Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (17)

„Луизиана“-1: Човекът

Периодът в „Бетли Варайъти клъб“, Йоркшир, където Сачмо и „Ол старс“ свирят две седмици през юни 1968 г., е паметен по няколко причини. Най-напред, това е голямо събитие — първото му кабаретно участие в Англия, последвано от концерти. То му дава възможност да се задържи на едно място за две седмици, което значи почивка и развлечение, освен работа. Той дори намира време да прочете една книга за джаза, голям лукс за него по това време; книгата е „Ain’t Misbehavin’“, историята на неговия стар приятел, Фетс Уолър. Вижда се и с много хора — приема с дузини музиканти, почитатели и журналисти. „От 20 години се опитвам да ви следвам“, му казва един тромпетист. Луис вдига глава от книгата, в която пише посвещение, и се усмихва. „И аз също“, отвръща той. Едуин Хинчклиф, отдавнашен почитател на Луис, който неотдавна е спечелил конкурса „Армстронг“ на „Мелъди Мейкър“, му показва картичка, подписана от него, и част от музикантите, когато ги вижда за пръв път в Харогейт през 1932 г. Луис, трогнат, разпитва за музикантите от бенда.

В гримьорната му има върволица от хора, стари и млади, някой с грамофонни плочи, други със снимки или програми за автограф. Повечето само искат да го видят, да разменят няколко думи, да могат да го поздравят. Идват и хора от Бетли и района. Едно момиче му казва: „Е-е, бяхте чудесен — и прибавя малко неочаквано, — не можете да избягате от себе си, нали?“.

Луис винаги лично се занимава с почитателите си.

Разбира се, сигурно е знаел, че те искат да го видят, да му стиснат ръката, за да го целунат, прегърнат. Той е обграден с топлота. Поздравленията и автографите за тези, които са му писали, са част от неговия свят от години. Въпреки че отнемат много време, той се заема с тях добросъвестно, както с всичките си обществени връзки. Много рядко забелязваме нотка на грубост, когато въпросите са по-идиотски от обикновено. В частност, не понася да се опитват да го провокират да каже нещо, спорно в името на една „добра дописка“. В такива случаи отговорите му могат да бъдат малко инатливи. Също се принуждава да изгради защитен механизъм срещу въпроси от типа на „каква е дефиницията за джаз?“ — и затова, ако го помолите да обясни тайната на успеха си, вероятно ще ви каже, „ритъм, драги, просто ритъм“. Без тези отговори и шегите си, Армстронг или би полудял, или би се превърнал в превзет бърборко.

На един неофициален журналистически прием преди началото на ангажимента в Бетли Армстронг си позволява рядък изблик на раздразнителност, когато го преследва един нахален пиян с расистки нападки. „Знаеш ли кой съм аз?“ — пита досадникът агресивно. Той прилича на първообраз на американски магнат. Луис се сопва: „Всички бели ми изглеждат еднакви.“ Такова държане е необичайно за Армстронг, на полуобществено събиране, макар да е ясно, че той никак не търпи глупости, когато работи. На репетиции, на сцената и в телевизионните студиа той е много делови. Всъщност той мрази да репетира, както повечето професионални джазмени. Ако не може да го избегне, той репетира докрай с минимум разправии и максимум добро настроение. Внушителна гледка е да се види как спестява време и неприятности. С музиканти, които познава, репетициите обикновено се свеждат до бърз разговор за тоналностите и рутинните хоруси. За телевизията е необходимо малко повече време, заради операторите и озвучителите. Тук, когато Луис се появи да изсвири партията си, студиото често го „разпускат“. Ако много го натискат, той проявява ненадминато упорство. Когато, каже „стига толкова“, режисьорът може да се откаже от неговото „само още едно, заради осветителите“.

Тази неприязън към репетициите не е породена от мързел, тъй като той работи системно. Вярваме, че е свързана с опасенията да не се прекъсне потокът на Армстронговата магия. „Това не го пресвирвам и край — протестира той. — Всичките кетове могат да свирят и не ни трябват никакви аранжименти“. Според него е достатъчно да се разберат за ключа и мелодията. Тогава „аз казвам «следвайте ме» и ето ти най-хубавия аранжимент, който някога си чувал“. Луис решително не позволява да бъде въвличан в това, което той смята за излишно усложнени аранжименти, музикални и социални.

