Даниел Стийл
Съпруга на конци (15)

15.

През цялата нощ Фейт се въртя в кревата, докато накрая се унесе към четири и се събуди в шест. Стана и видя слънцето да изгрява. Беше прекрасен слънчев ден. Вече не се чувстваше толкова зле. Но не й излизаше от ума мисълта, че Алекс и жената с дългата черна коса бяха спали в нейното легло. Не беше сигурна дали отново ще бъде в състояние да легне в него.

В седем си поръча каничка черно кафе и облече пуловер и джинси. В седем и половина излезе и отиде на литургията в „Свети Йоан Кръстител“ на Лексингтън авеню. Държеше броеницата на Брад в ръце, но изобщо не можеше да се концентрира върху молитвите. Просто коленичи и се загледа безсмислено в пространството. Когато литургията свърши, се върна в хотела. Не знаеше какво да прави през целия ден.

Не можеше да се върне вкъщи преди четири-пет, а се страхуваше да излезе да се разходи или да напусне хотела, защото можеше да налети на тях.

Брад се обади, когато стана от сън, при нея вече бе единадесет. Той се тревожеше за нея, но гласът й прозвуча спокойно. Каза, че ще действа според обстоятелствата. Просто трябваше да види как ще се чувства и да вземе решение в момента. Брад се съгласи.

— Само не се дразни каквото и да ти каже — напомни й и за пръв път Фейт се усмихна.

— Няма. Обещавам.

— Обади ми се, когато можеш.

Щеше да играе тенис с един приятел и бе обещал да излезе с Пам. Тя искаше нова стереоуредба за хола и той се съгласи да отиде с нея да огледат по магазините. Но носеше мобилния си телефон и каза на Фейт да му позвъни на него, ако се обади вкъщи и го няма. Не се интересуваше въобще какви щяха да бъдат коментарите на Пам. Беше съвсем лесно да й обясни положението, но нямаше никакво намерение да го прави. Не бе извършил нищо, за което да се чувства виновен.

Приятелството им бе абсолютно чисто и напълно невинно. За разлика от приятелите на Пам. Помисли си, че жена му може би ще изпита съчувствие и съжаление към Фейт, ако научи историята. Тя не обичаше мъжете да се възползват от жените си или да ги мамят и вероятно щеше да я посъветва да напусне Алекс, а може би щеше да я научи как да го цапардоса право между очите, което и заслужаваше, при това по-добре, отколкото би го сторил Брад.

През целия ден Фейт се размотаваше из стаята в хотела и в пет часа помоли пиколото да изнесе чантите й, а портиера да й повика такси. Имаше прекалено много багаж, за да върви пеша до къщата си. Стигна дотам и с трепереща ръка пъхна ключа в ключалката. Лампата в коридора светеше, но от Алекс нямаше и следа. Предположи, че е горе. Остави чантите си в коридора и бавно се качи в тяхната стая. Леглото беше оправено и всичко изглеждаше непокътнато. Помисли си, че сигурно сам е оправил леглото. Зачуди се дали се е сетил да смени чаршафите, но не провери. Той седеше на любимия си стол край камината и четеше. Беше олицетворение на самата невинност. Дори не вдигна очи да я погледне, когато тя застана пред него. За миг Фейт почувства как я обземат погнуса, гняв и болка, толкова силни, че щяха да я повалят. Трябваше да се насили, за да преглътне сълзите, които напираха в очите й.

— Закъсня — рече той, без да я погледне.

Фейт не можеше да повярва на ушите си. Какви нерви имаше този човек! Не му отговори, докато най-накрая той вдигна очи към нея. Не беше помръднала, откакто бе влязла в стаята.

— Как мина пътуването?

Фейт не отговори, а зададе своя въпрос.

— А как мина твоята седмица? — Алекс не можеше да прочете нищо по лицето й, нито тя по неговото.

— Дълга. Трудна. Имахме много работа.

— Хубаво — рече тя и седна срещу него. И в този миг осъзна, че няма да може да играе и да се прави, че не знае нищо. Трябваше да му каже истината, и то веднага.

— Какво прави във Вашингтон? — Забелязваше нещо в очите й, но не можеше да определи какво. Затова продължи да говори, опитвайки се да разбере какво става.

