Даниел Стийл
Съпруга на конци (9)

9.

Брад я взе както обеща на другата вечер в шест часа. Уведоми я, че ще отидат на съвсем скромна вечеря, но да се облече топло, което Фейт направи. Сложи си дебело палто и зелен пуловер с висока яка, който имаше същия цвят като очите й, черни кадифени панталони и ботуши, подплатени с кожа. Денят наистина беше доста студен.

— Е, къде отиваме? — попита, когато излязоха от къщи. Беше дал на шофьора адреса, преди тя да влезе в колата.

— Ще видиш — отвърна тайнствено Брад и замълча.

Спряха на Сакс Пето авеню и прекосиха улицата. Фейт осъзна, че отиват в центъра „Рокфелер“, за да ядат и да гледат как хората се пързалят в кръг. Седнаха на една маса точно пред големия панорамен прозорец и беше наистина приятно забавление да наблюдават как хората се въртят, правят пируети и скокове, а други падат и стават от леда. Изглежда всички страшно се забавляваха, а освен децата имаше и много възрастни.

— Спомняш ли си, когато тримата ходехме да се пързаляме в Сентръл Парк? — попита Фейт с очи, изпълнени с щастливи спомени, и с широка усмивка.

Той си бе мислил да я заведе точно там, но накрая се спря на тази пързалка, защото реши, че Уолман Ринг в парка ще й напомня прекалено много за брат й, а и на него също. Имаха толкова много общи приключения, но той обичаше всички. Да си дете в Ню Йорк, си беше голямо забавление. Живееха в Горен Ийст Сайд, предградие на север от Йорктаун, и двамата с Джак ходеха в едно и също училище.

— Определено си спомням — отвърна с изражение на превъзходство Брад. — Защо мислиш, че сме тук? Смятам след вечеря да направим няколко обиколки. Или да паднем, което е по-вероятно. Не съм се пързалял от двадесет години. Както знаеш, в Калифорния няма много пързалки. — Като деца тримата се пързаляха най-малко два пъти в седмицата. Джак дори бе в хокейния отбор на училището.

— Имаш предвид да караме кънки? Тук? — Тя го изгледа изненадано и развеселено, но идеята й хареса. — Би било много забавно.

— Радвам се, че мислиш така. Можеш да ме вдигнеш, когато се изтърся по задник.

— Хич не разчитай на това. Не съм се пързаляла, откакто бяхме деца.

Беше водила дъщерите си да се пързалят най-редовно, когато бяха малки, но тя обикновено седеше на пейките и ги наблюдаваше.

— Добре. Значи имаме еднакви умения и ще си подхождаме.

Поръчаха вечерята и Фейт осъзна, че бърза да я изяде, така че да отидат по-скоро на леда. Той беше подредил времето идеално. Резервацията им бе за шест и половина и свършиха точно в осем часа, преди следващата сесия. Отидоха в гардеробната, за да вземат кънки под наем, докато един работник почистваше леда.

В момента, в който завързаха кънките на краката си, сесията започна.

Фейт излезе на леда преди Брад. Първоначално се почувства нестабилна и се чудеше как ли ще издържи. Но след като обиколи два пъти пързалката, се изненада колко бързо възвърна уменията си. Брад се плъзна до нея, първо нестабилно и неуверено, но бързо се оправи. Преди години двамата бяха наистина отлични кънкьори. В рамките на половин час вече се пързаляха с удоволствие по леда, ръка за ръка, и прекараха невероятно.

— Не мога да повярвам, че още го мога — рече Фейт, чувствайки се изненадващо сигурна в себе си, бузите й розовееха, косата й се развяваше от вятъра, когато погледна към него. Беше доволна, че взе ръкавици след предупреждението му да се облече топло. Нямаше никаква представа какво е намислил и се чудеше дали няма намерение да я заведе на дълга разходка или нещо подобно. Изобщо не бе очаквала да попадне на пързалката, но сега бе направо възхитена, че се е сетил. Сякаш бяха попаднали във фантастично изкривяване на времето, върнало ги в миналото им.

— Все още си много добра, Фред. — В същия миг тя падна на леда, Брад й подаде ръка, двамата се разсмяха и отново полетяха.

Два часа по-късно бяха изтощени, но изпълнени с радост и вълнение. Върнаха кънките със съжаление, но Брад призна, че ако остане върху тях още час, ще умре.

— Трябва да съм остарял — оплака се той. — Утре всичко ще ме боли — от главата до краката.

