Даниел Стийл
Съпруга на конци (3)

3.

Следващата седмица Алекс замина за Чикаго, но изненадващо за всички направи усилие да прекара известно време с Фейт през уикенда. В събота отидоха на разходка в Сентръл Парк, а в неделя вечеряха рано в един ресторант. Алекс прекара целия неделен ден в своя офис, но я изненада, като й предложи да я изведе, след като тя се върна от църква. Двамата рядко прекарваха уикендите заедно и Фейт направо бе трогната от жеста му. Той планираше да бъде в Чикаго цялата следваща седмица.

В понеделник вечерта Фейт се обади на Зоуи да я попита дали има малко свободно време. Дъщеря й много й липсваше, затова предложи да й отиде на гости. Зоуи беше очарована и силно развълнувана. Двете с майка й бяха много близки. Момичето изяви желание да остане в хотела с нея, макар че имаше две съквартирантки, с които добре се разбираше. Фейт се усмихваше, когато затвори телефона и резервира стая.

В сряда вечерта се качи на самолета, после в Провидънс взе такси и се регистрира в хотела. Зоуи пристигна един час по-късно с малка чанта багаж. Двете приличаха повече на сестри, отколкото на майка и дъщеря, докато си говореха, прегръщаха и смееха в уютната стая. Сетне отидоха на вечеря и Фейт й разказа за погребението на Чарлс и за срещата си с Брад. Беше разказвала и на двете си дъщери безкрайно много истории от детството си с него и Джак, и Зоуи веднага забеляза колко е щастлива, че се е видяла със стария си приятел.

— Говорих с него, че имам намерение да се върна да уча право — сподели с дъщеря си Фейт по време на десерта.

Тя и Зоуи бяха обсъждали тази идея, преди дъщеря й да отиде в „Браун“, и момичето я смяташе за чудесна. Но оттогава нищо повече не бе споменавано по този въпрос, затова се радваше, че майка й не бе изоставила напълно този си проект. Според Зоуи тя трябваше да прави нещо в живота си.

— Мисля, че идеята е страхотна, мамо — окуражи я Зоуи. Знаеше колко е самотна майка й откакто тя и Ели напуснаха дома. — Направила ли си вече нещо по въпроса?

— Мислех да получа каталози и да проверя какви изпити трябва да държа. Необходимо е да се подготвя за теста по LSAT^[1]. Дори не съм сигурна, че ще успея да го взема, камо ли да се върна в правния. — Изглеждаше нервна, но и възбудена, и Зоуи се развълнува и трогна дълбоко. Майка й бе по-щастлива и по-оживена, не беше я виждала такава от месеци наред. — Бих могла да взема няколко основни правни курса в Нюйоркския университет от програмата за продължаване на образованието и подготвителния курс за LSAT, който ще ми е необходим. Не съм решила все още, но ще бъде забавно и много по-интересно от уроците по бридж, които баща ти ми предлага да вземам. — Тя се усмихна печално на Зоуи.

— Браво, мамо. — След това хубавата блондинка, която бе копие на майка си се намръщи. Бе наясно с всички препятствия, с които Фейт щеше да се сблъска. И Фейт ги знаеше. — Каза ли вече на татко?

— Все още не. Говорихме преди време. Той не бе особено очарован.

Това бе съвсем меко казано, половинчато представяне на фактите. Зоуи беше повече от сигурна.

— Не ме изненадва, мамо, дори никак. Човекът с леденото сърце не харесва идеята да бъдеш независима. Желанието му е да си стоиш вкъщи и да се грижиш за него.

— Не е хубаво да говориш така за баща си — укори я Фейт, но и двете знаеха, че момичето казва истината. — Той ми предложи да се занимавам с благотворителна дейност. Харесва му, когато съм заета с нещо.

— Само доколкото това не го застрашава. — Дъщеря й бе удивително проницателна. — А и ти си свършила достатъчно благотворителна работа. Грижеше се за нас цели двадесет и пет години. Сега трябва да направиш нещо и за себе си.

Зоуи винаги и без колебание заставаше на страната на майка си и през годините бе водила не една и две битки с баща си. Напълно бе наясно, че единственото, което интересува баща й, е работата му. Доколкото бе запозната със ситуацията в семейството, той през по-голяма част от живота й не присъстваше в него. Със сигурност майка й бе човекът, който винаги се грижеше за тях. Двете с по-голямата й сестра не представляваха особен интерес за баща им и често се горещяха на тази тема. Елоиз винаги разпалено защитаваше Алекс, макар че обичаше и майка си. Но Зоуи безпощадно критикуваше емоционалната бедност и неспособност за обич у баща им и според нея на майка им никак не й беше лесно.

