Даниел Стийл
Съпруга на конци (20)

20.

Брад не се обади на Фейт преди полета за Лондон, защото знаеше, че вече е отишла на лекции. Но мислеше за нея, докато чакаше на летището, а и след като самолетът излетя. Гледаше през прозореца и мислеше. Да седи до нея пред камината, както предишната нощ, беше всичко, което искаше в живота си. Всичко, което винаги бе искал. Но знаеше, че никога няма да го получи. Непрекъснато си повтаряше, че няма право на подобни мечти. Фейт заслужаваше хубав живот, с мъж, който да я обича и да се отнася добре с нея. Той нямаше намерение да напуска Пам, а Фейт заслужаваше повече от връзка с женен мъж. Никога не би й причинил това. Благодареше на Бога, че тя няма никаква представа за чувствата му към нея. Но за разлика от Фейт, той нямаше желание да потуши любовта, която изпитваше. Искаше само да я скрие и да я пази в душата си. Освен дълбоката му бащина любов към синовете му, Фейт бе човекът, който имаше най-голяма стойност и значение за него.

След малко заспа и спа почти през целия полет. Събуди се, вечеря и отново заспа. Когато се събуди преди да се приземят, мислеше пак за нея. Имаше смътното усещане, че я бе сънувал през цялото време.

Самолетът се приземи около един часа нюйоркско време. Брад отиде право до телефона и използва кредитната си карта, за да й се обади. Искаше да й каже още веднъж довиждане, преди да се присъедини към Пам в хотела. Същата нощ тръгваха за Замбия.

Телефонът иззвъня два пъти, преди Фейт да го сграбчи и да отвърне със заспал глас. При нея минаваше полунощ.

— Ало? — Не можеше да отгатне кой може да я търси. Когато чу гласа на Брад, се усмихна.

— Извинявай, че те събудих. Просто исках да ти кажа още веднъж довиждане.

— Как мина срещата ти? — Тя се завъртя в леглото, придърпа телефона върху себе си и отвори очи.

— Добре. Получих няколко интересни и полезни съвета. Не знам дали ще свършат работа, но ще ги използвам, когато се върна. — Фейт знаеше колко много значи за него всяко дело. Преди два месеца бе загубил един процес и едно шестнайсетгодишно момче бе отишло в затвора за пет години. Брад беше истински отчаян. Смяташе, че той е виновен, защото не си е свършил работата както трябва.

— Убедена съм, че ще успееш — увери го тя. — Как е времето в Лондон?

— Студено. Вали. Както обикновено.

— Все едно ми говориш за Ню Йорк — усмихна се Фейт. Въпреки късния час беше щастлива, че й се обади.

— Мисля си, дали да не се срещна с Елоиз вместо теб. Струва ми се, че бих могъл да я накарам да ме изслуша.

Но и двамата знаеха, че е невъзможно. За дъщеря й той бе абсолютно непознат човек.

— И аз бих искала. Имаш ли някаква специална работа в Лондон? — Беше й странно да си представи, че той ще бъде с Пам цели две седмици. През повечето време те водеха самостоятелен живот, затова подозираше, че по-дългата близост ще представлява затруднение за него, а може би и за нея. Двамата вече бяха почти като чужди. Единственото, което ги свързваше, бяха синовете им.

— Нищо особено. Пам със сигурност ще обиколи магазините. Аз мисля да отида в Британския музей за няколко часа. Може би с нея. Но пазаруването ме подлудява. — След което му хрумна нещо. — А може би ще отида на църква и ще запаля свещ за теб и Джак.

Мисълта, че ще го направи за нея, я накара да се усмихне. Тя лежеше и го слушаше в тъмнината.

— Това май взе да ти става навик, а? — рече, а той се засмя.

— Изглежда си права. Смешното е, че вярвам в молитвите. Сякаш колкото по-дълго гори тази малка свещичка, нещо специално ще ти се случи и ще бъдеш в безопасност, жива и здрава. Искам да се помоля за това.

— Ти вече го направи. Но аз също обичам свещите. Съжалявам, че съм пропуснала обаждането ти тази сутрин. Отидох на църква рано.

— Странно. Бях сигурен, че си точно там. Миналата нощ изглеждаше много сериозна, Фейт. Какво ти е? Всичко наред ли е?

Беше мислила за него и за онова, което изпитва, но нямаше намерение да му го казва. Иначе трябваше да направи още едно признание — че го обича.

— Добре съм — увери го Фейт. — Просто имам толкова неща да върша. И много други, за които да мисля.

— Знам. Точно затова се тревожа за теб. — След моментна пауза Брад въздъхна и каза, че е най-добре да тръгва към хотела. — Пази се, Фред. Ще се чуем след две седмици.

