Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Answered Prayers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
Internet(2015)
Начална корекция
je4kab(2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми(2016)

Издание:

Даниел Стийл. Съпруга на конци

ИК „БАРД“ ООД, София, 2005

Редактор: Олга Герова

Художествено оформление на корица: Петър Христов

Компютърна обработка: Татяна Джунова

ISBN: 954-585-647-5

История

  1. —Добавяне

7.

Между двете сестри атмосферата все още бе напрегната, когато в неделя сутринта Зоуи отлетя обратно за „Браун“. Всички закусиха заедно и двете момичета си говореха, но Фейт не можеше да не забележи, че разговорът им бе повече формален и не особено топъл. Особено й беше мъчно, че не успяха да се сдобрят, преди да се разделят. Същата вечер Елоиз щеше да лети за Лондон. А Алекс изчезна още преди обяд, за да прекара следобеда с един свой приятел. Преди да излезе, се сбогува с Елоиз.

— Съжалявам, че нещата излязоха от контрол — извини се Фейт на дъщеря си. Беше особено разстроена заради кавгата между момичетата.

— Все още съм съгласна с татко, че не бива да учиш. Ще бъдеш прекалено натоварена и няма да имаш никакво време за него. — Винаги мислеше първо за баща си.

— Нуждая се от нещо по-добро, с което да запълвам времето си, вместо да играя бридж и да обядвам с приятелки на празни приказки. — Фейт продължаваше да брани идеята си, а Ели не престана да се противи. Стоеше пред майка си висока, красива и студена. Приличаше на Алекс като млад. Излъчваше същата надменност, с която държеше хората на разстояние. Имаше задръжки по отношение на другите, не ги допускаше прекалено близо до себе си, освен ако сама не желаеше това. За разлика от нея Зоуи не притежаваше нито едно от тези качества и приличаше много повече на майка си. Докато гледаше голямата си дъщеря, Фейт почувства болка и я порази мисълта, че може би най-доброто, правилното поведение бе някъде по средата.

— Ако го направиш, сигурно много ще го разочароваш — предупреди я Ели и Фейт кимна.

— Ще направя всичко възможно това да не се случи. А ако се случи, винаги мога да напусна университета. — Това не бе най-силната позиция, но искаше просто да спечели време да размисли.

— Предполагам — отвърна вяло Елоиз. — Може би въобще не биваше да се записваш.

— Посещавам само няколко курса — усмихна се Фейт на дъщеря си. — От това не следва, че непременно ще уча право. — Все още й предстоеше да получи добри оценки на теста LSAT, иначе разискването бе неуместно.

— Не вземай прибързани решения, мамо — посъветва я Елоиз, сякаш Фейт бе детето, а не майката. — Опитай се да помислиш и за татко.

Фейт искаше да й напомни, че винаги го е правила. Всичко в живота й и преди, и сега бе подчинено и в съответствие с желанията на Алекс. Но осъзнаваше, че невинаги бе позволявала на дъщерите си да разберат това. Правеше го дискретно, сякаш бе естествено животът й да се върти около него. Но явно нямаше благодарност нито от страна на съпруга, нито от момичетата. Поне не и от Ели. Зоуи бе далеч по-наясно със саможертвите, които майка й бе правила и продължаваше да прави.

Елоиз отиде да приготви куфара си, а Фейт й приготви сандвич и чаша супа, преди да тръгне. Без значение колко потискащ бе разговорът и колко тъжен обядът им на Деня на благодарността, тя бе развълнувана и щастлива, че Ели се бе върнала у дома, и й благодари за това.

— Ще се видим само след няколко седмици — каза Фейт, докато прегръщаше дъщеря си.

Момичето имаше планове да се върне за Коледа и настояваше майка й да не я изпраща на летището. Щеше да си вземе такси и предпочиташе да отпътува сама. Алекс също би го предпочел. Фейт и Зоуи обичаха да имат компания през цялото време. Елоиз беше тяхна пълна противоположност.

