Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (7)

Мис Лил

Всеки, който е надарен с музикалните качества и доверчивия нрав на Армстронг, без да е „вътре“ в политиката и задкулисните игри на шоубизнеса, привлича съветници, които ще желаят да го насочат професионално. До този момент Оливър („За мен винаги е бил фантастичен човек“ — казва веднъж Луис) го е напътствувал, окуражавал и му е помагал. Армстронг винаги е искал да разчита на някого като на баща и Папа Джо изпълнява тази роля по време на неговото юношество и началото на двайсетте му години. Сега, когато Луис е на път да открие себе си, идва редът на друг. Както става ясно, този друг не приема образа на баща, а на момиче на годините на Армстронг — Лилиан Хардин, завършила музика във Фиския университет. Лил от Мемфис, Тенеси, навлиза в джаза след 1917 г., когато тя и семейството й се преместват в Чикаго и започва да работи за „Делта джазмен“ в „Дриймленд“ на 35-а улица.

Преди да попадне под благотворното влияние на Лил, Луис се труди щастливо и плодотворно дълго време в „Гардънс“. „Зеленото момче от провинцията“ започва да се отраква, не само като учи от идола си, но и като се приспособява към живота на големия град. В този период той има неочаквано посещение. Майка му, уведомена, че е болен и безкрайно отчаян, събира най-необходимите си вещи и два вързопа, пита тук и там и, без да губи време, идва да види с очите си на какъв хал е синът й.

„Една вечер както бяхме на подиума и се готвехме за началото на програмата (с удоволствие си спомня Луис), с пуснати прожектори и всички в очакване, изведнъж — какво да видим — една позната фигура: Господи, Мейан, която се промъкваше между масите и покрай келнерите към мене. Тя мина устремена през дансинга, без да сваля поглед от мен. Джо каза: «О, ето мама идва». Не вярвах на очите си.

Някой, който беше идвал в Чикаго й казал, че съм зле с работата, провесил нос и плача — пълна лъжа, но мама се втурнала да ме търси. Тя ми каза: «Сине, научих, че много си закъсал, и трябваше да дойда да те видя». Естествено, аз я уверих, че съм добре, че съм щастлив с този бенд, Папа Джо й посвети едно парче и продължихме да свирим.“

Относно внезапното появяване на майка му в „Линкълн Гардънс“ Армстронг казва на Бари Уланов: „Като видя каква хубава работа имам и колко съм здрав и закръглен, тя се разплака. През цялата вечер стоя с нас на подиума, а ние свирихме разсеяно и с грешки, толкова бяхме щастливи“.

Когато взема влака за Чикаго, Мери Ан Армстронг има намерение да прекара там само няколко дни, но Луис толкова й се радва, че я кара да остане.

„Намерих й апартамент на «Сейнт Лоуренс» и 45-а улица, купих й хубави дрехи и всичко, от което имаше нужда. За мен беше удоволствие. На Мейан й харесваше в Чикаго, но започна да тъгува за дома. Един ден реши да се върне в Нови Орлеан и ми каза: «Мойта църква ме чака». Не можех да я задържам. Тя се върна у дома си, след известно време се разболя тежко и я загубих. Разбира се, аз се радвам, че имах възможността да направя нещо за нея, преди да си отиде.“

Не са известни точните данни на тези събития. Гофин пише, че Лил е била в бенда, когато мама Армстронг посещава града, което ще рече есента на 1922 г. или по-късно. Лил категорично опровергава това: „Не бяхме женени, когато майка му го е посетила, фактически с Оливър още свиреше Бърта Гонзалес“. Не е документирано кога точно Лил постъпва в бенда. „В края на лятото“ — смятат Уолтър Алън и Брайън Ръст.

Мейан умира след доста време, както става ясно от думите на Лил: „Майката на Луис се разболя по-късно. Аз отидох до Нови Орлеан, за да я доведа при нас в Чикаго. Тя почина в къщата на «Ист 44 Стрийт», където аз все още живея — къщата, която купихме с Луис през 1925 г.“. В книгата си „Суингирай тази музика“ Луис отбелязва: „Майка ми умря много млада, малко след четиридесетте“. Разбира се, по това време той вече се грижи за новата си жена.

