Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (19)

Разказва Сачмо

Израснал съм сред музика, не виждам как бих могъл да мисля за нещо друго. Майка ми ме заведе на църква, когато бях десетгодишен, там пях в хора. Още преди да започна да свиря на тромпет, пеех в един квартет, това беше „бизнес“, пеехме по улицата и събирахме пари в една шапка. Винаги започвахме с My Brazilian Beauty, аз пеех тенорова хармония, басовият глас правеше основата.

Изобщо не бях свирил преди да отида в „Дома за безпризорни цветнокожи момчета“. Понякога дисциплината там ставаше желязна, но аз бях толкова щастлив от момента, когато се захванах с музиката, че всичките ми спомени са свързани с нея.

След шест месеца в дома Капитан Джоунс и мистър Дейвис ми дадоха да свиря на барабаните, сложиха ме на алттромбона, бях тръбач, после свирих на корнет в бенда, толкова бързо се учех.

Понякога бендът на дома свиреше за хората по улиците. Веднъж ходихме в квартала, откъдето бях аз, събрахме пълна шапка с пари за нови инструменти. Блек Бени, знаменитият ни басбарабанист, беше с нас него ден и следеше всичките пари да отиват в шапката — той беше страхотен пич, як, готин пропаднал тип, нещо като кръстник на нас, малките, имаше страшно чувство за хумор. Само дето беше груб, но какъв друг можеше да бъде. Не се страхуваше от никой и беше толкова страхотен на барабана, добра душа — той беше моята звезда.

Когато излязох от дома, живях малко при другото семейство — на баща ми Уили, жена му се казваше Гертруд, добра жена, тя доста се грижеше за мен и аз я харесвах. Тя и баща ми имаха две момчета и едно момиче. Останах с тях известно време, но започна да ми домъчнява за майка ми и сестра ми. И преди да разбера, се бях върнал пак при тях в онази огромна голяма стая, където тримата щастливо си живяхме.

Нали разбирате, никакъв разкош, ние бяхме бедни хора, но винаги спретнато облечени и чисти. Нямаше тоалетни с вода, само един клозет за всички, който го чистеха веднъж седмично. Майка ми редовно ми даваше очистително. Много преди времето, когато пиех „Суис Крис“ тя отиваше от другата страна на железопътните линии и береше това, на което му казвахме пиперова трева.

Спомням си, че тя имаше пълно доверие в отколешните лекове и все казваше: „Не се тормози за неща, които не можеш да имаш“. Не знаехме какво е тоалетен крем и подобни неща; когато през зимата кожата ни ставаше пепелява и краката ни се лющеха, мама нямаше пари за вазелин, а ни слагаше грес. Вместо за храна нямаше да даде парите за крем — тя хващаше някое колело, пъхаше пръсти в гайките, и ги изтриваше в глезените ни. От всичките ми спомени това са най-ярките.

Кинг Оливър е този, който ме учи, след като напуснах дома, аз слушах другите, но той ми даде обучението — жена му ме пращаше с разни поръчки. По това време той беше най-добрият, Бъди Болдън е бил великият, когато Джо е бил дете. Джо е най-изобретателният тромпетист, който съм чувал.

Една вечер ме изпрати да го замествам в заведението на Пийт Лала, винаги е бил добър човек. Никога няма да забравя, Пийт Лала дойде при мен, малко след като започнах, и ми каза: „Я сложи тази борицка“ — така викаше на сординката.

Свирих за известно време във „вертепа“ на Хенри Матранга, печелех по долар и четвърт на вечер, но пък в тези времена майка ми правеше хубаво ядене за 15 цента, а аз можех да си ушия костюм за десет долара. В Матранга беше пълно със здрави мъжаги — още не знаехме думата гангстери, тогава им викахме побойници. Момчетата, дето си държаха парите в чорапите, обичаха да ме слушат, като свиря блус, но станеше ли разправия между лошите апапи, някой се грижеше да не ми се случи нещо.

Свирех в няколко бенда, изпращаха някой да повика Литъл Луи — така ми викаха тогава. Замествах различни музиканти. Една вечер отидох с бенда на Сам Дътри в „Палм Гардънс“, той ме изгледа и каза: „Какво правиш тука, бе момче?“, останалите казаха да не ме закача, защото ще свиря с тях тази вечер, тогава Сам отвърна: „Само се пошегувах, малкия“, но ме беше страх от него през цялото време.

