Шюсаку Ендо
Море и отрова (11)

II.

Последен от операционната излезе Тода. В коридора го чакаше усмихнат асистентът Асай. Той държеше в ръцете си покрит с марля съд.

— Тода, чакай. Отнеси това, моля ти се, в заседателната зала.

— Добре.

— Господа офицерите имат там банкет.

— А това какво е?

— Поръчката на военния лекар Танака. Черният дроб на пленника. — Асай повдигна с два пръста марлята и показа на Тода съдържанието на съда. Тъмнокафявото парче месо тънеше във вода, на дъното на която се бе утаила кръв.

— За какво му е?

— Ще го тури в спирт и ще си го запази за спомен сигурно — отвърна асистентът звънко. Гласът му беше толкова спокоен, сякаш току-що бяха излезли от аутопсия на починал болен и сега даваше нареждания за предстоящата работа.

Тода погледна хлъзгавото парче месо и ясно си припомни ослепителната белота на широкия корем на пленника, изтегнат по гръб върху операционната маса. Старшата сестра бе намазала с червено лекарство гърдите му и само коремът на американеца остана да поразява с белотата си. Той вече не съществуваше. Него го нямаше повече. Освен това парче плът, потънало в мътната от кръвта вода, от пленника нямаше и следа. Истина ли беше това? Обзе го странното чувство, че сънува. Никак не можеше да свърже оня широк бял корем с това тъмнокафяво парче месо. Тода потъна в размисли.

— Ефемерно нещо е животът — изведнаж тихо промълви асистентът. — Ето на, и ние, свикнали сме с трупове, но макар и за миг, обзе ни сантименталност, а?

Тода вдигна леко поглед и се вгледа крадешком в лицето на Асай. Очилата му без рамки се бяха изхлузили ма носа му. В лицето му нямаше никаква промяна. Същото неизменно лице на асистента Асай, който с такава лекота умееше да разговаря с болните по време на визитация, или да си подсвирква с уста в лабораторията и да цъка с език, докато прехвърляше картоните на пациентите. И нито следа от това, че само преди малко бе убил човек.

„И моето лице е същото сега“ — помисли с болка Тода. „Никаква промяна. А сърцето ми е съвсем спокойно. Няма ги дългоочакваните душевни терзания, нито мъчителното съзнание за извършено страшно престъпление.“

— Тода — асистентът се усмихна загадъчно и свойски тури ръката си върху ръката на Тода. — Имам нещо да ти казвам. Ти имаш ли желание да останеш на работа в университета?

— В университета ли?

— Да. Като асистент тук във факултета. Доцент Шибата също се е размислил по този въпрос. Стига ти да си съгласен.

— Аз мисля, че има за тая работа и по-достойни от мен — отвърна Тода и наведе глава. Чувствуваше, че нещо се крие зад думите на асистента. — Ето, Сугуро например.

— Сугуро? В никакъв случай! Той е без перспективи. Ти я по-добре кажи, къде се беше дянал той днес в това толкова важно за нас време?

— В операционната беше. Стоеше най-отзад и гледаше.

— Дали няма да се изпусне това момче. — Изведнаж съвсем разтревожен, Асай доближи до Тода лицето си. — Разбере ли се тая история…

— Няма страшно. Той е толкова слабохарактерен.

— Дано да е така. А ти помисли за това, дето ти казах. Чу ли? Стария вече хич го не бива. Занапред остава ние двамата с доцент Шибата да се заемем с преустройството на Първа хирургия. Така че, съюзиш ли се с нас, препоръката ти за асистент е опечена. Още повече, че след извършеното днес не станем ли и тримата една душа и едно тяло, загубени сме.

