Даниел Стийл
Съпруга на конци (17)

17.

Фейт и Брад отидоха на китайски ресторант. Той й разказа за срещата, която уж бе провел, като компилира няколко случая, върху които работеше в Сан Франциско. Всъщност през двата часа в хотела бе спал. Фейт не заподозря нищо и бе изцяло погълната и очарована от обясненията му. След това говориха за децата си. Той умираше от нетърпение да види синовете си, а тя от желание да говори с Ели, след като Алекс й съобщи за промените, които щяха да настъпят в семейството им.

— Как мислиш, че ще приеме новините? — попита Брад, като я гледаше загрижено.

— Притеснявам се, че ще обвини мен — призна Фейт. — Един господ знае какво ще й каже Алекс, но според него, щом аз съм казала на Зоуи, той трябва да съобщи на Елоиз.

— Дъщеря ти е достатъчно голяма, за да прояви разум и да отсъди честно — рече, изпълнен с оптимизъм той.

— Така е, но човек никога не знае. Все още ми прилича на кошмар. Не мога да настроя мисленето си на тази вълна. Преди две седмици бях омъжена и убедена, че всичко в живота ми върви по мед и масло. — Ако трябваше да бъде точна — преди шестнадесет дни. — По този начин се чувстваш, когато умре някой близък — продължаваш да мислиш, че преди два дни е бил жив, преди три седмици, преди два месеца, после изведнъж се оглеждаш и установяваш, че е било минала година. — И двамата мислеха за Джак.

— Искаш ли утре да отидем на църква? — Двамата зададоха въпроса едновременно и се разсмяха.

— Много бих искала. В „Свети Патрик“ или някъде около нас? — попита Фейт.

— Нека да е „Свети Патрик“. Струва ми се, че тя стана нашата църква — каза той и й подаде сладкиш с късметче. В нейното късметче пишеше, че е сръчна, търпелива и мъдра. В неговото — че ще направи отличен бизнес.

— Мразя късметчета като тези — рече Фейт. — Винаги съм ги мразила. Те са досадни. Харесват ми онези, които предсказват неща от рода на: „Другата седмица ще се влюбиш“. Но на мен никога не ми се пада такова. Сега вече знам защо.

— И защо? — попита той. Нещо в думите й го трогна до дъното на душата.

— Защото просто нямам късмет — отвърна тя, мислейки за Алекс. Случилото се през последните две седмици беше заради лошия й късмет. Не лош, ами много лош.

— Понякога след лошото идва най-хубавото нещо на света — успокои я нежно Брад.

— Това сладкиш с късметче ли е, или ти си го измисли? — пошегува се Фейт, а той забеляза, че изглежда много по-добре и по-спокойна, отколкото сутринта. Ядеше с апетит и се смееше на шегите му.

— Аз си го измислих. Но е истина. Понякога се случват лоши неща, но те винаги подготвят място за хубавите, без сам да си даваш сметка за това.

— И на теб ли ти се е случвало?

— Не, но на много други хора, които познавам. Един мой приятел загуби съпругата си преди четири години. Беше прекрасна жена и той много страда. Отиде си от тумор в мозъка само за шест месеца. Но после срещна най-невероятната жена, която някога съм виждал. Сега е щастлив с нея. Така че човек никога не знае, Фред. Трябва да вярваш. Онези неща, за които говорихме — сбъднатите молитви… трябва да вярваш в тях. В момента за малко си спряла по пътя, колата ти се е прекатурила, но отново ще потеглиш. Може би дори по-добре, отколкото преди.

— Радвам се, че дойде в Ню Йорк — рече тя без връзка с думите му.

— Аз също. — Брад взе ръката й през масата и я задържа. — Тревожех се за теб. Гласът ти звучеше отчаяно.

— Наистина бях отчаяна. Сега съм по-добре. Но мисля, че ще се чувствам гадно още известно време. По моя преценка Алекс няма да играе почтено. Мога да очаквам всичко от него.

— Най-вероятно. Съдейки по онова, което си ми казала, и аз мисля така. — Тогава му дойде една мисъл. — Искаш ли бананов десерт? — Това беше слабостта й като дете.

— Сега? — Тя му се усмихна. Беше толкова добър. С него се чувстваше напълно спокойна, обичана и в безопасност. Сякаш наистина беше с брат си. Дори още по-щастлива. — Та ние току-що се натъпкахме като прасета.

— Че какво от това? В „Серендипити“ правят страхотни. Може да си разделим един.

— Добре че не живееш тук — разсмя се Фейт. — Ще стана огромна като къща. Добре, какво пък. Защо не?

