на Втора хирургия спря зеленикава военна кола. Един практикант със зелени петлици и дълга, не за ръста му сабя, която непрекъснато биеше в ботушите му, отвори вратата й. Сугуро наблюдаваше как професор Кандо с невъзмутим вид намести на седалката малкото си пълно тяло. Настроението му съвсем се развали, като си представи какъв намусен щеше да е Стария по време на визитацията и колко строги щяха да бъдат въпросите му към тях.

Този следобед Сугуро се вълнуваше най-вече за разположението на духа на професор Хашимото. Дойде часът за визитация и той заедно с Тода и асистента Асай застана пред кабинета му. Чакаха да излезе професорът.

— Как ли е минало съвещанието? — тихичко попита Сугуро, като премигваше с очи.

Асистентът Асай прелистваше картоните на болните и очилата му без рамки проблясваха.

— Не мога да знам — отговори хладно той и погледна строго Сугуро. Видът му ясно говореше, че един обикновен аспирант не може да си позволява волността да пъха носа си във факултетските работи. — Ти я по-добре ми отговори защо още не си ми предал изследванията на стомашния сок на болната Мицу Абе? Какво възнамеряваш да обясниш, ако Стария днес попита за тях?

Асистентът Асай неотдавна се бе демобилизирал и отново се бе върнал на работа в университета като военен лекар от запаса. Единствената му грижа бе да се възползува от положението си и да затвърди позициите си в Първа хирургия. Лабораториите се бяха съвсем опразнили, защото останалите асистенти и младите преподаватели бяха призовани на фронта и това беше добре дошло за амбициозния Асай. Той се стараеше да направи всичко възможно за своето издигане. В отделението се носеха слухове, че дори се бил сгодил за племенница на Стария.

Сугуро, заеквайки, понечи да се оправдае за изследванията, но асистентът отегчен му обърна гръб и отново се съсредоточи върху картоните.

Стана почти четири часът и бледото зимно слънце изчезна от коридора. Най-после Стария излезе от кабинета заедно със старшата сестра Оба, която беше едновременно и негова частна секретарка. И двамата имаха ужасно уморен вид. Зелената вратовръзка на Стария висеше кривната на една страна върху снежнобялата му престилка. Винаги идеално сресаната му сребристобяла коса сега бе мокра от пот и два-три кичура висяха на челото му. Преди време никой не би помислил дори, че може да го види в такъв вид.

Още от студентските години видът на професора винаги всяваше у Сугуро чувство на особен страх и очарование едновременно. Безспорно красивото на младини лице на Стария сега бе като изсечено с длето. Сред лекарите се ползуваше със славата на голям хирург. Медицина беше завършил в чужбина, където се бе влюбил и оженил за европейка. По този повод Сугуро винаги с мъка си мислеше, че с него, момчето от провинцията, такова нещо не би могло никога да се случи.

— Днес пак е сърдит — пошушна Тода на Сугуро, като се изравни с него. Стария крачеше мълчаливо начело на групата.

— Ти още ли не си направил изследванията на Мицу Абе?

— А бе, започнах, ама… — отвърна Сугуро и се намуси. — Тя се мъчи, но не може да поеме тръбата. Жал да ти стане, знаеш…

Някой от туберкулозните твърдяха, че не могат да изкарат храчка. Такъв беше и случаят с Мицу Абе. Всъщност, те гълтаха храчката си заедно със слюнката и тя отиваше в стомашния сок. Разрешението бе при анализ да се взима с гумена тръбичка стомашен сок. Сугуро на няколко пъти напразно се бе опитвал да накара Мицу Абе да поеме тръбичката, но тя само плачеше и при всеки опит мъчително повръщаше.

— Ц-ц-ц, нищо не си свършил — сви рамене Тода. — Нищо де, ако Стария попита, отговори какво да е там. Речи му, че е положителна. Дай му и номера на изследването.