Собственият му начин на живот е много прост — като изключим хапчетата и разхлабителните, мазилата и внимателното му отношение към храната, — и следва отдавна установени правила. Подробностите се определят от това дали е у дома си, на път или е отседнал някъде за седмица или повече — но е трудно да го накарат да измени на правилата си. Понякога това довежда до несправедлива критика. Един от по-известните „скандали“ в лагера на Луис става на фестивала в Нюпорт през юли 1957 г. Започва, както разправят, с това, че той не иска да смени обичайната си концертна програма. Организаторите помолват официално чрез Глейзър Велма Мидълтън да бъде включена и бендът да започне с нещо друго, а не с Indiana. Приготвена е торта — този концерт е в чест на 57-ия рожден ден на Армстронг — и Джони Мерсър ще дойде в Нюпорт да изпее Happy Birthday на Попс. Стари музиканти като Кид Ори, Хенри Алън и, разбира се, Тигардън са там, за да свирят с него и се говори, че Ела Фицджералд щяла да изпълни няколко парчета с Луис.

С малко по-деликатен натиск — щяло е може би да стане, но около Луис подскачат важни „клечки“ и му казват какво да прави. „Изсвирваш две парчета, след това излиза Ори.“ Това едва ли е начинът, по който трябва да се отнасят с него. Тигардън казва, че Луис не е виновен и че „някои от тези хора като че ли преследват Попс“. Първата искра се запалва, когато Сач не отива на вечерята, дадена от Лорилардс, домакини на фестивала. Фейлетонистът Мърей Кемптън пише на следващата сутрин, че вечерта почетният гост си е бил в хотела, „питайки се за дълга си към историята“, когато незнайни приятели му се обадили по телефона да го питат защо не е на вечерята. Кемптън цитира едно доста резонно извинение. „Отдавна съм престанал да ходя на вечери преди работа. Отиваш, наливаш се с уиски и свириш лошо, а тези, които са те поканили на вечеря, първи се оплакват. Трябва да работя“. Това е изявление на професионален джазмен. Луис винаги е бил на тази висота.

В Нюпорт Луис, изглежда, не казва на Велма, че тя е персона нонграта. Джо Глейзър идва лично да убеди своя артист да изпълни „молбите“. Тогава Глейзър и организаторите, изглежда, забраняват на Велма да се яви. Луис, чието търпение се изчерпва, при нееднократните опити да го насилват (както той го вижда), намира вокалистката си в сълзи и, според Тигардън, побеснява. Велма излиза на сцената и Луис изпълнява програмата си. Мърсър пее също и, както отбелязва Кемптън, човекът, който имаше рожден ден се включва в акомпанимента „по стар навик“. Към края изтъкват на все още разярения Армстронг, че Ори, Тигардън и още няколко ветерани го чакат за съвместен финал. Тогава той избухва с известната реплика: „Никой не виси на пешовете ми.“

Това не приляга на услужливия Луис, познат от легендите, но илюстрира какво става, когато твърде силно разстроят навиците му. До следващото лято всичко е забравено в Нюпорт, Попс гостува с Интърнешънъл бенд и разширява своя „Ол Старс“ с Тигардън и Боби Хакет, които обича.

В Бетли през 1968 г. животът му тече гладко. Има всекидневни представления, с които трябва да се преборва. Изтощен е от пътуването с дни (възпрепятствувано от стачка) и от многобройните интервюта. Но той заявява, че ще се справи, „защото тази жена пътува с мен — посочва Лусил — на такива дълги пътешествия, седмица и повече на едно място. Но на тези за по една вечер Мама си остава в къщи. Тя се грижи добре за мен и аз за нея. Гледаме се. Разбира се, аз поддържам вътрешностите си с разхлабително всеки ден и устата си с мехлем за устни «Франц Шуритс». И ако го забравя по някаква причина — тук Луис посочва шишенцето и намигва, — то е в нея“. Лусил, която милосърдно следи течностите и храната, които Луис поема, е изпълнена с уважение към неговата сила. „Той е много по-издържлив от мен, а аз съм доста по-млада“ — с обич казва тя.