Къщата бе удивително тиха, след като двете момичета заминаха. Фейт бе силно потисната. Провери стаите им, оправи леглата и сложи спалното бельо за пране. Имаха прислужница, която идваше три пъти в седмицата, но тя предпочете да почисти стаите сама. Искаше отново да се чувства заета. И докато бродеше из празната къща, всичко й напомняше колко празен е животът й без децата.

Беше истински облекчена, когато Алекс се прибра вечерта. Бе прекарал деня в морския музей в центъра на града с един приятел от „Принстън“, който го бе помолил да му прави компания.

Алекс каза, че прекарал чудесно, и изглеждаше доста поомекнал, сякаш му бе приятно да я види, което я изненада. Може би той също тъгуваше за момичетата, чувстваше се самотен без тях. Тяхната липса въздействаше на всички, дори на Зоуи, която сега, когато се връщаше у дома, се чувстваше като единствено дете и това никак не й харесваше. Но най-тежко беше за Фейт.

Алекс и Фейт прекараха една спокойна вечер. Той й разказа за морския музей, който бе посетил, и сподели плановете си за предстоящата седмица. Това бе най-дългият разговор, който водеха от месеци насам, и след скандала в края на празника и неговото избухване относно желанието й да учи тя бе стъписана. Използва възможността да му довери колко самотна се чувства без момичетата.

— Но ти знаеше, че все някога трябваше да стане — отвърна разумно Алекс, сякаш бе изненадан, че това я притеснява до такава степен. Изглежда не можеше да осъзнае, че за нея това е не само сърдечна болка. Това бе работата й цели двадесет и четири години. Нейното занимание и посвещение. Ако той загубеше своята работа, сигурно щеше да я разбере по-добре. — Трябва да си намериш други занимания. Да се върнеш да учиш, изглежда прекалено екстремно и безсмислено, Фейт. Повечето адвокати на твоята възраст се оттеглят или пенсионират, а не започват тепърва кариерата си.

— Значи ще има повече възможности за мен. Всичко друго ми изглежда временно, все едно съм сложила лепенка върху раната. А това ще бъде един съвсем нов живот. И никой не знае какво изобщо ще направя. Самата аз все още не съм сигурна.

Алекс продължаваше да не я разбира, но вече не го приемаше толкова лично, което бе добре.

Вечерта бе приятна, една от редките вечери, които им се случваха някога през медения месец. Сякаш за миг той като че ли забрави за намерението й да учи. Или просто потисна омразата си и престана да отхвърля желанието й. Може би само за малко, временно. Но това бе достатъчно да създаде така необходимата и неочаквана близост и топлина помежду им.

Следващите две седмици Фейт бе заета с приготовленията за Коледа. Купи подаръци за Алекс и децата. Той имаше няколко командировки и двамата се виждаха рядко и за кратко, така че темата за нейното връщане в университета не бе повдигната отново. В кратките часове, когато го виждаше между пътуванията му или след работа, едва разменяха няколко думи, хапваха и Алекс отиваше да спи. Тя бе заета с приближаващите празници, но се съгласи да помогне в организирането на благотворително тържество за „Слоун Кетъринг“ през пролетта. Беше им съобщила, че ще може да им помага само през следващите няколко седмици. След като започнеше училище през януари нямаше да има време да продължи работата си с тях. От фирмата казаха, че ги устройва. Бяха благодарни за времето, което можеше да им отдели.

Двамата с Брад редовно си пишеха имейли, но след Деня на благодарността писмата бяха по-кратки. Той имаше да подготви два процеса и цяла камара нови случаи, които чакаха неговата преценка. Беше ужасно натоварен.

Две седмици след Деня на благодарността, докато ядеше кисело мляко в кухнята, преди да отиде на срещата в „Слоун Кетъринг“, Фейт отвори пощата си. Там имаше потвърждение, че е приета в двата курса по право в колежа за продължаване на образованието.

Единият курс бе по конституционно право, а другият бе основен курс по право в най-широк смисъл. Звучеше й направо абстрактно, не можеше да повярва на очите си. Но беше чудесно, че има потвърждение, и от това плановете й изглеждаха по-реални. Побърза да се похвали на Брад, когато й се обади. Той обеща да я изведе и да купи бутилка шампанско, за да отпразнуват случая, когато пристигне в града, от което Фейт бе силно поласкана.