— И ти се пази. Приятно прекарване — пожела му тя, а когато затвори, остана да лежи в леглото и да мисли за него с часове. Нямаше да бъде лесно да го изтръгне от сърцето си. А да разводни любовта, която изпитваше към него, с приятелство също щеше да бъде трудно. Нямаше дори бегла представа как да постъпи.

 

 

Брад пристигна в Лондон малко след шест часа английско време, а след като мина през митницата и се обади на Фейт, нае лимузина и потегли към града, вече бе станало почти девет. Предишната нощ Пам бе отседнала в „Кларидж“ и вече бе излязла. Беше му оставила бележка, че ще се върне, докато той пристигне от летището, а всичките й чанти бяха опаковани. Както винаги бе помъкнала прекалено много багаж.

Брад се изкъпа и избръсна, поръча си нещо за хапване от румсървиса, прочете вестника и напусна хотела по обяд. Отиде в Британския музей, както възнамеряваше, сетне намери една прекрасна малка църква на Кингсуей, на шест преки от музея, и запали свещи за нея и Джак. Седя в църквата доста дълго време, мислейки за това колко добър и почтен човек е тя и как му се иска да може да направи повече за нея. Сетне излезе да се разходи пеша. Накрая зави по Ню Бонд стрийт и разгледа няколко картинни галерии. Влезе в „Аспри“, за да се полюбува на сребърните животинчета и кожените стоки и когато излезе, налетя право на Пам, излизаща от „Графс“. Това бе един от най-големите магазини за бижута в света.

— Ако ми кажеш, че си купила нещо, ще получа удар — рече разтревожено той, а Пам се разсмя.

— Спокойно, само гледам витрините — отвърна най-невинно жена му. Не му каза, че си е купила диамантена гривна и нов часовник. Щяха да й ги изпратят направо вкъщи, така че не бе необходимо да разкрива истината на съпруга си.

Беше наела лимузина от хотела и двамата се върнаха с нея. Пам изглеждаше много елегантна с тъмносините си панталони и палто, гарнирано с кожа. Трудно можеше да си я представи в Африка. Изглеждаше много по на място в Лондон, на задната седалка на лимузината.

— Ти какво прави днес? — попита любезно тя, докато пътуваха към хотела.

Брад й се усмихна, като си мислеше колко ли ще бъде ужасена, ако й каже, че е ходил на църква.

— Ходих в Британския музей.

— Колко разумно. — Пам се усмихваше, докато спряха пред входа на „Кларидж“ и портиерът и половин дузина пикола се втурнаха да ги обслужат. Шофьорът извади купища пликове и торбички с покупки от багажника, а Брад простена, когато ги видя.

— Надявам се, че си взела допълнителен куфар за тях, ако имаш намерение да ги носиш в Африка. — Можеше дори да отгатне какво си е купила. Торбите бяха от „Гучи“, „Хермес“, „Ив Сен Лоран“ и „Шанел“. Без да се споменава спирането й в „Графс“.

— Имам място в куфарите си. Не се притеснявай — успокои го тя, влизайки величествено в хотела, докато пиколата я следваха с покупките.

Брад вървеше последен и неочаквано си помисли колко различна е жена му от Фейт. Беше властна, самоуверена, не се колебаеше да казва на хората какво да правят и създаваше у всеки впечатлението, че може да командва света и би го направила, ако й се предоставеше възможност. Фейт бе на другия полюс — безкрайно внимателна, срамежлива, много изтънчена в отношението си с другите, а когато бе около нея, го изпълваше чувство на покой. С Пам имаше усещането, че стои върху кратера на вулкан, който всеки момент ще изригне. Беше напрегнат и неспокоен. И никога не знаеше кога изригването ще бъде насочено срещу него.

Не си продумаха, докато се качваха с асансьора, а когато влязоха в стаята, жена му се обърна и го погледна, сякаш не го бе виждала от дълго време. И това в известен смисъл беше вярно, макар че живееха под един покрив.

— Колко жалко, че момчетата са в Африка — рече тя, като седна в големия люлеещ се стол в приемната на апартамента им. Винаги отсядаше в най-луксозните хотели и наемаше огромни апартаменти. — Щеше ми се да са на някое по-цивилизовано място — продължи, изувайки обувките си. — Като Париж или Ню Йорк.

— Не мисля, че за тях щеше да бъде забавно — възрази Брад, като отвори бутилка вино от хладилника и й предложи чаша.

— Вероятно не, но за мен щеше да бъде — усмихна се тя и си пое въздух, преди да зададе следващия въпрос. Познаваше мъжа си добре и четеше в него като в отворена книга. Знаеше, че в главата му се въртят други мисли. Макар да не бяха близки, бе развила забележителни инстинкти спрямо съпруга си. И намеренията й невинаги бяха благородни. Понякога целта й бе да го натика в ъгъла, за да докаже на себе си и на всички, че е по-силна. — Как прекара в Ню Йорк?