По това време сто и шест бенда работеха вън от „Сторивил“. Много музиканти ходеха да гуляят по цяла вечер и си мислеха, че после могат да свирят както трябва, но не им се разминаваше. Забелязвал съм, че възрастният Морет надува тръбата силно и енергично дълго след като някои от тези, които са пили в „Игъл Салун“ вече са излезли от строя. Много го уважавах.

Аз започнах да свиря доста здраво и работих в „Тъксидо бенд“ и други, а през 1919 г., когато Джо Оливър замина за Чикаго, ми отстъпи мястото си в бенда на Кид Ори. Работех едновременно в бенда на Ори и в „Тъксидо“ и свирех с други бендове на шествия и погребения.

Когато тръгнах с параходите на „Стрекфус“, това бяха първите ми пътувания, работата беше трудна, но от полза. Дейви Джоунс, който свиреше на мелофон и сакс, беше в бенда на Фейт Марабъл, той ми помогна. Когато ме поопозна, започна да ми дава уроци по солфеж.

Мисля, че беше лятото на 1920 г., когато Джо Оливър дойде да ме посети в Сейнт Луис. Имаше няколко дни почивка, беше дошъл от Чикаго и ме намери в квартирата ми. Този ден трябваше да свиря на дневна обиколка с Фейт Марабъл на парахода и както обикновено си взех храна за обед — много и все хубава храна — достатъчна за двама ни. Джо прекара деня с мен, седя и слуша с усмивка, и по едно време започна да яде. Когато дойде ред да починем, открих, че е изял всичко, което бях донесъл. Можех само да се усмихна; седял си заслушан и доволен и си хапвал. Видях, че нищо не е останало, нищичко, но се радвах за него.

Напуснах Фейт Марабъл и се върнах в Нови Орлеан, където имах доста работа. Получих известието от Джо да отида при него в Чикаго и действително Джо Оливър беше единственият, заради когото бих напуснал Нови Орлеан. Когато се озовах в Чикаго, бях прославен, но при всяка възможност музикантите се ядяха с него като кучета. Той би могъл да наеме добри музиканти от Чикаго, но смяташе, че може да свири само с новоорлеански момчета. А според мен новоорлеанските музиканти от поколения си имат зъб, никога не са били дружни.

Виках му Папа Джо, защото ми беше като баща — редовно се хранех у тях в Чикаго, жена му беше добра готвачка. Джо създаде толкова много брейкове и на всичките аз свирех втори глас и ме смятаха за чудесен. Бяхме отбор и никой не можеше да ни надмине. Той се шегуваше с мен, че наистина ми е баща, но когато майка ми пристигна в Чикаго, той изобщо не я позна и много се смяхме по този повод. Бях се оженил за Лил и Лил с по-доброто си образование и опит направи това, което всяка съпруга, която се интересува от съпруга си, би направила. Съветите й бяха добри и аз ги ценях. Джо Оливър казал на Лил следното: „Докато малкият Луис е с мен, нищо не може да ми направи.“ Лил веднага застана зад гърба ми и това беше. Ако в главата на Кинг Оливър има такава мисъл, а ти го боготвориш, трябва да напуснеш незабавно, защото Кинг Оливър и неговото его и засегнато славолюбие могат да накърнят гордостта ти. Лил каза: „Всичко показва, че Кинг Оливър се мъчи да те задържи.“ Аз не обелих дума, просто си отидох.

Като напуснах Джо, ходих на прослушване при Сами Стюарт, но не бях достатъчно „от класа“. Нямаше значение колко добре свирех, не бях за неговото общество. Тогава получих предложението да работя при Флечър Хендерсън. Да отидеш в Ню Йорк по онова време беше голяма работа. Като се установих, всичко беше гот. Колман Хокинс, „Лонг“ Грийн, Кайзър Маршъл, всичките свиреха там. В Ню Йорк бях на записите на Кларънс Уилямс, направих и плочите с Беси Смит. Имаше нещо в гласа й, което другите блусови певици го нямат. Харесва ми всичко, което сме направили с нея, едва напоследък успях да чуя работите си с Маги Джоунс отпреди толкова години и ги харесвам не по-малко от останалото, което съм записвал с блусови певци. Не съм работил с Беси Смит извън записите. Репетиции нямаше. Бях там, за да правим плочите. С нея не съм говорил много, мисля, че нямахме общ език. Спомням си ясно, че историите за това, дето носи парите си в една голяма кесия под роклята, са верни — някой я попита дали може да развали една стотачка и тя бръкна под дрехата си!

