Даниел Стийл
Съпруга на конци (24)

24.

Самолетът, с който Брад, Дилан и Джейсън се връщаха в Сан Франциско на седемнадесети юли, кацна на летището. Когато се обърна към Джейсън, който седеше на седалката до него, Брад видя, че плаче.

— Мислех, че никога няма да се върна вкъщи, татко — рече през сълзи момчето, а той стисна ръката му. Не искаше да признае, че и той се бе страхувал от същото. Но вече си бяха у дома — живи, здрави и в безопасност.

Пам ги чакаше на летището. Тя простря ръце към Джейсън, прегърна Дилан, а Брад се отдръпна и отиде да вземе багажа, без да й продума нито дума. По пътя към къщи Пам и момчетата говореха един през друг. Тя задаваше безброй въпроси и не сваляше очи от Джейсън, сякаш да се увери, че наистина е жив.

Момчетата без съмнение бяха щастливи да видят майка си, както и тя тях. Самият Брад почти не продума. Изчака синовете да се качат по стаите си и тогава се обърна към жена си.

— Много ли си сърдит? — попита рязко тя.

Той дори не беше я доближил на летището, а когато се опита да го прегърне, я отблъсна и се отдалечи. Повече нямаше да се преструва, нито да играе игрички с нея.

— Не, Пам. Наистина не съм. Аз приключих.

— Какво искаш да кажеш? — изуми се тя.

— Това, което казах. Не съм засегнат, че не дойде в Африка, и тук не става дума дали аз ще ти простя, а дали Джейсън ще ти прости. Но разбрах, че повече не мога да остана с теб. И двамата сме били луди да поддържаме този ялов брак толкова време. Никой от нас не влага нищо в него. Теб все те няма. Не се интересуваш от мен, не се интересуваш дори от децата ни. Не искам повече да живея в лъжа. Наблюдавах как синът ни умираше на края на света. Всички казват, че оздравяването му е истинско чудо. Без това чудо нищо не можех да направя, за да го спася. Просто седях и гледах как си отива. Не знаех къде си ти, не проумявах защо не си с мен. С нас. Но истината е, че вече не ме интересува и никога няма да ме интересува. Ти заслужаваш някой по-разбиращ и прощаващ от мен. Аз също заслужавам нещо друго. Щом не можем да си го дадем един на друг, най-добре да се откажем. Всъщност трябваше да го направим много отдавна.

— Мисля, че това положение ни устройваше. И двамата. Винаги е било така — отвърна благоразумно Пам, но той долови паниката в гласа й.

— Може би. Но поради напълно погрешни причини. Главно защото бяхме прекалено мързеливи и се страхувахме да предприемем някаква стъпка. Това обаче не е достатъчно основание да останем женени. Поне за мен. — Най-накрая се беше решил на развод. Осъзнаваше, че предприемането на тази стъпка не бе заради родителите му и ужасната им раздяла. Беше заради него и Пам. И заради никого друг, дори не и заради Фейт.

— Имаш ли си вече нещо по-добро? — попита тя. В гласа й се промъкваше обвинителна нотка, беше готова да го сръфа. Но този път злостта й нямаше никакъв ефект, не подейства. Брад вече бе недосегаем за нея.

— Нямам представа. Но осъзнавам какво нямам с теб. Ние нямаме абсолютно нищо общо, Пам. Знаеш го толкова добре, колкото и аз. Това е напълно достатъчно. Този брак е мъртъв, при това от много дълго време. Време е да бъде погребан. Той умря преди години. Аз повече не искам да умирам заедно с него. Човек има само един живот. Само един. А ние го пропиляваме. Осъзнах това един ден около пет часа сутринта в едно африканско село, чието име дори не мога да произнеса. И си обещах, че когато се върна вкъщи, ще ти кажа, че съм дотук. Време е да бъдем честни.

— Ти си просто прекалено изнервен заради Джейсън. За всички вас беше много травматизиращо — рече тя, надявайки се да го успокои. Не беше подготвена за думите му, макар че очакваше да бъде ядосан и разстроен. Но не и до такава степен. Разчиташе на добрия му характер, на това, че винаги е бил разбран и склонен към компромиси.

— Да, беше травматизиращо — съгласи се безстрастно той. Пам нямаше да постигне нищо, нямаше шансове, каквото и да правеше. — За теб беше по-добре, че не дойде там. Смешното е, че на мен ми е жал, че не беше. Това бе най-прекрасното преживяване в моя живот. Нещо, което никой от нас тримата никога няма да забрави. Ти загуби много, Пам. Остана тук в безопасност, защото не пожела да се лишиш от удобствата. И изтърва лодката. Изпусна влака.

— Знам — рече тъжно тя. Но всъщност беше облекчена, че не отиде и остави всичко на него. Просто не бе искала да го направи. — Съжалявам, Брад.