— Наистина трябва да го направиш, мамо. Ще те ръчкам и ще ти досаждам, няма да те оставя на мира, докато не опиташ.

— С Брад ставате двама — усмихна се Фейт. — А какво ще стане, ако не издържа изпитите? Може да не успея да вляза. Ти имаш повече вяра в мен, отколкото аз самата. Ще видим. — Все пак трябваше да говори и с Алекс. Това беше важен момент. От него зависеха много неща.

— Това са само извинения, мамо. Ще влезеш. Мисля, че от теб ще излезе страхотен адвокат. И не позволявай на татко да те разубеди. Ако се настроиш на тази вълна и твърдо решиш да учиш, той не може да те спре. Просто ще трябва да се съгласи и да се приспособи.

— Май е по-добре да те оставя ти да спориш с него — подкачи я Фейт. Но беше благодарна на дъщеря си за подкрепата и за това, че вярва в нея. Зоуи винаги беше нейният най-яростен защитник в семейството.

След това Фейт я разпита за училище, за лекциите, за приятелите й. Напуснаха ресторанта последни и се върнаха в хотела, където говориха още часове наред. Тази нощ двете спаха заедно в огромното легло и Фейт се усмихваше, докато потъна в сън с мисълта колко щастлив човек е. Дъщерите й бяха най-големият подарък, който Алекс й бе направил. Надяваше се скоро да отиде в Лондон, за да се види и с Елоиз. Момичето бе обещало да се върне за Деня на благодарността и Фейт планираше да й гостува за няколко дни след празника. Сега беше свободна и имаше време колкото си иска. Но това щеше да се промени, ако наистина се върнеше да учи в университета.

На следващата сутрин Зоуи си тръгна в девет. Имаха време колкото да изядат бърканите яйца и английските понички и да пият по чаша чай, преди да се разделят с прегръдка и целувка, защото момичето имаше лекции. В десет Фейт вече пътуваше към летището, потънала в мислите си. В Ню Йорк на път за вкъщи помоли шофьора на таксито да мине покрай Нюйоркския университет. Там отиде в юридическия факултет и излезе от него, натоварена с листовки и каталози, както и с информация за изпитните тестове, които трябваше да положи. След това се отби и в колежа за продължаване на образованието и взе брошури и оттам. А когато се прибра у дома, се обади в Колумбийския университет.

Пръсна всичката литература, която донесе, върху бюрото си и седна загледана в нея със страхопочитание. Едно беше да събереш каталозите, а съвсем друго да отидеш на училище, при това тя все още нямаше идея как ще убеди Алекс. Зоуи смяташе, че трябва да го постави пред свършен факт, но Фейт намираше подобен подход за непочтен и груб. Мъжът й също имаше право на глас. Тя се залавяше с нещо наистина голямо, особено ако отидеше да учи редовно следващата есен. Щеше да има домашни задания и изпити, трябваше да седи над книгите с часове. Едва ли имаше същия потенциал и способности за помнене както преди и знаеше, че щеше да й отнема повече време, което автоматично означаваше, че няма да отделя толкова за Алекс, с което той трябваше да се примири. Все още мислеше по въпроса, когато погледна портативния си компютър и видя, че има поща. Предположи, че е от Зоуи, отвори я и бе приятно изненадана да види, че е от Брад.

Здрасти, Фред. Как си? Какво ново? Взе ли каталозите? Ако не си, вдигай си задника и веднага излизай от къщи. Не искам да чувам, че все още не си проучила как стоят нещата. Няма време за губене. Можеш да започнеш да ходиш на лекции още през януари. Побързай!

Иначе как си? Беше прекрасно, че те видях миналата седмица. Изглеждаш по-добре от всякога. Косата ти все още ли е толкова дълга, както преди? Ще ми бъде забавно някой път да я боядисам зелена, ако искаш, за деня на Свети Патрик. Или предпочиташ друг цвят? Може би розова за Свети Валентин? Или в червено и зелено за Коледа? Според мен зеленото ти прилича най-много, ако паметта не ме лъже.