Асистентът изчезна в дъното на пустия коридор. Тода стоеше и стискаше в ръцете си съда. Почувствува се изведнаж безкрайно отпаднал. „Една душа и едно тяло“ бе рекъл Асай. „Използува, че сме съучастници в престъплението и гледа да ме обвърже, за да не издам тайната. Подмамва ме пак заради себе си, защото иска да затвърди позициите си в хирургията.“ Тода с цялата си душа осъзна това. „Тоя идиот Асай как ли възприема парчето месо тук?“ — мина му през ума. — „И дали вече съвсем е забравил за смъртта на американския пленник, който само преди два часа притеснено се оглеждаше с меките си кафяви очи?“ Тода просто не проумяваше как Асай, току-що излязъл от операционната, може да мисли за бъдещата си кариера. Не, решително този начин на мислене му се струваше непонятен. „Ами аз самият, аз какво мисля за тази тук изтръгната от плътта на пленника част. За потъналото в кървавата вода парче месо. Но не то ме ужасява, а това, че го гледам и не изпитвам нищо, нито дори капчица мъка. Защото сърцето ми е съвсем непроницаемо.“

Тода бутна с тяло дебелата и тежка врата на заседателната зала. Трима-четирима от офицерите обърнаха очи към него. Всички бяха свалили кителите си и насядали в единия край на дългата маса, грееха ръцете си над мангала. Пред тях на масата бяха натрупани чинии с ядене и чаши със саке.

— Тук ли е господин военният лекар Танака?

— Ще дойде след малко. Това какво е?

— Поръчал е да му бъде донесено — поясни Тода й изпита садистично удоволствие. После постави покрития с марля съд на масата.

— Благодарим ви — един от офицерите се надигна от стола си. Беше същият, чието лице по време на вивисекцията бе пребледняло като восък. Той повдигна предпазливо марлята и надникна в съда. Изведнъж лицето му се изкриви от ужас.

— Какво е това, подпоручик Ебара?

— Черният дроб на пленника — изговори отчетливо дума по дума Тода. И излезе от неловко притихналата зала.

Тода затвори вратата на залата. Подът на коридора пред него мътно блестеше. Не се мяркаше жива душа. Тръгнеше ли направо по този коридор, щеше отново да се озове пред операционната. Помисли за това и неудържимо му се прищя още веднаж да надзърне в нея. „Само още веднаж. Да видя как е там след онова.“

Последните отблясъци на деня постепенно гаснеха. Цареше тишина. Само от време на време зад гърба му долитаха гласовете на военните в залата. Но и те разговаряха приглушено.

Слезе едно-две стъпала надолу по стълбата, но после рязко се обърна и закрачи към операционната, като се прислушваше в отекващите си стъпки.

Вратата стоеше полуоткрехната. Той я бутна и тя остро изскърца. Все още слабо миришеше на етер. На белезникавата маса в предоперационното самотно се бе търколило шишенце от упойката.

Тода се спря в средата на помещението. Спомни си, че тук на това място пленникът бе извикал: „А-а, етер.“ Тоя по детски наивен глас още звучеше в ушите му. Обзе го инстинктивен страх, но стисна зъби и зачака. След миг страхът като оттегляща се вълна го остави и той се почувствува странно успокоен.

В този момент най-силно му се искаше да изпита угризение на съвестта. Разкъсваща гърдите му болка. Разкаяние, което да разбие сърцето му. Но макар че се върна в операционната, нищо такова не се събуди у него. За разлика от непричастните към професията хора, той, медикът, от много отдавна бе свикнал да се връща сам тук след операции. Затова и не можеше да проумее с какво това му връщане в залата бе по-различно от всеки друг път.

„Точно тук му смъкнахме горната дреха.“ Тода се насилваше да си припомни една по една всяка отделна подробност, за да извика в сърцето си душевната болка. „Пленникът срамежливо като жена прикриваше с ръце обраслите си с кафяви косми гърди. После Асай му посочи вратата и той влезе в операционната.“ Той леко отвори вътрешната врата, завъртя ключа на лампата и ослепителна светлина заля помещението. На скърцащата операционна маса бе останала да лежи малка марличка. С тъмно петно кръв на нея. Тода я загледа, но отново сърцето му не трепна. „Дали пък изобщо не съм лишен от съвест човек? Но само аз ли? Ами останалите? Изпитват ли те душевен тормоз от извършеното злодеяние? Или са безчувствени пред стореното?“

Тогава Тода проумя колко безвъзвратно ниско е паднал. Той загаси лампата и отново излезе в коридора.

