Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (16)

Арканзас и Африка

През 1960 г. Армстронг се връща в Гана, първата му спирка от едно голямо турне. Този път има помощта и благословията на Министерството на външните работи. Това е първият случай, в който той има неговото попечителство; музикалните мисии на Сачмо през 50-те години до този момент не срещат отзвук в правителството. Вярно е, че през 1950 г. шефът на отдел „Международни предавания“ изпраща писмо да го поздрави за участието му в програмите на радиото. И му пожелава успех. Но ако отделът обръща някакво внимание на презокеанските експедиции на Сач, никакви други признаци не се забелязват от неговите представители, един от които твърди, че направил всичко възможно, за да предизвика някакво действие в знак на признание от Вашингтон през следващото десетилетие. Резултатите не са окуражителни.

Към края на 1957 г., малко преди пътуването на „Ол Старс“ до Южна Америка, бендът свири една седмица в столицата. Ейдс урежда да поканят Луис на обяд в Белия дом, и се предполага (Луис предполага), че обедът ще бъде с Айзенхауер. „Но той не се появи — казва един информатор. — Шърман Адамс дойде да се ръкува с Луис и си отиде. Накрая реших да извикам Никсън. Той беше вицепрезидент и отидохме в Сената. Никсън поздрави Луис и Лусил, направиха им няколко снимки.“

Същият информатор твърди, че когато Армстронг пристига, на аерогара Вашингтон го посрещат много хора. „Казах ви за Белия дом, там бяха и посланиците на Бразилия и Гана. Но нямаше никой от Външното министерство на САЩ“.

Тогава обаче Сач вече е хвърлил своята неочаквана бомба срещу правителството заради отношението му към въпроса за смесените училища в Арканзас. През септември 1957 г., когато „Ол старс“ дават концерти из страната, Луис се събужда една сутрин в хотел в Гранд Форк, Северна Дакота. Той пуска телевизора и гледа разсеяно, докато се приготвя. Тогава вниманието му е привлечено от картини, предавани от Литъл Рок, където положението е крайно напрегнато. Няколко черни ученици се опитват да се възползуват от правото си на смесено обучение съгласно постановление на Върховния съд. Показват как едно момиченце плахо се приближава към сградата на училището. Луис го наблюдава и когато то минава покрай присмиващата се тълпа от бели, един мъж отива към него и се изплюва в лицето му. Това е шок и за зрителя, все едно са го ударили през лицето. Луис побеснява.

Един млад журналист го намира в хотела, вероятно за статия от типа на тези, които вестниците в малките градчета публикуват за гостуващите звезди. Когато Армстронг го приема, той обяснява, че е още ученик, но сътрудничи на местния вестник. Би ли могъл да вземе интервю? Има късмет. Дават му интервю. Луис излива яда си и осъжда Айзенхауер, Фобъс, правителството.

На президента Айзенхауер „не му стиска“, и Луис го нарича двуличник, защото е оставил губернатора Фобъс „да управлява страната“. Губернаторът на Арканзас нарича „необразовано селянче“ и прибавя, че това, че той използува Националната гвардия, за да предотврати обединяването в училищата е сензация, „водена от най-големия преследвач на сензации“. За да бъде изчерпателен, добавя, че „щом се отнася така с моите хора на Юг, правителството може да върви по дяволите.“

Това е динамит и момчето предава материала възможно най-бързо. Не след дълго от неговия вестник се обаждат на Армстронг да потвърди изказванията си. Той ги потвърждава. Ще подпише ли статията, базирана върху негови цитати? Отговорът е „да“. Скоро редакторът е при него. Сачмо се бръсне, когато той идва. Прекъсва за малко, за да вземе подадения му документ, прочита го набързо и го подпира на стената, за да го подпише. „Добре е — съгласява се той. — Не махайте нищо. Това е, което казах и пак казвам.“ Той написва думата „вярно“ под статията, подписва се и продължава да се бръсне.

Когато коментарът на Армстронг достига телеграфа, предизвиква сензация. Полемиката за интеграцията е много разгорещена и неговият изблик налива масло в огъня и популяризира борбата далеч по света. Изведнъж, като че ли той става демонстрант. Тъй като е известен с безразличието си към политическите въпроси, и понеже моментът е такъв, атаката има максимален ефект. Правителството е принудено да действува почти незабавно и според хорските приказки Айзенхауер никога не му прощава.

Ърта Кит е една от първите, които подкрепят Армстронг и заявява, че е напълно прав. Сач телеграфира да й благодари и обещава да я целуне, когато се видят. Не толкова ласкава е реакцията на друг един черен шоумен, за когото твърдят, че казал, че Армстронг не разбира гражданските събития. Отговорът на Луис е бърз и рязък. „Кажете на еди-кой си, че разбирам от линчуване, а това е гражданско събитие.“

Сачмовата бомбардировка е за известно време темата на разговор сред неговите колеги. Ленърд Федър отменя джазово турне на Юга, а „Джаз ет дъ филхармоник“ на Дейв Брубек и Норман Гранц се отказват от концерти на Юг и на някои места в Тексас, където управата забранява бели и черни да седят заедно. Макс Камински, тромпетист в бенда на Джек Тигардън, който по това време е на турне в Англия, подкрепя Луис в интервю за „Мелъди Мейкър“.

