Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (5)

Креолските братя

Произходът на фамилия Армстронг е неясен, следователно е излишно да предполагаме какво влияние са имали предците му върху неговия гений. Прабабата на Луис е израсла в робство — тя разказва за майка си, родена, когато Луизиана е още френска колония, т.е. преди огромната луизианска територия да премине към Испания след 1760 година. Луис също казва, че прадядо му и баба му са били роби. В дните на робството датите на раждане и смърт за черните се отбелязват, меко казано, небрежно. Семейства се разделят и преселват на различни места; вносът на роби в Америка е безразборен и несистемен. По време на френския и испанския колониален период в Луизиана докарват голям брой африканци от френските и испанските земи, както и от западния бряг на Африка. Тези различни влияния дават отражение върху музиката и танците на Луизиана и силно повлияват на естеството на джаза. Както видяхме, Армстронг смята, че прародителите му са попаднали в Америка от Златния бряг. Той се чувствува „чистокръвен“ негър. Известно е, че в неговия род няма френски или испански примеси, каквито се наблюдават в много от новоорлеанските джазови фамилии.

Нови Орлеан е пристанищен град и неизбежно става средище на противоречиви култури и раси. Той е известен както с престъпност и насилие, хазарт и проституция, така и със своята архитектура, търговия, музика и ежегодните паради на Марди Гра. Той е мястото, където могат да се купят всякакви развлечения от рода на наркотици, секс, храна и алкохол. Да употребим израза на Джели Роул Мортън — там „всички стоки за веселба“ очакват хората с пари. Моряци и туристи, сводници и комарджии, крадци и преуспяващи почтени граждани, всички влагат парите си и градът процъфтява. Голямата част от бедните жители на Нови Орлеан изкарват каквото могат, като се грижат за развлеченията на тези търсачи на удоволствия. В Дистрикт се намира работа и за джазмени и за цветни креолски момичета. Армстронг се ражда в бедно семейство, в един от най-мизерните квартали на града през 1900 г. Общоприетата дата е 4 юли, въпреки че преди време един изследовател предложи 7 април. Няма налично удостоверение за раждане, макар да се предполага, че е кръщаван в местна църква, но той е доволен, че „деня, в който съм се появил на този свят, майка ми го нарекла гърмящ Четвърти юли^[1] и затова ме нарекли гърмящото бебе“.

Подробности от детството на Армстронг трудно се намират или пък са забулени в мистерия и догадки, присъщи за ранната история на джаза. Цялото му име винаги е било под съмнение; оспорва се кога е започнал да се учи на корнет; датата, на която постъпва в поправително училище, не е установена; дори името на улицата, където е роден, е трудно да се определи. Действително справочната литература в повечето случаи греши. Луис подчертава в книги, статии и разговори, че е роден на „Джеймс Али“ — а не на „Джейн Али“, „както някои я наричат. Половината от книгите за джаза посочват «Джеймс Али», а останалата половина — «Джейн». Приготвяйки този материал, аз (М. Дж.) го попитах: «Луис, на „Джеймс Али“ №719 ли си роден?». Той отговори:

«Да, всъщност не знам номера, но мога със сигурност да кажа, че е „Джеймс Али“„. Радвам се, че научих точния адрес.“ „Това ли е къщата, където си живял с майка си известно време?“ „Да.“ „Али“, без значение първото име, е малка претъпкана уличка — „дълга, колкото от една пресечка до друга“ според Луис — която се намира между „Гравиър стрийт“ и „Пердидо стрийт“ в края на града.

Уличката е мръсна и опасна, целият район е заселен с необичайно висок процент гангстери, пияници, разбойници и леки жени по улиците. Къщата, в която Луис е роден, е дървена, едностайна постройка в задния двор, до която се стига по странична уличка. В двора има „голямо китайско кълбесто дърво“, както го нарича Луис. На снимка, правена много по-късно, се виждат обитаеми жилища, облицовани с дъски на ъгъла с „Пердидо“. Бъркотията се засилва още повече от един уличен надпис на телеграфен стълб: „Джейн Али“. Тук за кратко време е живял Луис с родителите и баба си. Не след дълго майка му и баща му се скарват и се разделят, а Луис остава с баба си Джоузефин Армстронг. Непрекъснатото преместване на Луис, баща му Уили и майка му Мейан (истинското й име е Мери Ан) са най-объркващи от всичко. Родителите на Луис остават достатъчно време заедно, за да им се роди момиче, Биатрис, позната като Мама Луси, две години след Луис. В „Суингирай тази музика“ Луис споменава, че Мейан завела него и сестра му да живеят при прабаба им в центъра на града, в така наречения „Търд Уорд“ („трети район“).

В неговата втора автобиография, „Сачмо — животът ми в Нови Орлеан“, тези подробности са други. Той казва, че е бил с баба си, когато Биатрис се е родила, и не я е виждал, докато навършил пет години. Явно не си спомня добре първите си години, но в едно е сигурен: че след като родителите му са се разделили, той не е виждал Уили Армстронг чак докато е „пораснал доста голям“. Уили, който почти цял живот е работил във фабрика за терпентин, близо до „Джеймс Али“, умира през 1933 г. Мейан е родена в Бют, Луизиана, и се премества в Нови Орлеан като дете. Тя била прислужничка в едно бяло семейство и се омъжила на петнайсет години. Бащата на Луис навярно е бил решителен човек с някои изключителни черти. Единственото загатване за това идва от обяснението на Луис за дългия му престой във фабриката за терпентин, където „той можеше да наема и да уволнява подчинените си цветнокожи“. Това предполага някакъв характер в тази сурова, враждебна среда. За съжаление никъде няма следа за музикалното наследство на Луис.