Там беше вече съвсем притъмняло. Тръгна, но изведнаж от отсрещната стълба се дочуха нечии твърди стъпки. Някой бавно се изкачваше, после стъпките отекнаха по посока към операционната. Тода се прислони до прозореца и проследи фигурата в бяло, която в полумрака вървеше към него като призрак. Беше Стария.

Той не забеляза скрилия се Тода. Закова се пред операционната, мушна ръце в джобовете на престилката, поприведе се и втренчено се загледа във вратата. Лицето му не се виждаше ясно, но професорът му се стори толкова сух и стар с отпуснатите си рамене, приведения гръб и сияещата в полумрака сребриста коса.

Стария стоя така дълго втренчен във вратата, после стъпките му отново отекнаха по посока на стълбата.

 

 

— Докторе, елате за малко в общата стая. От сутринта един от болните е с температура — викна зад гърба му една сестра.

— Добре — промърмори тихо Сугуро и отвърна лице.

— Днес не са се мяркали нито доктор Асай, нито доктор Тода. Операция ли има.

— Няма операция, каква операция.

— Да, но и старшата сестра я няма. Нас пък ненадейно ни извикаха да копаем окопи. Какво става този ден?

Сугуро погледна крадешком лицето на младото момиче. Но то гледаше простодушно и чакаше отговора му.

— Добре де, отивам в общата стая. Ти ми донеси слушалките.

Но още щом влезе, Сугуро почувствува как от трите реда белеещи се в полумрака кревати болните като един обърнаха очи към него. Едва се сдържа да не побегне. Но наведе очи и тръгна направо между редиците. „Аз не мога повече да гледам тези хора“ — рече той в себе си. „А те нищо не знаят.“

Болният с температура се оказа старикът, който заемаше мястото на починалата преди седмица бабичка. Онова, съседното до Мицу Абе легло. Щом зърна Сугуро, старикът отвори беззъбата си уста със синкави венци, изкриви лице и се опита нещо да каже. Но не можа да издаде нито звук.

— Мъчи се да рече, че в гърлото му е застанала храчка — поясни отстрани Мицу. — Ей, ти, успокой се. Докторът ще ти помогне.

Сугуро хвана протегнатата ръка на стария човечец. Беше толкова слаба, че можеше да я обхване с два пръста. Тази сбръчкана съсухрена ръка изведнаж му напомни за бабата. И нейната беше такава малка и суха с белезникави петна.

— Докторе, помогни му. Помогни му, докторе.

Сугуро слушаше шепота на Мицу и премигваше с очи.

 

 

Асансьорът със старшата сестра Оба и сестра Уеда скърцаше и бавно се спускаше надолу към тъмното мазе.

— Как противно скрибуца тоя асансьор. Капчица масло не е останало по него — промърмори Уеда и погледна олющения таван на желязната клетка.

Но старшата сестра, опряна на стената и затворила очи, нищо не отвърна. Нобу Уеда се вгледа в нея. Днес лицето на Оба й се стори по-слабо от всякога, скулите силно изпъкнали. За пръв път виждаше толкова отблизо това лице. Особено силно я порази прошарената коса, която стърчеше изпод касинката. „Бре, тая жена била съвсем баба“ — помисли Нобу, като оглеждаше злобно профила на старшата сестра. Отдавна, още преди да се ожени, при първото си постъпване на работа в болницата тя беше заварила старшата да работи от четири години като редова сестра. Оба винаги странеше от колежките си, нямаше нито една приятелка, а лицето й беше съвършено безизразно. Лекарите гледаха на нея като на съкровище, но сестрите я мразеха, злословеха по неин адрес и определено я смятаха за кариеристка. Да си сложи лек грим или малко червило, както правеха другите момичета, това с Оба не можеше да се случи. Нито пък да допусне човек, че някой болен може да погледне с интерес мрачното й с изпъкнали скули лице.