Брад плати сметката и двамата взеха такси, с което отидоха на Източна Шестдесета улица. Мястото беше претъпкано, нали бе събота вечер, но успяха да си намерят една кръгла масичка под лампа „Тифани“ и той поръча един бананов десерт и две лъжици. Десертът пристигна в голяма купа, пълна с крем и ядки, шоколадов сироп, ягоди, три вида сладолед и банани, висящи по ръба на купата, и те го наченаха. Брад направо не можеше да повярва на апетита й.

— Ако не престана, ще ми стане лошо — оплака се Фейт, но продължи да яде. Просто не можеше да устои на изкушението.

— Ако ще повръщаш върху мен, по-добре спри. Приятелството си е приятелство, но другото не го приемам — предупреди я той и двамата се разсмяха.

Разказваха си и се смяха на много истории от детството си. Той й припомни как бе излъгала приятелките им, че излизат с други момичета. Щяха да я убият, когато откриха какъв номер им е скроила. Тя им беше сърдита за нещо и искаше да си отмъсти. Тогава с Джак бяха на четиринадесет, а Фейт на дванадесет.

— Защо го направи, по дяволите? — попита я Брад, докато плащаше сметката.

— Защото не ме вземахте с вас на боулинг и ви бях много сърдита.

— Джак толкова се ядоса, мислех, че ще те удуши.

— И аз също. Наистина харесваше онова момиче. Но не си спомням ти да си падаше много по твоето — рече развеселена Фейт.

— Дори не си спомням коя беше. А ти?

— Разбира се. Шери Хенеси. А Джак ходеше със Сали Дийн.

— Имаш страхотна памет! Бях напълно забравил Шери Хенеси. Беше първото момиче, с което се целувах.

— Глупости, не беше тя — поправи го Фейт. — Беше Шарлот Уолър. Тогава беше на тринадесет.

— Бре, боже! — възкликна той, като неочаквано си спомни. — Ти си ме следила и си казала на Джак. Предпочитах той да не знае, защото й бе хвърлил око, а не исках да ми се разсърди.

— Тя така или иначе му каза. Похвали се на цялата махала.

— Не, не е била тя! Ти си била, малка шпионке! — Беше забравил тази детска история, но сега му стана смешно, докато излизаха от „Серендипити“ на улицата.

— Добре де, и аз помогнах малко. Но тя разпространи новината със скоростта на светлината, при това много успешно. Мислеше, че е хванала голяма риба.

— Аз бях голяма риба в онези дни.

— И все още си много сладък — рече, пъхайки ръката си в неговата, Фейт. — Като се има предвид на колко си години.

— Я си мери приказките! — закани се той и предложи да се разходят, за да изгорят калориите от банановия сладолед.

Фейт намери идеята за страхотна, след като бяха яли толкова много.

— Имам чувството, че ще експлодирам! Ще се пукна!

— Ти си с размерите на мишка, Фред. Така и не порасна повече.

— И аз винаги съжалявах. Не ми харесваше, че съм толкова дребна.

— За момиче изглеждаш великолепно. — Когато бяха деца, винаги я успокояваше с тези думи. А тази вечер тя се чувстваше подмладена, тъй като си припомняха забравени хора и случки. Беше смешно и забавно да мисли отново за тях и да си задава въпроса къде ли са сега. Бяха загубили връзка с повечето. Особено Брад, след като се премести на другото крайбрежие.

Прекосиха Трето авеню, разговаряйки за приятели и съученици, спомняйки си имена и лица, за които никой не беше се сещал от години. Завиха на запад, после стигнаха Седма улица, а след миг се озоваха пред нейната къща.

— Беше глупаво от моя страна да те пусна на хотел. Трябваше да те поканя у нас. Аз спя в стаята на Зоуи. Ти можеше да се настаниш в моята.

— Добре съм — отвърна с прозявка той. — В колко часа е службата утре?

— Може да отидем когато искаме. В „Свети Патрик“ непрекъснато има литургии, все ще успеем да хванем някоя. Защо не дойдеш на закуска?

— С удоволствие. Ще ти се обадя, преди да тръгна. Може би между девет и десет. — Той я изчака да влезе в къщата. Изглеждаше изоставена и тъмна. Тя се обърна с усмивка.

— Ще влезеш ли за чаша вино?

— Ако го направя, няма да успея да се прибера в хотела. Разбит съм. По-добре да поспя малко, и ти също. — И двамата бяха изморени. Вечерта беше хубава, а нейната изповед значеше много за него. Онова, което бе споделила, бе невероятен израз на доверие.

— Радвам се, че трябваше да дойдеш на тази среща — рече с благодарност Фейт. Сега уикендите й изглеждаха много по-дълги и тежки. И това щеше да продължи още много време.

— Аз също — отвърна, като я прегърна, Брад. — Лека нощ. — Проследи я с поглед, докато тя влезе и заключи вратата, след което лампите в къщата светнаха. После си тръгна към хотела с усмивка. Обичаше я и я уважаваше повече от всеки друг човек в живота си.