Луис е дарен с добро здраве, силен организъм и, разбира се, със зародиша на огромния артистичен талант. Съдбата е на негова страна по отношение на времето и мястото на раждане, но почти в нищо друго. Много от връстниците му имат предимството, че са израснали в семейства на музиканти, сред инструменти. На Алберт Николас, член на голямо семейство музиканти, още на дванайсет години подаряват кларинет и не след дълго той реди по бордюрите и се упражнява редом със Сидни Беше. Бащата на Едмънд Хол, член на „Онуърд Брас Бенд“, раздава кларинети на всяко от петте си деца, щом навършат определена възраст. Луис не е имал такива облаги. Образованието му е елементарно, а и родителите му са почти неграмотни. Парите не стигат за храна, камо ли за инструменти или други луксозни предмети. Често родителите му отсъствуват и по-голямата част от детството си Луис е при баба си (или по улиците), или в изправителния дом. Той преживява емоционалните катаклизми, семейните несгоди и други лишения с изумителна пластичност. Той е на мнение, че ранните мъки са корените на неговата увереност в себе си и решителност да преследва целите си. През 1970 г. Луис ни пише: „относно грамотността на баща ми, наистина никога не съм го виждал да пише. Всъщност не съм го виждал да върши почти нищо. Той напусна майка ми, когато Мама Луси и аз бяхме истински бебета. Майка можеше малко да чете и пише“.

Според Робърт Гофин в годините, в които фамилия Армстронг живее на „Джеймс Али“ това е най-долнопробното негърско гето в Нови Орлеан. Но музиката звучи непрестанно дори в бедните квартали. Малкият Луис си играе по незастроените площи или танцува и пее по улиците, като същевременно поема чутите маршове и фолклорни мелодии. Има и религиозна музика също. Това е град с много църкви и религии плюс магьосничеството, и както обикновено, бедните и невежите са най-набожни. Баба му и прабаба му се грижат Луис от малък да ходи на църква. „Предполагам, че така придобих похвата си в пеенето. Да, тази хубава музика я научих в църквата. Всяка музика, която има бийт, идва от същото място, от старите осветени църкви. Старата супа, подгрята.“ Той винаги е бил признателен на тази „свещена супа“ и се учудва каква почит имат тези наглед безбожни хора към „малката църква в квартала“. Говорейки за времето, когато Мейан се премества в нова къща, близо до кръстовището на „Либърти“ и „Пердидо“, Сач изтъква, че всички, от черковниците до хулиганите, се отнасят с голямо уважение към нея, въпреки преместването й в квартала, пълен с евтини проститутки, които не получаваха толкова пари на час, колкото проститутките в „Сторивил“.

Той добавя с обичайната си прямота: „Дали тя е бутала, не мога да кажа. Ако го е правила, го е държала настрана от мен“.

Луис обича и уважава Мейан и се вслушва в съветите й, когато може. Тя го предупреждава да не се бие и да не краде и той максимално отбягва тези изкушения, въпреки че средата, в която се движи, е доста буйна. Луис е много малък — „на четири или пет години още носех роклички“, когато го завеждат при Мейан и му позволяват да остане в къщата на „Брик Роу“, която е на 18 пресечки от родното му място. Въпреки че той обича баба си и се чувствува добре с нея, той си спомня, че никой не може да замени майка му. „Джеймс Али“ се руши все повече и въпреки че Луис оприличава „Брик Роу“ на мотел с „много циментени стаи под наем“, по-късно Гофин отбелязва, че това са замъци в сравнение с „бордеите“ на „Джеймс Али“, събаряни, щом се обезлюдят. Номер 719 го срутват през 1964 г. и ако на мястото й няма паметна плоча, то е срам за градоуредниците.

Изглежда, просто малшанс, че родната къща на Луис не е запазена. На времето едно съобщение гласи, че бараката на „Джейн Али“ № 2723 след „Саут Броуд стрийт“ я открил някакъв ентусиаст, тъкмо преди да я сравнят със земята. Той купил бараката за 50 долара и уведомил новоорлеанския „Музей на джаза“, който запланувал пренасянето й. За съжаление те не успели да се включат в срока, даден от фирмата, и къщата била изгорена. Размерите на тази къща били 7,50 м. на 8,00 м. и тя се състояла от една голяма стая, преградена с плоскости на две-три секции. Според описанията — „в ужасно състояние“.

Новият дом е странен свят за Луис, със салони, където се свири на пиано, зали за танцуване с вълнуващи рагтайм бендове. Именно там музиката наистина раздвижва въображението му, преобразява сърцето и мислите му, вероятно защото е отново с Мейан. „Бях изпълнен с трепет да я видя“, сподели той след петдесет години. „Когато тя каза, че ще ме вземе при себе си — това всъщност се бях надявал да чуя, тръгвайки от баба ми.“

В „Търд Уорд“, Луис започва да навлиза в джаза, като ходи след парадите, наднича във „Фънки Бът“ зала, слуша музика на погребения или пее на пристанището с приятели от махленската тумба.

„В онези дни му се викаше рагтайм музика. И когато имаше танци или градинско увеселение, шестчленен бенд заставаше отпред на тротоара и свиреше половин час хубав рагтайм. А ние, децата, стоим отсреща или танцуваме на улицата, докато се приберат вътре. Това беше единственият начин, по който ние, хлапетата, можехме да чуем такива велики музиканти като Бъди Болдън, Джо Корнет Оливър, мой идол, Бърк Корнет Джонсън, Фреди Корнет Кепард…

По този начин Луис се изпълва с музика. Това е времето на разцвета на джаза и той се влюбва в него, като че ли предусещайки бъдещето си. Както споделя в «Разказва Сачмо», той чувствува музиката в себе си и се потапя още по-дълбоко в нея, като от десетгодишен пее тенор в един уличен квартет.