— Мен също, но умората си заслужаваше всяка минута — усмихна се Фейт. Не беше се забавлявала така от дете. Идеята му беше страхотна. — Господи, спомняш ли си колко пъти се пързаляхте с вашите приятели, а мен непрекъснато ме гонехте? Опитвахте се да сваляте момичета, а аз ви пречех с присъствието си. Ще ти призная, че го правех нарочно, защото много си падах по теб. Бях на дванадесет или тринадесет.

— Ах, защо не се ожених за теб, а за Пам? Сигурно съм бил сляп — възкликна той. В думите му обаче не прозвучаха романтични полутонове.

— Мисля, че преодолях влюбването си, когато станах на четиринадесет — разсмя се Фейт. Всъщност това стана, когато навърши шестнадесет. Той отиде в колеж, а тя откри, че има и други момчета. Но дотогава, от осемгодишна, мислеше само за Брад и за нея той беше идеалният образ на мъж. Сякаш слънцето изгряваше и залязваше с него. Интересно, но сега, когато отново бяха заедно, Фейт мислеше същото.

Тръгнаха бавно по Пето авеню, зачервени от вятъра, възбудени и развълнувани, но доволни и спокойни. Докато стояха на ъгъла и се оглеждаха за такси, Фейт видя катедралата „Свети Патрик“ и през ума й неочаквано се стрелна една мисъл.

— Искаш ли да влезем и да запалим свещ за Джак? — попита тържествено тя, а погледът й едва не разби сърцето му. Тя самата палеше свещ по няколко пъти седмично на литургиите, които посещаваше редовно.

— Разбира се. — Не беше влизал в църква от години, макар че като дете ходеше често с нея, Джак и майка им. Самият той принадлежеше към епископалната църква, но харесваше церемониите и литургиите в католическата и идваше с тях, за да види какво правят, при което бе изненадан да открие, че няма разлика. Католическата църква винаги му бе изглеждала по-тайнствена и тържествена, изпълнена с мистерии и чудеса. Веднъж Джак се осмели да го вземе на изповед и Брад бе удивен колко мил и добър е свещеникът.

Имаше много неща в католицизма, които винаги го бяха привличали, макар че се бе отдалечил от религията през последните години. Фейт все още редовно ходеше на църква, но Алекс не бе религиозен и много енергично се съпротивляваше, а тя така и не успя да възпита децата си във вярата. Посещаваше службите, а след смъртта на брат си започна да ходи още по-усърдно и по-често. Вместо веднъж, сега отиваше на църква по няколко пъти в седмицата. Това й даваше усещане за връзка с Джак, умиротворяваше я. Молитвата бе единственият начин да намери утеха след смъртта му.

Беше малко след пет часа и вратите на църквата все още бяха отворени. Помещението с редици от столове бе богато украсено и силно осветено. Беше наистина впечатляваща гледка. Двамата влязоха и се огледаха.

Покрай всички стени имаше статуи на светци и цели редове от свещи пред тях, а главният олтар се извисяваше в дъното на централната алея. Фейт се прекръсти и тръгна напред, Брад я последва. Тя имаше чувството, че до нея върви брат й.

Мушнаха се и седнаха тихо на църковните столове, където останаха за малко. После тя коленичи и се помоли за Джак и майка си, за Чарлс, за дъщерите си, след което, все още на колене, се обърна и се усмихна на Брад. Той никога не беше я виждал по-красива. Почти можеше да каже, че около нея сияе ореол от спокойствие и доброта, а в очите й се четеше бездънна нежност.

— Чувствам, че той е тук с нас — прошепна тя.

И двамата знаеха за кого говори. Брад кимна със сълзи в очите и също коленичи до нея.

— И аз го чувствам. — При което наведе глава и затвори очи.

Беше също както когато бяха деца — първо се пързаляха, после отидоха да се помолят. Единствената разлика бе, че Джак не беше с тях, но и двамата имаха чувството, че усещат присъствието му.

Мина известно време, преди да станат и да отидат към по-малките олтари на светците. Фейт приклекна на едно коляно, докато пресичаха центъра на църквата. Той я последва към олтара на Свети Джуд, който беше нейният любим светец.

Тя пъхна една петдоларова банкнота в процепа, запали свещ за Джак и я поднесе на Брад, за да може той да запали неговата. Този ритуал винаги му бе изглеждал магически. За момент двамата останаха един до друг, мислейки за брата и приятеля, докато произнасяха мълчалива молитва. После той я хвана за ръка и двамата бавно се отдалечиха. Спряха, преди да излязат, Фейт натопи пръсти в светената вода, направи кръстен знак и му се усмихна.

