Даниел Стийл
Съпруга на конци (16)

16.

Зоуи се върна в „Браун“ в неделя вечерта, но целият уикенд преди това двете си говориха. Фейт все още беше в шок, чувстваше се много нещастна, но не разказа истината на Зоуи. Просто обясни, че баща й искал по-вълнуващ живот, а не скучен, какъвто водел с нея, освен това бил силно ядосан от решението й да учи.

— Но това са смешни и глупави причини за развод, мамо! Не мислиш ли, че може да си има някоя друга? — попита съвсем логично Зоуи.

Фейт и този път не се предаде. Въпреки всичко оставаше почтена и лоялна към Алекс.

— Наистина не знам — отвърна уклончиво тя.

Когато дъщеря й си тръгна, вече се чувстваше доста по-добре. През следващата седмица се видя с адвоката, препоръчан й от Брад. Той й обясни всичко и й показа доклада от частното детективско бюро. Името на жената бе Лесли Джеймс. От снимката, която бяха приложили, ги гледаше едно много красиво момиче. Беше висока и добре сложена, приличаше на модел, косата й бе дълга и черна, както вече знаеше Фейт. Беше само с пет години по-възрастна от Елоиз и бе добре известна в офиса. Връзката й с Алекс очевидно бе обществена тайна. Другите секретарки предполагаха, че може би ще се оженят, макар че Алекс не бе споделил плановете си с никого.

Фейт имаше чувството, че е получила ритник в стомаха. Момичето наистина бе много красиво, а и младо. С цели осемнадесет години по-младо от нея, което бе още един жесток удар под кръста.

Тя седеше в кабинета си и гледаше в нищото, когато иззвъня телефонът. Беше Брад, интересуваше се как е минала срещата й с адвоката.

— Добре. Видях доклада. Тя е много красива, Брад. Не мога да го обвинявам. — Беше доста потисната.

— Аз обаче мога. Мъжът ти е глупак. Ти също си красива. Повече от която и да е друга жена на света. Както физически, така и духовно.

— О, благодаря — отвърна учтиво Фейт, но като че ли не бе особено убедена. Струваше й се, че целият й живот се е сгромолясал.

Двете със Зоуи се бяха шегували, че денят на Свети Валентин повече няма да представлява интерес. Беше се изпарил като дим в личния й ад. Дори не си спомняше в кой ден се пада, това вече не я интересуваше. Но въпреки това изпрати на Зоуи шоколадите, а също и на Ели в Лондон, макар и с малко закъснение.

— Имам новини за теб — рече Брад, опитвайки се да я ободри. Тревожеше се за нея повече от седмица. По телефона чуваше колко е депресирана, но знаеше, че трябва да стиска зъби и да ходи на лекции.

— Какви? — попита тя. Малко се посъживи. Имаше странното усещане, че виси някъде в космическото пространство в пълна безтегловност. Всичко в живота й неочаквано бе започнало да изглежда нереално.

— Ще дойда в Ню Йорк за няколко дни. Имам малко работа там. Надявам се, че ще вечеряш с мен. Можем да излезем на пица, ако не искаш да се обличаш официално.

— Е, това наистина са добри новини — отвърна с тъжна усмивка Фейт. Макар че да го види нямаше да й достави онази радост, както преди няколко седмици. Но пак беше чудесно. Беше нещо, което да очаква, след като вече нямаше бъдеще в живота й. — Кога ще дойдеш?

— Най-вероятно през този уикенд. Трябва да се видя с едни адвокати, за да се консултирам по доста труден и заплетен случай. Ще пристигна в петък през нощта. Мога да дойда при теб още в събота сутринта и да отидем да се пързаляме в парка.

— Нали каза, че имаш работа? — вметна разсеяно тя, а той се усмихна. Не бе толкова умряла, колкото си мислеше.