Флечър ме сложи да свиря едва 3-и корнет. През цялото време, докато свирех в бенда му, ми даваше само по 16 такта, колкото да отбие номера, но ме оставяше да издувам високите ноти, които големите примадони, първите музиканти не можеха да изсвирят. Аз стоях и търпях тези колеги да се надсвирват на сцената, вместо да си свирят музиката. Те така се големееха, че ако пропуснат някой тон, какво от това? Хм. Като говорих с Лил по телефона и й разказах какво става, тя отвърна „Ела си в къщи“, това значеше Чикаго, „Имам добра работа за теб, ще свириш първи корнет в бенда ми“, което беше повишение за мен. Казах на Флечър, че напускам, и се присъединих към Лил в „Дриймленд“. О-о, колко облекчен и щастлив бях. Флечър не искаше и да ме чуе да изпея нещо. Всичкото ми пеене отпреди това беше изфирясало, така че можете да си представите с каква радост отидох при Лил. Тя имаше страшно добър бенд. Според мен той беше по-добър от бенда на Флечър — без тези аранжименти, дето Дон Редман правеше. Не ми движеха, бяха твърде напудрени. Флечър така се беше главозамаял с това общество и това негово образование, че не забеляза нищожния млад музикант — т.е. мен, — който искаше да направи всичко за него в музикално отношение. Лично аз не мисля, че Флечър много ме обичаше.

Но си нямахме зъб, на погребението му аз изпратих пиано от цветя, много красиво. Прехвърлих се от корнет на тромпет, докато работих с Ърскин Тейт във „Вендоум“. Джими Тейт (брата на Ърскин) свиреше на тромпет и решиха, че ще е по-добре, ако и аз свиря на тромпет. Свършихме няколко трудни шоута с този оркестър, добре беше за разчитането на ноти; изведнъж ти казват да обърнеш пет страници назад в увертюрата, или нещо подобно. Никога не съм се стремял да бъда виртуоз или най-великият, исках просто да бъда добър. Научих много работи, докато свирех под ръководството на Ърскин Тейт, свирехме всякаква музика. Там действително си обиграх четенето на ноти. Свирехме партитури за немите филми и голяма увертюра, когато вдигнат завесата в края на филма. Имах соло на сцената и грандиозната ми работа беше „Селска чест“. Тя ми остана завинаги, понякога се разсвирвах с откъси от нея. Един ден, когато бяхме с „Ол Старс“ в Маями, Флорида, един човек почука на вратата на гримьорната ми и каза, че я чул, като минавал оттам. Той бил флейтист от филаделфийския симфоничен оркестър и ме поздрави за интерпретацията и фразирането ми — след толкова много години — стана ми много приятно и разговаряхме с часове за музика.

Джо Глейзър беше този, който за първи път обяви името ми. В „Сънсет“ той сложи голям надпис: „Луис Армстронг, най-великият тромпетист в света.“ Когато чу някой да казва: „Кой закачи това?“, „Аз — отговори той — и не позволявам никой да го сваля.“ Редовно записвах плочи с „Хот Файв“ и други, разработвахме мелодиите в студиото, нямаше проблем. Толкова хубава атмосфера, че един тромбонист, не беше Кид Ори, се забрави и започна да свири с всичка сила към стената вместо към микрофона. Много от коментарите в записите бяха точно, като че ли си говорим на сцената в някой клуб — най-естествени. Но когато на режисьора му хареса идеята и поиска да го правим „по сценарий“, е, това беше съвсем друга работа. Джони Додс се притесни на записа на Gut Bucket Blues май беше. Ние репетирахме и когато дойде ред на Джони, той започна да заеква на репликата си. Аз се изсмях и Джони каза: „Добре, де, кажи го ти, това гадно нещо“, тогава всички се разсмяха заедно с Джони. По-късно Дон Редман прескачаше с влака от Детройт и с него правехме по няколко аранжимента. Колкото до Джели Рол Мортън, не бях си приказвал с него до 1936 г., не мога да проумея как сме написали Wild Man Blues заедно, предполагам, че е работил за издателя по това време.