Луис пътува с портативен грамофон и около 20 дългосвирещи плочи, повечето с негова музика. Другата основна принадлежност в багажа му е джобният транзистор. „Това ми е удоволствието — казва той. — Мама ми го подари за тези депресиращи гримьорни.“ Показвайки ни няколко албума, той обяснява: „Когато искам да си спомня някоя стара хубава мелодия, те ми опресняват паметта. Но имам и Барбра Стрейзънд — тя знае как да пее, нали? И «Бийтълс». Тяхното е музика и суингират. Познавам ги много добре. Питайте ги какво мислят за Сач.“ Той ни пуска плоча от филма „Хелоу, Доли“, с главни изпълнители той и Барбра Стрейзънд. Наскоро са филмирали тази сцена и той е много ентусиазиран, разказва ни как са учили репликите и точно как са направени кадрите, Барбра тук, хора там — всичко това изпълнено в невероятна пантомима. „Пее, та се къса — казва Луис одобрително. — На екрана имам дванайсетина негърчета. Звукозаписът е с шейсет инструмента, Лени Хейтън им беше музикален ръководител. Пей, бейби.“ Тази реплика бе възхитителна имитация на гласа на Стрейзънд. „Казвайте каквото искате, но тя суингира най-добре от всички тази година“ — каза Луис категорично. Лусил се усмихва снизходително и му напомня за анкетата на „Плейбой“ за любимците на музикантите. „Да, на трите места за певци — първо, второ и трето — в моя формуляр писах «Барбра Стрейзънд» и «Същата», «Същата».“

Друга част от свободното време на Попс е посветено на тромпетите — говори за тях, чисти ги, пази ги. Една вечер в Бетли разказа на мен (М. Дж.) и Хъмфри Литълтън за първия Селмър, който му подарили в 1932 г., смеейки се с глас при спомена.

„Дойде Бен Дейвис с тази нова хубава тръба и ме попита, мисля ли, че мога да я използувам. Аз му казах, че ако ми го дава, мога да свиря на него. Дотогава си бях плащал за новите тромпети. Направо излязох на сцената с него тая вечер и си изсвирих шоуто и оттогава използувам такъв тромпет. Да, хитри бяха тези момчета Дейвис. Направили са много пари от музикални инструменти? Е, аз ще ви кажа нещо: те и свиреха добре.“

По въпроса за мундщуците, често повдиган, Сач няма професионални тайни и нерядко прибягва до този, „който върви с тръбата“. Онази вечер специално той имаше два в калъфа на тромпета си; изглеждаха като да са от „К-М Селмър“. Когато го попитахме какъв предпочита, той бръкна в задния си джоб и извади един мундщук в кожена торбичка.

„Тук си държа любимия, винаги го нося със себе си и от време на време свиря на него. Не бива да се оставя мундщук да се търкаля, събира микроби и всякакви мръсотии. Също и тромпетите. На моите им давам около пет години. Естествено се грижа за тях, всяка вечер го промивам с гореща вода. Може да се запази вечно, ако го поддържаш чист, като стомаха. Бих могъл да свиря по-дълго с един инструмент, но аз свиря много и обикновено им давам толкова.“

В известен смисъл Армстронг е фаталист. Той вярва, че музиката, и по-специално тромпетът, властвува над съдбата му. „Тръбата е моят бос — твърди той, — защото тя е животът ми.“ Той рядко се отделя от Селмъра за дълго. У дома или в хотелската стая тромпетът обичайно е наблизо, отвореният калъф стои на масата или бюрото, или в краката му, където да може да го вижда, като погледне надолу. Той е център на разни малки ритуали: промиване с топла вода, сушене и смазване, изпробване на клапаните и подновяване на познанството всеки ден. Луис репетира, разбира се, разсвирва се и така нататък, но неговата работа с тромпета е повече от практика — каквато, след като свири цял живот, едва ли му е необходима. То е защото „трябва да живееш с тръбата, да бъдеш близо до нея.“ Той и тромпетът са родствени души. Луис го познава добре и се грижи за него, за да му отвръща и той със същото. Всеки, който го е виждал на тоалетната масичка, знае, че той полага същите усилия за инструмента, каквито и за себе си. Той седи и се маже с мехлем за устни или чисти със селитров разтвор с помощта на марли и памуци и от време на време ще спре, ще вдигне тромпета и тихо ще се съсредоточи върху него, изпробвайки буталата. Когато има възможност, денем или нощем, той се разсвирва с няколко гами или дълги тонове, дори с някой пасаж от „Селска чест“, която е свирил в периода във Вендоум.