— Благодаря ти, че дойде с мен — прошепна тя. Не бе пропуснала да отиде на църква и тази седмица, но сега посещението означаваше много, защото Брад беше с нея и техните общи молитви бяха по-силни, а това, че се молиха заедно за Джак, я изпълваше с небесна радост.

Брад остана мълчалив и дълбоко трогнат. От години не бе влизал в църква и беше изненадан от трепета, който го обзе, или може би беше така, защото бе с нея и това събуди спомените му?

— Все още ли пазиш броеницата си? — попита я, докато слизаха по стълбите на „Свети Патрик“ ръка за ръка. Чувстваше я още по-близка сега, като сестра, като същество от собствената му кръв, а не само приятел.

— Да.

— Все още ли казваш молитвите? — Винаги се бе учудвал от това, когато тя бе малко момиченце. Харесваше ритуалите и шествията. Джак обикновено му се присмиваше и го дразнеше, че трябвало да приеме католицизма и да стане свещеник.

— Понякога. Напоследък по-често, заради Джак. Спирам в някоя църква и се моля за него.

Брад кимна. Не искаше да пита защо го прави и какво точно мисли, когато се моли. За него бе достатъчно, че вярата е част от живота й и че за нея това е важно. Фейт още като дете на няколко пъти бе изявила желание да стане монахиня. Но тази идея не допадаше на Джак и той й бе забранил да говори за това. А после годините минаха, тя порасна и вече бе далеч по-заинтригувана от мъже, брак и бебета, което му изглеждаше много по-здравословно от монашеството.

— Вие с Пам ходите ли на църква? — попита Фейт, когато отново застанаха на Пето авеню. Беше време да се прибира у дома, но никак не й се тръгваше.

Той се усмихна на въпроса й.

— Пам е убедена атеистка или агностичка, не съм сигурен. Тя твърдо вярва, че няма Бог. — Каза го като констатация, без да я осъжда. Жена му бе такава, каквато бе, и имаше право да вярва в каквото иска. Неговата собствена вяра също бе малко неясна, но все пак той смяташе, че има Бог.

— Колко тъжно — рече Фейт, а Брад й се усмихна. Имаше нещо чисто в нея и той обичаше тази й чистота още откакто бе дете. — А момчетата ти?

— Не мисля, че са особено наясно по въпросите на вярата. Всъщност не съм се интересувал от религиозното им образование. Просто смятах, че трябва да правят онова, което сами решат. Аз не бях влизал в църква от много години. А вие с Алекс ходите ли?

— Той е от епископалната църква като теб. Не мисля, че е атеист. Просто не обича да ходи на църква, смята го за изгубено време. Според него религията е за жените. Момичетата също не идват, освен да запалят по някоя свещ.

— Винаги съм смятал, че в това има някаква магия, още когато бяхме деца. Особено по въпроса за сбъдването на желанията. Вярвах, че Бог отговаря на всички молитви. Спомням си как майка ти ми каза, че наистина е така. — Тя бе дълбоко религиозна жена, която бе понесла много нещастия по време на двата си брака, макар че никога не призна това на никого и по никакъв повод. В семейството на Фейт в онези дни се пазеха много мрачни тайни.

— Аз също вярвах, че Бог отговоря на всички молитви и че те се сбъдват — каза тъжно Фейт. Това обаче се отнасяше за молитвите на другите, не за нейните.

— А сега? — Брад я погледна напрегнато.

— Понякога не съм сигурна.

— Заради Джак, нали? — попита я нежно той, като погледна в очите й в ясната декемврийска нощ, докато дъхът им се кълбеше на облачета в студения въздух. Фейт кимна. — Знаеш ли, това е странно. Аз не съм религиозен, никога не съм бил. Не ходя редовно на църква, правех го понякога с вас, когато бяхме деца. Но все още вярвам в онова, което майка ти ми каза тогава — че всички молитви се сбъдват.

Фейт го погледна сериозно, докато размишляваше над думите му.

— Бих искала и аз да бъда толкова сигурна. — Животът вече не беше прост и обикновен, както й изглеждаше тогава.

Дори в най-страшните моменти от живота си тя се бе уповавала на своята вяра.

— Мисля, че е така. — В гърлото му бе заседнала буца, когато го каза, а Фейт не можеше да прецени дали сълзите в очите му бяха от студа или от нещо друго. — Убеден съм, че и Джак мислеше като мен.

Фейт не му отговори, само кимна. Пъхна ръката си в неговата и двамата тръгнаха по Пето авеню, потънали в мълчание.