Визитациите започнаха от общата стая. Краткият зимен ден се топеше и само на леглата до прозореца падаше бледа светлина. Когато лекарите влязоха, една санитарка побърза да запали омотаната с черен парцал лампа. Болните се размърдаха и насядаха върху креватите, поставили чинно ръце на коленете. В стаята се носеше странна миризма. Напоследък някои от болните си готвеха сами, но освен на недогорели дърва, се усещаше и дъх на мръсни завивки и воня от гърнетата под креватите. Още от коридора се усещаше.

Сугуро бе забелязал колко се променят болните при визитациите на Стария. Когато идваше да ги преглежда сам, те му се хилеха хитро от олющените си кревати и ту мърмореха, ту пък го молеха:

— Докторе, бе, дай ми илач за кашлицата. Хич не спя от туй кашляне.

— Докторе, ще ли ми дадеш малко калций.

Сугуро знаеше за какво искаха лекарствата. Някои болни грижливо ги криеха в шкафчетата си и при случай ги разменяха за картофи и соя. В тия гладни времена се намираха и хора, които се мъчеха да залъжат глада с лекарства за кашлица. Храната с купони до никъде не стигаше.

Но когато два пъти седмично, придружен от останалите лекари, в общата стая влизаше Стария, всички болни изведнаж се смаляваха. А когато асистентът Асай подадеше на професора окачените на креватите картони с температурата, те започваха с тревога да се взират в лицата на лекарите, сякаш чакаха произнасянето на собствените си присъди. Мъчеха се дори да скрият, че имат температура, опитваха се да подтиснат напиращата кашлица. Свили боязливо рамене и поставили чинно ръце на коленете, тези хорица чакаха с огромно нетърпение да се избавят по-скоро от вниманието и въпросите на лекарите.

И този ден беше пак същото.

— Вдигни си нощницата — нареди Асай на един болен — и се обърни с гръб насам. Розеолата е без изменение, професоре, но от ухото вече тече гной.

Професорът държеше картона на болния, но явно мислеше за нещо друго. Едва ли би могъл да го разчете, защото светлината в стаята беше съвсем слаба, пък и Стария не си бе направил труда да си тури очилата.

— Температура прави ли? — разсеяно попита той.

— От появата на болката в ухото вдига над 38 градуса.

— Вече хич не боли — болният, човечец на средна възраст, сгърчи брадясалото си лице и беше готов да заплаче. През дупките на парцаливата му нощница се виждаха хилавите му костеливи гърди. — Днес вече не боли.

Човекът беше с явни признаци за туберкулоза на ушите. Зад дясното ухо се бе образувала малка подутина. Стария, с цигара между дългите си бели пръсти, натисна подутината.

— Ами, нищо не усещам.

— Ама че си глупак.

— Докторе, ще оздравея ли?

Без да отговори, Стария премина към съседното легло, а Асай започна да попълва нещо в картона на прегледания болен. Сугуро вървеше след Тода и старшата сестра Оба, та успя да чуе Асай да казва със сладникав глас:

— Спокойно, чичо. Ще ти дам после успокоително.

Противно на опасенията на Сугуро, този ден Стария явно не беше сърдит. По-скоро изглеждаше погълнат от нещо свое и сякаш не забелязваше какво става около него. Пепелта от цигарата, която стискаше между красивите си пръсти, падаше по леглата и картоните на болните, но той и на това не обръщаше внимание. Доклада на асистента Асай слушаше крайно разсеяно, без да задава въпроси и да дава нареждания. Сугуро се поуспокои. В това си състояние Стария едва ли щеше да му се кара, че не е готов с изследванията на Мицу Абе.

Навън се бе свлякла белезникава вечерна мъгла. Далече откъм другия край на факултета долетя воят на гладните опитни кучета. Затъмнената с черен парцал лампа хвърляше наоколо слаба мътна светлина. През мъглата Сугуро съзря тъмнеещото се море. То бе наблизо до медицинския факултет.