— Наистина имам. Ще си я свърша. Но искам и да те видя. Запази съботната вечер за мен, Фред. Ще се прибера вкъщи в неделя. Това е кратко пътуване. — Беше организирал всичко заради нея. Тревожеше се до болка и си бе казал, че го дължи на Джак. Искаше да отиде в Ню Йорк и да я види, да се увери, че е добре. Нямаше среща с никого, но й го каза, за да има извинение за посещението. Струваше му се, че това е най-малкото, което може да направи за нея.

Докато дойде време Брад да пристигне в Ню Йорк, мина още една седмица след разрива с Алекс. Адвокатите на двамата се бяха свързали и нещата бяха придвижени. Все още не бяха съобщили новините на Ели, но Алекс заяви, че той ще й позвъни през седмицата. Фейт се страхуваше и се ужасяваше от реакцията на дъщеря си. Беше лесно да си представи, че, без значение колко е виновен баща й или колко е жесток, тя ще застане на негова страна. Но тъй като бе по-привързана към баща си, Фейт се съгласи момичето да чуе новините от него. Особено след като Зоуи ги бе научила от нея. Знаеше, че няма да успее да убеди Ели да възприеме случилото се от нейна гледна точка. Единствено можеше да се надява, че ще се опита да разбере и нейната позиция.

Брад реши да отседне в „Карлайл“, тъй като бе най-близо до дома й. И наистина в събота сутринта се появи в девет часа при нея, веднага след като се обръсна и изкъпа. Беше толкова изморен, че бе поспал в самолета. Каза на Пам същото, което съобщи и на Фейт — че има среща с двама адвокати в Ню Йорк по въпросите на един заплетен случай. Пам не го разпитва повече. Нито пък Фейт. Брад се страхуваше, че тя ще се възпротиви на неговото идване, ако разбере, че го е предприел само заради нея. Не искаше да му досажда и да го занимава със себе си повече, отколкото вече бе направила.

Когато отвори вратата, той направо се уплаши. Беше бледа и много отслабнала, а с черните джинси и черното поло изглеждаше още по-слаба, без грим, с тъмни сенки под очите. Дългата й руса коса бе пусната небрежно покрай лицето й. Беше очевидно, че е загубила доста от теглото си. Тя му се усмихна веднага щом го видя и го прегърна топло. Не изглеждаше като строшена раковина, както звучеше по телефона в началото. Просто бе много изморена. И тъжна.

Фейт го нахрани с английски понички, направи кафе и бъркани яйца. Двамата останаха дълго време в кухнята и си говориха. След което отидоха във всекидневната и той запали огъня в камината. Тя все още спеше в стаята на Зоуи, дори бе започнала да мисли, че винаги ще спи там.

— Толкова е странно всичко — призна му Фейт. — Чувствам се сякаш съм умряла. Всичко е различно и никога няма да бъда отново същата. Двадесет и шест години от живота ми изтекоха през канализацията за един миг.

— Знам го, хлапе. Много е гадно. Но ще свикнеш след време. И един ден ще се почувстваш по-добре. По-различно, отколкото след смъртта на Джак. Този път получаваш шанса да живееш по-добър живот. Алекс те убиваше бавно, но сигурно, и накрая щеше да те довърши. Ти заслужаваш по-добрия живот, а не той — рече спокойно и нежно Брад, докато седяха пред камината. Беше я попитал иска ли да отидат на пързалката, но тя отказа с извинението, че се чувства отпаднала. На него също не му се ходеше. Беше пътувал от Западния до Източния бряг след тежката работна седмица, но заради нея бе готов на всичко. И се радваше, че е тук. Тя също.

— Кога ще ходиш на срещата? — попита Фейт.

Той почти бе забравил за версията си, но веднага се сети.

— Около четири. Може би пет. Ще приключа само за няколко часа, но не беше за телефона, прекалено много въпроси имам за уточняване. — През това време смяташе да отиде в хотела и да поспи, а после отново да се види с нея за вечеря.

— Не си дошъл дотук само заради мен, нали, Брад? — попита подозрително с познатата му усмивка и той се разсмя.

— Не, разбира се. Обичам те, Фред. Но няма да измина целият този път само за да излекувам разбитото ти сърце.