Мис Хардин не е непозната за Луис, нито той за нея, преди тя да поеме пианото на Бърта Гонзалес. Папа Джо се е погрижил за това. Той изпраща нейни снимки в Нови Орлеан, а Луис отговаря да й предадат, че я харесва, което предизвиква женското й любопитство.

„Накрая, докато работех в «Дриймленд», Джо доведе Луис, за да се запознае с мен. От всички колеги бях чувала какъв добър музикант бил Малкия Луис — така му викаха. Когато го доведоха, се оказа, че «Литъл» Луи е 102 килограма.“

Естествено пианистката е изненадана. Във възпоменателно писмо до „Даун бийт“ за броя „50 години с Армстронг“ тя казва, че същата вечер Луис не останал дълго в кабарето и не свирил. Ако е свирил, тя несъмнено би обърнала внимание. По това време тя няма „никакви романтични намерения“. От своя страна Луис си спомня това будно цветнокожо момиче и малко се бои от срещата си с нея след посланието „кажи на мис Лил, че я харесвам“. Въпреки всичко той отива с Оливър и одобрява всичко, което чува на пианото — вижда, че може да се разчита на Лил.

В интервю по телевизията Лил говори шеговито за ръста на Луис. „Как така му викате «Малък Луис», след като е толкова голям?“, пита тя другите музиканти. „Ами върти се покрай нас от малък“ — отговарят те.

„Не ми направи никакво впечатление — казва тя, — бях разочарована. 102 килограма. Нищо не харесах в него. Не ми харесваше как се облича, как говори, въобще — нищо. Дори бях много възмутена. Когато се качи на подиума, не знам дали е редно да го разказвам, аз имах навика, нали знаете… момичетата носеха чорапите си на ластици, и когато сядах да свиря, навивах чорапите си под коляното заради кръвообращението. Първото нещо, което Луис съзря, беше коляното ми. Той продължаваше да гледа и аз си казах: Този човек е намислил нещо“.

Те не се виждат един-два месеца, преди тя да се премести в бенда на Оливър в „Линкълн Гардънс“. Тогава едно изказване на Оливър събужда у нея интерес към новодошлия.

„Една вечер той ми каза: «Знаеш ли, този Луис е толкова добър, аз никога няма да бъда като него… Докато свири втори тромпет при мен, няма да ме изпревари. Аз ще продължавам да бъда кралят.» Аз отвърнах: «О, така ли?». Това нищо не ми говореше, защото и Луис нищо не означаваше за мен. Започнах да се вслушвам, за да видя дали има някаква разлика, но не намерих такава, защото те свиреха солата заедно — Луис се водеше по Оливър… наистина не можех да разбера.“

До края на февруари бендът остава в „Гардънс“ и после тръгва на турне в Средния Запад. Те правят първите си записи в студията на „Стар пиано къмпани“ в Ричмонд, Индиана, с етикета на „Дженет“. На 6 април 1923 г. се изрязва матрицата на деветте исторически записа: Just Gone, Canal Street Blues, Mandy Lee Blues, I’m Going Away To Wear You Off My Mind, Chimes Blues, Weather Bird Rag, Dipper mouth Blues, Froggie Moore и Shake Rag.

Всичките композиции са интересни, а три са оригинални оркестрови пиеси от Оливър. Те са добре познати и заучени от музикантите. Но, както казва барабанистът Бейби Додс, момчетата са се притеснили в непознатата обстановка на студиото. Това се отнася и за ръководителя: „Джо не правеше изключение от останалите“. Но не и за дамата: „Единственият човек, който свиреше гладко, беше Лил Армстронг. Тя се чувствуваше спокойно и свободно“. Вероятно тази самоувереност е резултат на дългата й школовка, преди да срещне Луис. Тя е несъмнено забележителна, способна свободно да чете и пише музика, да помага в аранжиментите и да композира хубави мелодии, а освен това свири „адекватен“ джаз на пиано във „фор бийт“, което рядко се среща по това време.

Лилиан още не е мисис Армстронг, но ако е имала подобно намерение, то е вероятно стимулирано от това, което забелязва на първия сеанс от записите.