Междувременно той се захваща с най-различни работи, за да помага на майка си «да свърже двата края» и посещава училището «Фикс», където казват, че бил много умен. Няма родово занятие, в което Луис да чиракува, а пък терпентинената фабрика, където по-късно работи неговият брат, не го привлича. От седемгодишна възраст продава вестници на улица «Св. Чарлс», а година-две по-късно е нает в търговията с въглища от фамилия Коновски.

Работата му е да пълни кофите с въглища и да ги продава, викайки «Каменни въглища, госпожи, пет цента кофата!». По това време той сформира квартета с Литъл Мак, Редхед Хепи Болтън и Биг Ноуз Сидни. След вечеря те излизат по ул. «Рампарт» през «Гравиър» към «Канал» и пеят суит, рагтайм и комедийни песни. Когато някой ни повикаше, ние изпявахме няколко песни и после минавахме с шапките. В края на вечерта си разделяхме печалбата и обикновено ни се падаха прилични пайове.“ Луис, горд, че печели пари, се втурва със свой „пай“ у дома при Мейан.

До този момент Луис вече е придобил няколко прякора. Единият е Гейтмаут, (Уста-порта), а другият Дипърмаут (Уста-черпак). Вторият обикновено се съкращава Дипър (Черпак), а заради малкия му ръст го наричат Литъл Дипър. Наричат го и Литъл Луи. Той изписва името си Louie (Луи), за да се различава от популярното американско произношение „Луис“. По-късно се прибавя и прякорът Сачълмаут (Уста-чанта). Съществува дългогодишно объркване по повод на имената му. Съставителите на критически и справочни трудове се разделят на три групи: едни приемат Луис Даниъл (Мартин Уилямс, Панасие, датският „Кой какъв е в джаза“^[2] и др.), други — Даниъл Луис (Шлеман, „Книга за джаза на «Ескуайър»“^[3], Федър и др.), а трети — просто Луис Армстронг. Самият Луис казва:

„По рождение съм Луис Армстронг. Даниъл дойде по-късно отнякъде. Като че ли падна от небето — не си спомням някога Мейан (Мери Ан) да ми е викала Даниъл. Всъщност не е чак толкова важно. Денят, в който пристигнах в Плимут, Англия, сутринта, когато слязох от кораба, Пърси Брукс се ръкува с мен и ми каза: «Хелоу, Сачмо». Не бях чувал това име преди. Сачелмаут — да.“ Толкова логично е това „Сачмово“ обяснение, че изглежда, е разумно да се приеме, въпреки че изследванията не го потвърждават. Пърси Метисън Брукс е редактор на „Мелъди Мейкър“, когато Армстронг пристига през юли 1932 г. Ако Пърси несъзнателно е измислил прякора, той или вестникът биха съобщили за това събитие. Такова съобщение няма и при внимателно разглеждане на архива на „ММ“ се вижда, че вестникът за първи път чува, че е прекръстил Луис, когато публикува неговия разказ. В изданията на „ММ“, предшествуващи посещението на Армстронг, псевдонимът не се споменава и въобще го няма отпечатан преди 1932 г. Августовският брой съобщава за присъствието на Луис в Англия и няколко пъти нарича тромпета му „Сач-Мо“.

От два-три записа става ясно, че Луис се обръща към инструмента си по име („внимавай, Сачелмаут!“ например на записа на You’re Driving Me Crazy от 1930 г.). При подготвянето на рекламен или редакторски материал на някого може би е хрумнала идеята да го съкрати на „Сачмо“, за да внесе нотка на черен говор в звученето. Рекламата на „Селмър“^[4] през август несъмнено гласи: „Сачмо“ е предизвикателният тромпет на „Селмър“. Голяма статия е илюстрирана със странни рисунки, на една от които Луис казва на тръбата си: „Говори им, Сач-Мо!“. В репортажа си Дан Ингман пише за инструмента, който той нарича „Сачмо“ съкратено, както разбирам, от „Сачъл Маут“. Ингман е технически редактор на списанието, но не знае нищо за ролята на колегата си в това съкращение. Следващият месец „Мелъди Мейкър“ помества няколко статии, но Сачмо не се споменава. „Селмър“ вече е прехвърлил прякора от инструмента към изпълнителя (Луис „Сачъл маут“ Армстронг се засилва с новия си „Селмър“). Пърси Брукс помага на „Селмър“ при изготвянето на рекламния материал за „Мелъди Мейкър“, което подкрепя теорията за случайното съкращение. „Брукс може да направи такова нещо“, казва Ингман. „Той положително не е посрещнал Луис в Плимут с Хелоу, Сачмо.“

Интересна история, тъй като самият Армстронг започва да употребява тази форма доста по-късно. От друга страна, той или тромпетът му вероятно вече са били наричани така. Едгар Джексън, който също работи в „ММ“, пише:

„Изглежда, Луис не си спомня добре. Брукс и вашият рецензент… го знаеха като Сачмо, защото бяха чули, че така му викат американските музиканти от оркестъра на Фред Елизалде в танцовата зала на «Савой» през 1928 г. Вероятно никога няма да се разбере кой го е измислил.“

Когато поставих загадката пред Луис, той беше категоричен.