— Добре. Тогава си върши работата, вместо да се притесняваш за мен.

— Казвам си го всеки ден — подразни я той. — Всъщност ти заслужаваш човек да се тревожи за теб. Получи много гаден удар, хлапе. Мисля обаче, че най-голямата ти грешка беше, че се омъжи за Алекс.

— И Джак казваше същото. — Но в живота й преди това имаше още много по-гадни неща, които бяха подготвили почвата, за да търпи прекалено много болезнени неща от страна на Алекс.

— Джак беше прав. За много неща.

За обяд отидоха в близкия деликатесен магазин. Тя си взе сандвич с яйчена салата, а той не я остави на мира докато не го изяде целия. Поделиха си една купа супа с топчета. Това бе едно от любимите му ястия в Ню Йорк.

— В Калифорния не могат да направят такава супа — обясни Брад, а тя се разсмя и заприлича повече на старата Фейт. Беше й приятно и спокойно с него.

След това отидоха на дълга разходка из Сентръл Парк. Дърветата все още бяха голи, паркът изглеждаше сив, но въздухът и ходенето й се отразиха добре. Преди да я изпрати до вкъщи стана следобед. Тя направи по чаша горещ шоколад, докато той стъкне отново огъня. Чудеше се дали смята да запази къщата. Не искаше обаче да я притеснява, като я пита. Мястото беше чудесно, но Брад смяташе, че за нея ще бъде по-добре, ако се премести. Обаче беше прекалено рано да й го каже.

— Защо гледаш толкова сериозно? — попита го Фейт, като му подаде чашата с димящо какао. Това бе една от любимите им напитки, когато бяха деца.

— Мислех за теб — отвърна откровено той, — колко удивителна жена си. Повечето жени щяха да постъпят съвсем различно в този случай и щяха да кажат на децата си какво е направил баща им. Ти винаги си била твърде почтена към всички. Бих казал прекалено мила и добра. Това е хубаво.

Но и двамата знаеха, че добросърдечното поведение й струваше скъпо. И не беше й донесло много щастие.

— Благодаря — отвърна, като се усмихна нежно.

Брат й беше същият. И двамата бяха добри по природа. Но бяха преживели доста, преди да умре баща им, пък и след това. Имаше неща, които Брад не знаеше. Винаги се бе възхищавал на любезното им отношение към другите, на тяхната толерантност, честност и почтеност, както и на силната връзка, която съществуваше помежду им. Другите деца лъжеха, но Джак винаги казваше истината. А когато веднъж разбра, че Фейт го е излъгала, направо адът се стовари отгоре й. Тя бе на десет години и Брад все още си спомняше огромните като бисери сълзи, които падаха по бузите й, докато Джак й се караше. Сега не изглеждаше по-различна от тогава и точно този образ се въртеше в главата му през последната седмица. Представата за нея по този начин, обляна в сълзи, го накара да дойде в Ню Йорк, за да я види. Не можеше да бъде спокоен, след като знаеше колко е нещастна. Трябваше да направи нищо, за да й помогне. Бе готов да стори и невъзможното, за да я види и да говори с нея. Тя уважаваше мнението му. И му вярваше така, както вярваше на Джак.

— Как се чувстваш, Фред? — попита я загрижено, като се настани пред камината. Приличаше на онова момче, което бе някога, със същата цепната брадичка и безкрайно дълги крака. Косата му бе толкова черна, колкото и тогава. Дори отблизо не се забелязваха бели косми.

— По-добре, благодаря ти. — Това го накара да се чувства двойно по-доволен, че е дошъл. Тя наистина изглеждаше по-добре от сутринта, когато му отвори вратата. По-щастлива, по-спокойна. — Не толкова объркана. Трябва ми време, за да свикна. Изглежда ми доста странно да не съм женена за него. — Беше се омъжила за Алекс на двадесет и една години. Струваше й се, че целият й живот е минал с него.

— Може дори да ти хареса. Как върви в училище? — Той се тревожеше и за това.