— А ти какво прави в Ню Йорк?

— Казах ти вече — отвърна ядосано и раздразнено Алекс. — Работих. Какво мислиш, че съм правил? — Беше готов да се върне към книгата си, но застина, когато чу думите й.

— Знам ли. Аз се върнах вчера, Алекс. Свършихме по-рано.

— Какво искаш да кажеш? Как така си се върнала вчера? — Изглеждаше стреснат. Но не показа никаква следа от вина.

— Майката на преподавателката ни се разболя и тя се върна в Ню Йорк, а също и някои от нас. Прибрах се в два часа следобед. Спрях да купя продукти от магазина, мислех да приготвя нещо, което обичаш, и се прибрах вкъщи. Нали знаеш… нещо като приятна изненада… Кой беше спал в леглото ми? Която и да е тя, има много големи крака, дълга черна коса и носи прашки.

Лицето му пребледня, но не каза нито дума доста време.

— Къде си била от вчера следобед? — попита обвинително той, опитвайки се да обърне всичко срещу нея. Но Брад я бе предупредил, така че бе подготвена. Нямаше да се хване на въдицата му.

— Отидох в „Карлайл“ веднага след като установих какво си правил тук. Помислих си, че ще спестя неудобството и на двама ни, като не правя сцени пред нея. Какво става, Алекс? Коя е тя? От колко време продължава това? Откога спиш с нея? — Очите й не се откъсваха от неговите, той не беше виждал жена си такава.

— Това не е възможно. — Ако можеше да отрече съществуването на непознатата жена, помисли си Фейт, би го направил, без да се колебае. Но този път нямаше начин, след всичко, което бе видяла. — Ако не беше ходила на екскурзия, ако не беше се правила на ученичка, ако не бе тръгнала на училище, това нямаше да се случи.

Боже мой! Държеше се точно така, както бе предсказал Брад! Опитваше се да обвини нея за подлостта, която сам бе извършил.

— Означава ли това, че когато заминаваш в командировка, очакваш да се чукам с други мъже и смяташ, че грешката е твоя? Това е едно и също.

— Не ставай смешна! Аз трябва да работя, за да печеля пари, за да ви храня! С какво ще живеем! А ти не биваше да ходиш на училище.

— И смяташ, че това ти дава право да ми изневеряваш? Да ме мамиш? Виж ти, наистина интересен начин на разсъждение.

— Предупредих те, че ще поемеш риск, когато тръгна да се учиш.

— Не знаех, че изневярата е рискът, който си имал пред вид. Май играем с високи залози, нали? — Беше много ядосана, но все още не знаеше какво точно иска от него, нито какво ще излезе от цялата работа. Алекс все още се опитваше да я обвини за случилото се. Стана от стола и тръгна нервно из стаята.

— За всичко си виновна ти, Фейт!

Не можеше да повярва на ушите си. Каква наглост! Нямаше дори сянка от съжаление или вина, за извинение да не говорим.

— Ако не бе такава проклета глупачка и толкова голям инат, ако не настояваше така упорито да следваш отново, това никога нямаше да се случи. Ти захвърли брака ни през прозореца в деня, в който се записа да учиш.

— Не, не е така. — Сякаш бяла пелена се спусна пред очите й. Направо не можеше да го гледа, затова отвърна очи от него. — Ти провали всичко, когато доведе тази кучка в леглото ми. Как смееш да постъпваш по този начин?

— А ти как смееш да ми говориш така? Няма да търпя повече, Фейт! — Опитваше се да извърти нещата в своя полза.

— Ти ли няма да търпиш? Какво мислиш, че почувствах, когато се прибрах вкъщи и намерих бельото й в моето легло, а косата й в моята мивка? — Нямаше какво да отговори, но Фейт не бе подготвена за онова, което последва. Алекс нямаше намерение да я остави да спечели.

— Изнасям се оттук — заяви и отиде в банята, като тресна вратата.

Можеше да го чуе как блъска и трополи в гардероба, а след двадесет минути, докато тя седеше на стола като вцепенена, излезе с един куфар. Фейт не го спря. Не можеше дори да измисли какво да каже.

