Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (3)

Посланик на джаза

Редно е първата тръба и първият корнет, овладени от Луис Армстронг да бъдат поставени в музикален музей — и музеят да бъде в Нови Орлеан, Луизиана. Това е родното място на джаза (поне според легендата, ако не доказан факт) и на Луис Армстронг. Луис е най-изтъкнатият музикант на града и може би най-големият гений на американския джаз.

Имайки предвид музиката въобще, джазът е сравнително нов и не чак толкова сложен. Но за някакви си 70 години той успя да предизвика толкова спорове, колкото нито един по-стар и претенциозен вид музика. Една от причините е, че джазът винаги е бил пробивен и в устрема си завоюва бързо нови позиции. В бурното си развитие той се опитва за кратък срок да събере огромно количество музикален материал и опит в по-сбит музикален изказ. Еволюцията му приема характера на сгъстена история на европейската и афроамериканската музика, а в последно време се включват и звуците на Ориента. Нищо чудно, че понякога свидетелите на това развитие се чувствуват объркани или враждебно настроени.

Още след раждането си джазът нарушава повечето музикални правила. Това че се ражда в черните гета и се развива в танцовите салони и заведения на низшите класи означава, че няма никаква надежда да спечели аплодисменти от почтеното общество. Откакто той става международно достояние, джазовата публика създава ненужна бъркотия с безкрайни спорове за пълнота, социално значение, стил и актуалност. Твърде често критикуват, просто защото не са в крак с времето. Джазът допада на младежта; най-съдържателните творения са създадени от млади хора, а младите са склонни към нетърпимост. Натъжава ни безмилостното отхвърляне на утвърдените таланти, което става при всяка стилистична „революция“. В същото време други автори се оплакват, че повечето наистина оригинални млади инструменталисти от самото начало остават неразбрани и пренебрегнати. Както и да погледнем, пристрастието винаги вреди и отблъсква.

Има и един семантичен облак, който забулва темата на джаза. „Джаз е може би най-световнопризнатият музикален термин — казва Клей Уотсън, главен колекционер на експонати за новоорлеанския музей на джаза. — И същевременно това е най-неразбираната дума в света. Ние наистина не знаем значението й.“ Вярно е. Няма задоволителна дефиниция за джаз, диксиленд, боп, мейнстрийм или за такива стилове в музиката като суинг или соул. Какви са границите на това, което с право може да се нарече джаз? Много безуспешни битки са водени на това поле. Въпреки всичко ние се надяваме, че нашите читатели знаят предостатъчно за джаза и познават звученето му, поне в основни линии. На тези, които питат „Какво е джаз?“, просто ще отговорим като Луис: „Ако още не знаете… засрамете се!“.

Въпреки множеството музиканти, издържали критиката на времето, можем да разпознаем фигурата, която изпъква над всички през първия половин век от съществуването на джаза — Луис Армстронг. Той не е пионер от предисторията на музиката, нито някакъв герой на рагтайма, или пък от първите царе на тромпета. Няма записи в подкрепа на музикалния статут на тези полулегендарни музиканти, които го предшествуват в историята на Нови Орлеан — във всеки случай не от техния апогей. Може да е невъзможно да се докаже, че той е най-добрият тромпетист, който градът някога е имал, макар че по-голямата част от съвременниците му смятат така, но е лесно да се приведат доказателства за това, че той е първият голям джазов солист, който записва плочи, и че задминава всички.

Може да се подкрепи и твърдението, че той допринася за развитието на джаза в Чикаго в средата на 20-те години повече от всеки друг и че е надарен с такъв създателски и музикален талант, че повлиява силно не само върху джаза, а и върху почти цялата западна популярна музика. Едва ли можем да надценим ролята му в музиката на двадесетия век.

Луис не е склонен към помпозност и гледа на своята кариера главно като на професия, с която прави хората щастливи. Той с лекота приема благоговението на едно поколение музиканти и възхищението на три поколения обикновени слушатели. Не е за Луис ролята на патриарх или на почитана знаменитост. „Разбирате ли, това всекидневие — да радвам хората и да се радвам, като свиря на тромпет, това е за мен работата.“

В албума на джаз-музикантите от Нови Орлеан „New Orleans, Jazz, A Family Album“ — подробен справочник на имената в джаза от този край — историята на Армстронг е отбелязана по следния начин: „Луис Армстронг (тр.к.) род. Н. О., 4 юли 1900 г. Най-известният джазмен. Ръководил бенд от средата на 20-те г. Протеже на Кинг Оливър. Започнал в Уейфс Хоум Бенд“. Има още няколко реда, но това е основното. То информира посветените, че Луис е свирил както на тромпет, така и на корнет, роден е в град, който един негов предшественик с умиление нарича „скъпия ни стар Нови Орлеан“, и е подготвен от главния корнетист на това време, Джо Оливър, след като е бил в изправителен дом.