Откакто се върнах от Ню Йорк съм затънал до гуша в работа. Работя по случая, за който ти разказах. Бедното хлапе е уплашено до смърт. Трябва да го измъкна. Нямам право на никакъв провал. Между другото, какъв вид право те интересува? Мисля, че можеш да станеш прекрасен детски адвокат, освен ако не искаш да се занимаваш с едрите риби и да печелиш големи мангизи. В такъв случай ще трябва да говориш с Пам. Корпоративното право е интересно, макар че не е моята любима специалност, но може пък да се окаже твоята.

Трябва да се връщам на работа… А ти върви на училище! Пази се. Дръж ме в течение.

С обич, Брад.

Фейт се усмихна, загледана в екрана, и моментално натисна бутона за отговор. Беше много горда от себе си, че вече бе взела брошурите и каталога от Нюйоркския университет и можеше да му отговори веднага. Чувстваше се като дете, получило шестица, докато печаташе съобщението.

Здрасти, Брад, току-що се върнах от Провидънс. Бях при Зоуи и снощи прекарахме чудесно — вечеряхме, говорихме, смяхме се, кикотихме се и се прегръщахме. Тя подкрепя напълно твоята идея. На връщане спрях в Нюйоркския — можеш да бъдеш горд с мен! И взех всичко, което намерих — хиляди брошури, каталози и цялата информация, от която се нуждая. Обадих се и в Колумбийския и ги помолих да ми изпратят тяхната. Не съм сигурна дали ще мога да кандидатствам в повече училища. Във всеки случай ще прочета внимателно каталозите тази седмица. Алекс е в Чикаго. Все още не съм му казала. Не съм сигурна как ще реагира, всъщност напълно сигурна съм. Ще подскочи чак до тавана! Ама не от радост. Най-вероятно ще заеме твърда позиция. Тогава какво? Не си струва да започваме трета световна война заради моята адвокатска кариера. Това може да сложи край на всичко. Ще видим.

Харесва ми идеята ти за детско наказателно право. Не съм сигурна какво означава, но звучи чудесно. Аз винаги съм имала слабост към децата. В този случай май слагаме коня зад каруцата. Първо трябва да се преборя с Алекс. Сетне изпитите, кандидатстването… дали ще вляза? А какво ще стане, ако не ме приемат? Чувствам се отново като ученичка.

Миналата година, когато Зоуи кандидатстваше, беше преживяла истинска агония, докато чакаше да дойде резултатът от първия избран от дъщеря й колеж. „Браун“ беше най-предпочитаният от всички и тя бе силно развълнувана, когато я приеха в него. Алекс настояваше дъщеря му да отиде в „Принстън“, „Харвард“ или „Йейл“, и бе много ядосан, когато тя подаде документите си в „Браун“. Той бе завършил „Принстън“ и искаше дъщеря му да учи там, но Зоуи бе непреклонна, а когато нарече „Браун“ „училище на хипита“, момичето само се изсмя. Според нея този колеж трябваше да бъде „първият избор на всеки нормален човек“.

Друго нищо ново — продължи да пише тя. — Нямам никакви новини от Елоиз. Предполагам, че е добре. Тя харесва и обича Лондон. Смятам да отида да я видя, когато имам време. Сигурно ще бъда сериозно заета и изморена, ако започна училище.

Когато говореше с него и Зоуи за плановете си, те й изглеждаха осъществими.

Ако отново дойдеш в Ню Йорк, обади ми се. А през другото време ми е много приятно да си пишем. Изпрати ми пак имейл, когато имаш време. Знам колко си зает, така че не се притеснявай. Когато можеш. Много любов, Фред.

Усмихна се, когато написа името, с което той я наричаше.

Тъкмо се бе заровила в един от каталозите, когато компютърът се обади и съобщи, че има поща. Фейт се усмихна и веднага натисна иконката. Сигурно бе седял на бюрото си, когато бе получил нейния имейл, защото веднага отговори.

Браво, добро момиче! Сега си чети каталозите и се запиши на лекции в колежа за продължение на образованието през следващия семестър. Няма да ти навреди и ще те държи в настроение. Майната му на Алекс! Фред, той не може да взема решения вместо теб. Няма никакво право да те спира, ако наистина искаш това, а доколкото разбирам, случаят е точно такъв. Не може само да седиш затворена вкъщи и да се разхождаш безцелно, очаквайки съпруга си да се върне! Ти също имаш нужда и право на живот! Той си има своя. Сега е твой ред! Направи завоя! Колкото по-скоро, толкова по-добре. Запиши се. Бъди послушна.