— Кога пристигаш? — Почти бе забравила за неговото пътуване. Между срещите в комитета за благотворителния бал, коледното пазаруване и курса за теста LSAT времето летеше неусетно.

— Точно след седмица. На четиринадесети. Ще остана до шестнадесети. Надявам се, че ще бъдеш свободна. — Беше й казал датите още преди време, но не бе уточнил кога ще бъде свободен да се видят и все още не бе сигурен. Но едно беше ясно, че иска да прекара колкото може повече време с нея.

— Нямаме планирано нищо. Ще трябва да питам Алекс. Той е страшно зает в офиса. Може би ти и аз ще можем да излезем някоя вечер или поне на обяд.

— Ти по-добре гледай да намериш време за мен! — предупреди я той.

— Ще намеря.

Побъбриха още няколко минути за ученето и тя прекара следващите два дни, притеснявайки се за изпита по LSAT, който й предстоеше. Молеше се да го вземе. Винаги се подценяваше, така беше години наред. Алекс никак не й помагаше в това отношение. Обикновено я пренебрегваше, без да има нещо определено предвид, а понякога го правеше нарочно.

— Кога смяташ да кажеш на татко, че от януари тръгваш на курсове? — попита я притеснено Зоуи, когато говориха по телефона. Тя знаеше колко важно е за майка й да получи одобрението му. И се страхуваше, че ако баща й не бъде благосклонен, майка й няма да има смелостта да го направи, което според Зоуи щеше да бъде истинска катастрофа, потискаща и много тъжна. Тя, също като Брад, нямаше търпение да види, че е поела нов курс в живота си и се е върнала в университета.

— Ще го направя този уикенд. Надявам се, че ще бъде в добро настроение.

— Аз също — отговори разтревожено Зоуи. — Ще ти стискам палци, мамо. Просто си поеми дълбоко въздух и дай най-доброто от себе си. Няма значение какво ще каже той, ти трябва да постъпиш правилно. Ако ставаше дума за мен, ти щеше да ми кажеш точно това, нали?

— Да, така мисля. — Но не бе съвсем убедена.

Разговорът с Алекс бе толкова труден, колкото се страхуваше.

Те почти не се видяха в събота. Той остана през целия ден в офиса си, опитвайки се да подреди и сортира проектите, които трябваше да свърши до края на годината, а вечерта отидоха на парти. Останаха там до късно и когато се върнаха вкъщи, той беше изморен, направо изтощен и затова си легна и заспа.

Фейт успя да събере сили да започне разговора с него чак в неделя следобед. Алекс четеше някакви документи, които си бе донесъл от работата, и седеше близо до камината във всекидневната. Фейт му донесе чаша чай и седна в краката му.

— Алекс — поде загрижено тя. Знаеше, че трябва да скочи в дълбокото. Съпругът й имаше право да знае какво смята да прави и тя не искаше да го лъже. Да продължи да задържа въпроса нерешен, я измъчваше. — Може ли да говоря с теб за минута?

Той я погледна раздразнено, защото го прекъсна.

— Какво има? — Със същия успех би могъл да й каже: „Давай по-бързо!“. Не беше в настроение за разговори.

Тя реши да бъде кратка.

— Записах се на два курса в Нюйоркския университет. Започвам през януари. Знаеш колко голямо значение има това за мен. — Алекс вече знаеше, че е изпратила заявките, но според нея бе редно да го уведоми и че ще ходи на курсовете. Чувстваше се длъжна да сподели това с него. Последва безкрайно мълчание, той я гледаше високомерно. Не каза нищо, само отпи от вдигащия пара чай. Паузата й се стори непоносима, затова Фейт я наруши. — Знам, че не ти харесва тази моя идея, но това все още не е факултетът по право. Предлагам да видим как ще потръгне и дали въобще ще мога да се справя. Записала съм се само на два курса и ако наистина успея да се справя, до края на семестъра и двамата ще знаем какво да правим. Но, Алекс… аз наистина искам да опитам. Ще се постарая да направя така, че да не ти пречи. — Чувстваше се длъжна да го направи част от решението.