С право се отбелязва: „Най-известният джазмен“. Почти всеки, който слуша музика, знае името Луис Армстронг или псевдонима му — Сачмо. Колекционерите на плочи и кинозрителите от всички възрасти, от всички кътчета на света познават неговото творчество. Той е действително световна фигура, призната от милиони хора за символ на джаза. Единствените му съперници в това отношение могат да бъдат Дюк Елингтън и Бени Гудмън, но те нямат тази международна известност. Във всеки случай нито един от двамата не олицетворява така раждането и развитието на джаза и движението му по Мисисипи, както Луис.

Универсалността на неговото обаяние му дава преднина във всяко състезание за популярност. Една зима, шестнадесет години преди Луис да започне редовно да посещава Британия с „Ол Старс“, писателят музикант Бени Грийн провежда неофициална анкета с десетина непознати по пътя Лондон-Портсмут. Тя била резултат от един спор в служебния автобус и имала за цел да докаже популярността на Сачмо сред непрофесионалната публика. Условията били да попитат случайни минувачи: „Кой е Луис Армстронг?“. Грийч си спомня:

„Десет пъти спряхме автобуса и зададохме този въпрос. Една от жертвите ни хвърли бърз поглед, плю си на петите и избяга. Друг мислеше, че Луис Армстронг е шампион по бокс. Но останалите се справиха отлично… Осемте, които имаха някаква представа кой е Луис, дадоха различни отговори. Един каза, че е тромпетист, другите — че е лидер на бенд, актьор, певец, комедиант, филмова звезда. Всички тези отговори са верни.“

Към тях би могло да се прибави „неофициален посланик“, тъй като много хора смятат Луис за пратеник с мисия за дружба. Това, което той предлага, печели възхищението и обичта на масите от петте континента. През последните двайсетина години от живота си Луис обикаля много държави по света със своите „Ол Старс“ и навсякъде е приветствуван спонтанно и шумно. Той е най-големият пътешественик на джазовата музика.

Като ретроспекция тези турнета из чужбина са триумфални успехи, които донасят на Луис допълнителна слава и пари, както и различни официални признания, въпреки че в началото те съвсем не изглеждат така. Ако изключим джаз фестивала в Ница през 1948 г. — една покана далеч нетипична за пътуващи джаз групи от Съединените щати — презокеанската сага на Армстронговия „Ол Старс“ започва с пътуването до Европа през септември 1949 г. По това време Джо Глейзър (менажер на Луис) сериозно се съмнява, че в Европа има хляб за тях, а и повечето европейски организатори са на същото мнение. Този път Великобритания не влиза в програмата поради продължителни пререкания между американския и британския съюз на музикантите. Бендът, придружен от съпругата на Луис, Лусил и обичайната свита, потегля за Скандинавия без ничие съдействие, само с няколко сигурни участия, но с много надежда. Ърни Андерсън, който представя фирмата Глейзър, се надява на успех в Европа. След 1930 г. той ходи от време на време дотам и знае отношението на европейските почитатели на джаза към Сачмо, но Ърни си спомня, че Луис най-много от всички е вярвал в успеха — от самото начало на пътуването.

Тази вяра се оправдава още преди самолетът да кацне в Копенхаген, на път за Стокхолм. Те пристигат по-рано и пилотът пита дали Луис предпочита да прекара един-два часа в Копенхаген или да продължат за Стокхолм, където на местното летище се събира тълпа. Решават да изчакат в Копенхаген и да пристигнат в Стокхолм навреме. Андерсън споделя:

„Когато пристигнахме, в първия момент не виждах никаква тълпа — чакаха ни двайсет-трийсет души; издатели, организатори и вероятно някакви официални лица. Не ги познавах, но по облеклото им личеше, че са важни клечки. След малко видяхме и тълпата посрещачи. И то каква тълпа! Не ги пускаха на площадката и те стояха зад някаква ограда.“

Според описанията на шведски източници на посрещането е имало серенада — тромпетистът Госта Торнър свири темата на Армстронг от Sleepy Time Down South и други подходящи песни в неговия вдъхновен стил. Три хиляди души опъват до крайност защитните огради на летището, а много други са спрени от полицията пред входа. По пътя към града ги придружава парад, дълъг почти една миля — автомобили, велосипеди и други превозни средства, включително и пищна платформа с джаз бенд. Процесията шумно пристига в парка на града, където още 40 000 души, предимно младежи, чакат да поздравят Луис.