— Много добре — отговори той. Беше поласкан, че се интересува от работата му. — Свърших всичко, което бях планирал с Джо Стайнман относно процеса, който подготвям.

— Това е добре. А как е приятелката ти? — Право в целта! Можеше да види в очите му всичко, което искаше, без значение какво щеше да й каже той.

— Фейт? — Нямаше намерение да скрие от Пам срещата си с нея, нито да й достави удоволствието да го обвини за това по-късно. — Добре е. Вечеряхме заедно миналата вечер.

— Тя все още ли не е разбрала, че си влюбен в нея? — попита без израз на каквато и да е емоция Пам.

Получаваше всичко, което искаше от него. Уважение, съвместно съществуване в приемливи и за двамата граници, сигурност, че няма да развалят брака, който имаха от години, което би било много неприятно и досадно както за нея, така и за него. Точно затова бяха останали все още женени. Това устройваше и двамата. Но Брад не хареса нито въпроса, нито тона й.

— Не, не е. Защото не съм влюбен. — Беше удивен, че жена му бе открила това още преди той да си даде сметка за чувствата си, но нямаше намерение да й признае. Сега вече знаеше, че е била права. Обаче, ако го споделеше с нея, щеше да стане опасно за всички замесени. — Казах ти, че сме стари приятели.

— Не мога да разбера кого лъжеш — себе си, мен или нея. А може би и тримата.

— Много интересна картинка нарисува — рече Брад.

Изглеждаше изненадан, докато отпиваше от виното. Пам също отпи от своето, без да сваля очи от него.

— О, я се отпусни! Не бъди толкова напрегнат — подразни го тя. — Няма начин да не си влюбен в нея, щом така яростно го отричаш. И какво толкоз? Голяма работа. И двамата сме го изпитвали и преживели. Защо си толкова чувствителен на тази тема? Какво й е толкова специалното на тази жена?

— Фейт е сестра на най-добрия ми приятел, който умря. Израснахме заедно. Тя ми е като сестра. И мисля, че да правиш такива намеци е проява на лош вкус.

— Извинявай, ако съм безвкусна, скъпи. Знам отлично каква съм. Казвам онова, което виждам. Познавам те. Мисля, че има нещо. Но не, не съм засегната. Защо ти се засягаш?

Имаше ужасния навик да се меси в личния му живот без всякакъв такт или чувствителност. Бракът им точно затова не вървеше. По един или друг начин Пам газеше с мръсни, кални крака в него. А точно обратното правеше Фейт и това бе едно от нещата, които най-много харесваше в нея. Тя беше внимателна и деликатна. Не само към него, но и към всички хора по света. Пам удряше направо с чука, най-често по главата му.

— Защо просто не забравим тази тема през останалата част от пътуването ни? Ще бъде по-добре и за двама ни. — Щяха да прекарат повече време заедно, при това много по-близо един до друг, отколкото през последните петнадесетина години. В Сан Франциско можеха да се разминават като кораби в океана и да си живеят всеки своя живот. На това пътуване обаче се налагаше да живеят като сиамски близнаци. Брад никак не бе въодушевен от перспективата.

През следващите два часа успяха да не се дразнят. Пам взе вана, Брад дремна малко и двамата поръчаха сандвичи от румсървиса, преди да тръгнат за летището. Предстоеше им дълга нощ. Щяха да летят двадесет и четири часа до Лусака в Замбия. Оттам трябваше да вземат друг самолет до Калабо, да прекосят река Замбези и водопада Виктория. Момчетата бяха обещали да ги посрещнат с микробус и да ги заведат до националния парк, където живееха и работеха.

Веднага щом пристигнаха на летище „Хийтроу“, Пам изчезна от полезрението му. Искаше да провери какво има по магазините. А Брад отиде да си купи книга. Опита се да се обади на Фейт, но тя бе излязла. Така че й остави съобщение и й изпрати цялата си любов. Срещнаха се след половин час на изхода и Пам му подаде малка кутия, увита в хартия.

— Какво е това?

— Подарък за теб — рече с извинение в гласа жена му. — Извинявай, че те дразнех за приятелката ти. — Някои неща не биваше да излизат извън определени граници и макар да бе убедена, че за него тази Фейт е точно онова, което подозираше, предпочиташе да се сдобрят преди пътуването.

— Благодаря, Пам — отвърна трогнат Брад и отвори подаръка. Вътре имаше малка японска камера с панорамни лещи — идеален подарък за пътуването им. — Прекрасна е, благодаря ти.

Това му напомни, че някога се бяха харесвали, бяха влюбени, бяха приятели, но това беше доста отдавна. Оттогава бе изтекла много вода и всеки от тях бе преживял прекалено много разочарования, така че не можеха да си възвърнат нищо повече от приятелство. Но за предстоящото пътуване и приятелството бе напълно достатъчно.