„Струва ми се, че думите на Луис раздвижиха Айк за тази работа в Литъл Рок. Тоя епизод е ужасно петно за Америка и страшно много смелост трябва на Луис да стане и каже това, което е казал. Луис не е чичо Том^[1]. Той е голям човек, освен че е и най-великият джазов тромпетист, който някога е имало.“

Трябва да обясним защо се споменава „Том“. В предишните години има чести нападки срещу Армстронг заради „гримасниченето“ му на сцената и всичко, което се тълкува като примирие с цялата расистка структура. Луис много пъти протестира, че е аполитичен, че никога не е използувал музиката за политически цели. Становището му по този въпрос му навлича враждебността на много музиканти и последователи в модерния джаз на 40-те и 50-те години. Албърт Маккарти пише за скритата кампания срещу Луис: „Младите музиканти, които с такъв ентусиазъм поеха бопа, се развиваха при съвсем различни условия от тези на пионерите на тази форма и толерантността към по-старите музиканти и стилове направо липсва.“ Посочвайки, че „модерното“ течение възниква в период, когато черните американци се борят и постигат известни успехи на социалния и икономическия фронт, той продължава: „Естествено младите негри нямат намерение да позволят положението да се влоши след края на войната и те искат равенство във всички сфери.“ Макар да симпатизира на подобни идеали, Маккарти вижда, че войнствеността води до „омраза към миналото, която намира израз в една странна враждебност към всякакви черти, които могат да се определят като типично негроидни… За «новите» негри всеки намек за южняшки негърски говор е равносилен на най-лош вид чичотомовщина.“

Прикритата война, която „прогресивните“ критици водят срещу музиката и личността на Луис, сигурно няма равна в историята на джаза. Той е главна фигура и нещо като герой и следователно подходяща мишена. Това е неизбежно, но нечестно. Поведението му на сцената (въртенето на очи, показването на зъби, шегите и гримасите) става обект на докачлива, повърхностна критика, която не взима под внимание факта, че той е продукт на едно общество и епоха, в които артистите от „расата“ се придържат към водевилния образ. Повечето от ранните джазмени танцуват или пеят, правят клоунски или други смешни номера, ако стигнат до сцената на кабаретата или театрите, а Армстронг е изпълнител по природа. Той не е сложил изведнъж маската на веселяк. „Никога не позираш, това е последното нещо, което можеш да направиш — съветва той веднъж, — защото в момента, в който започнеш да позираш, преставаш да бъдеш джазмен. Джазът е това, което си.“

Хората от расата на Луис гледат на неговия характер и сценичен маниер по-благосклонно или умерено от тези предубедени критици. Били Холидей например казва след едно предаване на Сач по телевизията: „Обичам Попс, той се прави на «Том» от сърце.“ Били Екстайн разглежда въпроса от двете му страни и решава: „Той е велик хуманист, макар че не постъпва като сегашните черни борци. Те не разбират поведението на Луис, но аз съм уверен, че е повече хуманен, отколкото угодничав“.

Сценичното поведение на Луис, което сурово критикуват през 50-те години, трябва да бъде сравнено — дори от тези, които го намират отблъскващо, — с положението, което заема и огромния му принос; но често вече не се касае за „важно е какво свириш“.

Ако те (бизнесмените) решат, че не им харесваш, те преследват. Обвиненията им срещу Луис… Четири-пет от тези големите разпространяваха за Луис, че бил Чичо Том и че свирел едни и същи хоруси по две години и т.н. Да се каже такова нещо за човек от величината на Луис е огромна глупост и обида. Да предположим, че е свирил тези хоруси по един и същи начин известно време; нали никой друг не може да ги изсвири като него. Все едно да наречем Чайковски нищо и никакъв, защото концертът му за пиано всеки път звучи по един и същ начин.

Това казва Макс Камински на Стив Вос през октомври 1957 г. малко след фурора в Литъл Рок. Горе-долу по същото време, пишейки защита на Армстронг в „Мелъди Мейкър“, аз (М. Дж.) завърших с изречението: „След като Луис изрази открито гнева си за Литъл Рок, се надяваме, че неговите противници ще го похвалят, така както го осъждаха досега.“ Но не видях нищо такова. Неговите критици, след като с години го омаловажаваха за това, че мълчаливо понасял дискриминацията, сега на свой ред мълчаха. Луис обаче отдавна се е научил да не обръща внимание на мненията на другите. Но е поласкан, когато момчето в асансьора на хотела му казва поверително: „Мистър Армстронг, това ще влезе в историята.“