Андерсън, Лусил и Луис се качват в една голяма лимузина с трима важни господа и с мъка си пробиват път край платформите, бендовете и запалянковците. Оформен е шпалир от викащи тълпи, които размахват американски знаменца.

„Тримата господа, казва Андерсън, не знаеха английски, но ставаха толкова много неща, че това не беше от значение. Безпокоях се за Луис, който се нуждаеше от почивка, но нищо не можех да направя. Когато колата спря близо до една гора и шофьорът даде да се разбере, че трябва да слезем, аз се опитах да откажа, но Луис каза, че ще отидем да видим какво са ни приготвили. Слязохме и отидохме до парка, където имаше нещо като амфитеатър, пълен с хора. Казаха ми, че са били 40 000. Изглежда, местен вестник беше отпечатал подробности за пристигането на Луис и като че ли целият Стокхолм се беше събрал. Щом наближихме хотел «Карлтон», попаднахме в огромна тълпа и това ни отне много време, додето преминем. В хотела се озовахме пред голяма маса с чаши алкохол. Както ви казах, Луис беше изморен, но не виждах изход от това положение. Всъщност ние бяхме започнали с алкохол още в Копенхаген, докато чакахме и се чудехме какво, по дяволите, да правим. Рядко съм виждал Луис да пие, но този ден пи.“

Съвсем естествено всички билети за концертите са продадени в цяла Скандинавия, както и в Италия, Франция, Швейцария, Финландия и други страни, които съставът посещава. Както казва Андерсън:

„Твърде бързо се попълниха всички дати. На това турне четири пъти се връщахме в Скандинавия, а Европа прекосихме пет пъти, като правехме скокове от Хелзинки до Неапол. Разбира се, Луис пожъна огромен личен успех. Точно преди да отпътуваме от Ню Йорк, Джо Глейзър каза: «Надявам се да не се сърдиш, Луис, но организаторите помолиха да не пееш на това турне». Глейзър поясни, че публиката няма да разбира езика и че организаторите се страхуват да не се провали турнето. Е, вие познавате Попс… той не обърна никакво внимание на забележката и още на първия концерт започна с Black And Blue, последвано от бурни аплодисменти. Навсякъде беше същото: залите, препълнени с два пъти повече публика от наличните места, изумителна разпродажба на билети и хиляди хора, чакащи по улиците да го видят. В Рим той имаше тежка задача на влизане и излизане от театъра. Навсякъде, където свиреше, имаше опашки от хора пред гримьорната му и още толкова вътре при него.

Спомням си, Анна Маняни беше в гримьорната му в Рим и говореше с него, а той беше с къси панталони и обичайната кърпичка, вързана на главата му. На следващия ден имаше аудиенция с папата. Но това е друга история.“

Всяка вечер има някакъв прием, често два. Стомахът на Армстронг започва да се обажда и той се разболява. В едно писмо до „Даун Бийт“ Луис си припомня: „Една сутрин, като ставах от леглото, паднах по лице.“ Той подновява „бебешката си диета“, както я нарича — режим, характеризиращ се с обезкуражителни количества мляко, сметана, малцирано мляко и разбити яйца. Писмото е подписано: „Язваджийски ваш Луис Армстронг“.

Язва или не, Сач скоро се връща на „арената“, въпреки че през август се оттегля със сериозно гастритно възпаление.

Той странствува из Съединените щати и Канада, а през 1952 и 1955 г. е отново в Европа. Посещава също Австралия и Япония. А през 1956 г. предприема най-обширното си дотогава пътуване, при което за първи път пребивава в тогавашния Златен бряг. Следват турне след турне — Европа, още веднъж Африка, Уест Индиз и Южна Америка, Австралия, Нова Зеландия, Хавайските острови и Ориента. Салоните (както винаги) са препълнени. В Хелзинки бендът чупи рекорда за посещаемост, установен от Сибелиус; в Кингстън, Ямайка, ги приветствуват 10 000 почитатели, а в края на 1957 г. получават „най-бурното концертно посрещане“ в Бразилия.

Ърни Андерсън говори за емоционалния прием, който експанзивната публика от операта в Рио дава на Армстронг, и за тамошната широка нога на забавлението. Отражението на неговата музика върху Южна Америка изглежда отваря очите на доста пропътувалия Ърни. „Това беше нещо фантастично, момчето ми“ — наскоро убеждаваше той един от нас. Споменът е още жив.