— Не съм отличничка. Но все още не съм се провалила. Мисля, че ще се справя. — Скоро щеше да кандидатства в правния факултет. — Не трябва ли да ходиш на срещата си? — попита го Фейт. Беше почти четири, а Брад като че ли въобще не бързаше. Беше се излегнал удобно на килима пред камината.

— Да, след малко — отвърна, без да погледне часовника си.

Беше му се доспало от горещия шоколад и топлината на огъня, както и от близостта й. — Животът е странен, нали? Израснахме заедно и имахме пълната възможност да се влюбим един в друг, а не го направихме. Вместо това аз се ожених за Пам, с която нямам абсолютно нищо общо, а ти за Алекс, който се отнася с теб като с парцал. Щеше да бъде толкова по-просто, ако се бяхме погледнали по-внимателно още тогава и ако се бяхме влюбили един в друг. Нищо по-просто, нали, Фред? — Гледаше огъня, докато говореше, след което се взря в нея със сънлива усмивка. Забеляза, че в очите й извира тъга, а също и някаква обреченост. Всъщност имаше толкова много неща, които Брад не знаеше, особено причините, които бяха направили възможно отношението на Алекс към нея.

— Никога не става така просто — отвърна с въздишка тя. — Женим се за неподходящи, объркани хора, а мислим, че сме постъпили правилно. Ако избереш някой от детството, ще се упрекваш, че си изтървал други, по-добри възможности. — Освен тези, лично тя имаше и други причини. Чудеше се дали брат й не му е доверил нещо, но се съмняваше. Това беше тяхната най-съкровена тайна, най-големият им срам през цялото детство, а и през значителна част от живота им като възрастни.

Фейт не каза никога и на никого, че баща й я е изнасилвал, нито че бе заплашвал да убие нея и Джак, ако го издаде. Така и не можа да почувства Алекс достатъчно близък, за да сподели тази мрачна тайна от живота си с него, и дори се страхуваше, че ако научи, той ще започне да я обвинява за случилото се. Беше го обсъждала с психоаналитика си много пъти преди години, както и с Джак, и заключението бе, че Алекс не бива да знае. Неговото собствено детство бе преминало в студена и лишена от емоционалност среда, но все пак без такива отклонения. Фейт не мислеше, че той ще успее да приеме стореното от баща й, без да я обвини, което допълнително щеше да разбие сърцето й. Но по отношение на Брад имаше абсолютно различно усещане. Знаеше, че би могла да му разкаже всичко. Онова, което винаги й бе предлагал и тя винаги бе получавала, бе неговата необикновена и безусловна любов.

— Усложняването невинаги е правилното нещо — рече просто той, докато я гледаше. Можеше да забележи болката в очите й, но нямаше обяснение. — Добре ли си, Фред? Какво има?

— Добре съм. Просто си мислех за някои неща от миналото. Ужасно грозни, стари истории. Гадни и мръсни. Според мен те винаги са били част от живота ми с Алекс, макар и неизказани. Струва ми се, че те са причината да му позволя да се държи така и да бъде толкова груб понякога. Подозирам, че винаги съм мислела, че заслужавам всичко, което е правил.

Очите й говореха много повече от думите. Той хвана ръката й и я стисна здраво, и сякаш почувства как старите демони я измъчват.

— За какво говориш? — попита тихо, а тя наведе очи, след което го погледна открито. Беше по-трудно да произнесе думите отколкото си мислеше, дори и пред него.

— Нещо много лошо ми се случи, когато бях дете. Джак знаеше… макар и не от самото начало. Откри го случайно. Беше му много тежко.

Преди да е произнесла каквото и да е, Брад се досети и стисна здраво ръката й. Не знаеше как и защо, но го знаеше. Можеше да почувства цялата болка и мъка, които Фейт таеше в себе си. А тя можеше да види, че я приема, преди още да е проговорила.