— Аз също. — Наистина съжаляваше. — Вероятно въобще не трябваше да се женим. Но децата ни са страхотни.

— Ти сериозно ли говориш? — Пам най-сетне започваше да проумява какво иска да каже и мисълта я уплаши и стресна. Беше свикнала да бъде омъжена за него. Бракът й бе един удобен навик, на който бе разчитала години наред, но нищо повече.

— Съвсем сериозно. — Лицето му потвърждаваше, че е така.

— И какво смяташ да правиш? — попита тихо тя.

— Ще се изнеса, когато се върна. Сега заминавам за Ню Йорк с нощния полет.

— Какво ще правиш там? — Беше подозрителна, но той нямаше намерение да крие от нея.

— Отивам да видя Фейт. Искам да я помоля за много неща. Да й кажа много неща.

— Винаги съм знаела, че си влюбен в нея — рече саркастично Пам. Изглеждаше едновременно ядосана и доволна, но нищо повече. Това не можеше да я разчувства. От много години вече не можеше да чувства.

— Е, ти винаги си била по-умна от мен. Аз го открих неотдавна. Нямам представа дали тя ще ме иска, но трябва да опитам. Ако имам късмет…

Пам го гледаше мълчаливо, сетне кимна. Осъзнаваше, че няма смисъл да го разубеждава или да се противопоставя.

— Каза ли на момчетата?

— Мисля да го направим заедно, когато се върна.

— Колко време смяташ да отсъстваш?

— Зависи от това, какво ще стане. — Беше напълно откровен и тя го знаеше. Брад смяташе, че й го дължи, макар да бе много повече, отколкото заслужаваше. — Няколко дни, може би седмица. Ще видим. Ще ти съобщя.

— Бих искала първо да кажа на баща ми, преди да съобщим на децата.

— Твоя воля.

— Тя знае ли, че отиваш? — Сега я измъчваше чисто любопитство.

— Не, не знае.

Пам кимна, а след минута излезе от стаята. Изглеждаше объркана и нещастна, но не се разплака, нито го помоли да промени решението си. Знаеше, че ще си отиде. Беше загубила.

 

 

Брад прекара следобеда с Джейсън и Дилан и се обади на двамата свои колеги, които бяха поели случаите, докато го нямаше. Те бяха продължили вместо него почти всички дела, с изключение на един по-лек случай, който се развиваше добре. Той им обеща да се върне до седмица. Тогава щеше да си събере багажа и да се изнесе от къщата. Беше решил да я остави на Пам, както бе постъпил и Алекс, макар и не с толкова благородство. Не си струваше да се карат за нея. Нищо материално не си струваше. Бяха живели с илюзии толкова години. Сега той искаше нещо истинско.

Същата вечер каза на момчетата, че заминава за Ню Йорк, и те малко се изненадаха, но не бяха разочаровани. През последните два месеца баща им бе непрекъснато с тях, бе дал всичко от себе си. Брад ги прегърна и им обеща да се върне след седмица. Отби се и в тяхната спалня, за да види Пам, но тя бе излязла. Имаше дългосрочна програма от вечери и коктейли с приятели, на която нищо не можеше да попречи. Той сложи малко дрехи в един куфар и тръгна за летището, за да хване нощния полет за Ню Йорк, като заспа почти в мига, в който седна в самолета. Когато стюардът го събуди, преди да кацнат в Ню Йорк, беше шест сутринта и над града имаше забележителен изгрев.

В седем беше пред къщата на Източна Седемдесет и четвърта улица. Не беше говорил с Фейт, след като й се обади от Лондон, но предполагаше, че си е вкъщи. Не искаше да й казва нищо, докато не я види лице в лице. Със силно вълнение натисна звънеца. Докато стоеше пред вратата, знаеше, че след малко целият му живот ще се промени по един или друг начин.

Беше изненадан да види пред себе си близначката на момичето, което бе познавал преди години. Сякаш някой бе върнал часовника назад. Зоуи бе пълно копие на Фейт на същата възраст. Изглеждаше сънена, загърната в розов халат.

— Здравейте. Извинете, че ви събудих — рече той.

Беше нервен, но тя веднага забеляза, че е много хубав мъж.

— Дойдох да видя майка ви. Казвам се Брад Патерсън. Току-що слизам от самолета от Сан Франциско. Тя будна ли е?

— А, мъжът с броеницата — промърмори със сънена усмивка момичето и отвори вратата, за да го пусне да влезе. — Ще й съобщя, че сте тук. Тя знае ли, че ще пристигнете? — Майка й не беше казала нищо. Брад обаче поклати глава. — О, значи изненада. — Сетне го погледна дяволито. — А не искате ли вие да я събудите? — Кой знае защо си помисли, че на майка й това ще й хареса. Зоуи вече знаеше, че този мъж й допада. Изглеждаше много добър човек.