„Затова си станала старша сестра“ — рече си Нобу и отново я заля вълна от завист и омраза към тая жена, която й беше началник.

Асансьорът спря в подземието. Нобу хвана дръжката на стоящата помежду им количка и я избута в студения коридор. От опасания с оголени железни тръби таван крушките, поставени тук-таме, хвърляха мътна светлина. Преди в подземието имаше магазин към болницата и кафене, но помещенията бяха вече изоставени и потънали в прах. Използуваха ги само за скривалище на болните по време на бомбардировки.

Моргата се намираше в дъното на коридора и Нобу затика количката натам, когато старшата сестра, следваща я до този момент мълчаливо, изведнаж сдържано заповяда:

— В обратна посока, Уеда!

— А, не е ли насам?

— Обратно — лицето на Оба се втвърди и тя поклати глава.

— Защо пък тъй?

— Не е важно защо. Прави каквото ти се казва!

Нобу обърна покритата с чаршаф количка и я подкара по влажния циментов коридор. Буташе я и разглеждаше твърдия слаб гръб на старшата сестра, която теглеше отпред. „Тази жена е наистина като камък. Нито капчица човешко чувство няма у нея.“ И изведнаж Нобу изпита неудържимо желание на всяка цена да смъкне маската от това белезникаво каменно лице. Мъждукащите крушки осветяваха слабо натрупаните в този край на коридора торби с цимент, изпочупени лабораторни маси и изтърбушени стари столове. Количката унило скрибуцаше.

— Старша сестра — Нобу нарочно не я нарече „сестра Оба“ — кой най-напред ви каза за днешното?

Но Оба изобщо не се обърна. Само стисна още по-здраво количката и продължи да крачи напред. Нобу се усмихна иронично.

— Доктор Асай ли? Защото на мен доктор Асай ми разказа цялата работа. Дойде една вечер най-неочаквано в къщи, преди три дена беше. Страшно се учудих. Понеже доктор Асай беше пил… и после ми…

— Стига! — изведнаж Оба пусна количката. — Спри я тук!

— Тук ли ще я оставим?

— …………

— Ще дойде ли някой за нея?

— Уеда, сестрите трябва да мълчат и да изпълняват заповедите на лекарите. Това е достатъчно.

Чаршафът, с който беше покрит трупа, белееше в полумрака. Известно време жените стояха от двете страни на количката и се гледаха с искрящи от злоба очи.

— Уеда — старшата сестра Оба присви изпълнените си с омраза очи, — за днес свършихме. Може да си отиваш. Няма нужда да ти напомням, струва ми се, че за днешното не бива пред никого да говориш. Ако се изтървеш…

— Ако се изтърва, какво ще стане?

— Ти даваш ли си сметка каква беля ще навлечеш на професор Хашимото!

— А-а, такава ли била работата? — Нобу присви устни. — Не знаех, че ние, сестрите, трябва да сме толкова предани на лекарите.

После, сякаш на себе си, промърмори:

— Аз, за разлика от някои други не взех участие в днешното специално заради доктор Хашимото.

Тогава Нобу видя, че брадичката на старшата сестра затрепера, лицето й мъчително се изкриви и тя понечи да каже нещо. За пръв път, откакто работеше в болницата, едва сега, тук в подземието, Нобу забеляза такава мъка на лицето на старшата сестра.

„Точно както си мислех“ — и тя изпита истинско удоволствие, че е разкрила слабото място на тази жена. — „Така значи. Тази каменна жена е чисто и просто влюбена в доктор Хашимото.“

После Нобу обърна гръб на старшата сестра и без да взема асансьора, излезе по новата спасителна стълба в средния двор.