Когато заведох бенда (на Каръл Дикерсън) в Ню Йорк, там имаше шоу „Грейт Дей“, искаха само мен и аз го зарязах. Вместо това отидох в „Конис Ин“. Когато обикаляхме с шоуто от Конис „Хот Чокълит“, приятелчето ми Мезроу беше с мен. Тогава го снимахме с мойта кинокамера и аз бях режисьор. След това отидох в „Котън клъб“, в Калвър сити и Джони Колинс ми стана менажер, заедно ходихме в Европа през 1932 г. Той не беше лош човек, но просто много хора не разбираха Армстронг, накрая му платих 5000 долара за договора си. Много отдавна нямам вест от него. Дано не му се е случило нещо. За последен път се обади преди около десет години от Флорида.

Преди да отида в Европа, направихме много турнета с бигбенда. Свирихме, разбира се, и в Чикаго, и едно лято в Нови Орлеан. Тези обиколки понякога бяха трудни. В бенда цареше хубава атмосфера, всички пътувахме в общ автобус. Не с един и същ, от една компания наемахме кола за известно разстояние, после друга ни поемаше за следващата серия концерти и така. Един ден пристигнахме в Мемфис и трябваше да сменяме автобуса. Човекът, който щеше да ни вози, хвърли един поглед — чат ли си? — и каза: „Никъде няма да ви карам.“ Ние извадихме договора и отвърнахме: „Я, виж, тука пише еди-кой-си да вози Луис Армстронг и оркестъра му от тази дата и така нататък“. „Не съм знаел, че е такъв случаят“ — каза той. Не забравяйте, че бяхме в стария Юг. Та, един от музикантите пушеше цигара с дълго луксозно цигаре и това някак си не се хареса на този. Той непрекъснато гледаше тромпетиста ми Зилнър Рандолф заради френската му барета. Зилнър даде ясно да се разбере, че не понася тези гадости. Казах на Майк Маккендрик: „Отиди да позвъниш на мистър Колинс, той ще оправи тази каша.“ Виждал бях подобни сцени и друг път.

От дума на дума, преди да се усетим какво става, бяхме арестувани. И като ни вкараха в полицейската камионетка, Майк Маккендрик изскочи иззад ъгъла. И сега го виждам с развяното сако. Той тичаше бързо, но бендът пък съобразяваше бързо, никой не му махна, нито извика, нищо, а Биг Майк продължаваше да тича, като че ли гони влак. Та поне един от нас остана на свобода.

До момента няколко души от бенда бяха сериозно разтревожени, а и аз се безпокоях — за тях. Разбирате ли, знаех, че един от хората ми понякога носи 45-и калибър, а друг пък редовно се занимаваше със сводничество, което не искаше много разпитване. Сложиха ни по двама в килия, аз бях с „Професор Шърман Кук“; готин стар мошеник, той ми беше нещо като камериер. „Професора“ също ни служеше като цар на церемониите. Както и да е, в килията сме и той се обръща към мен и казва: „Виж какво, Луис, имам нещо в джоба си, което може да ни вкара в беда“. И изважда голяма, готино свита цигара с марихуана. „А, бе — казвам му — по-голяма беда от тази тук няма никъде“. Запалихме и така излязохме от неприятното положение. А когато другите апапи по килиите усетиха миризмата на марихуана, се развикаха да им дадем и на тях, но старият Кук и аз унищожихме „уликите“ сами.

Не след дълго мистър Колинс ни извади оттам при условие, че ще направим едно радиопредаване, преди да напуснем града. Там имаше толкова много хора, че едвам се добрах до мястото си и, знаете ли, някои от образите, дето ни вкараха в цялата тази беда, седяха долу и ръкопляскаха повече от другите, странно. Точно тогава му го върнах на шефа на полицията, като му посветих „Ще бъда щастлив, когато умреш, негоднико такъв.“ (I’ll Be Glad When You’re Dead You Rascal You).

Никога няма да забравя Англия и хората там, колко бяха добри с мен. Цял куп спомени, например как Нат Гонела ми глади панталоните, за да мога да отида на среща с журналисти. Запознах се с Хю Панасие и с още колко приятелчета из цяла Европа, там имат ритъм-клубове от край до край. Преди да разбера, вече имах 13 представления пред височайши особи. Не можех да говоря техния език, но винаги съм казвал, че тонът си е тон на всички езици, стига да го уцелиш по носа.

