Даниел Стийл
Съпруга на конци (23)

23.

Когато смени самолета в Лондон, Брад нямаше време да се обади на Фейт. Трябваше да тича към другия терминал и едва не изтърва самолета. Успя да се обади на Пам, но от Дилан все още нямаше никакви новини.

По време на дългия полет към Лусака той седеше безмълвно като тежко ранен човек. През повечето време мислеше за Джейсън. Въображението му препускаше диво от мига, в който научи първите новини за инцидента. Понякога мисълта му се отклоняваше и към Фейт. Искаше да я увери, че онова, което направиха, не бе неправилно, нито грешно. Но нямаше как да й го каже. Брад нямаше представа какво щяха да правят занапред, но не се съмняваше, че я обича. Знаеше го дълбоко в душата си от много дълго време.

Поспа малко по време на полета и пристигна сутринта. Отново смени самолета с една нещастна щайга за яйца, която щеше да го пренесе през последния участък от пътуването. Този път, когато пристигна в Калабо, нямаше кой да го посрещне — нито Джейсън, нито Дилан. Нае един човек с камион да го закара до резервата. Когато минаха през града, видя какво се бе случило. Покривът на църквата, която поправяха в Нгулвана, се бе срутил заедно с острия връх на кулата. Гледката го накара да се разплаче.

— Случи се нещастие, бамбо — рече мъжът, който караше камиона, когато Брад му каза да спре. — Пострада мъже. Четири.

Брад кимна. Думата, която човекът използва, на местния език означаваше татко, което бе знак на уважение.

— Знам. Единият от тях е моят син.

Мъжът кимна в отговор.

Брад отиде да потърси някого, когото да попита къде са настанени пострадалите. Накрая откри един местен, само по шорти и сандали и с белези по лицето. Мъжът посочи сградата, където били закарани ранените. Брад влезе вътре, видя жени да плачат, деца да викат и да гонят мухите от лицата на ранените. Зърна Дилан, коленичил до Джейсън, който бе в безсъзнание. На главата му имаше огромна, пропита с кръв превръзка. Дилан скочи и се хвърли с ридания в прегръдките на баща си. Беше ужасно изтощен. Единствената добра новина бе, че Джейсън все още беше жив. Но очевидно бе близо до смъртта. Дилан каза, че един от другите работници е починал преди няколко часа.

— Докторът прегледа ли го? — попита Брад, опитвайки да се пребори с паниката. Знаеше, че трябва да е силен заради децата си, особено заради Дилан, който се бе държал като истински смел мъж цели два дни.

— Дойде вчера, но трябваше да си тръгне.

— Какво каза? — попита напрегнато баща му.

— Не много. Опитах се да намеря самолета, но не успях.

— Знаеш ли къде се намира?

— Казаха, че вероятно е някъде край водопада Виктория, но никой не знае със сигурност.

— Добре. Да видим какво мога да направя аз.

Брад излезе на яркото слънце, без да знае откъде да започне. В този момент сякаш чу гласа на Фейт и започна да се моли. Отиде до пощата и попита единствения човек, който работеше там, с кого да говори за самолета. Служителят му даде един номер и му обясни как да се свърже. Отне му половин час да получи линия и тогава се сети, че в резервата има радио. Понеже на телефона, на който звънеше, никой не отговаряше, човекът в пощата го посъветва да намери радио. Брад се обади в резервата и ги помоли да се свържат със самолета по радиото. После се върна при Дилан и остана да бди край Джейсън. Въпреки тъмния загар на лицето Брад можеше да види, че синът му е по-скоро сив. Дилан каза, че от два дни не е идвал в съзнание.

На хората в резервата бяха необходими цели шест часа, за да открият самолета по радиото. Изпратиха едно момче с джип да му съобщи, че в единадесет вечерта трябва да бъдат на летището. Ако можеха да закарат ранените мъже дотам, щяха да ги превозят до болницата в Лукулу. Брад помогна да натоварят двама от ранените в джипа заедно с роднините им. А за Джейсън нае камион, като внимателно го положи на едно одеяло и го качи отзад в каросерията. Дилан остана коленичил до него, а баща им се настани на предната седалка. На летището се бе събрала доста разнородна тълпа, когато самолетът пристигна, макар и с два часа закъснение.