„Може Пърси Брукс да го е написал грешно или пък да го е съкратил на Сачмо. За мен е все едно, но на него дължа цялата заслуга за новото си име. Много се смяхме, когато попитах един музикант защо ме наричат Сачмо, след като името ми е Сачълмаут, и той отвърна: «Защото си целият уста». В Нови Орлеан, когато бяхме деца, имахме много прякори, а на мен ми викаха така, защото устата ми приличала на чанта, разбирате ли, като докторско куфарче. Имах милион имена. Но според мен Пърси беше първият, който ме нарече Сачмо и страшно ми харесва.“

Много момчета, които скитат безпризорно по улиците, привличат вниманието на новоорлеанската полиция или на съда за малолетни престъпници и Луис не е изключение. Той разказва как квартетът поставял наблюдателни постове, за да предупреждават, ако идват ченгета, особено когато момчетата се осмеляват да отидат в „Сторивил“. След като с часове продава въглища и пее, Луис има още сили да лудува. Последната вечер на 1912 г. той е арестуван за нарушаване на реда. Един новоорлеански музикант предполага, че властите отдавна са му били хвърлили око заради „незадоволителното домашно възпитание“. Луис признава, че хулиганството е било част от живота му, въпреки че винаги е предпочитал музиката.

„Спомням си, че играех с много лоши момчета, които вършеха безброй щуротии. Както казва поговорката, с какъвто се събереш, такъв ставаш. Животът ми винаги е бил отворена книга. Нямам какво да крия. От малко хлапе съм се старал да уважавам всекиго. Много пъти съм бил с децата от квартала, когато играеха на «следвай водача». Ако те направеха някоя беля, и аз имах неприятности. Ако откраднеха нещо и ги хванеха, и аз бях в кюпа. Трябва да разбереш, че детството ми в Нови Орлеан беше много напрегнато. Особено началните години. Те бяха сурови години. Човек трябваше да се бие и да прави много безобразни неща, за да не го смажат. Разбира се, бил съм се и съм правил разни апашки работи, но само по този начин можех да имам малко спокойствие — «въздух да дишаме», както му казвахме.

По това време всички момчета бяха лоши, повярвай ми. Момчетата от «Търд уорд» бяха такива гамени, че носеха пистолети в кобур точно като истински каубои. И мислиш, че няма да стрелят и да убият? О-о! Мейан ми казваше: «Сине, не се бий, не се бий». Един ден се препирах с едно момче в училище и си мислех за това, което майка ми ми беше казвала — да не се бия, освен ако нямам повод, и му казах: «Окей, щом искаш да се бием, удари ме». И той ме удари право в окото. Още малко и да ме ослепи. Но грешката му беше, че остана да гледа какво ще направя — аз го търсех пипнешком, тъй като нищо не виждах. Накрая го пипнах. Да, точно така, разкрасих го. Раздавах юмруци по челюстта, главата и т.н. От този момент нататък ми излезе име на побойник.“

В новогодишната вечер на провала квартетът пее усърдно с надеждата гуляещите да бръкнат в кесиите си. В това време едно момче пресича улицата близо до „Рампарт“ и „Пердидо“ и стреля с капсулен пистолет срещу лицето на Луис. Луис носи истински пистолет на хълбока си. Окуражен от виковете „Върни му, Дипър“, той го изважда и отговаря с няколко „топовни“ гърмежа.

Те решават борбата, но преди да разбере какво става, ръката на закона се протяга и го прибира. Публикуваните описания на случая са изненадващо противоречиви, имайки предвид, че Луис сяда на подсъдимата скамейка. Осъден е да прекара неопределен срок в „Дома за безпризорни цветнокожи“^[5] за стрелба с огнестрелно оръжие на територията на града. Най-често посочваните дати са 31 декември 1912 г. и 31 декември 1913 г., а Сам Чартърс говори за 4 юли 1915 г.

Споменът на Армстронг, че това се е случило в „новогодишната вечер на 1913 г.“ води до грешки. Други фактори пречат да се уточни категорично кога е влязъл и кога е освободен от дома. Шефът на джаз-музея в Нови Орлеан ни каза, че Сач е бил в дома два пъти. „Така е — казва Клей Уотсън. — Той излезе и после пак отиде там.“ Може би истината е, че Луис е бил пуснат под опеката на баща си и после е прибран, докато майка му може да го вземе при себе си. Във втората си автобиография Луис хвърля косвена светлина върху проблема, като пише, че когато пристига в дома, орловите нокти били цъфнали. Ако Луис е приет през януари, би било рано за цвета на това растение, дори в такъв мек климат. Аз (М. Дж.) се опитвам да изясня нещата в едно записано на магнетофон интервю. На въпроса ми за датата на ареста Луис отговаря: „1912 г. първият път“. После добавя: „Да, аз отидох през януари и стоях цялата 1912 г., не, стоях през цялата 1913 г. и излязох през юни 1914 г. Така че съм стоял година и половина“. По-късно във връзка с целия инцидент той пише:

„На новогодишната вечер през 1912 г. ме арестуваха, защото празнувах с големия, стар и ръждясал 0,38-калибрен на втория ми баща. Стреляне във въздуха с халосни патрони е нещо, с което всички се забавляват на новогодишната вечер. Не е престъпление. Разбира се, небесата ще се пропукат, ако те хванат с пистолет, камо ли да стреляш с него. Във всеки случай, на първи януари ме заведоха от съда за малолетни престъпници в «Уейфс хоум». Може би паметта ми ме лъже. Това беше толкова отдавна.“