Като се върнах от Европа втория път, останах в Чикаго и тогава Джо Глейзър, за когото бях работил в „Сънсет“, ми стана менажер. Първият ни договор беше за десет години, после вече не се разписвахме, не зная дали съм бил прав или не, но бях щастлив. Той остана до мен — най-добрият приятел, който някога съм имал.

Бигбендовете може да създават главоболия, но съм бил със Зилнър Рандолф, Майк Маккендрик, Джо Гарланд, Луис Ръсел, Теди Макрей по различно време в големи или малки бендове — всеки трябва да живее с музиката. Джо Гарланд беше един от най-добрите музиканти, с които съм работил — той водеше репетициите на моя състав. Веднага улавяше дори един-единствен фалшив тон. Той няма да наругае никой, а издава един странен гърлен звук като „ерръмпп“, поглежда човека, който е изсвирил фалшивия тон, и на този няма нужда да му се повтаря. Правеше хубав бендов звук. Както казах, никога не съм харесвал грешната хармония, още като хлапе, когато пеех в квартета, това чувство идваше естествено. Никога не съм бил човек, който ще следи тоналните смени в мелодията. Щом свирката ми е в ръката — почваме, искам само да чувам акорда. Започнах да се занимавам с изучаване на сложни акорди и съчетания, но после установих, че открай време съм ги свирил. За мен това е като идеята да уча поздравите във всяка страна, която посещавах. Та, с това учение и мислене как да подредя думите на съответния език, я докарах дотам, че казвах „радвам се да се запознаем“ на немски, когато слизах от самолета в Италия. Когато кажа „Гуд Ивнинг Еврибоди“, те разбират какво искам да кажа — така е и с музиката, прави каквото ти идва естествено.

Хората ме питат за какво си мисля, когато свиря. Ами, мисля си за щастливите си дни и спомени и тоновете идват сами — винаги е било така. Според мен джазът винаги е бил щастлива музика; трябва да я обичаш, за да я свириш, но, разбира се, не гарантирам за друг.

Старите времена бяха златни. Имал съм такива прекрасни турнета с бигбенда, много пътуване, спях навсякъде — в автобуси, влакове, самолети, както дойде. Всички моменти, прекарани с Луис Ръсел и бенда му, бяха удоволствие. Топлината, чувството, суингът, бийтът, всичко. И всички бяха много непосредствени. Без значение какво казваха критиците за нас — аз ги обичах и още ги помня. Последния път, когато видях Кинг Оливър жив, бях с бигбенда в Савана, Джорджия, аз и момчетата бяхме много внимателни към него, но той умря от мъка. Последните си дни прекара в тази част на света, а не в Нови Орлеан. От 1931 г. нататък много пъти съм ходил да свиря в Нови Орлеан и трябва да кажа, че са ме посрещали чудесно. Съставът свири, изпива се много бира, драго ми беше. Странното идваше, когато след някой и друг ден получавах сметката за бендовете и бирата, но не бих дал тези спомени за нищо.

През 1949 г., когато ме короноваха „Крал на зулусите“, беше голяма чест и кметът ми каза „Луис, винаги съм чувал да се говори, че ти смяташ, че ще умреш щастлив, ако те направят крал на зулусите.“ „Вярно е, казвал съм, че това е най-голямото ми желание, само се надявам, че бог няма да го приеме съвсем буквално“.

Всички съм слушал в Нови Орлеан; Мануал Перес, Фреди Кепард, Бънк Джонсън, но Джо Оливър беше моят човек. Чувам парчета, които минават за нови, а аз съм ги слушал от Джо Оливър преди толкова години. Когато отидох в Ню Йорк, правих същото, не пропусках Б. А. Ролф, Вик Д’Иполито — велик първи тромпетист. Джо Смит можеше да направи всичко със сордината — да извади звук като човешки глас; Бъбър Майли беше друг цар на сордината, както и Коти Уилямс. На Бъни Бериган винаги съм се възхищавал на тона, духа, техниката, чувството му за фразиране. Ред Алън, той свири в моя бигбенд доста време, беше едно от момчетата на Джо Оливър. Рой Елдридж има мощ и неземна уста и, разбира се, Дизи наистина знае как да надува. Боби Хакет винаги е приятно да го слушаш, така хубаво излиза при него. Рекс Стюарт ме очароваше, за първи път го чух в един нюйоркски клуб с Джо Гарланд през 1920 г., винаги ти се струва, че натиска погрешен клапан, а излиза верен тон. Много са добрите музиканти, които с удоволствие слушам, но освен солото обичам и добрия лийд в бигбенда — първият тромпет е много важен. Скад Хемпхил беше велик. В моя бигбенд, когато постъпваше нов музикант, обичах да го предразполагам да се чувствува като у дома си — поговоря си с него преди първото му излизане с нас. Никога няма да забравя вечерта, когато дойде Фетс Форд, влезе в стаята и се ръкува с мен. „И така, Луис — казва той, — трябва да знаеш, че започвам с горно фа.“ Уаа!, но свиреше момчето.