С обич, Брад.

Беше й приятно да получава писма от него и да му пише. Но все пак изтри кореспонденцията, особено онова „Майната му на Алекс“, което й звучеше все едно брат й беше жив и го бе написал. Прекара остатъка от следобеда в четенето на каталога. Но когато Алекс й се обади от Чикаго същата вечер, не му каза нищо. Нещо толкова деликатно като намерението да се върне обратно в университета, трябваше да бъде споделено очи в очи. Не беше разговор за телефона. Когато обаче той се върна от Чикаго в петък през нощта, изглеждаше изтощен.

Фейт трябваше да се регистрира, ако иска да учи в правния факултет, до първи декември. Молбата й трябваше да бъде изпратена до първи февруари. Отговорът щеше да дойде чак през април. Тя попълни формулярите за два основни курса през януари и подготвителния курс за LSAT, който започваше съвсем скоро и продължаваше осем седмици — след Коледа трябваше да се яви на теста. Но все още не бе изпратила заявлението си в университета. Наистина искаше първо да говори с Алекс. Но когато се прибра у дома, той не бе в настроение, хапна набързо и си легна. В събота отиде в офиса си и остана там до късно през нощта. Едва в неделя Фейт намери удобен момент, за да обсъди въпроса с него. Мъжът й четеше неделния „Таймс“, по телевизията предаваха футболен мач, а тя му поднесе чаша супа и сандвич за обяд. Той дори не вдигна очи от вестника, нито продума, когато Фейт седна насреща му и нервно запрелиства „Бук Ривю“ и списанието към вестника.

— Тази седмица се видях със Зоуи — започна тя, когато той намали звука на телевизора. — Изглежда чудесно и много й харесва там — допълни, опитвайки се да чуе гласа си.

— Знам, нали ми каза. Как е с оценките? — отговори, без да я погледне той.

— Добре. Скоро има междинни изпити.

— Надявам се, че си гледа уроците и не се размотава.

Дъщеря й винаги бе отлична ученичка и Фейт изобщо не се тревожеше за нея. Търсеше пролука да започне разговор за собственото си образование, но не бе толкова лесно да се вмъкне между телевизора и вестника. Алекс изглежда бе омагьосан и от двете, а до него стоеше цяла купчина документи за четене. Налагаше се да скочи с главата надолу в дълбокото и да зачекне направо предмета, който я вълнуваше, защото мъжът й нямаше да й обърне никакво внимание, ако не го накараше насила. Тя изчака около пет минути и най-сетне се реши.

— Искам да обсъдя нещо с теб — рече привидно спокойно Фейт. Чувстваше, че дланите й са мокри от напрежение и само се молеше да я изслуша и да прояви поне малко благоразумие. Понякога не бе никак лесно да се говори с Алекс и тя започваше да се чуди дали не би трябвало да изчака, когато той най-сетне й обърна внимание и отпи голяма глътка от супата.

— Чудесна супа.

— Благодаря. Говорих със Зоуи за Нюйоркския университет. — Ето на! Направи скока и й се стори, че е паднала в яма с втвърдил се цимент. Можеше да разбере защо Зоуи го нарече леден човек. Понякога наистина приличаше на такъв, дори и на нея. Фейт винаги го оправдаваше, като казваше на себе си и на момичетата, че той има много по-важни неща на главата си. Никоя от тях нямаше достъп до него, освен може би Елоиз, която умееше да го прикотка. Но сега Фейт подозираше, че ще й бъде много трудно да го убеди. Никой не можеше да направи това.

— Защо? Да не би да иска да се мести? — Алекс изглеждаше изненадан. — Нали й беше приятно там? Казвах й аз, че трябва да отиде в „Принстън“ или „Йейл“.

— Не — отвърна спокойно Фейт. — Не става дума за нея, а за мен.

— Какво за теб? — Очевидно не разбираше.

Неочаквано тя почувства как Брад и Зоуи застават до нея и й казват, че трябва да го направи.

— Бих искала да посещавам няколко курса в Нюйоркския. — Все едно хвърли бомба върху него.

— Какво? Какви курсове? — Изгледа я подозрително.