Когато детективът идва зад гърба на Луис и измъква пистолета от ръката му, Луис има чувството, че това е краят на света. „Бях малък — дванайсетгодишно хлапе. О, как плаках.“ По-късно той гледа на случая като на важен повратен момент, който води след себе си уроци по музика и следователно — „прекрасен живот“. В поправителния дом го учат двама аматьори, Капитан Джоузеф Джоунс, директор на заведението, и ректорът, професор Питър Дейвис. Уроците не започват веднага, те са награда за добро държане. Дават му възможност да свири на тамбура, барабан, алтхорн и фанфар, преди да заслужи тъй желания корнет. Питър Дейвис, който го научава на основните положения в музиката, има най-голяма заслуга за ориентацията на Луис, въпреки че кап. Джоунс претендира да му е дал първия урок по тромпет. Капитана, или Попс за възпитаниците на дома (оттук ли Луис заема своя Попс?), умира през 1957 г. По този повод излиза заглавие „Откривателят на Сачмо умира на 76 г.“. Ангажиментите попречват на Сач да отиде на погребението, но той изпраща помощ на семейството и казва: „Джо беше добър човек“. Луис посещава още няколко пъти „Уейфс хоум“ като почетен гост. По-късно вдовицата на Джоунс подарява корнета, на който Луис се е учил, на джаз-музея. Питър Дейвис умира деветдесет и една годишен на 30 април 1971 г.

Малко историци са приели безрезервно изявлението на Луис, че той се е научил да надува в поправителния дом. Твърде е добър, за да е започнал с фанфар. Бънк Джонсън казва, че той е учил младежа как да свири, „докато той започна наистина да ме разбира“. Бънк с подробности обяснява как Луис, около единадесетгодишен, по къси панталонки се е вмъквал в заведението „Даго Тони“ и спал зад пианото, докато Бънк дойде да свири. Това звучи правдоподобно; Албърт Николас също разказва, че за първи път го е чул да свири с „гравирания тромпет“ на Бънк. Самуел Чартърс пише за Луис, че преди поправителния дом бил свирил малко, а там „са му първите занимания“. Беше също си спомня, че Сач е „свирил малко, преди да отиде при Джоунс“. Има още подобни сведения, но ние не им вярваме много. Спомените на Джоунс, Дейвис и самия Армстронг убедително съвпадат. Защо ще лъже Луис? Неговата версия излиза в „Суингирай тази музика“ и не се различава от тези, които дава по-късно. Въпреки че в книгата са изброени имената на много пионери от Кресънт Сити, Бънк го няма сред тях. Бънк Джонсън прекарва само няколко години в Нови Орлеан по времето на Луис и след 1913 г. рядко са го виждали там, а тогава Луис е бил твърде малък.

Въпреки това още през 1938 г. Луис казва: „Бънк е човекът, за когото трябва да говорим; само да го слушам да говори ми доставя удоволствие“. Възхищението е несъмнено, но Луис сигурно е останал много изненадан от някои изказвания на този стар крал на тромпета. „Малко след това, как да ви кажа, Луис го арестуваха, защото плувал в Бейсън. И като отиде в поправителния дом на Джоунс, Луис можеше да свири — казва ветеранът през 1942 г. «Той не се научи при Джоунс. Той се научи от Бънк. И той ще ви го каже.» Изявлението е доста поетично, но Луис не го потвърждава. По-късно той изчерпателно го опровергава.

«Бънк Джонсън дори не ме познаваше, когато бях дете. Всъщност той нямаше време да се занимава с нас, децата. Джо Оливър си направи труда и аз го обичам. Няма нищо вярно в това, което Бънк разказва. Не знам да съм ходил в никакво „Даго Тони“, оставете тази работа, че по къси панталонки съм се крил зад пианото. Полицаите ще ти строшат краката с палките за такова нещо, въпреки че дете може да влезе в „Хонки Тонк“, ако е с дълги панталони и изглежда достатъчно голямо. Мене никога не са ме арестували за плуване, както казва Бънк. Той си е измислил цялата тази история. Да не ме разберете погрешно. Бънк беше страшен на корнета си, но аз никога не можах да се добера до него, както при Папа Джо. Нито един урок не съм взел от него през живота си. Той беше твърде зает с пиене на портвайн.

Не, моите уроци бяха в „Уейфс Хоум“ при г-н Питър Дейвис и това беше началото на кариерата ми. Първата тръба, която надух, беше в дома на Джоунс. Един фанфар. Направиха ме фанфарист на заведението. Научих всички сигнали: за заря, за угасване на лампите, за обед в стола. Тогава ми дадоха първия корнет. Аз учех така бързо, че ме направиха водещ на брас бенда. Можех да чета ноти. Понякога излизахме на парад в града и един ден стигнахме до моята махала. Когато завихме покрай нас — на ъгъла на „Либърти“ и „Пердидо“, срещнахме басбарабаниста Блек Бени, който ходеше с пистолет и се грижеше за нас, децата, и други яки типове, които донякъде ме бяха отгледали. Те минаха с шапката и събраха доста пари и ги изтърсиха в кепето ми. Аз ги дадох на г-н Дейвис, който водеше бенда. Когато се върнахме в дома и преброихме парите, установихме, че има достатъчно, за да купим чисто нови инструменти за всички членове на бенда. А той не беше малък. Гот, нали?

Не го слушайте Бънк. Аз се научих да свиря на корнет в „Калърд Уейфс Хоум“. След като излязох оттам, ме пое Папа Джо Оливър съвсем естествено. Той винаги е бил моят идол. Харесваше ми как боравеше (с музиката, разбира се). Моят човек Джо — бог да го благослови.»