— Къде отиваш? — Изглеждаше отчаяна. Сякаш кошмарен сън се превръщаше в реалност. Неочаквано си помисли дали наистина всичко не беше по нейна вина? Дали грешката не беше нейна? Дали не е била прекалено неотстъпчива? Може би наистина бе виновна, че бе упорствала да учи в университета. Вече не знаеше кое е правилното и кое не.

— Ще отида на хотел. Можеш да ми се обадиш в офиса, ако искаш да говориш с мен. — На устата й беше да му каже, че адвокатите й ще го направят, но реши да не дърпа спусъка заради смешната амбиция последната дума да бъде нейна. Дори не знаеше дали се нуждае от адвокат и не посмя да попита той има ли такъв.

— Обичаш ли я, Алекс? — промълви тъжно. Всъщност не искаше да чуе отговора, но трябваше да го знае.

— Това не е твоя работа! — отсече злобно Алекс. Нямаше никакво намерение да я помоли за прошка, не и след като го обвини.

— Мисля, че имам право да знам. Коя е тя? — Гласът й бе много по-спокоен. Имаше доста неща, които трябваше да научи.

— Ти загуби правата си в този брак, Фейт, когато захвърли семейството ни са бунището и отиде да учиш. — Този аргумент беше най-смешното нещо, което някой можеше да измисли, и дори Фейт го осъзнаваше. Алекс беше сприхав, кавгаджийски настроен, неразумен и жесток.

— Да не искаш да кажеш, че ми изневеряваш за пръв път и причината за всичко съм аз?

— Нищо не казвам. Ще разбереш, когато реша какво искам да правя.

Беше невероятно! Той я заплашваше. Опитваше се да обърне нещата, да обвини нея. И си отиваше. Тя беше виновната, това трябваше да й бъде ясно!

Фейт не каза нито дума, когато той слезе по стълбите, блъскайки куфара в стената, и след миг тя чу как външната врата се затвори с трясък. Не знаеше повече, отколкото когато се прибра вчера. Но бе видяла достатъчно в своята собствена спалня, на своето собствено легло. Мъжът й очевидно не желаеше да й даде обяснение.

Тя обиколи къщата като насън. Беше объркана, вцепенена. Половин час по-късно се обади на Брад.

— Какво става, Фред? — попита съчувствено той.

Гласът й не звучеше добре, но поне този път не плачеше. Обаче говореше съвсем тихо.

— Той си отиде.

— Какво? Шегуваш ли се?

— Каза, че аз съм виновна за всичко, защото съм тръгнала да уча, и не било моя работа коя е жената или какво означава за него.

— Казах ли ти, че ще те обвини! — Беше отгатнал линията на поведение, но не бе очаквал Алекс да си вземе багажа и да си тръгне. Господи! Бе се скрил в ъгъла като страхлив плъх и това бе единствената защита, която бе успял да измисли и приложи. Да избяга, да се измъкне, да се покрие. Чиста проба подлец! Постъпката му беше гнусна и безхарактерна, но говореше много. — Ще ми се да ти кажа, че ще се чувстваш по-добре без него, но съм сигурен, че точно в момента не е така.

— Бяхме женени цели двадесет и шест години. Започвам да се чудя дали изобщо съм го познавала. Знаела ли съм някога кой е?

— Вероятно е така, Фред. Нещата се променят. Невинаги можем да забележим промените, а понякога не искаме да ги видим.

Наистина беше прав. Алекс бе затворил вратата към нея още преди години. Но тя бе избрала да не обръща внимание на това и да продължи да живее постарому. Но рано или късно онова, на което не обръщаш внимание, ще почука на вратата ти. И тогава щеш, не щеш трябва да се срещнеш и пребориш с него.

— Какво да кажа на децата?

— Защо трябва да им казваш нещо, поне през следващите няколко дни? Може да не знаят за известно време. Безсмислено е да им съобщаваш, а и той вероятно няма да го направи. Нека да оставим прахта да се слегне. Може да се върне, когато се успокои. Може да види нещата под друг ъгъл, от друга гледна точка и положението да не му хареса особено. Възможно е просто да се върне тихомълком, ако не го сметне за прекалено голямо унижение.

— Мислиш ли, че ще го направи? — Гласът й бе изпълнен с надежда, която едва не разби сърцето му. Не искаше тази жена да се погребва жива с мъж, който я третираше като вещ. Дори само заради паметта на Джак Брад искаше нещо по-добро за нея. Тя заслужаваше много повече от онова, което й даваше Алекс.