Отне им почти час, докато настанят всички. Малко след това излетяха. Самолетът кацна на едно открито място, върху терен, който пилотът познаваше. Там ги чакаше линейка. Някой се бе обадил предварително по радиото. Линейката направи три курса до болницата, за да пренесе ранените, а Брад плати на пилота и тръгна заедно с Джейсън и Дилан. След като стигнаха в болницата, в сърцето му разцъфтя надежда, че синът му е в сигурни ръце. По-голямата част от персонала на болницата бяха англичани, имаше един новозеландски и един австралийски лекар. Стана му ясно защо Джейсън искаше да учи медицина и да се върне в страна като тази. Тук отчаяно се нуждаеха от помощ, а един лекар можеше много да помогне. Ако оживееше сега, разбира се.

След като го прегледа, докторът съобщи на Брад и Дилан, че Джейсън има нараняване на главата от средна степен, оток и течност в мозъка. Единственият начин да му се помогне, е да се източи течността. При нормални условия това не било сложна операция, но в места като това дори наместването на една счупена ръка било опасна интервенция. Брад им даде разрешение и след секунди Джейсън бе отведен в операционната. Двамата с Дилан седнаха, като си разменяха тихо по някоя дума и гледаха хората, които влизаха и излизаха. Чакаха. Денят им се стори безкраен.

Слънцето залезе, а новини за Джейсън все още нямаше. Часове по-късно им съобщиха, че процедурата е минала успешно, младежът все още е жив, но в състоянието му няма видима промяна. Не знаеха повече, когато слънцето изгря отново.

Двамата се редуваха край леглото на Джейсън, но той не помръдваше и не идваше в съзнание. Не излязоха от болницата цели три дни. Брад се чувстваше изморен и мръсен. Не бе сменил дрехите си, не беше се бръснал, нито къпал, но не можеше да остави сина си нито за минута. Ядяха онова, което сестрите им носеха.

На третия ден той осъзна, че Пам няма да дойде. Изобщо. Отначало смяташе, че е отишла направо в резервата, но нямаше как да се увери. Помоли някой от персонала да се свърже по радиото и от резервата отговориха, че не е пристигнала. Не знаеха нищо повече. Беше невъзможно да й се обади от мястото, където се намираха.

На четвъртия ден Джейсън леко простена, отвори очи и им се усмихна, сетне въздъхна и отново потъна в сън. За един ужасяващ миг Брад помисли, че синът му е умрял, стисна ръката на Дилан и загледа с диви очи. Но сестрата ги успокои, че пациентът е излязъл от комата и сега спи нормално. Беше се измъкнал от ноктите на смъртта. Щеше да живее.

Брад и Дилан излязоха навън, крещяха, плакаха и се смяха, викаха и пяха. Това беше най-прекрасният ден в живота им.

— Миришеш на умрял плъх — рече с усмивка Дилан на баща си, когато седнаха навън, след като се уталожи буйната им радост от избавлението на Джейсън. Някой им донесе парче твърдо сирене и комат хляб. Болницата беше примитивна и бедна до крайност, зле снабдена, но медицинският персонал бе съставен от истински професионалисти. Те спасиха живота на Джейсън.

— И ти не миришеш по-хубаво — ухили се на сина си Брад.

След като провери още веднъж състоянието на Джейсън, Брад помоли сестрата за съдействие и тя ги заведе до един душ навън. Тъй като носеше чантата със себе си, даде на сина си част от своите дрехи. Поне щяха да бъдат чисти. Когато се върнаха при Джейсън, той се бе събудил и се опитваше да говори, а лекарят бе много доволен.

— Имаш корава глава, момко — каза новозеландецът, усмихвайки се. — Беше ударен много лошо.

Брад го дръпна встрани и научи, че оздравяването на момчето било истинско чудо. От всички пострадали в катастрофата Джейсън бил най-лошо ранен и с най-голяма опасност за живота.

По-късно Брад попита дали има телефон, за да се обади в Щатите, при което всички се разсмяха. Единствената възможност бе да позвъни в пощата в Нгулвана, откъдето някой да се свърже по радиото с резервата и да помоли да открият майката на Джейсън в Щатите.