Пое си дъх и скочи в бездната. Не беше сигурна защо го направи, но искаше да сподели с него всичко, което бе крила в сърцето си. Дори не усещаше как сълзите се стичат по лицето й, докато неговото сърце се раздираше от мъка, а той я гледаше безпомощно. Беше безсилен като Джак на времето. Джак не беше успял да го спре. И Брад не можеше да поеме спомена и да го заличи. Можеше само да стои до нея както винаги.

— Баща ми ме насилваше, когато бях малко момиченце — изрече някак безизразно и едва чуто тя. От устата на Брад не излезе нито звук, чакаше я да продължи. — Започна, когато бях на четири или пет, и го правеше, докато умря, тогава бях на десет. Бях прекалено уплашена, за да кажа на някого, защото той заплаши, че ще ме убие, а също и Джак, ако го издам. Затова мълчах. След години, когато вече бях пораснала, се опитах да разкажа на майка ми, но тя така и не ми повярва. Година преди баща ми да умре, Джак откри какво става и също бе заплашен. Мисля, че това е част от връзката между нас. Джак беше единственият, който знаеше. Който някога е знаел. Но аз винаги се чувствах виновна за случилото се, сякаш грешката беше моя, а не на баща ми. Сякаш това ме правеше по-лоша от всички останали… по-нищожна… по-мръсна… трудно ми беше да си простя сама — промълви с агонизиращ глас. — Накрая успях. Мисля, че точно затова Алекс се държи така с мен. Приемах, че има право да се отнася зле, да ме критикува, да бъде груб и нелюбезен. Смятах, че не заслужавам нищо по-добро. Бях като кукла на конци в ръцете му. — Тя погледна за миг надолу и когато отново вдигна очи, видя, че той плаче.

Брад не каза нищо, само я придърпа към себе си и я притисна силно. Прегръдката му бе по-красноречива от всякакви думи. Мина много време, преди да успее да проговори.

— Съжалявам, Фред… Толкова съжалявам… Това е ужасно… Как си могла да го носиш в себе си през целия си живот? Не знам защо, но още преди да го кажеш, вече знаех. Съжалявам, че се е случило. Това не те прави по-недостойна, нито по-лоша… Напротив, прави те милион пъти повече от другите. Какво ужасно, жестоко нещо… да причиниш толкова болка на едно малко момиченце! Радвам се, че е умрял.

— И аз отначало мислех така, но после се чувствах виновна. Предполагам, че не съм единствената, че се е случвало на много деца. Не знаеш колко си самотен, колко ти е страшно.

Сексуалното насилие бе нанесло дълбоки поражения и бе повлияло върху целия й живот. То бе причината да избере мъжа, за когото се бе омъжила, и да му позволи да се отнася така с нея. Но реакцията на Брад бе точно онази, на която Фейт се бе надявала, след като събра достатъчно смелост да му разкаже. Той никога нямаше да я предаде или изостави, за разлика от Алекс, който не пропускаше случай да я обвини за щяло и не щяло. Да сподели и разкрие душата си пред Брад, като че ли я оправда и реабилитира. Най-накрая бе казала на някого и той я бе приел въпреки всичко. Беше се освободила от веригите, която я държаха вързана почти през целия й живот. Неговото разбиране беше невероятен подарък, чиято стойност не можеше да бъде измерена.

Двамата останаха дълго в мълчание, докато Брад я държеше в ръцете си като дете. Беше приятел и брат, човекът, когото винаги бе обичала, и знаеше, че той също я обича. А когато се отдръпна, видя, че й се усмихва.

— Обичам те, Фред… Наистина много те обичам. Какво невероятно същество си ти, какъв човек! Възхищавам ти се. Колко жалко, че си се омъжила за този задник вместо за мен! Наистина ще го набия, ще му счупя главата, хлапе! — Но всичко, което й каза този ден, й звучеше правилно. Да му признае страшната тайна от миналото, бе най-смелото нещо, което бе правила някога. Беше като да вземе огледало и да се погледне през неговите очи. И видя един добър човек, който вече няма да бъде обвиняван за нищо. Повече нямаше да бъде жертва, нито лошото малко момиче. Беше горда жена, която бе носила сама тежкото бреме на срама и бе оцеляла. Беше преживяла вероломство, коварство и позор и заслужаваше любов и хубави неща в живота си. Това бе ключът, от който се нуждаеше, за да отвори своята врата към свободата. Той — Брад, я бе освободил от дългия плен и сега тя се чувстваше свободна. Най-накрая свободна.