Настаниха се на местата си в самолета, поръчаха си вечеря и избраха кои филми ще гледат на индивидуалните си монитори. Пам бе взела цяла камара модни списания и някои документи от офиса си. Тя работеше върху няколко големи дела, но баща й бе обещал да я замести, докато отсъства. Той бе единственият човек, на когото имаше вяра във фирмата. Освен на него разчиташе единствено на себе си. Въпреки огромната армия адвокати и много други способни хора, които я заобикаляха, тя си беше вълк единак. Предпочиташе да изпипва работата си сама. Пам не работеше добре в колектив. Нито пък Брад. Когато работеха заедно, двамата си нямаха доверие. Той си имаше своите клиенти, тя нейните и непрекъснато спореха. Това бе една от многобройните причини за неговото напускане. А също и фактът, че се чувстваше като куче, водено на ремък. Пам и баща й държаха другия край на каишката. Подобно усещане за него бе непоносимо. Това бе и причината тя да се сърди толкова много, когато Брад ги напусна. Така губеше контрол върху него. Което бе едно от нещата, които обичаше най-много в съвместната им работа. Докато Брад беше самостоятелен и не искаше да се отчита пред нея или баща й.

По време на пътуването двамата не си говориха много, а когато пристигнаха на първото летище, изглеждаха изтощени и уморени. Никой не беше спал. Брад само се преструваше, че гледа филмите, които си избра, докато всъщност мислеше за Фейт. Предпочиташе да умре, отколкото да признае на Пам, че е права. Не можеше обаче да извади Фейт от главата си. Притесняваше се за нейните чувства към него, за живота й и за нещастията, които й бе причинил Алекс. Страхуваше се, че той ще направи още ужасни неща в негово отсъствие. Беше му много мъчно заради предателството на Елоиз. Мислеше, че докато него го няма, тя може би щеше да се сблъска с хиляди проблеми и няма да има с кого да ги сподели. Но нямаше никакъв начин да поддържат връзка.

— Приличаш на призрак — рече Пам, докато чакаха следващия полет.

— Много съм изморен.

— Аз също. Надявам се момчетата да оценят какво правим за тях, като изминаваме целия този път. Започвам да мисля, че трябваше да изчакаме да се приберат вкъщи. — Но близнаците липсваха на Брад толкова много, че той не можеше повече да чака, освен това им бе обещал да ги посети. С големи усилия успя да убеди Пам, че пътуването ще бъде страхотно. Но тя вече се тревожеше за храната и дори за бутилираната вода. Качиха се на следващия самолет. Този път и двамата заспаха поради крайното си изтощение.

Когато пристигнаха в Калабо, беше сутрин. Събудиха се в един и същи момент. Самолетът се насочи към земята. Имаше невероятен изгрев, небето бе цялото изпъстрено с огромни розови и оранжеви резки, докато слънцето се катереше зад планината. В ширналите се до хоризонта равнини пасяха стада от животни. Брад никога не бе виждал подобна гледка в живота си. Земята сякаш се простираше до безкрайността. Имаше съвсем малко пътища и още по-малко превозни средства по тях. Близо до асфалта стоеше един полугол местен мъж, очаквайки пътниците да слязат от самолета.

— Е, пристигнахме — рече Пам. Изглеждаше нервна. — Имам чувството, че вече не сме в Канзас, Тото^[1] — рече тя и Брад се разсмя.

Пам не бе от жените, на които им харесва да плуват в непознати води. Тя не обичаше да излиза от своята среда, нито да е някъде, където не можеше да упражнява контрол върху нещата. А всичко тук бе наистина много далеч и различно от живота, с който бе свикнала. Но Брад не се интересуваше къде ще кацнат или през какви препятствия трябва да минат. Бяха изминали девет месеца откакто не бе виждал синовете си и този срок бе прекалено дълъг за него. Би отишъл и в ада, за да ги види.

Двамата слязоха по стълбичката и влязоха в терминала за митническата проверка. Там ги очакваше един бос мъж с риза с еполети и бели шорти. Лицето му бе като африканска маска от резбовано черно дърво, гледаше сърдито, докато провери паспортите им, сетне им махна да вървят. Митничарят сигурно щеше да уплаши Пам, ако беше сама. Тя искаше само да се върне обратно в „Кларидж“ и после у дома. Единствената й утеха бе, че ще види Дилан и Джейсън, но според нея идването дотук бе прекалено висока цена за това.