— Не знам, може би. Просто се опитай да се успокоиш. Разумно е утре сутринта да се обадиш на адвокат. Ще се опитам да намеря някой добър в Ню Йорк. Ще се обадя на приятели, които се занимават с брачни дела, и ще видя кого ще ми препоръчат. Съжалявам, Фред. Ти не заслужаваш това. Грешката изобщо не е твоя. Надявам се, че го знаеш.

— Не съм сигурна в какво да вярвам. — Не можеше да определи и как се чувства. Струваше й се, че е умряла.

Тази нощ тя отиде в стаята на Зоуи. Не можеше да понесе мисълта да спи в същото легло, независимо дали чаршафите са сменени или не. Брад отново се обади, за да провери как е, макар да бе късно през нощта, а Пам направи злостен коментар, когато вдигна телефона. Отдавна не беше го виждала толкова разстроен. От времето, когато децата им бяха сериозно болни.

— Какво става? — попита, тъкмо се бе прибрала от вечеря с приятели. Той си бе останал вкъщи с извинението, че има работа. Но Пам го познаваше достатъчно добре и й беше ясно, че не иска да бъде в нейната и на приятелите й компания.

— Просто един приятел е изпаднал в беда.

— Трябва да е много зле, щом изглеждаш така. Познавам ли го?

— Не. Брачни проблеми. — Пам се зачуди дали не става дума за Фейт, но реши да не разпитва повече. Брад изглеждаше прекалено разстроен. А тя бе достатъчно умна, така че престана да му досажда с въпросите си.

На другия ден около обяд Брад й изпрати имейл с името и телефона на един адвокат в Ню Йорк. Фейт му се обади и остави съобщение, а когато той й позвъни, с голямо облекчение говори с него. Обясни му какво се е случило. Адвокатът я попита дали желае да наеме частен детектив, за да открият коя е жената. За голяма своя изненада тя се съгласи.

През следващите няколко дни имаше чувството, че плува под вода. Ходеше на лекции, говореше с Брад, но всичко бе някак замъглено и глухо. Алекс не се обади нито веднъж. Адвокатът позвъни в петък. Самоличността на жената бе разкрита. Беше двадесет и седем годишна, разведена, с едно дете и работеше като рецепционистка в същата инвестиционна фирма, където и Алекс. Според секретарките във фирмата преди година се преместила от Атланта в Ню Йорк и имала връзка с Алекс от десет месеца. Десет месеца! Значи нямаше нищо общо с нейното учене! Той я бе мамил почти цяла година. Докато слушаше адвоката, Фейт се почувства зле.

Уговори си среща с него в офиса му през следващата седмица, но все още нямаше представа какво да прави. Не бе решила дали трябва да се разведе с мъжа си, или да го помоли да се върне. Не бяха говорили цяла седмица. Дори не знаеше колко сериозни са отношенията му с това момиче. И тъй като се чудеше какво да прави, взе, че се обади на Алекс в офиса му. Той прие обаждането. Фейт се страхуваше, че няма да го направи, но когато чу гласа му, с изненада установи, че звучи дори доволно.

— Искаш ли да поговорим? — предложи Фейт, опитвайки се да не бъде толкова сърдита, колкото всъщност бе в светлината на последните разкрития. Наученото от адвоката тази сутрин направо разби сърцето й. Но отговорът на Алекс я довърши.

— Няма за какво — заяви той и при тези думи сълзите отново напълниха очите й. Беше плакала цялата седмица. Чувстваше се почти по същия начин, както след смъртта на Джак, че дори и по-зле. В известен смисъл това, което се случваше, също беше смърт. Беше загуба на доверие, на надежди, мечти, вяра и може би на целия й брак.

— Не може просто да избягваме случилото се, Алекс. Трябва поне да поговорим.

— Нямам какво да ти кажа — отвърна хладно той, сякаш наистина вярваше, че тя е виновна.

Фейт си пое дъх и направи една стъпка, която щеше да ужаси Брад и Зоуи. Но само това можеше да измисли в този момент. Само това успя да направи. Изправена пред лицето на неговите безкрайни упреци и критики, винаги бе чувствала, че трябва да направи усилие и саможертва, без значение дали е честно или не спрямо нея, дали е оправдано или не. Отново я преследваше детството й, отново се опитваше да бъде добро момиче.