Прегледаните болни не смееха да се отпуснат и все така вдървено и чинно седяха на леглата си и тревожно следваха с очи групата лекари. При поклащането на лампата жалките сенки на приведените им гърбове се гърчеха по стените. Една женица в ъгъла се мъчеше напразно да подави душещата я кашлица, но накрая не издържа и с ръка на устата се закашля ожесточено.

— За днес стига вече — вдигна уморено ръка Стария и спря асистента, който му подаваше следващия картон. — Има ли болни с настъпили изменения?

— Добре, ако сте изморен, да приключваме. — Асай изкриви лице и раболепно се ухили. Тода стоеше мрачен настрани с ръце в джобовете на престилката си.

— Само още нещо… — изведнаж Асай погледна към Сугуро. — Става дума за болна на колегата тук.

— Коя е?

— Ето оная там в ъгъла. Дето я изпратиха от общественото осигуряване.

При тези думи старата жена понечи да стане, като се гушеше в парцаливото си войнишко одеяло. Тя лежеше досами вратата в най-старото и дрипаво легло.

— Лежи си, лежи си — възпря я със сладникавия си женски глас асистентът. И като доближи до леглото й, срита набързо под него изтъркулилото се на пода изкорубено алуминиево канче. — Всъщност и тя даде съгласието си. Без друго случаят е безнадежден, затова предлагаме да оперираме.

— Така ли? — отвърна разсеяно професорът. Лицето му не изразяваше нито интерес, нито дори най-просто любопитство.

— Моментът сега е най-подходящ. На левия бял дроб има две каверни, дясната половина е също засегната. Считам, че ни се открива прекрасна възможност за едновременно опериране на двата дроба.

Старата жена се опитваше да загърне гърдите си с края на одеялото и гледаше уплашено напрегнатото лице на Сугуро. До този край на стаята едва достигаше светлината на лампата, а и тя самата се мъчеше да се скрие в най-тъмния ъгъл, като гушеше мъничкото си тяло. Схващаше, че тук до кревата й тези извикващи страхопочит лекари говореха именно за нея, затова бе притаила дъх и клатеше глава, сякаш да се извини.

— Доктор Шибата настоява на всяка цена да направи операцията.

— М-м.

— Ако не възразявате, ще възложим предварителните изследвания на колегата Сугуро. — Асай се обърна към аспиранта. След това пак се завъртя към Стария. — Давате ли съгласието си? — попита го настойчиво той.

Сугуро се обърна за помощ към старшата сестра Оба и към Тода. Но лицето на сестрата беше безизразно като маска, а Тода се беше извърнал и гледаше настрани.

— Колега, ще се заемете с тази работа, нали?

— Добре… — отвърна едва чуто Сугуро, като примигваше.

Когато Стария, вече явно съвсем уморен, напусна стаята, Сугуро се облегна на стената и тежко въздъхна. Старата, омотана в одеялото си, се бе свила на крайчеца на леглото и продължаваше да го гледа. Сугуро отвърна очи. Не можеше да издържи объркания й поглед. Ако я оперираха, тя имаше съвсем нищожни шансове да оживее. Щяха да я убият, още повече, че до този момент в болницата бяха правени само две подобни операции. Ако пък я оставеха на мира, тя нямаше да може да изкара повече от половин година и щеше да угасне от слабост. „Сега е време, когато всички мрат. Тия, дето не умират тук в болницата, все едно умират всяка вечер от бомбардировките.“ — Сугуро си спомни сърдитите думи на Тода, които беше чул същия ден.

След излизането на лекарите стаята започна да се оживява. Болните като прилепи се размърдаха насам-натам, започнаха без нужда да се окашлюват. На Сугуро ненадейно му мина през ума, че ако смъртта имаше мирис, той вероятно беше като вонята в тази мрачна стая.