Колкото до „Ол Старс“, сформирането на този бенд от бигбенда беше трънлива работа — тръгнах от малко комбо. „Ол Старс“ започнаха в „Били Бъргс клъб“ на Западния бряг. Барни, Биг Сид, Джак, никога няма да има друг Джак Тигардън, малко по-после Ърл влезе вместо Дик Кери, после дойде Кози Кол, Били Кил. Кларнетисти: Пинътс, Джо Даренсбърг, а Бастър Бейли тръгна да пътува с мен 40 години след първото ни съвместно изпълнение. Това е вече нещо, нали? Също участвува и Ед Хол. Трябва да сме пропътували, о, толкова хиляди мили, някои не искаха чак толкова, всекиму неговото. Джо Мъраний дойде на кларинета, отначало се сещах за името му като си мислех „Джо Ма-Рейни“. Лусил беше с мен на повечето турнета и си ги спомня съвсем ясно. Тръми и той видя много път, Тайри Глен дойде на неговото място, когато Тръми остана в Хаваите, оттам е Дани Барселона. Но пътуванията не те уморяват, ако имаш правилна умствена нагласа. Когато чухме за последен път Тръми в Хаваите, свиреше като дявол. Велма ни беше вокалистка и правеше шоуто с мен — тази прекрасна усмивка. Басистите: готиният Марти Корб от Брега, Джек Лесбърг, Бъди Катлет и Арвел Шоу за много дълго време.

Не много отдавна, през почивката си, отидох да чуя Арвел Шоу с неговото трио, даваха благотворителен концерт за бавноразвиващи се деца. Припомнихме си старите пътувания, една вечер тук, друга — там. Понякога беше кучешки студ, като пътуваш толкова, предполага се, че свикваш с промените в климата — не, брат. Най-големия студ брах веднъж в Северна Дакота — беше, както съм чувал, че е в Сибир. Странно се получи, този ден беше толкова студено, че не ми се ставаше от леглото, и точно тогава ми дойде онази мелодия — не ми излизаше от главата. И си казах, ако не станеш веднага, никога няма да си я спомниш. Станах и я записах — Someday You’ll Be Sorry. Лусил извика, „Хей, Попс, какво ти е?“, разтревожена, като ме вижда как изскачам от леглото и започвам да пиша музика.

Музиката е моят език, като пътувахме по света, музикантите може да не могат да разговарят с теб, но засвири им Struttin’ With Some Barbecue и те си знаят партиите и веднага влизат. Тромпетистите в Япония ми дадоха вечеря, аз си събух обувките и седнах с тях. Срещал съм се с президента на някоя и друга държава, бил съм навсякъде. В Гана видях една жена, която досущ приличаше на майка ми.

Не се бъркам в политиката, не съм гласувал откакто живеех в Ню Йорк, няма смисъл да се месиш в работи, от които не разбираш нищо. Тези, които налагат ограниченията, не разбират нищо от музика, не е престъпление да се съберат апапи от всякакъв цвят и да свирят. Джазмени с расови предразсъдъци? Не може да има сред тези, които наистина си разбират от тръбата и обичат музиката. Надявам се, че всичките ми турнета са правили хората щастливи и може би да са им помогнали да разберат някои неща малко по-добре. Свикнах да ми задават най-различни, груби въпроси — вероятно съм бил първият от мойта раса, с когото са разговаряли. Образованието ще реши много проблеми. На края на турнето ни в Япония някой взе думата и каза колко му е харесала музиката и колко съжалява, че трябва да си отидем в Алабама. Говореше сериозно, не искаше да ни обиди, това е прочел в книгите, предполагам. Сериозно, Алабама! Аз и Велма щяхме да се пръснем.