Той я гледа дълго и без да мигне. Познаваше я много добре. Не искаше тя да учи, но знаеше също така, че ако го каже в този момент, това ще доведе до сблъсък. Не можеше да го избегне.

— Няма да ти дам благословията си — рече накрая, докато тя почувства как стомахът й се свива, — не искам да поемам отговорността, като ти кажа, че можеш да го направиш. Мисля да оставя решението на теб, Фейт. Според мен е глупаво и идеята ти наистина не е добра. Не виждам как ще успееш да направиш така, че да не ме засегне. Мисля, че се заблуждаваш. Ако искаш да вършиш работата си като трябва, това ще се отрази на времето ти и на възможността ти да бъдеш с мен или дори с момичетата, когато са си вкъщи.

Фейт бе мислила доста по този въпрос и смяташе, че си заслужава неудобствата през следващите няколко години. Можеха да ги изтърпят, бяха възрастни хора и щяха да се справят и без нея. Единственото, което трябваше да направи, бе да организира добре времето си за учене.

— Искам да опитам — отвърна тихо тя, като го гледаше втренчено. Очите й бяха умоляващи и биха разтопили всяко мъжко сърце, но не и неговото. Алекс се защитаваше по-добре от повечето мъже и бе неподатлив на женските уловки.

— Тогава прави каквото искаш. Но дори да успееш да минеш тези два курса, което ми изглежда безсмислено, правният факултет ще бъде друга работа. Ученето там е много по-сериозно и ще изисква цялото ти време. Не се заблуждавай. А аз нямам намерение да търпя това — отвърна злокобно той и се върна към документите си. Разговорът бе изчерпан. Точка по въпроса.

Алекс повече не коментира, нито я поздрави за плановете й. Просто прехвърли цялата отговорност върху нея, а тя я грабна и хукна. Повече от всичко желаеше да поеме пълната отговорност за онова, което иска, и да направи всички усилия, за да го постигне. Фейт тихо напусна стаята и отиде в своя кабинет, където вдигна телефона. Обади се на Зоуи и й каза, че въпросът е решен. В гласа й се долавяше победоносна нотка.

— Нима татко се съгласи? — попита удивено дъщеря й.

— Повече или по-малко. — Личеше, че е доволна. — Каза, че няма да ме спре, но мисли, че идеята не е добра. Все пак остави всичко на мен. — Зоуи нададе бойния вик на победата. Беше развълнувана почти колкото Фейт. Това наистина си бе победа.

Фейт написа имейл на Брад, за да му съобщи, че Алекс няма да стои на пътя й. Това бе най-доброто, което можеше да получи от него. Не беше в природата му да й даде по-голяма поддръжка, да я подкрепи или да се отрече от становището си. Но това напълно я задоволяваше. Алекс нямаше да ликува заради нея, но нямаше и да настоява да се откаже, нито щеше да й забрани да ходи на лекции.

След това приготви вечерята. Съпругът повече не спомена за намеренията й, нито я попита нещо повече. Беше тих, прочете вестника си на масата и преди да стане, съобщи, че тази седмица отива в Лос Анджелис. Щял да замине във вторник и да остане четири дни. Не й разказа повече за пътуването си, но я увери, че в събота ще се върне навреме, за да се присъедини към коледното парти, на което ходеха всяка година. Фейт не го разпитва за повече подробности. Не искаше да люлее лодката, нито да го дразни или да помрачи успеха, който бе постигнала. Беше в кабинета си, когато пристигна имейл от Брад.

Когато е пристигнало писмото ти, играех тенис. Съжалявам. Браво! Какво му направи? Какво трябваше да дадеш в замяна, за да получиш съгласие, или по-добре да не знам? Във всеки случай се радвам за теб! Страхотни новини! Нямам търпение да те видя тази седмица. Ще пристигна в сряда вечерта и ще си тръгна в петък следобед. Ще можеш ли да излезеш за вечеря в сряда? Може би ще бъда свободен и в четвъртък вечерта. Не съм сигурен, докато не видя окончателната програма на конференцията. Ще те уведомя веднага щом науча. Ще ти се обадя още щом вляза в хотела. Полетът ми е в пет. Ще бъда в хотела малко след шест. До скоро. Още веднъж те поздравявам! Гордея се с теб.