— Няколко основни курса по право в колежа за продължаване на образованието. Изглеждат ми интересни — добави. Чувстваше, че цялата се тресе от нерви.

Той продължи да я гледа и беше всичко друго, но не и доволен.

— Но това е смешно, Фейт! Няма нужда да учиш право. Какво ще правиш с него? Защо не отидеш да слушаш лекции в „Метрополитън“? Ще ти бъде много по-интересно.

Опитваше се да я отклони, преди още да му е казала всичко, което мисли. Но трябваше да продължи. Молеше се наум той да се съгласи. Бракът им бе построен върху тази основа. За двадесет и шест години той имаше право на вето върху всичките й действия. Сега бе прекалено късно нещо да бъде променено. Това бе започнало като негласно споразумение и след толкова години за всички беше ясно, че Алекс е диктаторът. В края на краищата последната дума бе негова и той диктуваше правилата. Поради нейната собствена психологична травма в миналото Фейт безропотно бе приела този начин на поведение.

— Слушах достатъчно лекции в Мет^[2], Алекс. Искам да правя нещо по-интересно. — Току-що дръпна предпазителя на ръчната граната. Единственото, което й оставаше да направи, бе да я хвърли върху него.

— И какво? Какъв е смисълът от това, Фейт? — Той знаеше отговора, преди тя да го изрече, но искаше да го чуе от нея.

— Искам да се запиша отново в правния факултет наесен. — Изрече го със спокойна увереност и без извинителни нотки, като задържа дъха си.

— Това е абсурд. Водили сме този разговор и преди. Жена на твоята възраст не може да ходи в университета. Никой няма да те наеме, след като се дипломираш. Ще бъдеш прекалено стара.

— Въпреки това искам да го направя. Мисля, че ще бъде забележително. А може пък някой да ме наеме. Не съм толкова стара, в края на краищата — отвърна Фейт, преследвайки упорито целта, която най-сетне си бе поставила.

— Възрастта ти е само част от проблема. Имаш ли представа колко много работа ще ти се струпа? През следващите три години ще трябва да се затвориш вкъщи и да учиш. А после какво? Ще се хванеш на работа и ще бачкаш по четиринадесет часа на ден? Няма да си в състояние да пътуваш, няма да можеш да излизаш вечер. Ще ми казваш, че не можем да се забавляваме, нито да отидем някъде, защото имаш изпити. Ако си искала да учиш, трябвало е да помислиш за това, преди да се родят децата. Можеше да завършиш факултета, когато го започна на времето, но ти не го направи. Сега вече е прекалено късно. Просто трябва да приемеш фактите.

— Изобщо не е късно. Момичетата вече не са тук, Алекс. Нямам какво да правя. Мога да преценя и да избера курсовете си така, че пак да можем да излизаме вечер. Така или иначе никога не пътуваме заедно, освен за няколко седмици през лятото, когато не е проблем да се освободя. Обещавам ти, че ще направя всичко, което зависи от мен, да подредя така нещата, че да не ти пречат. — Гледаше го умолително, но без полза.

— Това е невъзможно! — избухна накрая Алекс. — Няма смисъл да си омъжена, ако смяташ да се затвориш през следващите три години! Със същия успех можеш да отидеш в затвора или в медицинско училище! Не мога да повярвам, че си толкова неразумна и че въобще можеш да си позволиш да ми говориш за подобни неща? Какво ти става?

— Отегчена съм до смърт — отвърна тихо тя. — Ти си имаш своята работа и своя живот, Алекс — продължи, като без да иска, цитира думите на Брад. — И аз искам да имам моя. Старите ми приятелки или работят, или все още гледат децата си вкъщи. Всички те са заети, а аз не желая да вземам уроци по бридж, нито да се занимавам с благотворителност или да ходя на лекции в Мет. Имам нужда да върша нещо истинско и полезно. Вече съм учила една година право. Ако ми я признаят, ще спечеля цяла година.

— Късно е за всичко това — излая той, като тресна празната чаша от супата до себе си.

Изглеждаше видимо уплашен от предложението й. Вероятно осъзнаваше, че то ще доведе до личен живот за Фейт и повече няма да може да упражнява контрол над нея.

— Не е. Аз съм на четиридесет и седем. Ще бъда на петдесет, когато ще получа адвокатски права.

— Ако изобщо ги получиш. Не е лесно да стигнеш до дипломиране, нито да вземеш изпита, знаеш това.