— А ако напусна училище? — Това вече бе най-голямата, най-мъчителната жертва, която можеше да направи, но тя искаше да спаси брака си. Според нея не можеше другояче, трябваше поне да опита. Ако ученето бе съсипало отношенията им, значи нямаше друг избор. Щеше да се откаже. Не искаше да плати висшето си образование и адвокатската си титла с двадесет и шест годишен брак.

— Вече е прекалено късно — гласеше отговорът, който я задуши, и тя почувства как стаята започва да се върти.

— Ти сериозно ли говориш? Да не смяташ да се ожениш за това момиче? — Нямаше друга причина, която да обясни неговото нежелание да се върне. Фейт бе добра съпруга. Единствената й грешка бе, щом той настояваше, че е грешка, желанието й да се върне да учи. Но ето че бе готова да се откаже и от него!

— Не, не е заради момичето. А заради теб.

— Защо? Какво съм направила? — Сълзите се стичаха по лицето й и Фейт по никакъв начин не можеше да ги спре.

— Нашият брак е мъртъв от години. И аз се чувствам мъртъв, когато съм с теб. — Усещаше думите му като камшик през лицето си, като физически удари, толкова бяха безмилостни и жестоки. — Вече съм на петдесет и две. Искам да живея по-приятен живот. Нашият приключи. Децата пораснаха, повече нямат нужда от нас. Ти искаш да учиш право. А аз искам да живея. — Говореше уверено, сякаш го бе планирал много отдавна. Всичко бе обмислено и тя бе попаднала право в капана, заложен, когато пожела да се върне в университета да учи. Думите разкъсваха сърцето й на късове. Беше готова да остане с него от вярност и уважение към брака им. А той искаше втори шанс, но без нея.

— Не съм знаела, че се чувстваш така — възкликна шокирана Фейт.

— Е, сега вече знаеш. И двамата заслужаваме повече от онова, което имаме. — Беше прав, но Фейт никога не се бе опитвала да сграбчи нещо повече от живота за негова сметка. Имаше намерението да остане с него независимо колко трудно щеше да й бъде. Той обаче не проявяваше подобна лоялност към нея. — Вече се обадих на адвоката си. Най-добре и ти си намери някой. — Тя не му каза, че вече го е направила. Цялата тази катастрофа се развиваше със свръхзвукова скорост, и ако не друго, искаше поне да забави малко темпото.

Според нея той допускаше колосална грешка, която бе непоправима.

— Какво ще кажем на момичетата? — Можеше да си представи как ще извърти нещата. Щеше да представи всичко като нейна грешка, щеше да я очерни и да прехвърли цялата вина върху нея. А тя не искаше да разкрива мръсната му жалка история пред децата. Беше прекалено унизително, макар че щеше да обясни всичко. Освен това беше сигурна, че също като баща си Ели ще обвини нея.

— Все ще измислим нещо — отговори Алекс. — Наеми си адвокат, Фейт. Искам развод.

— О, господи! — Не можеше да повярва, че чува тези думи. — Как можеш да постъпиш така, Алекс? Нима нашият брак не означава нищо за теб?

— Не повече, отколкото за теб, когато реши, че ще престанеш да бъдеш моя жена и ще ставаш адвокат.

— Но защо сравняваш тези неща? Това не е честно! — Неочаквано пред очите й просветна и тя разбра с какво момичето с прашките бе привлекателно за него. Беше с двадесет и три години по-млада от него и работеше като обикновена рецепционистка. Нямаше професия, нито амбиции за кариера. Той можеше да я контролира, а по отношение на Фейт бе загубил тази възможност. Точно това бе — не можеше да й прости.

— Нямам намерение да се оправдавам, нито да ти обяснявам каквото и да било. Ти сама си си виновна. — Част от нея му вярваше, а друга част искаше да крещи, че това не е истина, че не е честно. След миг той затвори. Дори не й каза къде е отседнал и тя се зачуди дали всъщност не живееше при любовницата си. Вече всичко беше възможно. Фейт имаше чувството, че за една седмица целият свят се е сгромолясал около нея. Не беше й останало нищо от предишния живот.