В известен смисъл, сигурен съм, че промиването на тромпета е част от операциите за почистване на собствените вътрешности на Луис. Говорейки за едното, той се сеща за другото. В Бетли той е доволен от строгата диета, благодарение на която бил отслабнал от 90 на 60 кг., от новата си линия и елегантния, скъп гардероб, свързан с нея. „Всички тези костюми, ризи, обувки са нови. Имам нови дрехи на стойност 4000 долара, виждате, че не бива да напълнявам.“ Той прекарва много часове от живота си като със задоволство възхвалява любимото си разхлабително средство „Суис Крис“. Той очевидно смята целия храносмилателен процес за някаква тайнствена живителна сила. Тази вяра може да е била смесица от практически усет и фолклор, но Армстронг говори сериозно, въпреки шегите си по този повод.

Музикантите, които работят с него, се оказват на бойната линия, така да се каже. Един тромпетист, когато получил подарък един пакет от билковия „цяр“, имал неблагоразумието да изпробва съдържанието му върху жена си. „Как реагира тя?“ — го попитали по-късно. „Не знам — гласял уклончивият отговор. — Не я видях два дена, а след това не ми говореше.“

В пътуването до Бетли Луис е придружен от Тайри Глен (тромбон), Джо Мърани (кларинет), Марти Наполеън (пиано), Бъди Катлет (бас), Дани Барселона (барабани) и младата певица Джуел Браун. Погледът на ръководителя се спира на закръглената фигура на Глен. „Сложих го на «Суис Крис» — казва Луис — и му казах, че скоро ще почувствува ползата. Ако не смъкне 10 кила, трамвай да стана. Фактът е, че Тайри вече изпитваше ползата. Той ми каза: «Попс, неприятното е, че нямам време да си сваля сакото». — Луис се удря по коляното и се залива от смях, представяйки си картината. — Отговорих му: «Няма значение; не е сакото, за което трябва да се притесняваш».“

Но беше и сериозен. Парирайки неизбежния въпрос на някакъв почитател за оттегляне от кариерата, той обещава: „О, дълго още ще ходя по тази земя. Взимам си «Суис Криса», с него се стига далече. Старият Метусела щеше да бъде сред нас, ако е знаел за това лекарство“. Някои, по-близко до сърцето на Попс, са могли да спечелят отсрочка, по негово мнение, ако са спазвали по-строг режим на хранене. Говорехме за колеги, починали след последната ни среща, между които Били Кайл, Бастър Бейли, Джордж Уетлинг, Едмънд Хол, Хенри Алън и Рекс Стюарт. Армстронг изведнъж стана сериозен.

„Да, много умряха. Ред и толкова други апапи. Някои можеха и да не си отиват. Не се грижеха за вътрешностите си както трябва. Парите не помагат. Важно е какво ядеш. Трябва да намалиш храната, за да бъдеш здрав. Две яденета на ден ти стигат. Аз ям по толкова и никога не съм се чувствувал по-добре.“

Армстронг е оптимист по отношение на здравето си и, общо взето, оптимизмът му е оправдан. Най-известният случай преди заболяванията, които го отвеждат в болницата „Бът Израел“ през септември 1968 и отново през 1969 и 1971, е пневмонията, която изкарва в Италия през юни 1959 г. Слухове за емболии и инфаркти всяват тревога и отчаяние в джазовия свят, въпреки бариерата от успокоителни бюлетини, която пациентът издига за състоянието си.

Луис отказва да приеме факта на едно хронично заболяване и отхвърля мисълта за смъртта. В случая с разболяването му в Италия, той се вдига на крака, прибира се в къщи и оттам — на път, докато погребалната служба все още си проверява списъците. Завърнал се в „Корона“, Лонг Айлънд, преди рождения си ден, той първо учудва бенда на Джек Тигардън („Бяхме изненадани да го видим на крака — казва Джак — и още повече, когато седна с нас.“), след това се появява неочаквано на Четвъртото годишно джазово джамборе в Ню Йорк, на което хиляди почитатели го поздравяват — 4 юли е — с Happy Birthday To You. Той взима на заем тромпет от бразмените на Джони Данкуърт и изсвирва няколко парчета с „Данкуърт бенд“. Това става една-две седмици след обявената „почти смъртна“ борба с пневмонията.