Намекваше, че не е способна, че е некадърна, което бе още една форма на контролиране. Обидата, която се съдържаше в думите му, й бе позната и я нараняваше. Но тя се насили да остане спокойна. Знаеше, че този път трябва да спечели.

— Алекс, за мен е важно. — Начинът, по който го произнесе, го накара да млъкне, но не за дълго.

— Ще си помисля, Фейт. Но отсега мога да ти кажа, че е безсмислено. — Изглеждаше безмерно ядосан. Увеличи звука на телевизора до такава степен, че бе невъзможно да продължат разговора.

Но поне му бе казала какво иска и знаеше, че сега трябва да го остави да помисли. Какво щеше да реши той, беше друг въпрос. Вероятно щеше да се наложи да спори с него. Пък и Зоуи смяташе да поговори с баща си. Искаше да подкрепи майка си, след като за нея беше толкова важно Алекс да се съгласи.

Фейт се оттегли тихо в своята стая и включи електронната поща.

Бюлетин от Хирошима — започна да пише на Брад. — Хвърлих бомбата. Казах на Алекс. Той е бесен. Убеден е, че няма да ме приемат, че няма да си взема изпитите и няма да получа права. Твърди, че ще бъде пълна загуба на време и ще му причини големи неудобства. Досега не съм спечелила нито един спор с него. Мисля, че и този път няма да се съгласи. Все още искам да уча, но вероятно няма да успея, ако той е против. Да настоявам, няма да е честно към него. В края на краищата сме женени и той има право да очаква нещо от мен. Твърди, че ще бъда прекалено заета с учене и няма да можем да излизаме вечер, нито да пътувам с него, което, трябва да призная, е съвсем разумен аргумент, особено що се отнася до правния факултет. Там непрекъснато се зубри. Както и да е, ще видим. Може най-накрая да се запиша на уроци по бридж. Най-вероятно ще стане точно така. Надявам се, че при теб всичко е наред.

С обич, Фред

Същия следобед провери компютъра си, но до късно през нощта не получи никакъв отговор. Алекс не й продума през целия ден и двамата седнаха да вечерят в ледено мълчание. Скоро след това той си легна, без да промълви нито дума. В четири сутринта излезе от къщи, за да пътува за Маями, където щеше да остане три дни. Според него Фейт бе нарушила правилата, беше прекрачила линията и трябваше да й бъде ясно колко е сърдит. Трябваше да бъде наказана.

В Ню Йорк беше почти полунощ, когато пристигна имейл от Брад.

Скъпа Фред, няма значение кое е честно и кое не за него. Важно е кое е честно за теб. Това не са средните векове… или може би са? Той си прилича с Пам и по всички нейни аргументи, когато реших да се оттегля от фирмата на баща й, за да започна самостоятелно, като две капки вода. Имаш правото да преследваш мечтите си. От негова страна не е честно да застава на пътя ти. Разбирам причините за несъгласието му, но съм убеден, че ти ще успееш да се справиш. И въпреки че няма да си го признае, съм сигурен, че и той мисли същото. Но вероятно се чувства заплашен. Така че давай! Не се предавай! Като твой самообявил се по-голям брат ти забранявам да вземаш уроци по бридж! Върви на училище като всяко добро момиче! Горе главата!

Аз съм в офиса си, ще работя до късно. Утре има изслушване на ново дело. Петнайсетгодишен ученик е обвинен в изнасилване на осемгодишно момиченце. Мразя такива случаи. Съдийският състав вече е назначен. Хлапето изглежда добро, но очевидно има сериозни проблеми в семейството. Тежко детство. Децата правят онова, което са видели вкъщи или което им е било сторено. Ще ти се обадя през седмицата, можем да говорим как вървят нещата при теб.

До скоро.

С обич, Брад

Разбира се, че беше прав. Фейт го знаеше много добре. Но на него му беше лесно да го каже, а тя трябваше да живее с това. Нали се бе омъжила за Алекс в края на краищата! Той все още беше видимо сърдит, когато на другия ден стана още в три за пътуването си. Фейт също стана, както винаги, когато мъжът й напускаше града, и му направи кафе и препечена филийка. Но дали заради ранния час, или заради техния разговор предишния ден, той не каза нито дума. Само я изгледа сърдито, преди да излезе в четири. Нямаха време да обсъждат нейните академични планове, но Алекс й даде ясно да разбере, че е приел желанието й като военен акт, обявяване на война. Цялата сутрин бе разстроена от този факт и затова следобед се обади на Брад в офиса му. Беше й приятно да чуе гласа му. Той тъкмо се бе върнал от съда.