„В Буенос Айрес например хиляди хора прегазиха пистата, когато пристигнахме. Не можехме да се измъкнем от неописуемата тарапана. Спомням си, по време на цялата бъркотия обраха нашия кларнетист Едмънд Хол. Трябваше да дойдат две големи пожарни с маркучите и така нататък, за да отърват Луис и да го качат в колата. И не стига това, наложи се да го заведат в офиса и да го заключат. Където и да отидехме, нещо се случваше… Аржентина, Чили, Бразилия, Уругвай.“

И така, международните екскурзии продължават. Във всяка държава са очаровани от музиката и личния магнетизъм на Луис. Навсякъде организаторите се стремят да поставят нещо специално. Независимо дали успяват или не, Луис винаги изглежда доволен. Той не обича да разочарова никого и търпението му е почти равно на издръжливостта му. Научи се да казва „не“ на ненавременното ядене, а след алкохолния си опит започна да „внимава с чашите“.

В Австралия, където алкохолът не е най-голямата опасност, Луис няма случай на неразположение и огромните приходи карат дори веждите на Джо Глейзър да се повдигат от удоволствие. През ноември 1954 г., малко след това турне, той казва:

„Това, което Луис направи в Австралия, е най-успешното през тези трийсет и две години, в които го познавам. Той направи двайсет концерта за десет дни, по два на ден и всички — разпродадени. Най-малобройната публика беше 12 000, а най-голямата — 26 000 души на концерт.“ Броенето на посетителите и изчисляването на процентите е работа на Глейзър. Той изпълнява задълженията си добре и помага на Луис да стане богат. Популярността, въпреки че не е истински критерий за изпълнителя, си остава съществен фактор в живота на професионалния музикант.

Грамофонните плочи и магнетофонните записи ни дават възможност да установим истинското изкуство, но финансовият и други измерими аспекти ни показват какъв успех има или е имал сред публиката.

Франк Холцфийнд, собственик на „Блу Ноут“, на „Медисън“ и „Диърборн“ в Чикаго, където Луис често работи, споделя за него през 50-те години:

„Когато Луис дойде да свири в нашето заведение, на първите концерти протича ток — електричество, за което не плащаш на компанията на Едисон. Искрите идват от тръбата на Луис и неизменната колосана кърпичка в ръката му… а най-много от публиката, която се опитва да разбере, че това е то да слушаш най-чистото, което човек е направил в джаза.“

Много очевидци казват, че неговото присъствие, когато свири втори корнет при Папа Джо в Чикаго през 1922 г., имало подобно силно въздействие.

Англия заобичва Сач от самото начало и той отговаря със същото. На път за острова през 1956 г., след двадесет и две годишно отсъствие, той ясно казва, че се чувствува на път за в къщи. Лусил (излишно е да споменаваме) е чувала често и повечето от придружаващите ги научават за това специално взаимоотношение преди самолета на „Пан-АМ“ да кацне в Лондон в четвъртък, 3 май. На летището се събира голяма делегация от приятели и поклонници. Там са Бен Рейс — импресариото, ангажирал бенда за „Емпрес хол“ в Лондон, маркизът на Донегол, който е участвувал в кампанията за завръщането на Луис, ръководителите на бенд — Хъмфри Литълтън, Вик Луис, Фреди Рандъл, Сай Лори, и букет от инструменталисти и журналисти. Бендът на Фреди Рандъл ще заминава за Съединените Щати според съгласувания обменен план на съюзите на музикантите, но Рандъл е все още в Англия и свири на церемонията по посрещането. Луис весело обявява:

„Щом пристигнахме на летището, Лусил, Велма и останалите видяха за какво им бях приказвал. Старият Хъмфри и цяла банда музиканти като луди виеха на пистата. Разпознах много стари приятели, които чакаха да ми кажат «здравей». Беше чудесно, че се връщам.“

Същия следобед Луис със своя непринуден маниер дава пресконференция в хотел „Савой“. Вечерта го интервюират по телевизията, а на следващия ден се приготвя за два вечерни концерта в „Емпрес хол“. Това са радостни дни.

Освен удоволствието от музиката има редица официални и неофициални приеми, вкусни яденета, срещи с пиене и разговори, център на които е Армстронг и вероятно някои от неговите музиканти. Неочаквана награда е поканата в клуба на Хъмфри Литълтън на „Оксфърд стрийт“. След двата тежки концерта Луис и тромбонистът Тръми Йънг свирят няколко парчета с ритмична секция и продължават с Хъмф и неговия кларнетист Уоли Фокс. После те слушат бенда на Литълтън и седят на приказки.