„Тръбите трябваше да се открояват и докато нагласяваха баланса, Джо и Луис както винаги стояха един до друг, но от Джо не се чуваше никакъв звук, чуваше се само Луис. Тогава казаха: «Трябва да направим нещо» и преместиха Луис в ъгъла пет метра по-назад… той изглеждаше тъжен, мислеше си, че е лошо да го отделят от бенда. Аз го погледнах и му се усмихнах, за да му покажа, че всичко е наред. И си казах: «Щом трябва да го слагат толкова далече, за да се чува Джо, значи наистина е по-добър». Тогава се убедих.“

Инстинктът на Луис е верен, тъй като в новоорлеанския бенд трябва да свирят един до друг, за да постигнат единодействие. Луис потвърждава описанието на Лил: „За да видите колко по-силно свирех от Джо, докато той надуваше тръбата пред микрофона, аз стоях отзад до вратата“, но добавя, че Оливър не е в първа младост (той е към 38-годишен), когато се правят тези записи.

Като слушаме днес тези първи записи, ние съзнаваме, че Армстронг би могъл да се чува малко по-добре. В следващи записи участието му в ансамбловото музициране се чува по-ясно.

Може би се премества по-напред или пък свири по-силно, а може би, както веднъж Лил предположи, просто насочва звука, както един актьор би направил с гласа си, за да го чуят във всички части на залата.

Аз (М. Дж.) няма да се заемам да изследвам записите поотделно; те са описани на друго място в книгата. А „Ранен джаз“ на Гънтър Шулър, „Майстори на джаза от Нови Орлеан“ на Мартин Уилямс, „Блестящи тромпети“ на Руди Блеш, „Музика в новооткритата земя“ на Уилфрид Мелър и „Анатомия на джаза“ от Лерой Острански също съдържат добри критични изследвания. Още през 1942 г. Хю Панасие в книгата си „Истинският джаз“ проницателно описва записите на Оливър:

„Удивителни в тези интерпретации са съвършеният баланс, който музикантите постигат в импровизацията и фиоритурите, и мелодичната яснота, преобладаващи от началото докрай. Чуйте например божествения Canal Street Blues…

Има ли нещо по-вълнуващо от песента на двата тромпета, обогатена контрапунктично от кларинета на Додс.“ Не всички са на това мнение. Критиката в „Джаз мюзик“ от 1943 г. казва следното:

„Въпреки че бендът на Оливър не е първата новоорлеанска група, която използува два корнета, ние намираме, че те нарушават съвършения баланс на «класическата» инструментация. Удвояването на силата на тенора поставя пред кларинета задача, за чието изпълнение той няма звукови възможности… Тъй като можем да съдим за бенда само от записите му, ни се струва, че прибавянето на втори корнет е по-скоро в негов минус. Въпросът става още по-сложен, когато се касае за корнети с различна сила.“

Това донякъде е вярно. Отчетливата линия на взаимодействие между трите съставки в новоорлеанския ансамбъл може да се изгуби, ако удвоим мелодията. На практика от голямо значение са свободата, която водещите музиканти биха си позволили и тяхната квалификация, тъй като е необходим тънък усет на хармония и за многобройните ритмични и мелодични нюанси на новоорлеанския стил. Армстронг и Оливър са изключително добре подготвени и гореспоменатата критика отделя място за няколко похвални бележки на изкусното съчетаване на корнетните линии.

„Действително е изненадващо да открием как един артист с феноменалната виртуозност на Армстронг изпълнява второстепенна роля с такъв явен успех. Тази способност да подчини личния си плам на изискванията на педантичното изпълнение е забележителна дарба у човек, притежаващ толкова силна артистична индивидуалност. Когато ги чува за пръв път, слушателят е склонен да пренебрегне приноса на младия корнетист. По-задълбоченото прослушване обаче изважда наяве редица моменти, чието изящество се дължи в немалка степен на корнета на Армстронг.“

По-нататък, във връзка с Mandy Lee Blues (само по име блус), след като се споменава за мелодичността му, пише:

„По общоприетия маниер корнетите излагат темата в първия хорус… Вторият хорус се въвежда без встъпление и тук двата корнета започват да обогатяват мелодичната линия. В импровизаторски дух ритмичната секция подчертава основната пулсация. Тук виждаме и Армстронг, втори корнет. С изключителна точност той противопоставя на Оливър своя тон и вибрато и със същата прецизност премерва своите акценти. Слушайки това изпълнение, ние започваме да разбираме удивлението, което тези импровизирани дуети са предизвикали у публиката по онова време.“

Този критик преди тридесетина години по необходимост базира преценките си върху записи, предимно дублажи, със съмнителна вярност на възпроизвеждането.

Това води до известно подценяване на личния принос на Оливър като музикант и ръководител на бенда. Той е човекът, който налага своя вкус и чувство за ред върху музиката на „Криол бенд“. В днешни дни можем да се ползуваме от по-доброкачествени преиздания, но тъй като никога не сме чували бенда лично, представата ни за истинското му звучене ще остане непълна. Сеансите за запис са нервни, балансът — несъвършен, записващата техника — елементарна, а когато минава влак по близката ж.п. линия, записването се преустановява. Освен това изборът и продължителността на всяка пиеса до голяма степен се определя от изискванията на хората в „Дженет“. Изненадващо е колко много неувяхващо хубава музика се е прокраднала по каналите на тези стари шел-лакови плочи.

През 1923 г. бендът продължава да записва за „Дженет“, „OKeh“, „Колумбия“ и „Парамаунт“. Тези плочи не само ни показват особената гладкост и съгласуваност на ансамбъла, но и ни дават повечето от данните, които имаме за Армстронг като 22 — 23-годишен тромпетист. В студиото той пристига вече като оперен музикант — колко добър, не можем да кажем със сигурност, понеже е възможно артистичността му да е била спъвана, а неговият звук във всеки случай е регистриран неадекватно от акустичните записи. Обаче няма никакво колебание в добре изпълнените партии за втори корнет и нищо неуверено в различните сола, когато могат да се чуят добре. Въпреки обвинението към Оливър, че отказва да даде изява на Луис, ние чуваме първото му записано соло в четвъртата тема на Chimes Blues. То не е внушителен пример за импровизация, защото Луис звучи така, като че ли следва нотирани вариации. Оливър репетира музиката си взискателно и повечето пасажи са подготвени варианти, изпълнявани по памет. Независимо от това дебютът на Луис на запис показва уверен ритмичен характер и тонална тежест, които безпогрешно сочат, че с корнета си има работа Луис Армстронг.

На 5 февруари 1924 г. Луис Армстронг и Лил Хардин се оженват. Луис се е развел с Дейзи и вече няколко месеца излиза с Лил. „В момента, в който музикантите разбраха, че се срещаме, те почти престанаха да ни говорят — спомня си Лил. Не им харесваше, защото знаеха, че ще скроя нещо.“ Лил работи усилено с Луис върху четене на нотен текст. В „Даун бийт“ тя открива: „Мислех, че най-добре ще бъде да се отдели от Джо. Насърчавах го да се развива, единствено от това имаше нужда. Той беше човек, който преди всичко нямаше достатъчно вяра в себе си“. Лил не е единствената, която смята, че Луис превъзхожда Оливър по звучност, идеи и техника. Спомените на музикантите изобилствуват с подобни мнения. Когато става дума за „Криол джаз бенд“, Томи Брукинс казва:

„Трябваше да чакаме Джо Оливър да се разболее, за да добием истинска представа за таланта на Луис… повярвайте ми, той наистина показваше на присъствуващите всичко, на което беше способен, всичките си трикове и след всяка песен получаваше шумни аплодисменти. Луис ни изглеждаше много по-мощен. В сравнение с младия и вече удивителен Луис, Оливъровият стил скоро започна да ни се вижда малко овехтял.“

Престън Джексън смята, че на Луис не се предоставя достатъчно възможност за изява. „Джо рядко даваше централно място на Луис, знаейки, че Луис може да го бие. Следователно Луис никога нямаше да стане толкова известен, ако беше продължил като втори тромпет при Джо.“ Бъстър Бейли пояснява, че изтъкван или не, Луис скоро става сензация. Как успя Луис така да развълнува Чикаго? От една страна — изпълнението, а също и с идеите и „хъса“ си. По това време Армстронг е поне равен на Оливър, ако не и по-добър като изпълнител; но Кинг Джо прави много от нещата пръв. Той е главният образец за Луис. Освен това по думите на Бърнет Джеймс: „В ред значими отношения той е бащата на тромпетното свирене в джаза“.