Брад нададе вик в мига, в който зърна момчетата, които се появиха заедно с един носач и забързаха да посрещнат родителите си. Бяха красиви и високи, с руси коси, просветлели до бяло от слънцето, и потъмнели лица. Бяха толкова загорели, че приличаха на местните жители. И двамата си приличаха много, като същевременно бяха копия на Брад, чак до трапчинката на брадичката. Единствената разлика бе русата коса, която никой не можеше да обясни откъде е дошла, освен от гените на някой неизвестен прародител. Брад се шегуваше, че трябва да търсят някъде из Швеция. Като бебета и малки момченца имаха къдрави като къделя главички. А когато ги видя сега, Брад осъзна, че цветът на косата им е същият като на Фейт. Това бе още едно нещо, което щеше да му напомня за нея, дори тук, на другия край на света.

— Изглеждате невероятно — извика той, като ги прегърна и двамата едновременно.

Бяха леко понапълнели, а от тежката работа, която упражняваха, бяха развили здрави мускули на гърба, раменете и ръцете. Приличаха на културисти, тениските и джинсите им бяха опънати от мускули. Дори Пам бе развълнувана и горда. Беше й невероятно приятно да види синовете си.

— Ти също изглеждаш страхотно, тате — каза Дилан, а Джейсън помогна на майка си с чантите й.

Само Брад бе в състояние да ги различава. Той винаги твърдеше, че са напълно различни. Пам никога не бе напълно сигурна кой кой е и с кого говори. Разрешаваше проблема си, като ги обличаше с различни дрехи, когато бяха малки. Но когато пораснаха, те започнаха да й правят номера, като си разменяха дрехите. Дори сега, като възрастни, пак беше трудно да бъдат различени. Джейсън бе по-висок от брат си с два пръста, но и това не помагаше.

Момчетата имаха страшно много неща за разказване и не спряха да говорят, докато пътуваха до националния парк резерват Лиува Плейн, близо до река Замбези, където живееха и работеха. Обясняваха знаците, които се мяркаха, назоваваха животните, които пресичаха пътя им, говореха за племената, които живееха в горите край пътя. Гледката беше точно такава, каквато се надяваше да види Брад, и той бе много доволен, че дойде. Освен това осъзна повече от друг път какъв огромен опит за момчетата е работата им тук. Знаеше, че никога няма да забравят това преживяване. Трябваше да се върнат у дома през юли, макар че имаха планове да останат една година в Лондон или може би да пътуват из Европа, преди да започнат да следват или работят. Пам беше твърдо решила да ги накара да учат право. Но след като ги видя, Брад не бе сигурен, че ще успее. Момчетата бяха видели далеч по-широк свят. Този опит щеше да им бъде безценен. Пък и никой от двамата не проявяваше интерес към правото, нито искаше да работи като адвокат при нея и дядо им.

Пътуваха цели четири часа по тесни планински пътища, изровени, неравни, с коловози, докато стигнаха до резервата в националния парк, а до този момент Пам вече изглеждаше изнервена. Имаше неясното усещане, че са на края на света, където всъщност наистина бяха. На Брад мястото му харесваше, както и на момчетата. Тя обаче бе готова да се върне вкъщи. Когато пристигнаха в резервата, стана още по-лошо. Работниците живееха в палатки под небето. Имаше две ниски сгради, едната служеше като голяма зала за почивка и офис, а другата като трапезария. Имаше и две малки стаички за гости. Момчетата бяха приготвили едната за родителите си, но Брад предпочете да спи заедно с тях в палатката.

— Аз не искам и няма да спя под небето! — рече бързо Пам и всички се разсмяха.

Банята представляваше една голяма палатка, в която имаше маркуч, няколко бараки служеха за тоалетни. В действителност беше дори луксозно в сравнение с другите резервати в района, но не толкова добре уредено както в някои туристически резервати в Кения, които Пам би предпочела. Според нея мястото беше направо ужасно. „О, господи!“ — промърмори под носа си тя, когато Дилан отвори вратата и й показа тоалетната.

— Това ли е? — попита, докато се молеше от небето да падне някоя вана. Мисълта да прекара цели две седмици при тези мизерни условия я докара до сълзи.

— Всичко ще бъде наред — успокои я Брад, като я потупа по рамото, а тя му хвърли яростен поглед.

— Чия беше идеята да дойдем? — просъска шепнешком, когато момчетата отидоха да им донесат топли одеяла и възглавници.

Брад се разсмя.

— На синовете ти. Те искаха да видим къде живеят през последните девет месеца. Ще свикнеш, обещавам ти.

— Хич не се и надявай!

Брад я познаваше много добре, за да знае, че говори истината. Но тя също си даваше сметка, че трябва да положи усилия. Беше разглезена и обичаше да живее в удобства и комфорт, но когато беше принудена, умееше да се приспособява към обстоятелствата. Трябваше да направи усилие заради момчетата. Макар че почти щеше да припадне, когато видя първата змия. Момчетата ги предупредиха, че има летящи насекоми с размерите на юмрук, които може да влязат в стаята през нощта. Само като чу това, й се прииска да вика, да крещи, да опакова багажа си и да си тръгне.