Навън бе мръкнало. Още когато беше курсистка в училището за медицински сестри, станеше ли вечер, прозорците на факултета и на болницата ярко грейваха. И сградите заприличваха на ярко осветена флотилия, която тържествено влиза в пристанище. И погледнеше ли към тях, Нобу все си спомняше за празника в съседния на Фукуока пристанищен град Хаката.

Но сега единствените светлинки бяха в прозорците на информацията и на канцеларията. Мъже пееха високо военна песен. Гласовете се носеха от заседателната зала на втория етаж на Първа хирургия. И прозорците на залата бяха закнижени с черна хартия, но от някои пролуки проблясваше светлина. „Това са офицерите, които бяха днес на операцията“ — реши Нобу. „Живеят си, няма що. Ние само соя ядем, а за тях и ядене, и пиене до насита. Какво ли ядат сега?“ Тя изведнаж си спомни думите, които след вивисекцията пълният военен лекар пошушна на ухото на асистента Асай. „Ей, ще ми отрежеш ли черния дроб на пленника?“ „За какво ви е?“ — очилата на Асай засвяткаха. Но пълният военен лекар само се бе ухилил. „Господин офицер нима искате да накарате младоците да го опитат?“ Асай, видимо доволен, че е успял да прочете мислите на своя събеседник, също се бе ухилил.

Нобу си спомни разговора на двамата и изпита инстинктивно отвращение. Но при все това, всъщност в душата си чувствуваше, че й е безразлично какво щяха да правят военните с черния дроб на пленника. Тяхна работа беше дали да го ядат, или не. Тя като медицинска сестра бе свикнала да гледа и операции, и човешка кръв. Затова, когато положиха на операционната маса оня американски войник, не изпита особен страх. А когато гледаше как професор Хашимото разрязва с електрически скалпел кожата на пленника, направи само асоциация с бялата кожа на Хилда. Спомни си белия юмрук на госпожата, с който тя удряше по масата и крещеше. Защото Нобу се бе опитала да постави инжекция с прокаин на задушаващата се болна. Кожата на пленника също като тази на Хилда бе покрита със златисти косъмчета.

„Ще каже ли професор Хашимото за днешното на Хилда? Или няма да посмее.“ Нобу се помъчи да извика у себе си чувство на задоволство от победата си над Хилда. „Госпожата е толкова щастлива и светица на туй отгоре, но не знае какво извърши днес собственият й съпруг. Затова пък аз знам. Какво стори професорът днес, знам само аз.“

Нобу се прибра в къщи. В стаята й беше съвсем тъмно. Тя се отпусна на прага и изведнаж се почувствува съсипана от умора. Без дори да свали обувките си, тя седя така известно време неподвижно, обхванала с ръце коленете си.

— Госпожа Уеда, оставила съм на прозореца половината от дажбата сапун. После заплатете — долетя от далечния край на коридора студеният глас на управителката. След това една врата се затръшна. В мрака на стаята се белееха само неоправената постеля и масичката. По радиото в съседната къща се раздаваше острият металически рев на сирена. Обявяваха, изглежда, въздушна тревога.

„Какво ще стане отсега нататък?“ Всичко изглеждаше по обикновеному, но като се прибра от болницата в студената стая, Нобу усети, че самотата пак притисна гърдите й. „За днес с това свърши, но… Свърши, но…“ Да, денят беше свършил. И сега тя мислеше само за това. Отдавна не беше ходила на работа в болницата и затова може би се чувствуваше толкова уморена и душевно, и физически. А от следващия ден пак старата история. Щеше да взима кръв от болните в общата стая, да изследва храчки и изобщо да върши обичайните си задължения. Щеше ли Хилда, без нищо да подозира, отново да идва в болницата? „Много интересно ще бъде.“ А старшата сестра Оба… Тя беше влюбена в доктор Хашимото и за това единствена знаеше само Нобу.