— Благодаря ти, Брад. Смятам, че нещата стават по начина, по който трябва да станат. Вероятно щеше да бъдеш силно отегчен, ако се бе оженил за мен. — Тя се усмихна закачливо. — Пък и да се омъжа за теб, щеше да е все едно да се омъжа за брат си. А това, меко казано, е кръвосмешение. — Може би беше по-добре да си останат само приятели, най-добрите приятели на света.

— Точно това винаги съм си мислил и аз. Когато бяхме в колежа, Джак веднъж ме попита защо не изляза с теб, а аз си помислих, че е полудял. Ти ми беше като сестричка. Бях ужасно глупав тогава — рече не особено уверено той.

— Е, не си бил чак толкова глупав. — Колко приятно и лесно беше да се говори с него.

Накрая той погледна часовника си. Не искаше да я оставя, но трябваше да поддържа версията, че е дошъл в града по работа, а не само за да я види. Не искаше да я напуска след всичко, което току-що бе чул. Щеше да лежи два часа в хотела и да гледа баскетболния мач или да спи. Но знаеше, че трябва да се придържа към историята и да я остави за малко. Чувстваше се по-близък с нея от когато и да било, но се опита да бъде благоразумен и стана.

— Къде искаш да вечеряме тази вечер, принцесо? — попита с прозявка.

— Ако не се разсъниш, няма да има много полза от срещата — засмя се тя, а той се ухили и поклати глава. — Какво ще кажеш за китайска храна? — Сякаш нищо не беше се случило помежду им. Бяха по-близки от всякога.

— Звучи ми чудесно. Забравих да си взема вратовръзка. Мислех да си купя една, ако настояваш да бъда официален.

— Аз пък мислех, че ще дойдеш с папийонка — подразни го тя след всичките му оплаквания от Пам. Беше си взел едно спортно сако, чифт панталони, джинси и няколко сини ризи. Изглеждаше много хубав, когато нави ръкавите си и се престори, че отива на работа.

— Ще те взема в седем часа. Добре ли е? — попита, като я целуна по челото и върха на главата и я притисна към себе си.

— Нима ще успееш да свършиш дотогава? — Беше изненадана.

— Ще ми стигне времето. Ще обсъждаме само едно дело.

— Сигурно е много специално хлапе, щом си дошъл чак дотук, за да го обсъждаш за два часа — рече тя, докато го изпращаше до предната врата.

Трябваше да й каже нещо, не много, но не и малко, заради разкритията, които тя направи пред него.

— Да, такова е — потвърди и я прегърна силно, преди да излезе.

Измина двата квартала до хотела като от главата му не излизаше историята, която току-що научи. Каква удивителна, каква възхитителна жена беше тя и какъв глупак беше той, че не се ожени за нея. Сега съжаляваше, че не е тръгнал по другия път, а по оня, който бе избрал преди години. Но нямаше връщане назад. Единственото, което можеше да направи, бе да я подкрепя и да признае грешката пред себе си. Дори пред нея не можеше да признае, че е сгрешил.

Когато влезе в хотела, изглеждаше тъжен и замислен. Умът му бе зает с ужаса, който бе преживяла, с болката, срама и унижението, които бе изпитала, с любовта, която въпреки всичко това проявяваше към всеки, и беше щастлив, че е неин приятел.

А Фейт можеше само да благодари на Бог, че най-накрая бе намерила сили и смелост да се разкрие и да разкаже на някого за баща си. Брад беше единственият, на когото можеше да го каже. Признанието й заздрави още повече връзката между тях и засили любовта, която изпитваше към него. Сега онази многотонна тежест, която бе носила сама през целия си живот, падна от сърцето й.