Чувствувам, че тълпата е с мен, когато чуя първите аплодисменти, качвайки се на подиума, и от мен зависи как ще свиря. Няма смисъл човек да излиза пиян. Веднъж на един голям спектакъл с „Ол Старс“ имахме дълга пауза преди края. Тромбонистът беше изсвирил първата част прекрасно, но през многото свободно време един от бенда го беше налял с джин. Когато се върнахме на сцената, за да завършим със Sleepy Time Douti South, боже, да бяхте го чули — рядко се случват такива неща при нас. А музикантът, който му е пълнил чашите, първи започна да критикува: „По дяволите, какво прави с това легато“. Аз отвърнах само: „Мисля, че знам къде е бедата.“ Мълчание. В бранша съм твърде дълго и са ми познати тия разправии; на следващата вечер всичко беше наред. Друг случай — започнали сме шоуто и както свирим, един от музикантите се навежда към мен и казва: „Попс, много съм пийнал, за да изкарам тази вечер, току-що обърнах четири големи мартинита.“ Казах му само: „Следващия път спри на две.“ Няма смисъл да избухваш, прави се, че нищо не е станало, публиката не желае да вижда неприятности. Не ме интересува кой какво прави, стига да не ми бърка музиката. Джо Глейзър подбираше хората, определяше заплатите им и се грижеше да са доволни, не зная колко получаваха, но те знаеха, че аз съм ръководителят и така можех да разчитам, че имам бенд.

Публиката е готова да те аплодира за всичко, което свириш добре; каквото и да свириш — свири го добре. Няма такива неща — писнало ти било да свириш дадено парче. Пол Робсън, когато излиза да пее Old Man River, може да я е пял милиони пъти, но я изпява добре. Когато свирех по дузина и повече хоруси, аз свирех за музикантите, които ме подканяха да не спирам, но по света има много хора и те искат да чуят лийда. Няма смисъл да се свирят сто ноти, ако една върши същата работа. Джо Оливър винаги казваше: „Мисли за лийда!“ Винаги ще се намерят критици на шоуменството. Критиката в Англия казва, че съм бил клоун, но клоун — това е трудно. Да накараш хората да се засмеят малко; за мен е щастие да видя хората радостни, а повечето от тези, които критикуват, не познават нотите. Една вечер излязох след като бях свирил Tenderly, ако не се лъжа, и един страшно ми се беше ядосал. Вика: „Чух тази любовна песен, а аз се надявах, че ще изсвириш нещо от великите стари джазови мелодии, които правеше през 30-те.“ „По дяволите — казах аз. — Confessin я записах по същото време и е повече от сигурно, че не е «омразна» песен.“

Болестта ми предопредели най-дългата почивка, която съм имал. Два пъти в интензивно отделение за четири месеца. Бях на един инч от раздялата с този свят и естествено всичко, свързано с моя 70-и рожден ден, беше самото щастие. Хората от целия свят бяха просто чудесни. Пях на големия тържествен концерт на Брега, но с месеци се разсвирвах на тромпет всяка вечер преди вечеря. Най-много купуваните ми плочи са с пеене, но пеенето за мен винаги е вървяло заедно с тръбата, та, щом докторът разреши, „Ол Старс“ дойдоха у дома, за да репетираме. През септември ходихме да свирим за две седмици в „Интернационал“, Лас Вегас, с Тайри и момчетата и беше много приятно, за първи път работех с Пърл Бейли и тя ме изпълни.

Хората ме питат за белезите по устните, след 56 години свирене, какво си мислят? Не ме е грижа как изглеждат, те са ми мундщук — слагам мундщука във вдлъбнатината. Грижа се за устата си, зъбите и всичко останало, цял живот съм полагал усилия да бъда здрав. Не съжалявам, че нямам деца, много пътувах, за да създам сплотено семейство. Никога не съм искал да бъда повече от това, което съм, каквото нямам — не ми е нужно. Нашият дом с Лусил е хубав, няма да ме видите в големи имения и яхти, тези неща не ти помагат да свириш на тръбата. На хората, когато се върнат от разходка из имота, не им е останал въздух да надуват тръбата.

Имам милиони радостни спомени, а в къщи — всичките ми ролки от радиошоута, плочи с всичко, което съм направил. Доволен съм от работата си — свиря музика — вие я наричайте каквото искате, не се опитвам да докажа нищо.