Луис не може да се въздържи от закачливия коментар за здравето си и уверява „Даун Бийт“ тогава, че никога не се е чувствувал толкова добре. Той намеква, че Бикс е искал да го вземе за лийд в бенда на Габриел, но добавя: „Не можех да отида. Не беше уточнено с Джо Глейзър, нито със съюза, нито с Министерството на външните работи“. В Лийдс, девет години по-късно, той казва на Лайънел Крейн: „Пратиха ми една хубава сестричка и почнах да се оправям още с идването й.“

И така продължава. Един автор нарича Луис „котката с деветте живота“. Той се съвзема от кризите една след друга през последните две години и половина от живота си, тържествено заявявайки, че не е „чул сигнална тръба“, че всеки ден става по-силен и че „скоро ще се върне в солните мини“. И се връща, от всички перипетии. Изключението е болестта, която го отвежда в реанимационното отделение на нюйоркската „Бет Израел Хоспитал“ през март 1971 г.

Дори тогава той говори оптимистично за „завръщане на сцената“, веднага щом лекарите му позволят. Хората, които са го гледали през новия период от кариерата му, започнал в 1970 г., не се съмняват, че ще се върне към вечната си професия, дори тя да му коства живота.

Луис винаги е бил безкрайно щастлив да работи. Когато заминава за Англия през октомври 1970 г. да свири от името на „Нешънъл Плеинг Филдс Асосиейшън“, здравословното му състояние безпокои неговите приятели, но духът му е несломим както винаги и няма признаци да е изгубил любовта към централното място на сцената или пък инстинктивния си усет за това, какво хората биха искали да чуят. Лусил казва, че музиката дава живот и щастие на Луис. Тя не му пречи и рядко се противопоставя на музикалните му планове. „Освен това — признава тя по време на последното боледуване на Луис — когато е решил нещо, няма смисъл да се спори с него.“

Решението на Армстронг да свири две седмици в „Уолдорф Астория“ непосредствено преди колапса в средата на март, сигурно е било грешка при неговото състояние. Но той е мечтал затова и въпреки лекарските предупреждения се насилва да завърши ангажимента си. Прекарва седем седмици в болница на крачка от смъртта със сърдечно заболяване, усложнено от пневмония и бъбречно разстройство. Почувствувал се малко по-добре, той моли Лусил да го заведе у дома, където отново да вкуси от червения боб и ориз, които тя се е научила да готви по южняшки.

У дома означава къщата на 107-а улица в малко запуснатия квартал „Корона“ на Лонг Айлънд, в която той и Лусил живеят от 1942 г. Тя е тази, която купува къщата, защото „Луис нямаше къде да живее и не искаше и да има“. Когато тя му казва за плащането, той отвръща: „Мила, нас през цялото време ни няма, за какво ни е къща?“ Въпреки всичко тя прави покупката, обзавежда къщата и един ден му връчва ключа — „това е от новия ти дом“. Налага му се да вземе такси, за да я намери, но когато влиза вътре, му харесва.

Както казва Лусил: „Той се съгласи и този дом му донесе стабилност и щастие, каквито никога не беше имал по-рано“. Попс казвал, че това е гнездото им, купено е и никога няма да се премести оттам. Така и става, защото рано сутринта във вторник, 6 юли 1971 г., той умира спокойно в съня си. Лусил го намира в 5,30 ч. и д-р Александър Шиф установява смъртта.

Два дена преди това Луис посреща 71-ия си рожден ден у дома с Лусил и Айра Менгъл. Символично е, че той и менажерът му обсъждат планове за участията на Луис през втората половина от лятото. В интервю, седмица или две по-рано, Сач е заявил, че е „стар тип, когото не можете да загубите“. Оплаквайки се от слабост в краката, той добавя, че ще започне работа, „веднага щом крачката ми стане толкова стабилна, колкото и устните ми“.

Тялото му е изложено първо в дома на покойника в „Корона“, след това в оръжейната на Седми полк в Манхатън. На службата в петък, 9 юли, в Конгрегейшънъл Чърч в „Корона“ пеят Пеги Лий и Ал Хиблър и го погребват във Флашинг Семетъри. Дузини джазмени и хиляди от „обикновените хора“ на Армстронг му отдават последна почит. Пред дома му, а после и пред оръжейната и църквата се събират тълпи от хора. Посетилите оръжейната според едно изчисление наброяват 25 000 души. Траурното шествие минава през шпалир от хора. Когато наближават къщата на Армстронг, две момченца вдигат плакат. На него пише: „Всички те обичахме, Луи“.