Недостатъците на някогашните записи, които възпрепятствуват реалната оценка на способностите на Луис, пречат също и за пълната, справедлива оценка на Оливър. От записите можем да чуем какво и как Оливър смята за подходящо да се свири. Знаем, че избраният от него материал и темпо за изпълнение са изключителни, както и че неговите фрази суингират добре, но трудно можем да изразим категорично мнение за силата и красотата на тона му или степента на неговия талант като солист. Извън студията Оливър свири сола, стилово различни от тези, които можем да чуем на издадените му двадесет плочи с „Криол джаз бенд“. Той се слави с тези, в които кара тръбата си, както се изразява Мът Кеъри, да звучи като празнично сборище на канарчета. Мът е подтикнат да използува чашки и кофички за сордина от Джо Оливър — „най-оригиналният тромпетист, когото някога съм познавал“. Той се възхищава извънредно много както от Оливър, така и от Армстронг и може вещо да ги сравнява помежду им и с останалите пионери от Кресънт Сити. Помолен в интервю да назове най-великият тромпетист в джаза, той отговаря, че не може да става и въпрос… Луис.

„Разбирате ли, той се стремеше да изсвири всяка пиеса образно, да покаже какво означава… Спомням си веднъж, когато Луис дойде в «Линкълн парк» в Нови Орлеан да слуша «Кид Ори бенд».

Аз свирех тромпет там и му отстъпих стола си. По това време бях «Кралят на блуса» в Нови Орлеан, но онзи ден, когато Луис свири, аз чух по-истински блус, отколкото през целия си живот… Винаги съм му се възхищавал. Признавам също Фреди Кепард и Джо Оливър, те бяха великолепни момчета, но никой не може да се сравнява с Луис. Не, Луис беше една миля пред всички.“

След като изброява някои достойнства на Армстронг, че свири парчетата, както ги чувствува в сърцето си, свири ги така, както би ги изпял, и обратно — насища и заковава всеки тон — Кеъри продължава:

„Няма нищо необикновено в тръбата на Луис. Той прилага апликатура, каквато иска да изсвири, и няма случайности в тоновете, които се изливат… Луис застана начело на всички тромпетисти по света. Джо и Фреди си правеха парчетата. Бог знае, и двамата бяха добри, но, по дяволите, те никога не можеха да се мерят с Луис… По едно време Фреди Кепард беше превзел целия Нови Орлеан. Да, той беше кралят и носеше короната. Тогава дойде Луис и унищожи цялата тумба. Бъди Петит беше момче с идеи като Луис, но алкохолът го съсипа. Никога не е бил толкова могъщ, колкото Луис, макар че имаше хрумвания и усет. И не свиреше високи тонове.“

Говорейки за плочите на Оливър, Кеъри ги обединява в следното изявление:

„Една плоча не съм чул, която да се доближава до тона на Джо на живо. Не знам каква е причината, но да ви кажа истината, понякога не вярвам, че на тези плочи свири Джо. Никога не ми е звучало като Джо.“

Има един човек, който не е казвал, че Армстронг може да надсвири Кинг Оливър. Това е малкият Луис, неизменен в своя възторг и уважение към човека, когото сам той определя като творец, изпълнител с неограничени идеи, който оказва влияние върху редица музиканти и не получава заслуженото признание в „регистрите на историята на джаза“. От няколко страни съветват Армстронг още преди сватбата му с Лил (но по-настойчиво след това) да поеме своя път. Той намира този съвет за болезнен. Благодарение на непоколебимата му преданост, той остава да учи тактиката на играта от Кинг, никога не го надсвирва, нито се налага, освен ако не му е възложено, като задълбочава разбирането си за основната контролирана свобода на новоорлеанския език.