Прекараха първата си нощ навън. Седяха около огъня, слушаха звуците на кадифената африканска нощ. Брад никога не бе преживявал подобно нещо в живота си. Много му хареса. На другия ден той тръгна на дълго пътуване с момчетата по един пясъчен път до Лукулу, пазарно градче наблизо, а Пам остана в лагера. Не искаше да предприема толкова далечно и рисковано пътешествие. Представяше си как камиончето им бива продупчено от носорог или нападнато от лъв, или обърнато от воден бивол. И не бе далеч от истината. Някои от тези неща наистина се случваха, но в повечето случаи хората от резервата знаеха какво да правят, а сега вече и синовете й се бяха научили. Брад се върна силно въодушевен от всичко, което бе видял.

През първата седмица дните сякаш летяха. Единственото нещо, за което копнееше той, бе телефон, за да се обади на Фейт и да й разкаже какво е видял. А Пам си мечтаеше за тоалетна и душ. Но след първите няколко дни престана да се оплаква.

Момчетата ги заведоха до Нгулвана, селище от другата страна на реката, където копаеха канали, строяха къщи и възстановяваха порутената църква. Напоследък помагаха и при стоежа на медицинския център, където веднъж в месеца идваше лекар, за да лекува болни или ранени местни жители. Най-близката болница бе в Лукулу, на два часа път през сухия сезон, а през дъждовния пътуването отнемаше два пъти повече време, ако човек изобщо можеше да стигне до там. Другата възможност бе с малък самолет. Изобщо мястото не бе никак подходящо човек да се разболее, отбеляза Пам и Брад се съгласи с нея. Но също така бе силно впечатлен от работата, която синовете му бяха свършили за местните жители. Тук всеки ги познаваше и обичаше. Много хора им махаха с ръка, поздравяваха и се усмихваха, когато минаваха покрай тях. Така че и Пам, и Брад имаше защо да бъдат горди с децата си.

До края на втората седмица Брад се влюби в Африка, в хората, звуците, миризмите, топлите нощи, невероятните изгреви и залези, светлината, която не можеше да бъде видяна в друга част на света, нито можеше да бъде описана. Той не изпускаше камерата от ръцете си и неочаквано разбра защо на момчетата им харесва да бъдат тук. Беше магическо, вълшебно и той самият с удоволствие би прекарал цяла година. Пам направи големи усилия да се държи прилично, ядеше всичко, което й даваха, научи се да се къпе в палатката, но все още се мусеше, когато трябваше да ползва тоалетните, пищеше, когато видеше буболечка, и колкото и да обичаше синовете си, бързаше да се прибере вкъщи. Тук просто не бе за нея. През последната нощ в резервата на лицето й бе изписано радостно облекчение.

— Мамо, ти беше страхотна! — похвали я Джейсън, а Дилан я прегърна силно.

Брад страдаше заради раздялата. Беше спал през цялото време в палатката с момчетата, беше пътувал с тях нощем и бе ставал с тях преди разсъмване. Беше видял убити или ранени животни и една дупка, близо до мястото за водопой, където болните и стари слонове отиваха да умрат. Беше видял неща, за които само бе чел. Това бе момент от живота му, който никога нямаше да забрави, и се радваше, че го бе споделил с децата си. Преживяното тук означаваше много за тях. Младежите имаха много неща да споделят. Оказа се, че, точно както подозираше, нямат интерес към правните науки, но се страхуват да кажат на майка си. Дилан бе решил да постъпи в медицинско училище и да се върне в страните от третия свят, за да лекува деца, страдащи от тропически болести, а Джейсън искаше да се занимава с някаква работа, свързана с общественото здравеопазване, но на по-високо ниво, само че все още не знаеше точно каква. Така или иначе им предстоеше още учене в университети и те искаха да започнат колкото може по-скоро, вероятно следващата година. Но правният факултет категорично не им допадаше.

— Кой ще каже на мама? — попита ги Брад по време на едно от дългите им пътувания.

— Ти, татко — каза Дилан. — Смятаме, че имаш най-голям опит в съобщаването на лоши новини.

— Благодаря ви много, момчета. И кога очаквате от мен да хвърля тази малка бомба? — Тя вече си представяше как и двамата работят във фирмата на дядо си и планираше всичко, сякаш все още бяха малки момченца. Дилан и Джейсън обаче не споделяха мечтите й.

— Може би ще бъде най-подходящо, след като си тръгнете. Ще бъде толкова щастлива, че се е махнала оттук, та може и да я преглътне — засмя се Дилан.