Мина цял ден, преди да получи отговор. Бяха използвали сложна обиколна връзка, за да се обадят на Пам в Сан Франциско, и тя с облекчение научи, че синът й е „окей“. За Брад стана ясно, че изобщо не е напускала града. Зачуди се какво ли означава за нея това „окей“. Жена му нямаше никаква представа през какво бяха минали, какво бяха преживели. Според него тя нямаше никакво извинение за това, че не дойде. Без значение, че мразеше страните от третия свят или Африка, в която бе преди два месеца, Пам трябваше да бъде тук. Не каза нищо на синовете си, но осъзна, че никога няма да й прости. Дори да не бе в състояние да помогне с нещо, тя беше длъжна да бъде до децата си и до съпруга си в този момент.

На следващия ден използва същата обиколна връзка, за да се обади на Фейт в Ню Йорк и да й съобщи, че Джейсън е жив, както и да й благодари за молитвите. Не се съмняваше, че промяната в състоянието на сина му се дължеше точно на нейните молитви, и ужасно съжаляваше, че не може да й се обади лично и да говори с нея. Но докато беше тук, нямаше друг начин.

След три дни сестрата ги уведоми, че майката на Джейсън е изпратила съобщение за тях. Не можела да дойде, но била щастлива, че всичко е наред. Щели да се видят, когато се приберат в Щатите. Точно това съобщение преобърна всичко в Брад. За нея нямаше никакво извинение, че не пристигна, освен ако самата не бе изпаднала в кома. Не го спомена пред Дилан, но в този ден бракът му умря. Казаха на Джейсън, че майка му е много заета в Сан Франциско, пък и за нея е прекалено сложно да стигне дотук. Младежът не попита нищо. Дилан видя по лицето на баща си как се чувства и се опита да го успокои, доколкото можеше.

— Сигурно щеше да й бъде много тежко тук — рече момчето, за да извини Пам.

Брад само кимна. Не му оставаше нищо друго. Бяха прекарали двадесет и пет години заедно и той винаги бе смятал, че когато се случи нещастие, човекът, за който си женен, би трябвало да е до теб. Дори ако през другото време не проявяваха много любов и грижа един за друг. Но ако не можеш да разчиташ на човека до теб, когато наистина е важно, тогава става ясно, че подобен брак е напълно безсмислен. Брад вече знаеше това. Пам не само не му беше жена, оказа се, че не е и приятел. Откритието го натъжи, но разочарованието от нея като човек бе толкова огромно, че дори не искаше да й се обади. Нямаше какво повече да й каже.

Лекарят прецени, че Джейсън трябва да остане в болницата около месец, и осигури две легла за Брад и Дилан. Двамата седяха всеки ден при болния, а вечер отиваха да се разходят по хлад. Всеки ден при изгрев-слънце Брад правеше дълги разходки сам. Никога не бе виждал по-красиво място, а сега му изглеждаше дори още по-красиво, защото Джейсън не бе умрял тук, макар че за малко щеше да го загуби. Сякаш се беше родил отново. Брад се чувстваше така, като че собственият му дух се бе преродил. Неочаквано бе се изпълнил с надежда и живот, с обещание за бъдеще. Чудото бе докоснало не само Джейсън, бе преобразило и тримата. Никога нямаше да забравят това време.

Когато се връщаше след всяка своя сутрешна разходка, Брад откриваше, че мисли и благодари на Бог не само за децата си, но и за Фейт. Копнееше тя да бъде тук с него, да види красотата на природата. Сигурно щеше да оцени великолепието, което ги заобикаляше. И щеше да разбере какво означава то за него.

След месец отведоха Джейсън обратно в Калабо. Той бе уморен и бледен, пък и доста бе отслабнал. Все още бе прекалено изтощен, за да пътува, но лекарят смяташе, че след няколко седмици почивка в резервата и подходяща силна храна ще може да понесе дългото пътешествие до дома. Три седмици след като го върнаха от болницата в резервата, Джейсън каза, че се чувства достатъчно силен да издържи пътуването. Главоболието, което го мъчеше от седмици, най-сетне бе преминало.

Когато напуснаха резервата и тръгнаха на дългото пътуване към дома, всички бяха силно развълнувани. Брад отиде до пощата и на два пъти се опита да се обади на Фейт. Чака с часове за външна международна линия и накрая се отказа. Нямаше начин да я получи. Изобщо не се опита да се свърже с Пам. Имаше прекалено много и важни неща да й казва, за да й звъни по лоша линия от далечна Африка.