Тя тихо плачеше, когато чу вратата да се отваря и затваря. Подскочи, защото не знаеше кой може да е, докато не чу гласа на Зоуи.

— Мамо! Здрасти! Вкъщи съм си! — Беше решила да ги изненада и сега Фейт се чудеше какво да прави. Не знаеше как да обясни отсъствието на баща й, а не бе готова да й каже за развода. Все още сама не бе успяла да преглътне тази мисъл.

Бързо избърса очите си и забърза към коридора с широка усмивка. Но погледът й бе налудничав, косата — разрошена, и имаше издайнически следи от сълзи, а под очите — дълбоки тъмни кръгове от безсънието, което я мъчеше цяла седмица.

— Здрасти, мамо — поздрави Зоуи, като остави чантата си на пода, но след като я огледа, попита разтревожено: — Болна ли си?

— Пипнах някакъв стомашен грип и цяла седмица повръщам и се чувствам зле.

— Много лошо — отвърна загрижено момичето. — Струва ми се, че си и настинала.

— Така е — побърза да се съгласи Фейт. Бе наистина толкова зле, колкото изглеждаше. А да крие от Зоуи през целия уикенд, щеше да бъде истинска агония, но от друга страна се чувстваше облекчена, че детето й е тук. Имаше на кого да се опре, имаше нещо реално, което да пипне. Целият й живот вече изглеждаше нереален.

— Къде е татко? — попита Зоуи, като отвори хладилника. В него нямаше почти нищо. Фейт бе спряла да яде от седмица. Не пазаруваше, не готвеше.

— Извън града. Във Флорида. — Това бе първото място, което й дойде наум и Зоуи кимна. Обяснението бе приемливо, тя бе свикнала баща й често да го няма.

— Трябва да купим продукти. Извинявай, че не се обадих. Мислех, че ще ти бъде приятно да те изненадам, мамо. Не знаех, че си болна.

Фейт се обърна с усмивка.

— Ще се оправя.

Зоуи кимна и престана да задава въпроси, докато не видя нощницата на майка си в своята спалня и леглото си неоправено.

— Кой е спал в стаята ми? — попита тя, докато гледаше разхвърляното легло.

— Аз. Не исках да заразя баща ти с моя грип, затова се преместих тук. Извинявай, скъпа, веднага ще го оправя.

— Нали каза, че татко го няма? — попита вече подозрително Зоуи. Беше й ясно, че нещо не е наред вкъщи и се чудеше дали родителите й не са се скарали.

— Така е. Замина днес. Щях да се преместя в моята стая тази вечер. — Но голямата жълта стая, тапицирана с кретон на цветя, сега й изглеждаше като дяволска дупка. Не можеше да си представи, че ще спи в нея.

— Как може да те остави през уикенда? — Това бе доста необичайно за него.

— Опасяваше се, че няма да стигне навреме. Очакват голяма снежна буря в Чикаго в края на седмицата. А той има много важна среща, затова отиде по-рано, искаше да е сигурен.

— Мамо. — Зоуи седна на края на леглото си и притегли майка си до себе си. Откакто бе родена, не беше я виждала такава, толкова объркана и разстроена. Дори и когато вуйчо Джак загина в самолетната катастрофа. Тогава Зоуи бе на петнадесет и си го спомняше много добре. Майка й изглеждаше потънала в пълно отчаяние. — Ти каза, че е отишъл във Флорида, не в Чикаго. Какво става? Кажи ми!

— Нищо — настоя Фейт и заплака. Бе преминала през ада в ужасна седмица и повече нямаше нерви, не издържаше. А изобщо не искаше да казва истината на Зоуи.

— Кажи ми, мамо! Къде е татко?

Знаеше, че трябва да отговори нещо правдоподобно, макар и не цялата истина.

— Скарахме се. Нищо особено. Просто съм разстроена. Това е всичко. Нищо особено. — Но личеше колко й е тежко, а и съзнаваше, че трябва да каже истината на дъщеря си, или поне част от нея. — Добре де, не беше малка, а голяма кавга. Много, много голяма — призна Фейт и издуха носа си, а Зоуи я прегърна здраво през раменете. Симпатиите й винаги бяха на страната на майка й.