— Ще изчакам. Би трябвало да ви остава сами да си свършите мръсната работа. Това е част от възмъжаването. — Но накрая все пак се съгласи. Щеше да й предаде лошата новина малко след като се приберяха у дома, защото милостиво реши първо да я остави да се съвземе и възстанови от пътуването. През последните два дни я мъчеше средна форма на дизентерия и тя отчаяно мечтаеше да се прибере у дома.

Денят, в който си тръгнаха, Пам приличаше на човек, който излиза от затвора, след като е бил осъден на доживотна присъда. Това не бе представата й за пътешестване. Беше дошла само за да види синовете си. Всъщност беше нервна и на ръба на криза, болна и недоволна почти през цялото време. Представяше си всевъзможни опасности и болести, които се промъкват от всички страни, и изобщо не бе в състояние да възприеме звуците, ароматите и гледките, които предлагаше този екзотичен континент. За сметка на това Брад се наслаждаваше и за двамата и с удоволствие би се върнал пак, но момчетата си тръгваха след три месеца. Съжаляваше, че не бяха дошли по-рано, така че да има време да направи и второ пътуване, този път без Пам. Беше изтощително постоянно да я успокоява. Но той бе търпелив и разбираше страховете й. За нея това бе огромна промяна, пълен стрес. Тя би предпочела да отиде на Хаваите или в Лондон, или в Палм Спринт. Африка й бе прекалено чужда. Нервите й бяха опънати до скъсване, така че, когато дойде време да си тръгват, тя прегърна момчетата с очевидно облекчение и нескрита радост.

— Благодаря, че дойде, мамо — казаха и двамата. Знаеха точно как се чувства и оценяваха още по-високо жеста й.

Брад от своя страна я уважаваше, че все пак положи всички усилия и издържа на изпитанието. Пътуването не заздрави връзката помежду им, но създаде още по-силна връзка между него и синовете му. Беше развълнуван и доволен, че сподели това време с тях.

— Ще се върнем през юли — обещаха близнаците. Вече се бяха съгласили първо да се приберат вкъщи и после да решат дали ще пътуват из Европа, или ще си потърсят работа. Дилан искаше да отиде до Австралия и Нова Зеландия. Джейсън се опитваше да го уговори да посетят за една година Бразилия. И в двата случая очевидно нямаха намерение да си седят у дома.

— Те трябва да помислят за правния факултет, поне да кандидатстват, ако искат да влязат в добър университет — каза Пам на мъжа си, когато се качиха на самолета, и той кимна. Все още бе прекалено рано да й казва за плановете на децата и лошите новини, които я очакваха. Не бяха напуснали Африка.

През целия път до Лусака тя беше разстроена и кисела, нещастна и със стомашни болки. Но по време на полета за Лондон се почувства по-добре и когато пристигнаха в „Кларидж“, изглеждаше сякаш е умряла и отишла в рая. На другия ден щяха да летят през полюса и нямаше да минат през Ню Йорк. Според Брад това пътуване бе забележително и той се чувстваше като нов човек. Сякаш бе покорил и завоювал света. Пам бе просто благодарна, че е оцеляла.

— Няма да дойда в Бразилия, отсега ти казвам — заяви твърдо тя, когато се приготви да легне в безупречното легло в хотела. Беше стояла в банята цял час и безмилостно бе търкала ноктите и косата си. През изминалите две седмици се бе чувствала постоянно мръсна. След това се излегна като кралица в огромното легло. Пожела лека нощ, загаси светлината и заспа, а той отиде в приемната да чете. Изчака още, докато тя заспи дълбоко, и се обади на Фейт. Тя отговори на второто позвъняване и когато чу гласа му, подскочи от радост. А Брад се зачуди как бе издържал цели две седмици да не говори с нея.

— Звучиш добре, Фред. Всичко наред ли е при теб?

— Съвсем мирно и спокойно — увери го тя. Наистина по гласа му се стори спокойна и здрава. При нея беше следобед и тя работеше върху задачите си в кабинета си. — Как мина пътуването?

— Невероятно. Не мога да ти опиша, беше прекрасно. Ще ти изпратя снимки. Искам да се върна.

Фейт се радваше заради него. Тревожеше се много, но предполагаше, че е добре. Същевременно се питаше с мълчаливо вълнение дали това пътуване не беше се превърнало във втори меден месец за двамата. Молеше се да стане така, но една егоистична и злобна част в нея се противеше.

— Как са момчетата?

— Фантастично. Големи, красиви и силни. И най-важното — щастливи. Това е най-хубавото, което можеше да им се случи. Ще ми се и аз да бях направил нещо подобно, когато бях на тяхната възраст. Но нямах толкова кураж.

— Защо, страшно ли беше? — попита Фейт.

Явно бе впечатлена и той се разсмя.