Когато излиза от дома, Луис може да свири маршове, мелодии като Home Sweet Home, брас бендовия репертоар с рагтаймова жилка и вече има широкоспектърен вкус, който в бъдеще му помага да се справя с различни бендове, спектакли, симфонични произведения, каквото му се предложи. Не е ясно как е пуснат от дома. От една страна, разказват, че майка му го освободила чрез намесата на някакъв шеф, от друга — че бил даден под опеката на баща му и втората му майка, които живеели на ул. «Миро». Така или иначе, често го местят (в детството си той прекарва доста време с баба си), но скоро е отново в едностайното жилище с Мейан и Биатрис. Възможно е това постоянно движение да е причина за объркването относно това дали е свирил, преди да отиде в поправителния дом, или не. Той е само на четиринадесет години, а е приключил с обучението си. През следващите няколко години работи различни неща на надница — разнася мляко за «Кловърдейл Дайъри», продава вестници, събира стари железа за някакъв търговец на отпадъци, разтоварва кораби с банани и отново продава въглища — често на обитателите от сторивилските бордеи. Той обича въглищарската си работа, защото тя му позволява да чуе любимата си музика на места като «Пийт Лала» в района и да долови някои аспекти от живота им. Докато разнася кофите с въглища, Луис «наднича тук и там».

Той няма музикални изяви в този период — не е хващал тромпет от година и половина-две — но умът му работи, когато слуша бендове в «Економи», «Фънки Бът Хол», «Линкълн Парк» или другаде, където може да мине евтино. Както знаем, Оливър повече от всеки друг го е научил на джаз. Луис казва, че той се е грижил за него и му е бил като баща. («Бях му също като син. Затова му виках Папа Джо.») През 1917 г. Луис и барабанистът Джо Линдзи водят група от типа на тази на Оливър. Групата свири на участия, които Кинг им прехвърля, а преди това Луис сам приема ангажименти, когато му предложат. «Когато някой почиваше, те казваха: „Бягай да доведеш Малкия Луи“ — си спомня той. — Тогава отивах адски бързо, защото бях луд по тази музика и страшно бърз на тръбата». Толкова техничен, че понякога е принуждавал Папа Джо (който дава на момчето първия му корнет — един стар «Йорк», който не му върши работа вече) да го съветва да намали «бързата» пръстовка за сметка на лийда. Оливър му показва музикални упражнения, репетира дуети с него, но това обучение, въпреки че сигурно е било жизненоважно за развитието му, едва ли обяснява неговото удивително умение. Луис заучава с изумителна скорост; той може да изсвири всичко, което си подсвирква, и впечатлява всички от самото начало. Тромбонистът Престън Джексън казва как е чул младия Армстронг заедно с тромпетиста Кид Рена в бенда на «Уейфс» при откриването на училищната спортна площадка.

«Ходех на училище в „Тами Лафон“. Видях Луис, въпреки че тогава не знаех кой е той. Имаше един голям квадратен парцел, пълен с развалини и боклуци, и решиха да го изравнят и да направят игрище, както и стана. И ето го и Луис: той беше в онзи малък бенд на Джоунс, може би сте виждали снимки на „Уейфс Хоум бенд“? Не му знаех името, но той беше изключителен. Ако някой ми беше казал, че един ден ще свиря на тромбон в бенда на това момче, дето стои ей там, две-три години по-голямо от мен, щях да му кажа, че е луд, защото аз дори не се интересувах от музика.»

Разбира се, Луис работи с добри музиканти. Джими Нун, Зу Робъртсън, Бъди Крисчън и останалите хора на Кинг Оливър той обявява години по-късно за «най-горещия джазбенд в Нови Орлеан между 1910 и 1917 г.». Независимо от влиянието и обучението Армстронг бързо се издига до ниво, за което не е простено да си мислим, че никой не го е учил.

Първите му стабилни професионални ангажименти са в заведението на Хенри Понс и при Матранга — една кръчма с музика на ул. «Пердидо», чийто управител е италианецът Хенри Матранга. Луис смята, че е бил на седемнадесет години, когато е свирил там. Той я нарича истински вертеп, чиято клиентела е свикнала с разправиите. И при Понс не е неделно училище. Както разказва Луис в автобиографията си «Сачмо», шефът, който не се страхувал от никого и обичал да слуша блус, една неделна сутрин стрелял по трима-четирима здравеняка, откарани после в болницата. Кръчмата на Матранга още от ранните часове се пълни с прошляци и провинциални работници, антураж от момичета с «дълги чорапи, пълни с долари», които обичат музиката на Луис. «Те се кефеха на това как им свирех блусове.» Стрелбите и полицията са нещо обичайно.

«Когато имаше хайка в „Хонки тонк“-а — пише Луис, — те прибираха всички в „Черната Мария“, а после ни закарваха в общинския затвор. Понякога оставахме за някой и друг ден, друг път за повече, докато собственикът (Хенри Матранга) не дойде да плати глобата или да ни извади под гаранция.»

Луис винаги го пазят или предупреждават да се крие, когато започват да летят куршумите.

Годините 1917 и 1918 са динамични за Луис и за авантюристите от Нови Орлеан. На 14 ноември 1917 г. американските военноморски сили затварят «Сторивил» и въпреки че за музикантите има още хляб, въпросът с безработицата става сериозен.

«Историята е, че някакви моряци от флотските части се запилели по бордеите на квартала (спомня си Луис). Убили един или двама от тях и флотът затегна положението. Изгониха всички проститутки, сводници и госпожи от домовете. Някои проститутки приличаха на момиченца. Нали знаеш, те прекарват по-голямата част от живота си там. Да.»