С обич, Брад

Както винаги думите му бяха изпълнени с топлота и съучастие. Той искрено се радваше за нея и нямаше търпение да я види. Нещата се наредиха чудесно със заминаването на Алекс. Не че бе имала намерение да скрие срещата си с Брад от него, но щеше да й бъде по-трудно да бъде гъвкава и да се съобрази с времето, през което Брад щеше да бъде свободен, ако Алекс беше в града. А така бе напълно свободна. Пътуването му до Ел Ей дойде точно навреме, като по поръчка.

През следващите няколко дни беше ужасно заета. Уведоми благотворителния комитет, че ще може да работи за тях до средата на януари и после ще напусне. Те проявиха разбиране и Фейт прекара цял ден в техния офис. И още един ден в пазаруване на Коледа. Зоуи се връщаше този уикенд, веднага след заминаването на Брад. Седмицата се очертаваше трескава. Трябваше да купи и коледна елха. Не бе сигурна дали Елоиз ще дойде от Лондон. Все още не бе съобщила плановете си. Във вторник вечерта се обади. В Америка бе почти полунощ, а в Лондон рано сутринта. Елоиз бе позвънила, преди да тръгне за работа.

— Здравей, скъпа! Каква приятна изненада — възкликна радостно Фейт. Не й разказа за предстоящите курсове. Искаше да го сподели с нея, когато си дойде у дома.

— Надявам се, че не те събудих — рече сухо Елоиз.

— Никак даже. Тъкмо приключвам с писането на коледните картички. — От една снимка на четиримата от миналото лято на борда на лодка в Кейп Код беше направила картичка, която използваше за поздравления. Правеше снимки на семейството всяка година, но напоследък ставаше все по-трудно и по-трудно да се съберат заедно. Беше благодарна, че има поне тази. — Кога се връщаш, скъпа?

Настъпи кратка пауза.

— Ами аз… — Сърцето на Фейт потъна, когато чу тези думи. — Исках да ти кажа нещо. Не зная как ще го приемеш. Поканиха ме на ски в Сен Мориц. — В гласа й се долавяха вина и силно желание. Фейт отлично познаваше дъщеря си.

— Звучи чудесно! Много модерен курорт. Кой те покани, познавам ли го?

— Родителите на Джеф всяка година наемат хижа там и той ме покани да отида с тях. — Джефри бе момчето, с което тя се срещаше от три месеца. Фейт не смяташе, че е нещо сериозно, поне Ели така й бе казала, но бил много забавен и си прекарвали чудесно заедно.

— Струва ми се, че в най-скоро време ще трябва да долетя, за да се запозная с него. Сериозно ли е, Ел? — попита дипломатично тя, а дъщеря й се разсмя.

— Стига, мамо… Карането на ски не води задължително до брак.

— Това е хубава новина. Поне засега. — Дъщеря й бе все още много млада и бе прекалено рано да създава семейство. Фейт знаеше, че Елоиз е разумна, всъщност и двете момичета бяха, и не беше в нейния стил да се влюби до уши само за три месеца, макар че човек никога не знае. Това определено беше най-сериозната връзка, която дъщеря й бе имала до сега. — И кога смятате да ходите?

Настъпи още една пауза.

— Аз… ами всъщност той ме покани от двадесет и първи до Нова година.

Край.

— Навръх Коледа? — Фейт беше шокирана. — Няма ли да си дойдеш вкъщи?

— Нямам никакво време. Можем да си позволим само една седмица отпуска и двата уикенда преди и след нея. Затваряме „Кристи“ през тази седмица, така че ако си дойда у дома, няма да мога да отида на ски с него. Надявах се, че няма да имаш нищо против… Чувствам се гадно, като предателка, но наистина искам да отида. — Това щеше да бъде първият път, когато момичетата й нямаше да си бъдат вкъщи за празниците.