— Радвам се, че се обади — каза, опитвайки се да не личи колко бърза. Имаше хиляди неща за вършене, но не му беше безразлично какво става с нея и искаше да я подкрепи. — Тревожех се за теб през целия ден.

— Като знам какво ти е на главата, се чувствам виновна, че ти звъня. — Но бе неочаквано благодарна, че отново се е завърнал в живота й. По същия начин щеше да се обади на брат си, ако беше жив. Искаше да сподели мислите и чувствата си с него и да чуе неговото мнение.

— Той е неразумен и деспотичен човек, Фред, и ти го знаеш толкова добре, колкото и аз. Как си му позволила да отиде толкова далеч през всички тези години? Ти не си му роб, за бога! Той не те притежава! Само си омъжена за него. Алекс е длъжен да се съобрази с онова, което искаш.

— Никой не му е казал досега подобно нещо — отвърна, усмихвайки се горчиво, Фейт, докато го слушаше.

— В такъв случай ти ще му го кажеш. Не познавам друга жена, която да е толкова отстъпчива. Пам ще ме убие, ако й нареждам какво да прави. И ние имахме доста гадни спорове и бяхме сърдити месеци наред, когато напуснах фирмата на баща й. Но тя все пак уважи правото ми да върша онова, което смятам за необходимо. Може да не й харесва, но знае, че накрая ще трябва да го преглътне и да живее с него. Не бива да му позволиш да ти диктува какво да правиш.

— Но той винаги е постъпвал така! Затова и този път очаква същото — обясни тя и се засрами от признанието си.

— Тогава му напомни, че живеем в двадесет и първи век, Фред! Това е твое право. Може да не му е приятно да го чуе, но с робството отдавна е свършено.

— Не и за него. — В този момент почувства неочаквана вина заради думите, които изрече. — Не трябваше да го казвам. Алекс просто е свикнал да командва и да ръководи нещата в офиса, затова очаква да прави същото и вкъщи.

— Виж какво, и аз бих искал да бъда крал на Калифорния, или може би президент на САЩ, ако това не бе толкова гадна работа, но няма вероятност да ми се случи. Всички бихме искали да ръководим света, ако имахме този шанс. Но не можем да ръководим другия. Какъв ще бъде животът ти, ако не направиш това, което си намислила? Какво смяташ да правиш през следващите четиридесет години? Ще си стоиш у дома и ще гледаш телевизия?

— Алекс точно това иска, доколкото разбирам. — Беше обезкуражена и знаеше, че Брад е прав. Но той не познаваше мъжа й. Алекс щеше да направи живота й непоносим, ако не му играеше по свирката. Винаги го правеше.

— Не, той не може да ти стори това. Нито пък ти ще му позволиш. Знаеш ли, мисля, че дойдох на погребението на Чарлс неслучайно. Струва ми се, че Джак ме изпрати, за да те сритам по задника.

— Е, сега имаш пълно право и добра възможност — отвърна, смеейки се, Фейт. — Може би си прав.

— Помисли какво щеше да каже Джак, ако му бе разказала всичко това! — попита Брад.

Това бе интересен въпрос и той знаеше отговора, преди Фейт да е казала и една дума.

— Щеше да бъде бесен. Джак не обичаше Алекс, дори го мразеше. А и Алекс не изпитваше особено топли чувства към него. Двамата винаги се хващаха за гушите.

— И напълно разбираемо, ако мъжът ти се е държал така с теб, когато Джак беше жив. Но ти не отговори на въпроса ми. Какво щеше да каже Джак? — Искаше тя да помисли. Знаеше, че брат й дори щеше да я мъмри още повече, отколкото Брад.

— Щеше да ми каже същите неща — да вървя да уча.

— Случаят е приключен.

— На теб не ти се налага да живееш с Алекс.

— Може би и на теб също. Ако той не се държи цивилизовано, като човешко същество, значи не те заслужава. Сигурен съм, че Джак щеше да ти каже същото.

— Вероятно. Но само си спомни той с кого живееше! Пред Деби Алекс е направо цвете! Тя бе много по-ужасна от него.