45-концертното турне на Луис в Африка започва от Акра на 15 октомври 1960 г. Бендът ще свири за североафриканците в Акра, Кано, Ибадан, Кумаси, Лагос и Енегу — на повечето от тези места стадионите, на които ще се проведат концертите, побират около 50000 души. Билетите са пуснати в предварителна разпродажба, което е новост по тези места. След Нигерия ще посетят Конго, Уганда, Кения, Родезия, Либерия, Гвинея, Мали, Танганайка и Занзибар. Този дълъг маршрут е можел да включва и Южна Африка, ако властите не бяха наложили забрана върху Луис и състава няколко седмици преди това. Цитирани са изказвания на Армстронг, че това е най-важното му пътуване през живота, но когато единият от авторите го интервюира, той казва съвсем различно нещо. „Това е важно събитие, разбира се, но не ме разбирайте погрешно — всички ангажименти са важни. Когато свиря за мен е важно. Тия ноти трябва да се свирят“.

И ето, летището в Акра е залято от посрещачи, когато „Ол старс“ пристигат. Над 2000 музиканти и почитатели ги обграждат и се налага да ескортират Луис с полиция до залата, където е организирана пресконференция. Според един местен репортаж, той успял да каже „Колко е вълнуващо да се върнеш след четири години“, преди гласът му да бъде удавен във виковете и музиката извън сградата. 50-те хиляди места на стадиона, както се казва в репортажа, вече били продадени за първия концерт на Сач.

От Гана бендът отива за пет дни в Нигерия. На националния стадион в Лагос ги посреща няколкохилядна безразлична публика. Един кореспондент пише, че музиката „не се отделила от земята“; той дори отива толкова далеч, че казва за Луис: „Можете да си го вземете обратно.“

В Ибадан Луис има по-голям успех. Когато се връща в Лагос, журналистът е изненадан от промяната. „Един Луис, преливащ от ентусиазъм, водеше бенда… през последните няколко години не съм чувал по-добър тромпет.“ Армстронг е вероятно единственият джазмен по това време, който би могъл да привлече многобройна публика на тези открити арени — на един-два от концертите вали проливен дъжд.

В Конго един автор приветствува ангажирането на музикантите на Луис като проява на разум от страна на новата република. Вестниците пишат, че хората за малко са забравили за броженията си, обхванати от вълнение от неговото пристигане. „Те викаха ура и свиреха джаз, докато Сачмо минаваше по улиците след един камион с местни танцьори — пише един очевидец. — Чухме една африканска песен, съчинена в негова чест. В нея се казваше: «Наричат те Сачмо, но за нас ти си Окука Локоле.» Окука, му обясниха, е магьосникът от джунглата, който омагьосва дивите зверове с музиката си.“

В Кения също го посрещат топло. На летището в Найроби пристигат пълни коли с почитатели, които идват да го приветствуват. Луис се присъединява към тълпата на площадката за посрещачи, където една странна формация от музиканти от местни групи като „Джамбо Бойс“, „Ройъл Инискилингз бенд“, „Бата Шу Щайн бенд“ и „Гоун бенд“ дрезгаво го поздравяват с When You’re Smiling и The Saints. В Найроби концертите се провеждат в „Сити хол“ две последователни вечери, плюс допълнително дневно представление на „Африкън стадиъм“.

Първото шоу минава при пълен салон — африканци, азиатци, европейци. Времето минава твърде бързо за „възбудената публика, която беше извън себе си от радост“. На футболния стадион в събота бендът свири на открита естрада в средата на игрището под палещите слънчеви лъчи. Трибуните са пълни, както и седалките, наредени около естрадата. Разказаха ни как „сякаш всички на тази редица бяха донесли фотоапарати и фактът, че музикантите не възразяваха срещу маймунджилъците на фотографите, говори много за тяхното добро настроение“. При тези пътувания Сач очевидно масово е печелил хората, не само с музиката си, но и с бликащата си жизненост.

Южна Африка, предполага се, че е забранила посещението на „Луис“, защото не би било в унисон с интересите на страната на този етап. (Луис води разнорасова група, в която има дори един хаваец). Когато го попитахме за забраната, той изглеждаше озадачен. „Нищо не знам — поклати глава той. — Трябва да питате офиса.“ На въпроса за сегрегатната публика, пред която е щял да свири на този ангажимент, отговорът му е също недвусмислен. Той е готов да свири, ако Джо Глейзър го изпрати. „Той мисли вместо мен — казва Луис меко, — аз само свиря.“ Човекът, който мисли вместо него, приключи въпроса, като остро каза нещо в смисъл, че Армстронг е бил много зает.

За да докаже, че няма предразсъдъци към никого, Армстронг се надява Външното министерство да включи СССР в някое следващо турне. В 1959 г. той изявява желание да заведе бенда си в СССР и в Полша, без да бъде субсидиран.

В 1960 г. той казва: „До нищо не стигат с техните конференции на високо равнище. Може би Сач би могъл да постигне нещо с конференция на земно равнище. Искам да отида там.“ Но не отива нито тогава, нито по-късно, когато прави нови опити. След средата на 50-те години периодично се появяват съобщения, че пътуването до СССР ще се състои, няма да се състои, отново — ще се състои.