— Защо не — прие поканата Брад, надявайки се Фейт да не се разсърди.

Качи се по стълбите, почука на вратата на стаята и я отвори. Тя се завъртя в леглото със затворени очи. Стоеше и я гледаше, никога не бе виждал по-красива гледка в живота си. После Фейт отвори очи и го видя. Един дълъг миг не беше сигурна дали не сънува. Той не помръдна от мястото си. Просто стоеше и й се усмихваше.

— Какво правиш тук? — Фейт седна в леглото и го загледа с невярващи очи.

— Дойдох да те видя.

— Мислех, че си в Сан Франциско.

— Бях. Вчера.

— Когато пристигна?

— Преди час.

— Нищо не разбирам.

— Нито пък аз. Трябваше ми много време, докато проумея всичко. Надявам се ти да си по-схватлива от мен. Загубихме толкова много години. Трябваше да избягам с теб още когато беше на четиринайсет.

— Джак щеше да те убие — отвърна сънено тя.

— Тогава на осемнайсет.

— Това вече е по-приемливо. — Тя потупа леглото до себе си, като моментално забрави решенията и клетвите, които бе дала, никога повече да не го вижда. Той прие поканата и седна.

— Обичам те, Фред.

— И аз те обичам — отвърна искрено Фейт, — но това не променя нищо. Не мога да те виждам повече. Нито да говоря с теб. Реших го.

— Това е много лошо. — Но не изглеждаше никак разочарован. Защото тя не знаеше много неща. — И защо реши така?

— Защото си женен, а аз не искам да провалям живота ти. Молих се през цялото време, докато те нямаше.

— И за какво се моли?

— За мъдрост. За кураж. Мъдростта, за да разбера какво да направя, а куражът, за да го изпълня. Ние нямаме никакъв шанс.

— Аз се развеждам.

— Какво правиш? — Очите й станаха огромни. — Как така… или кога?

— Реших го в Африка, когато Пам не дойде. Не искам да живея повече в лъжа. Не мога. Казах на Пам. Край, приключих. Това съвпада ли с твоите планове?

— Ами… не знам. — Тя изглеждаше смутена. — Мислех, че ще бъдеш женен за нея цял живот. Нали винаги това казваше!

— Така мислех и аз. Но този брак вече няма смисъл. Въпросът не е защо го правя. Аз го искам, Фред. А ти?… Би ли могла?

— Ти сериозно ли говориш? — Не можеше да повярва нито на очите, нито на ушите си.

— Затова дойдох. Да те видя и да говоря с теб. Да направим планове. Ще се омъжиш ли за мен?

— Сигурен ли си? — Нямаше смисъл да пита, защото виждаше колко я обича, така както и Пам го бе видяла предната вечер. За него нямаше съмнение, че иска да се ожени за Фейт. Тя беше жената, която обичаше.

— Престани да ми задаваш въпроси и ми отговори. Сега! — рече Брад, опитвайки се да изглежда ядосан, а тя се разсмя. Спомни си, че лицето му беше същото, когато бе на дванадесет, а тя на десет.

— Добре… добре… Да.

— Да? — Сега пък той бе изненадан.

— Ами да!

Брад се наведе да я целуне, а тя подскочи и се отдалечи от него.

— Не може да ме целунеш.

— Защо да не мога? — Беше разочарован. — Ще се омъжиш ли за мен или не?

— Казах ти, че… че бях… че да. — Приличаше отново на малко дете, но никога не бе изпитвала подобно щастие в живота си. Нито пък той.

— Тогава защо не искаш да ме целунеш?

— Първо трябва да си измия зъбите. След това трябва да се сгодим.

Тя затвори вратата на банята, а той се изтегна на леглото и се усмихна. В този момент Зоуи надникна в стаята.

— Как върви?

— Много добре — смигна й Брад.

— Къде е мама?

— В банята, мие си зъбите.

Зоуи кимна. Струваше й, че познава този човек от сто години. Че го е познавала вечно. Е, все пак беше слушала за него от месеци.

— Желая ви късмет — рече тя и се върна в своята стая, когато Фейт излезе от банята измита, сресана, с халат върху нощницата.

Брад стана и я взе в прегръдките си.

— Обичам те, Фред — прошепна. Искаше да повтаря тези думи през остатъка от живота си, защото тази любов беше нещо, което и двамата бяха чакали и досега не бяха имали.

— И аз те обичам — прошепна в отговор Фейт.

Тогава той я целуна продължително. Бяха се надявали на тази любов, но не вярваха, че някога ще я имат. Тя беше отговорът на техните молитви. Понякога е нужно доста дълго време, за да получат молитвите отговор. Но горещите молитви винаги се сбъдват.