Въпреки че Луис е дълбоко повлиян от Лил, той се противопоставя на натиска й да напусне Оливър. Лил предполага, че Оливър го е повикал донякъде от егоистични подбуди. (Той вървеше надолу, иначе защо ще го вика?). Луис парира това обвинение, като казва, че той не гледа на нещата така. „Той все още свиреше както преди и аз винаги оставах отдолу“. По друг повод той пише, че и двамата — Лил и Оливър са работили с него. Той казва, че отначало Джо го е държал настрана „и момчетата не разбираха защо, но аз предполагах, че Кинг знае какво прави“. Луис се аргументира съвсем уместно с това, че Оливър „винаги твърдеше, че в мен има нещо особено и това привлече вниманието на Лил Хардин“. Лил кара Луис да репетира с нея, да упражнява класически пиеси, да свири църковни рецитали и да мисли за стилистична и професионална самостоятелност. „Тя не искаше да копирам Джо, искаше да свиря така, както аз го чувствувам“ — казва Луис. Лил казва: „Той опита някои от солата на Джо, но те звучаха другояче. Джо винаги свиреше със сордина, а Луис открито и ясно“. „Тя ми каза, че мога да свиря по-добре от Джо и трябва да ми се даде възможност да свиря на първия стол“ — казва Луис.

Малко след венчавката в чикагския „Сити хол“, бендът на Оливър тръгва на турне из Пенсилвания, Охайо, Уисконсин и Мичиган. Настъпили са промени в състава: Бил Джонсън е напуснал преди известно време, а Дътри и братята Додс си отиват в края на 1923 г., според мълвата след караници с Оливър за пари и за това, че вика „външни“ хора за записи. Някои твърдят, че Дътри и братята Додс са били недоволни от това, че не дава възможност на Луис да блесне. Обяснението на Луис е, че просто Кинг е искал да тръгне с бенда на път „за страшно добри пари“, а половината отказали, защото предпочитали да останат в града.

Лил е на друго мнение по въпроса за парите. Тя твърди, че Джо Оливър получавал по 95 долара на човек за оркестъра си, а им давал по 75. „Джони и Бейби заплашваха, че ще го бият.“ С години се разказва историята как Кинг Оливър ходел на репетиции с голям пистолет в джоба. Това не е изключено, тъй като пистолетите са нещо обикновено в неспокойните квартали, където, по думите на Ал Капоне, „никой не е застрахован“. Ако версията на Лил е вярна, то може да се разбере носенето на оръжие. Един от братята Додс вероятно също е бил въоръжен. Тя си спомня, че Оливър всяка вечер като идвал на работа, носел пистолета си в калъфа на корнета. Не е чудно, че обидените членове напускат, но не и Армстронг — „винаги луд по Джо“, както казва Лил. Той се съгласява да остане и затова остава и Лил. На онези, които напускат, лесно се намират заместници, защото Кинг все още може да набира музиканти сред най-добрите.

Бендът се променя и от други фактори. Управителката на „Гардънс“ изисква от Оливър да използува саксофони „като бенда от отсрещната страна на улицата“. Саксофонистите, които той довежда в края на 1923 г., са Руди Джексън и Бъстър Бейли, и двамата от съперническото „Сънсет кафе“. Джексън твърди обаче, че докато свирили в „Линкълн Гардънс“ рядко употребявали саксофона си.

Като добър новоорлеанец, Оливър предпочита кларинета, но щом като дамата иска саксофони, ще ги има.

И така, Джексън и Бейли взимат участие в североизточното турне, когато именно се опитват да надминат Джо и Луис в дуетното надбягване. Според спомените на Джексън това значително разтърсва Кинг и той им нарежда да престанат. В интервю през 1947 г. кларнетистът споделя: „Той беше ръководителят и ако искаше кларинетите да свирят заедно брейкове, той им казваше кога“. Лил и двамата саксофонисти чувствуват, че Луис си пропилява времето с Джо и „при всеки удобен случай“ му намекват за това, но Луис не отстъпва. Интересно, Джексън не подкрепя схващането, че Оливър е държал Луис настрана. Точно обратното, той твърди, че когато имали участия, Кинг предоставял голяма част от водещите партии на Луис и често слизал от подиума, поверявайки ръководството на втория си корнетист.