Връщането също им отне два дни, със смяна на два полета, за да стигнат до Лондон, където Брад бе уредил да останат в хотела. Бяха минали два месеца откакто тръгна от Америка. Преди да продължат към къщи, искаше Джейсън да си почине и да отидат на лекар в Лондон. За голяма радост и учудване на всички се оказа, че момчето е в чудесно здраве. Те описаха инцидента, процедурата, която го спаси, показаха енцефалограмите, рентгеновите снимки и цялата документация, която носеха със себе си. Лондонският специалист бе изненадан, според него момчето бе имало невероятен късмет. Можело е да умре от удара, който бе получило. Нямаше опасност от дълготрайни поражения, макар че трябваше да бъде внимателен през следващите месеци. Джейсън се съгласи със слаба усмивка. Чувстваше се така, сякаш е бил прегазен от влак.

Когато се прибраха в „Кларидж“, той се обади на майка си и плака, докато говори с нея. След това Дилан й разказа всичко и подаде телефона на баща си. Брад помоли Пам да изчака и отиде в другата стая. Не искаше децата да слушат разговора им. Вече дори не й беше сърдит. Не повиши глас, не я обвини в нищо. Не искаше да слуша извиненията, които бе сигурен, че е приготвила.

— Слава богу, че той е добре — рече Пам. Беше нервна.

— Какво очакваш да ти кажа, Пам? — Имаше хиляди жестоки обвинения и обиди, които можеше да хвърли в лицето й. Но за него ситуацията бе далеч по-сериозна от размяна на обвинения и обиди. Това би имало някакъв смисъл, ако все още държеше на тази жена. Но той вече не държеше на нея. Постъпката й бе последната капка, която преля чашата.

— Съжалявам… Не успях да го направя, Брад. Бях много заета тук.

Според Брад извинение от рода на „не успях“ можеше да бъде казано, когато не отидеш на вечерно парти или балет, но не и когато синът ти умира на друг континент.

— Опитах се, но когато имах възможност да тръгна, той вече беше добре.

— Той все още не е добре, Пам. И няма да бъде месеци наред.

— Знаеш какво имам предвид — прекъсна го тя. — Че няма да умре.

— Това за теб е достатъчно, така ли?

— Не знам, Брад… може би просто бях уплашена… Ненавиждам това място… то ме ужасява и освен това знаеш, че никога не съм била особено добра с болни деца. Изнервям се — отвърна искрено тя, но без капчица разкаяние или угризения на съвестта.

— Той умираше, Пам. На два пъти реших, че вече няма да го бъде, че си е отишъл. — Брад никога нямаше да забрави тези моменти, нито пък Дилан щеше да го стори. — Най-лошото от всичко е, че през останалата част от живота си той ще знае, че майка му не дава и пукната пара за него. Не си помръдна и малкото пръстче да дойдеш, когато детето ти имаше най-голяма нужда от теб. А това чувство е ужасно. Горкото ни дете, ще му бъде трудно да живее с него. За мен не говорим. Но ти си негова майка, за бога, ще останеш такава винаги. — Дори ако предпочетеше да не бъде повече негова жена.

— Съжалявам — рече накрая тя. — Мисля, че ще ме разбере.

— Ако те разбере, значи си голяма щастливка. На негово място аз нямаше да ти простя. Но дори и да го направи, как мислиш, че ще се чувства?

— О, я стига! Не бъди толкова драматичен! За бога! Ти нали беше там? — Това беше най-неуместното нещо, което можеше да каже. То го ядоса и той реши да приключи разговора. Нямаше смисъл да говори с нея.

— Да, бях там. Но ти не беше. Мисля, че това обяснява всичко.

— Как е той? Как изглежда? — попита все пак загрижено тя. Явно не бе способна на повече.

— Като пребит с тръби. Но мисля, че е щастлив, защото е жив. Ще си бъдем вкъщи след няколко дни.

— Брад! — Тя сякаш долови нещо в гласа му, което я разтревожи. Звучеше абсолютно чуждо и безизразно. — А ти добре ли си?

— Не се безпокой за мен — твърдо и кратко отговори той. — Джейсън е жив, това е важното. Ще се видим, като се върна. — Гласът му беше леден.