— Е, скъпа, очаквах с нетърпение да се върнеш. Ако ти не си тук, няма да бъде истинска Коледа. Не можеш ли да си дойдеш малко по-рано и да отидеш в Сен Мориц на двадесет и шести? — Хващаше се за сламка, но мисълта, че Ели няма да си дойде, насълзи очите й. Имаше чувството, че я е духал ураган.

— Не мога да си взема отпуска, мамо — отговори Елоиз. Беше потисната. — Не ти се сърдя, че не ме пускаш… Разбирам те… — Но беше разстроена. Очевидно бе, че предпочита да отиде в Сен Мориц с Джеф, отколкото да се върне в Америка.

Изведнъж Фейт се почувства като чудовище. Ако не се съгласеше, дъщеря й сигурно щеше да бъде дълбоко разочарована.

— Може ли да помисля няколко дни? Татко ти тази сутрин замина за Ел Ей, а аз бих искала да говоря и с него.

— Аз вече говорих — изрече Елоиз и Фейт за пореден път бе шокирана. Алекс не беше й споменал нито дума. Между него и дъщеря му винаги съществуваше някакъв вид съучастничество. Винаги се съюзяваха срещу някой друг член на семейството.

— Нима? И какво каза той?

— Че няма нищо против.

Това вече напълно срази Фейт. Алекс бе дал разрешението си, без дори да го обсъди с нея. Беше редно да го направи, особено след като знаеше колко много Фейт иска дъщеря й да си бъде за Коледа у дома. Освен това неговото позволение автоматично я превръщаше в лоша, ако тя кажеше „не“. По този начин предрешаваше нещата.

— Предполагам, че при това положение няма какво да кажа — промълви Фейт по-тъжно, отколкото можеше да си позволи да покаже. — Бих се радвала да се прибереш и всички те очаквахме с нетърпение. Но не искам да ти преча. Върви да се забавляваш, скъпа.

— Много искам да отида — отвърна Ели честно и Фейт почувства почти физическа болка.

— Добре, разбирам те. Но друг път те моля да не го правиш. Искам Коледа да е свещена за всички нас. Ще бъде най-добре двете със Зоуи да уточнявате предварително плановете си. Може да отсъстваш тази година, но догодина, независимо от всичко, искам да бъдеш при нас. Ако е необходимо, можеш да доведеш и Джеф, стига все още да си с него.

— Не се тревожи, мамо — каза с явно облекчение дъщеря й. — Благодаря ти… Трябва да затварям.

Секунда след това телефонът онемя. Фейт се отпусна съкрушена на стола, докато сълзите се стичаха по бузите й.

Постепенно изгубваше децата си, нямаше смисъл да отрича истината, тя направо я бодеше в очите. Момичетата бяха пораснали. От сега нататък щеше да става все по-лошо. Приятели, гаджета, съпрузи, работа, пътувания. Хиляди неща щяха да влязат в живота им и да ги отделят от нея. Мисълта, че Ели няма да си бъде за Коледа вкъщи, съкруши сърцето й. Още по-разочароващото бе, че Алекс бе дал съгласието си, без дори да я уведоми. Това я обиди дълбоко, подкопа земята под краката й и я постави в неловко и трудно положение. Когато загаси лампата в кабинета си и се качи в спалнята, си мислеше как ще успее да изпрати подаръците на Ели. Имаше съвсем малко време до Коледа. Надяваше се и се молеше на Зоуи да не й щукнат някакви луди идеи, когато научи за сестра си. Фейт не можеше да не се запита дали спорът между двете момичета на Деня на благодарността не бе подтикнал Елоиз към тази стъпка. Трудно й бе да прецени. А може би това беше животът. Това трябваше да очаква от сега нататък. Но промяната бе наистина много болезнена. Вероятно най-много за Фейт.

Тъкмо загаси лампите и си спомни, че утре пристига Брад. Очакваше го с нетърпение, но обаждането на Ели бе накарало всичко да изхвърчи от ума й. Щеше да бъде чудесно да го види, той винаги й напомняше за брат й Джак. Но неговата визита не можеше да замести Ели. За това нямаше заместител и нищо не можеше да притъпи чувството й на загуба. Когато си легна, сърцето й бе като натежала топка.