Нобу изхлузи обувките си и завъртя увитата с кърпа лампа. Нямаше желание да пали огън, да вари накиснатата във вода соя и после сам сама да яде нищожната вечеря. Тя просто, както обикновено правеше, измъкна от шкафа приготвените за Масу дрешки, сложи ги в скута си и остана да седи така дълго, дълго.

 

 

Тода излезе на терасата на покрива. В мрака блесна огънчето на цигара.

— Сугуро, ти ли си? — тихо попита Тода.

— М-м.

— А, че ти пушиш ли?

Сугуро не отговори. Бе турил ръце на перилата и опрял върху тях брадичката си, гледаше втренчено в далечината. Градът пред очите му тъмнееше и чакаше спотаен бомбите. Независимо обявяваха или не тревога, веднага щом паднеше нощта, там всичко потъваше в мрак. Не че не искаха да палят лампа. Просто не бяха останали вече нито къщи, нито пък живи хора, които да запалят в тях светлини. Пожарът и смъртта бяха отнесли всичко.

— Какво правиш тук?

— Нищо.

Но Тода забеляза, че Сугуро гледа светлеещото в мрака море. Ревът на черните вълни, които се хвърляха върху брега и се отдръпваха назад, отекваше глухо и мрачно.

— Утре пак прегледи — Тода насила се прозя, като се стараеше да покаже, че много му се спи. — Ох, такова напрежение. Днес наистина беше много напрегнато.

Сугуро загаси цигарата и се обърна към него. После се отпусна направо на циментовия под, обгърна с две ръце коленете си и наведе глава.

— Какво ще стане с нас? — попита със слаб глас той. — С нас какво ще стане?

— Нищо особено. Всичко ще си тръгне по старому. Както и досега.

— Да, но за днешното не се ли тормозиш?

— Да се тормозя! Защо трябва да се тормозя? — рече иронично Тода. — Кой знае какво не се е случило, че да се тормозя.

Сугуро млъкна. След малко, сякаш на себе си промълви с тих глас:

— Ти наистина си силен. Аз… днес в операционната бях затворил очи. И сега не знам какво да мисля.

— За какво се измъчваш? — попита Тода, но почувствува, че и него започва да го души мъката. — За убийството на пленника ли? Да, но щом това ще допринесе за откриване на лечение за туберкулозни, то смъртта му не е убийство. Мислиш, че трябваше да го оставим жив? Виж какво, само със съвест нищо не може да се направи.

Тода вдигна очи и се загледа в черното небе. В съзнанието му бавно, едно по едно изплуваха лятната ваканция като ученик в началното училище, фигурата на наказания по средата на двора Ямагучи, горещата и влажна нощ в къщата край езерото, кървавото късче месо, което изтръгна от утробата на Мицу. Наистина нищо не се бе променило у него. Мислите и чувствата му са непокътнати.

— Но все някога ще ни накажат — прошепна Сугуро и изведнаж приближи до него. — Е, не е ли така. Ние заслужаваме да бъдем наказани.

— Наказани? От обществото ли? Какво ще промени това? — Тода пак широко се прозя. — Ние двамата с теб живеем в такова време и защото сме в този медицински факултет, затова взехме участие във вивисекция на пленник. Не знам как биха постъпили на наше място онези, които ще ни съдят. Ето какво означава обществено наказание.

Но Тода изпита ужасно изтощение и затова не продължи разговора. Разбираше с цялата си душа колко безсмислено е да обяснява каквото и да било на Сугуро.

Само рече:

— Аз вече слизам.

— Така ли е всъщност? Всичко съвсем по старому ли ще остане?

Останал сам на покрива, Сугуро се взираше в белеещото се в мрака море. Искаше сякаш да открие нещо там.

Когато облаците отминават като стадо.

Когато облаците отминават като стадо.

Той се мъчеше да изрече целия стих.

Когато облаците се издигат като дим.

Когато облаците се издигат като дим.

Но не можеше. Устата му беше съвсем пресъхнала.

Небе, ти разпиляваш се тъй бяло. И се превръщаш в потоци от памук.

Сугуро не можеше, не можеше…