— За някои хора. Не мисля, че на света има толкова пари, които ще накарат Пам да се върне там. Приключенията изобщо не са по неин вкус. Спа в малка колиба, а нощем изпадаше в истерия от ужас. През последните дни се разболя. Аз делях палатката с момчетата.

Фейт се радваше, че чува гласа му, и се мразеше за това. През тези две седмици се бе молила непрекъснато да се излекува от чувствата си, но не бе стигнала доникъде. Дори бе говорила със свещеника извън изповедалнята и му бе разказала за Брад. Той я посъветва да се моли на Свети Джуд, като й каза, че се случват чудеса, но това само я потисна още повече. Единственото чудо, на което се надяваше, бе да престане да го обича. Нуждаеше се от спокойната топлота, която споделяха, когато бяха само приятели. Не можеше да си позволи да изпитва други, по-различни чувства. И Свети Джуд не й помогна. Сърцето й направи огромен скок, когато чу гласа му. Бе казвала молитви всеки ден с броеницата, но докосването до зърната й напомняше за него. Това бе най-тежката й вътрешна битка. Външните бяха свързани с развода. Алекс правеше живота й непоносим и нещастен. Но тя вече бе свикнала. И имаше важни новини за Брад.

Първо го остави да й разкаже за пътуването, сетне се усмихна широко и предупреди, че има изненада за него.

— Нека да отгатна. — Той се концентрира, опиянен само от това, че я чува. Имаше толкова много неща, които искаше да сподели с нея, дори не можеше да си спомни всичко сега. Беше изпълнен с впечатления и изморен. — Получила си само отлични оценки в курса.

— Да, има нещо такова. В действителност имам само шест и шест минус. Но не е това.

— Ели ти се е извинила и е открила, че баща й е негодник.

— Все още не — рече тъжно Фейт.

— Тогава не знам. Подскажи ми.

Знаеше го от десет дни и умираше да го сподели с някого. Предния уикенд двете със Зоуи отидоха на ресторант, за да отпразнуват събитието.

— Приета съм право в Нюйоркския университет!

— Ура! Браво! Честито! Това е фантастично! Фред, гордея се с теб.

— Аз също. Не е ли чудесно?

— Направо е страхотно! Знаех си, че ще успееш. А Колумбийският?

— Все още нямам отговор от тях. Ще изпратят писмата другата седмица. Но предпочитам Нюйоркския. Освен това вече ходя там на курсовете. И това ме устройва.

Поговориха още пет минути и тя го осведоми докъде е стигнал разводът. Алекс все още я пришпорваше за къщата, но вече се бе съгласил да остане по-дълго, докато постигнат споразумение. Фейт бе отказала да й плаща издръжка, макар че имаше право на такава. Искаше само къщата и част от инвестициите. Като се има предвид с какво разполагаше той, въобще не искаше много. Майка й бе оставила достатъчно, за да живее. А след няколко години Фейт беше убедена, че ще получава и прилична заплата като адвокат. В пълно противоречие с онова, в което вярваше Ели, тя искаше съвсем малко. Дори адвокатът й смяташе, че би трябвало да настоява за повече, но това не беше в нейния стил. Както вече се бе убедил Брад, Фейт бе почтена до глупост.

Те поговориха около половин час и накрая, въпреки че обичаше да си говори с нея, той започна да се прозява и й каза, че ще си ляга. Тръгваха за Сан Франциско на другия ден по обяд и до шест вечерта нюйоркско време щяха да си бъдат у дома.

— Ще ти се обадя или ще ти пиша веднага щом се прибера.

— Благодаря за обаждането.

Тези две седмици без него бяха безкрайни, но бе успяла да ги преживее. Добрите новини от правния факултет повдигнаха духа и самочувствието й въпреки поведението на Алекс. Не бе говорила с Елоиз. Ставаше все по-трудно и по-трудно да проведе разговор с дъщеря си. Ели се бе окопала в лагера на баща си. А онова, което най-много нараняваше Фейт и тя го сподели с Брад бе, че Алекс просто я бе изхвърлил от живота си все едно никога не е съществувала, никога не е имала някакво значение за него, не е правила нищо за него, не е била негова жена. Просто я бе изтрил като прекалено много тебешир по черната дъска. С един замах беше я лишил от съществуване. И без значение какви обяснения си даваше сама, от това продължаваше да я боли. Трудно можеше да си представи, че би повярвала отново на някого. Дори не можеше да си представи живота си с друг мъж. Искаше само да я оставят на мира, да ходи на училище, на църква и да вижда момичетата си. Трябваше да направи и още нещо — да изпразни главата си от мислите и чувствата към Брад. Твърдо бе решена да го постигне.

Брад също бе взел подобно решение. Без значение колко дълбоко и силно бе привличането помежду им, те бяха решили да останат в границите на приятелството. Но и двамата, въпреки усилията си, не бяха успели да постигнат нищо.