Армстронг участвува с малко танцуване, евентуално с някой вокал. „Тогава правех комедийни танци: подхлъзвам се, все едно ще падна и ще се ударя.“ Както казва Руди Джексън, пеенето и хуморът, както и свиренето му се харесват на тълпата. Не след дълго предлагат Луис да води бенда и това съвсем естествено разстройва Оливър. Въпреки че много обича Луис, на Джо не е приятна мисълта, че той привлича толкова внимание, но, прехвърлил изпълнителския си апогей, нищо не може да направи. Джексън казва, че понякога се оказва, че не искат да ангажират бенда, ако Луис не е с него. Чувствителен към това настроение и в желанието си Джо да бъде доволен, по-младият човек умишлено намалява тона и стои в сянка.

Тогава нищо не се говори за напускането му, но когато се връщат от турнето, което същевременно е и сватбеното им пътешествие, Лил твърдо заявява на Армстронг, че няма желание съпругът й да е втори тромпетист. „Какво искаш да кажеш?“ — пита той. „Просто не искам да съм женена за втори тромпетист. Искам да си първи“ — отговаря тя. Армстронг търпеливо се опитва да й обясни: „Аз не мога да свиря първи тромпет. Джо свири първи“. Лил разказва как е приключил спора: Аз казах: „Затова трябва да се махнеш“. Той отговори: „Не мога да оставя мистър Джо. Мистър Джо ме повика и аз не мога да го оставя“. „Е, тогава или мистър Джо, или аз.“

Краят на първия ангажимент на Армстронг в Чикаго се вижда. През май и юни бендът свири извън града и във влака за Чикаго, на връщане от едно такова участие, Лил, Бейли и Джекеън (явно главните заговорници) издебват Луис сам и му говорят. Най-после го убеждават, че е в негова полза да се махне. След дълги спорове той се съгласява да потърси щастието си без Кинг, но е „страшно смутен“ от тази мисъл. Разбира се, той не иска да съобщи на Оливър лично и затова Джексън отива при Джо и го събужда с новината. Руди и другите очакват ръководителят на бенда да побеснее, но той я приема спокойно. Нещастието не е чуждо на Оливър и от тази година нататък той ще претърпява все по-големи беди.

Мисълта да загуби Малкия Луис трябва да е била поразяваща, но Джексън ни уверява, че Кинг просто е казал: „Знам, че Луис е по-добър от мен и се радвам, че толкова ме обичаше, за да остане досега“.

Краят на юни 1924 г. Армстронг напуска. Впечатлението, които повечето книги за джаза оставят, е, че той напуска Оливър и веднага се присъединява към оркестъра на Флечър Хендерсън в Ню Йорк. Лил разказва друго нещо в интервю с Джофри Хейдън.

„Луис ме попита: «Ти ме накара да се махна — сега какво искаш да правя?». Аз казах: «Просто върви и обиколи музикантите и разбери на кой му трябва първи тромпетист». Най-напред той отиде в «Сънсет». Там имаше доста светски бенд — на Сами Стюарт. Той отиде и го пита, а после ми каза, че Сам едва извърнал глава и му казал: «Не, никой не ми трябва», и Луис се върнал в къщи. Казах му утре пак да излезе и да отиде някъде другаде. «Не се притеснявай, скоро ще ти лижат петите.» Бях чула, че Оли Пауърс събира бенд за «Дриймленд» и Луис отиде при него и Оли му каза: «Да, хайде, сядай да свириш с нас». Луис свири, Оли го хареса и го нае. Когато се прибра и ми каза, аз отговорих: «Това е добре. Колко тромпетисти има?». «Само един.» Аз казах: «О, значи ще си първи». Луис отговори: «Момиче, ти наистина си луда». Но ходи на репетициите и дебютира с бенда и се представиха много добре. Защото когато Луис свири на тромпет сам, той свири каквото му идва отвътре.“

Мис Лил беше победила^[1].