— Колко голяма?

— Много. Той се изнесе от къщи.

— Какво? Как така се изнесе? — извика шокирана Зоуи. Добре бе направила, че се прибра. Майка й бе изпаднала в голяма беда и имаше нужда от нея. — Напусна къщата?

— Да. — Повече нямаше сили да се бори със сълзите.

— Но защо?

— Прекалено е сложно за обяснение. Всъщност не исках да ти казвам. Трябва да ми вярваш.

— Отново ли те обвинява?

— Разбира се — проплака Фейт и избърса носа си. — Кого друг може да обвини? Със сигурност не и себе си.

— Ще се върне ли?

Фейт понечи да отговори „да“ по инерция, но неочаквано спря и поклати глава, като отново заплака.

— По дяволите! Няма да се върне? Сигурна ли си? — Зоуи вече бе напълно втрещена.

— Току-що ми съобщи по телефона, че иска развод. — Неочаквано Зоуи от нейна дъщеря се превърна в най-добрия й приятел. Но се страхуваше да я товари с мъката си, макар че момичето изглеждаше много по-силно от майка си.

— Кога се случи това?

— Преди седмица. Съжалявам, че…

— Ама че копеле! Мръсник! — Това потвърждаваше всичко, което бе мислила за баща си през годините. После погледна майка си. — Ели знае ли?

— Никой не знае. Говорих с него преди половин час. Той се изнесе в събота, а току-що ми съобщи, че иска развод. Каза, че имал право да живее по-добре, а докато бил женен за мен, се чувствал мъртъв.

— Ама че мръсотия! Пълно лайно!

— Не говори така за баща си!

— Защо? Той е точно такъв. Кога смяташе да ни кажеш?

— Не знам. Просто седя тук цяла седмица и се опитвам да преглътна новината. Само плача.

— Да, виждам. Бедната ми мама. Съжалявам. Радвам се, че се върнах у дома. Дори не знам защо го направих. Просто ми липсваше тази седмица.

— И ти на мен — отвърна Фейт.

Двете жени се прегърнаха и заплакаха безпомощно. А когато Зоуи се съвзе, сложи майка си да легне в леглото. Сетне слезе долу и направи малко супа и бъркани яйца. Беше разтърсена до дъното на душата си от новините, но не бе съкрушена като Фейт. Сега трябваше да се погрижи за майка си.

Занесе яденето горе, накара я да яде и после легна при нея. Прегърнати, гледаха телевизия. А когато същата вечер се обади Брад, Фейт му каза, че Зоуи е тук, и той се успокои, че не е сама. Уведоми го също какво иска Алекс, което силно го ядоса.

— Какъв кучи син! — рече с погнуса той.

Фейт изчака Зоуи да излезе от стаята, за да измие зъбите си, и му прошепна какво бе научила за онова момиче и че Алекс ходел с нея почти от една година.

— Виж ти! Това се казва новина! Знам, че в момента не мислиш така, но може би всичко е за хубаво, Фред. Ти никога нямаше да го оставиш, а той щеше напълно да разбие живота ти.

Но това бяха цели двадесет и шест години! Изтрити само за една седмица. Без значение колко труден и лишен от топлота щеше да е бракът й, тя не можеше да си представи живота си без него.

— Не искам да те притеснявам, след като си със Зоуи. Ще ти се обадя утре. Сега поспи.

— Ще се опитам. — Зоуи й бе казала да спи в нейното легло и Фейт си отдъхна с облекчение. Нямаше сили да отиде в своята спалня.

— Кой беше? — попита дъщеря й, когато се върна от банята. Имаше чувството, че трябва да се грижи за майка си като за болно дете.

— Брад Патерсън.

— Оня с броеницата? — Фейт кимна. Все още бе тъжна, но Зоуи се усмихна. — Може би ще се ожениш за него, а?

— Престани, моля ти се! Не ставай глупава! Той ми е като брат, всъщност наистина е такъв! И освен това е женен. А аз все още съм омъжена за баща ти. — Но и двете знаеха, че това няма да е за дълго. Фейт не можеше да го проумее, докато лежеше будна до дъщеря си в леглото през тази нощ. Накрая потъна в дълбок сън, изпълнен с безпокойство и тревога.