Закриването на заведенията в «Сторивил» е една от причините за миграцията на джазмените на север по време на войната и след нея. Кинг Оливър отива да свири при тромбониста Кид Ори и техният бенд става най-известният на времето. Това е бендът, който надсвирва секстета на Линдзи-Армстронг при състезание на улицата. Джо Оливър предупреждава Малкия Луи да не се разправя с него, ако оркестрите им се срещнат, но един ден Луис забравя и «отнася голям пердах». В този състав Луис се включва, след като Оливър заминава за Чикаго в началото на 1919 г.

Познавайки Папа Джо отдавна, със сигурни знания относно репертоара на оркестъра, Луис е подготвен за новото си място. Ето и възможност да приложи на практика всичко, което е чул от своя учител. В неделите бендът работи в «Пийт Лала», понеделник — кооперативния дом, а междувременно — по частни покани. Когато няма ангажименти с Ори, Луис свири на погребения, паради, каквото му предложат. Той «започва да добива популярност» при Матранга, но за трите месеца с Ори става «наистина прочут». През цялата 1918 година той продължава да работи и като въглищар. Изглежда, причините не са само финансови. Войната още продължава и както той казва, заповедта е: «Работа или оръжие». Луис, едва на осемнадесет години, продава въглища. Освен това могат отново да се зърнат хубави момичета, въпреки че самият Дистрикт е закрит. Луис заявява, че дори «когато е с лопатата, те го интересуват». Във всеки случай в Деня на примирието 1918 г. той зарязва въглищарството и до края на годината се оженва за Дейзи Паркър. Тя е чест посетител на едно порочно място за танци отвъд реката, наричано «Брик Хаус», където Армстронг понякога свири в събота вечер. Там му плащат добре. Падат и бакшиши от посетителите, но лошото е, че «могат да ти отрежат или пръснат главата, ако не внимаваш». Луис както винаги е внимателен, но забелязва едно хубаво тъмнокожо креолско момиченце, което го гледа с «нещо в погледа си», докато той свири. Лесно се запознава с нея.

Бракът им едва се крепи, благодарение на няколко раздели до заминаването на Луис през 1922 г. Той разбира, че привързаността му към музиката не му оставя много място за момичета. «Първите ми гаджета бяха все местни момичета. И не бяха много. Твърде силно обичах тръбата си» — пише той. Дейзи, която не може да чете и пише, най-добре умее да се «кара и бие». Като капак на всички трудности идват подмятанията на съседите, нима Мейан ще разреши на сина си да се ожени за проститутка! Тя им отговаря — чест й прави — че Луис сам е господар на живота си, нека прави, каквото иска. След петдесет години той ни описва случая.

«Когато се ожених за Дейзи (първата ми жена), тя беше проститутка от другата страна на реката. Тя — на двайсет и една години, а аз на осемнайсет. Както онези грубияни — комарджии, сводници и т.н. се отнасяха с жените си и с проститутките си, така и аз трябваше да се държа с Дейзи. Това означаваше да я пребивам от бой всяка вечер и да правя любов с нея, за да поспя после. Това се смяташе за любов. Но бог беше с мене. Тя беше подла и ревнива. Една сутрин се събудих с кухненския нож, опрян на гърлото ми, Дейзи го държеше и сълзите й текат: „Черно копеле такова, трябваше да ти прережа проклетия гръклян“. Хмм. Затова винаги казвам, че Бог е с мен. Много пъти и двамата са ни вкарвали в затвора, загдето сме се били по улиците и после шефът ми трябваше да ме изкарва оттам. Сега вече сигурно разбираш, защо не си спомням колко пъти съм бил в затвора. В онези дни това беше нещо обикновено. С гордост мога да кажа, че не съм крал. Нямах причина да крада, а и внимавах да не пострадам някъде, освен това отделях време и за тръбата — харесваха ги тези блусове — ето защо не ми е минавало през ума да крада.»

Показателни са и разхвърляните изказвания в писмата на Луис по повод свиренето на блус. Той, както Оливър, Джони Додс, Мът Кеъри и много други новоорлеански музиканти, е експресивен блус-изпълнител. Изглежда, това е задължително условие за музикантите, наемани в долнопробните заведения. Бендът на Оливър е подчертано блус-бенд, когато Армстронг отива в него. На записите той рядко има сола, но изпълненията, които чуваме, здраво се коренят в блус-традицията. Естествено такива са и неговите акомпанименти и солови интерлюдии в записи с Беси Смит, Алберта Хънтър, Клара Смит, Ма Рейни, Трикси Смит, Айда Кокс, Сипи Уолас, Маги Джоунс, Чипи Хил, Нолан Уелш, Хосиел Томас и други представители на блуса.

Докато е в бенда на Кид Ори, Луис го наемат за екскурзии с речни кораби по Мисисипи. Обиколките траят от осем вечерта до полунощ. Не е съвсем ясен пътят на неговата кариера, но знаем със сигурност, че е съчетавал корабите с ангажименти в града до деня, в който се качва на влака за Сейнт Луис през май 1919 г.

Пианистката Мардж Крийт, впоследствие г-жа Зути Сингълтън, се запознава с Армстронг по това време в Сейнт Луис и си го спомня като срамежлив младеж.

«Той работеше на корабите преди Зути и понеделник вечер аз и Зути ходехме на парахода да слушаме бенда на Марабъл. Луис беше толкова срамежлив, че щом слезеше от подиума, изтичваше на горната палуба и с никой не разговаряше. Една вечер нашата група реши да го „атакува“. Той стоеше на носа на парахода с наведена глава и нищо не казваше. Това беше първата ни среща.