Пам затвори телефона и се намръщи. Не бе заминала не защото не я бе грижа за сина им. Просто не искаше да отиде. Почувства се леко виновна, но тя винаги мислеше първо и само за себе си и какво я устройва. Винаги бе правила така.

След като приключи разговора с Пам, Брад се обади на Фейт. С голямо разочарование откри, че не си е вкъщи. Късно същата нощ, след като Джейсън легна да спи, а Дилан излезе да се види с приятели, той отново позвъни. За него това обаждане беше много важно.

— Брад? — Беше зашеметена, когато го чу, сякаш се връщаше от оня свят, от света на мъртвите. Беше отсъствал цели седем седмици. Сега бе средата на юли. Не бяха говорили от май. — Как е Джейсън?

— Удивително добре. Липсваш ми, Фред. — Почувства как цялото напрежение изтича от него, така му въздействаше гласът й.

— Ще се оправи ли? — Беше се молила безспирно, по два пъти на ден ходеше на литургия.

— Да, добре е! — Той се засмя за пръв път от много време. Почти се просълзи — толкова бе щастлив, че говори с нея. — Ако покривът на камбанарията на някоя църква ще пада върху главата ти, най-добре е това да стане, докато си млад.

— Толкова много се тревожих за него. За всички вас. — В негово отсъствие беше взела решение. Щом научеше, че синът му е жив и здрав, повече нямаше да говори с него. Това решение бе болезнено, но сцената на летището, когато го изпрати за Африка, показа, че вече не може да се бори с любовта. — Как е Дилан?

— Истински герой. Прекарахме изключителни моменти заедно. Това бе невероятно преживяване за мен и за тях. Лекарите казаха, че само чудо е спасило Джейсън. Затова мисля, че го дължим на теб. На теб и твоите молитви.

Фейт се засмя, беше дълбоко трогната.

— Почти скъсах броеницата, която ми подари.

— Сигурен съм. — Колко хубаво бе да слуша гласа й.

— А как е Пам? Как понесе пътуването този път? — Тя нямаше представа как са се развили събитията и не знаеше, че Пам въобще не бе пътувала за Африка.

— Тя не дойде — отвърна кратко той.

Но Фейт и без думи разбра всичко. Познаваше го достатъчно добре. Много неща се бяха променили в Африка.

— Разбирам. Сигурно много те е заболяло.

— Всичко е наред. Най-лошото бе, че не можех да ти се обадя. При теб как са нещата?

— Добре. Нищо особено в сравнение с онова, което ти си преживял. С Алекс постигнахме споразумение за къщата. Той ми позволи да я запазя.

— О, много щедро от негова страна!

— Мисля, че се е почувствал виновен, защото съвсем скоро — през октомври, ще се жени.

— Би трябвало да се чувства виновен.

— Кога се връщаш в Сан Франциско? — Беше странно да говори така с него, особено след като взе окончателно решение. Но сега беше още по-сигурна в правилността му, защото можеше да долови чувствата в гласа му и да разпознае, че са същите, каквито и тя изпитваше към него.

— След два дни. Не искам да натоварвам прекалено Джейсън. Пътуването е дълго и уморително. Той се нуждае от почивка. Ще ти се обадя утре. — Беше изтощен до краен предел и се нуждаеше от хубав сън. От истинско легло. А онова, което искаше да й каже, можеше да почака.

— Пожелавам ви приятен полет. — Когато се обадеше на другия ден, тя нямаше намерение да си бъде вкъщи. Щеше да включи телефона на секретар. После щеше да му изпрати писмо в Сан Франциско. И нищо нямаше да промени решението й. Знаеше, че постъпва правилно, и за двамата. Тя не беше Алекс. Нито Лесли. Нямаше да позволи Брад да изневери на жена си, нито щеше да предизвика развод, без значение колко нещастен казваше той, че е. Това беше въпрос на уважение към всички и към себе си. Беше говорила дълго със свещеника и накрая бе открила правилния път. Единственият избор, който можеше да направи. Заради доброто на всички.

Брад се хвърли изтощен в леглото и заспа, сънувайки Фейт, както се случваше вече от седмици наред. А в Ню Йорк Фейт отиде на църква и запали една свещ, като помоли Бог да й даде сили. Защото, когато чу гласа му, разбра колко трудно ще й бъде да доведе решението си докрай.