— Виж какво, искам само да си щастлива. Когато те видях, не ми изглеждаше такава. Беше отегчена, тъжна и самотна. Ако искаш промяна, направи я. Повече от всичко друго се нуждаеш от мечта. Всички ние се нуждаем. Мога да ти го кажа от опит. Никога не съм бил по-щастлив в живота си, отколкото когато отворих собствена кантора.

Единственият проблем бе, че все още се налагаше да се прибира вечер вкъщи, но не го каза на Фейт. Ако можеше и да спи в офиса, да избягва срещите си с Пам, щеше да го направи с удоволствие. Напоследък нещата бяха стигнали почти до непоносимост. Той и Пам бяха станали като куче и котка. Това не бе добра комбинация, но неговите родители бяха имали грозен развод, когато той бе в пубертета, и Брад не искаше да повтаря същото. Ето защо се бе примирил с различията, които имаха с Пам. Тя вечно се заяждаше, оплакваше се от всичко, което той вършеше, и се сърдеше, че никога не си е вкъщи. Беше права, разбира се, защото направо не му се искаше да се прибира. Но същевременно нямаше намерение да я напусне, смяташе, че никога няма да го направи. По този начин му беше по-лесно.

— Толкова ли зле изглеждам? — попита стреснато Фейт. — Не съм нещастна, Брад. Просто с Алекс имаме различия по отношение на някои неща.

— И освен това той никога не си е вкъщи. Сама ми го каза. Дори не дойде с теб на погребението на Чарли. За какво е всичко това? — Знаеше повече от всеки друг за брачните неудачи.

— Казах ти, трябваше да бъде в Чикаго. Имаше среща в „Унипам“.

— Така ли? От фирмата можеха да изчакат един ден. Погребението на човек се случва само веднъж, не знаеш ли? Всичко друго може да почака. Не му ли хрумна, че случайно може да се нуждаеш от подкрепата му?

— Всичко беше наред. И освен това ти беше там.

— Радвам се, че бях. Слушай! Не осъждам, нито критикувам брака ти. Нямам право. Моят собствен не е цвете и не мога да се похваля с него. Всъщност ти казвам, че ако Алекс не е с теб през цялото време, то поне ти дължи известна свобода. Не може да има всичко наведнъж! Не е справедливо да гледа само своята си работа и да очаква ти да стоиш вкъщи и да му слугуваш. След като той си има свой живот, ти също имаш право на такъв.

— Алекс не гледа на нещата по този начин — отново защити съпруга си Фейт, но в гласа й се прокрадна отчаяние.

— Ще му се наложи, ако откажеш да му се подчиняваш. Уверявам те, че ще го направи. Трябва да се бориш за своето право.

— Не е толкова лесно — промълви нещастно тя. Алекс имаше желязна воля и щеше да я измъчва, докато се предаде, както бе правил и преди.

— Знам, че е трудно, Фред, но си заслужава. Нямаш друг избор. Ако сега не заредиш пушката и не стреляш, животът ти ще бъде нещастен и скоро ще се почувстваш стара и депресирана. Мисля, че твоето психично здраве и физическо съществуване са поставени на карта.

— Направи го да звучи като въпрос на живот и смърт — усмихна се тя, докато седеше в малкия си кабинет и мислеше за него. Той наистина беше страхотен приятел.

— В известен смисъл е точно така. Искам да си помислиш сериозно по въпроса.

— Обещавам. — Всичко, което й каза, имаше смисъл. Но тя просто не знаеше как ще успее да убеди Алекс. Може би Брад беше прав, може би с повече енергия и воля щеше да успее. Струваше си поне да опита. — При теб всичко наред ли е?

— Много съм зает. Направо съм полудял. Имам пет-шест нови дела и всички са сложни. Затънал съм до ушите.

— Радвам се да го чуя. Щастливец! Звучи ми като приказка — отвърна със завист тя.

— Та то си е приказка!

Говориха още няколко минути и той затвори, но преди това обеща да й напише имейл и да й се обади скоро. Фейт знаеше, че ще изпълни обещанието си. Този мъж й бе страхотно необходим през последните две седмици. Беше й дал перспектива и напътствия, както и любов, и подкрепа. На подобна комбинация никой не можеше да устои и тя му бе благодарна от дъното на душата си. И още нещо. Той й вдъхваше сили, като я окуражаваше да се пребори с Алекс. И може би да спечели.