Той не се шляеше из Сейнт Луис; познаваше брат ми, но беше много срамежлив и общуваше само с музиканти. Ние никога не успяхме да се сближим с него — той изобщо не говореше с момиче. Още ми е пред очите, казвахме му колко ни харесва свиренето му, а той стоеше с наведена глава и не проронваше дума. Опознах го, когато Зути отиде в Чикаго, но тогава беше съвсем друг.»

Времето, прекарано на речния параход «сред най-добри музиканти», донася на Луис ценен опит и е добра школа за солфежното му умение. Там са Дейвид Джоунс (мелафон), Бейби Додс (барабани) и Джони Сен Сир (банджо и китара). Армстронг остава на параходите от «Стрекфус Лайн» до септември 1921 г., когато го освобождават от длъжност заедно с Бейби Додс. Луис работи усърдно с разширения деветчленен оркестър. Тази работа го привлича и с разнообразието — посещават различни места по течението на реката. След време той отчита заслугата на Марабъл за преодоляване на непоклатимите бариери, издигнати пред цветнокожите в южните области, като казва, че това е първият черен бенд, който свири по малките градчета там. «Белите хора не бяха свикнали цветни момчета да им правят хубава музика, когато те танцуват.» Очевидно черният джаз в 1920 г. не е проникнал далеч извън големите градове. В разговор малко преди смъртта си, Луис повтаря, че «някъде по това време» срещнал «знаменития Бикс Байдербеке» в Давънпорт, Айова. Там стояха параходите на «Стрекфус» и никога няма да забравя срещата си с готиния Бикс.“ Той говори с носталгия и за Джак Тигардън, на когото се е натъкнал по доковете в Нови Орлеан. Дори не е чувал за него преди това, но веднага го харесва. Срещите на бели с черни музиканти са нещо необичайно по това време в Нови Орлеан, въпреки че е имало такива. Луис не си спомня дали преди да отидат на север, се е виждал с Уинги Манон — белия новоорлеански тромпетист, роден през 1904 г., който като младеж е свирил и в Сторивил. Той си спомня, че не са надували от един и същ подиум. „Струва, ми се, че белите и цветните се събираха да свирят по онова вреше в Нови Орлеан, но не съм сигурен“ — пише той. „Спомням си, когато умря цветнокожият барабанист Хенри Зино. Той беше толкова известен в кабаретата на «Ред лайт дистрикт», че на погребението му имаше много и бели, и черни музиканти.“ Изглежда, Тигардън остава любимец на Армстронг. Луис го обича и като музикант, и като човек. През 1966 г. Луис споделя пред кореспондента на „Лайф“ Ричард Мериман: „Той беше от Тексас, но винаги казваше: «Ти си черен, аз съм бял. Но по душа сме еднакви. Давай да надуваме.» И така и ставаше.“ А разговаряйки с кореспондента на Би Би Си Джофри Хейдън, Армстронг казва: „Погледнете го сега Джак Тигардън. Има ли някой, който да свири «повече блус» от Джак? Добър беше, нали? Един негов приятел му направи хубава протеза, но на работа той си слагаше зъбите в джоба. Казваше: «Ами! Да взема да се ухапя!» Свиреше без тях и излизаше добре.“

Телеграмата, в която неговият идол Джо Оливър го кани да се присъедини към бенда му в Чикаго, окончателно разрешава всичките му надежди и амбиции. Работа извън родния град са му предлагали Ори и Хендерсън, но Луис или има пречки да приеме, или се съмнява, че точно това иска. „Никога не бих напуснал Нови Орлеан, освен заради Папа Джо. Около 8 август 1922 г. той ме повика да работя при него в «Линкълн Гардънс» и никой не можеше да ме спре. Тогава бях с «Тъксидо бенд», свирех на паради и погребения и в този ден тъкмо се бях завърнал от последното погребение в Алжиърс, Луизиана.“ Самото повикване не е изненада, защото Оливър и „доведеният му син“ разменят ред писма и Оливър често пише за това. Близкият приятел на Армстронг, Зути Сингълтън обяснява: „Първо Луис получи телеграма от Флечър и му отговори, че би искал да вземе и мен в Ню Йорк. Флечър казал на Луис, че открай време има, и то добър барабанист, и когато Луис ми каза, аз отвърнах: «Не мога да свиря с тези хора.» Той каза: «Човече, ти имаш ритъм.» Накрая Оливър го повика и той ми каза: «Зути, аз трябва да отида. Човече, Бейби Додс е на барабаните при Кинг Оливър. Трябва да те оставя.» Чудесно беше. Но ненавиждах факта, че заминава.“

Отначало в Чикаго Луис се чувствува объркан и тъгува за дома. Звученето на „Криол джаз бенд“ е по-добро, отколкото той самият е очаквал. Дали ще може да се мери с такива страхотни таланти като Джони и Уори (Бейби) Додс, Оноре Дътри и самият Джо? Записите показват, че успява. Въпреки че свири поверената му от Оливър партия, индивидуалните му качества разчупват строгостта на музикалната форма. Чикагският „Дифендър“ пише за дебюта на Армстронг: „Новодошлият внесе съвършено различен стил на свирене в сравнение с показвания ни досега от Кинг Оливър. Той е по-млад, свири по-убедително и изпълнява фразите си майсторски“. Това майсторство отваря нова страница за изпълнителя и за музиката, която той облагодетелствува. Нови Орлеан го вижда чак през 1931 г., след което той отново отсъствува оттам за дълго. Бънк Джонсън го казва с думи: „Луис отиде на север и успя“.