Луис непрекъснато получава подаръци: лични предмети, малки сувенири, редки записи, необичайни инструменти, торти, бутилки, книги, дузини кърпички, снимки, плочи и шапки — особено шапки. Разбира се, всичко това отделно от наградите и трофеите, много от тях — ценни, които му връчват церемониално. Един предмет със сигурност се пази поради значимостта му — короната от Литълтън. „Хъмф“, чийто оркестър е включен в програмата на „Емпрес хол“, след откриването я прави от мукава и подръчни материали през време на концерта. Куличките на короната са обсипани със „скъпоценности“, които всъщност са пинг-понови топчета и има надпис „Крал Луис“. След края на последното шоу Литълтън поднася короната на Луис и го обявява за крал на джаза „от името на всички британски музиканти“. Би могъл да включи и всички любители в залата.

От дълготрайните турнета през 1955 и 1956 г. популярната представа започва да се измества от крал на джаза към посланика Сач. Реакцията на западноевропейската публика е толкова бурна, че става повод светът да заговори, да се създаде американският телевизионен документален филм „I Can See it Now“^[1] и да се пуснат някоя директни записи със заглавие „Посланик Сач“. Може да се каже, че Армстронг включва европейските журналисти на „вълна джаз“ и това оказва пряко влияние върху американското правителство, което не се е нагърбвало до този момент да съдействува или субсидира пътуванията на най-известните си джазови групи в чужбина.

Силно е вълнението на Луис, когато бендът заминава за Западна Африка през май 1956 г. Посвоему той винаги е „принадлежал към расата си“ и това лято той пояснява, че сърцето му го тегли към Златния бряг. Той вярва, че родът му идва от този район и че ще намери нещо, както действително става, което да напомня за семейството му.

Телевизионният коментатор Ед Мъроу и режисьорът Фред Френдли с техния екип снимат епизоди от международните турнета за „Колумбия Броудкастинг Систем“. Техният труд подпомага финансирането на африканската авантюра и откриването на пътя пред Луис и неговия бенд.

Без съмнение те раздухват някои събития заради сензацията. Въпреки това огромните тълпи, които идват да се наслаждават на музиката на Луис или да го поддържат, и огромната топлина на приветствието им дълбоко го впечатляват.

На летището в Акра, където Луис се приземява със съпругата си, дванадесет парчета личен багаж, бенда и певицата, камериера придружител „Доктор Пфу“, лекаря Счиф и неизменния Андерсън, ги посреща взвод музиканти от Златния бряг и, разбира се, екип на Си Би Ес.

Сред музикантите има няколко африкански „тромпетчии“ с нагласени инструменти. Армстронг също скоро е готов и повежда взвода, придружен от Тръми Йънг и Едмънд Хол от „Ол Старс“, за парадна обиколка на пистата.

Също като парадите от детството на Луис. Бледа нотка от този весел прием може да се долови на дългосвирещата плоча „Великият Сачмо“, а джамборето е заснето в документалния филм на Мъроу под същото заглавие, продукция на „Юнайтед Артистс“. Мелодията, която свирят в чест на Армстронг, е традиционална песен, Sly Mongoose, преименувана на All For You, Louis, в чест на отвъдокеанския брат.

Същия ден бендът се качва на трибуната на „Олд Поло Граунд“ да даде концерт на открито. Местното съобщение за посещението — рекордно за Златния бряг според полицията — е повече от 100 000 души. „Лайф“ ги изчислява на над половин милион. Когато вълните от хора започват да прииждат при звуците на Steepy Time, няма как да не пометат нещо. Най-напред падат импровизираните колони, които крепят говорителите. Тогава тълпите отзад (почти извън полезрението на музикантите) напредват към платформата в стремежа си да се доближат до източника на звука. Полицаите пред естрадата се чувствуват задължени да прекратят това настъпващо безредие.

Те държат палки в ръцете си и не след дълго разправата започва. Веднага щом научава за това, Луис сваля тръбата и отказва да свири повече. Бендът още не е завършил втората си пиеса, когато соло на барабани предизвиква фаталното раздвижване. Внушителната маса от хора не е като в Уудсток, но този концерт може да се счита за предтеча на огромния попфестивал на открито. Затова има приказка, че Луис прави всичко пръв.

Останалите официални и неофициални концерти не са помрачени от стълпотворения или насилие. Повечето се записват от Си Би Ес. Постижение за бенда и кинодейците е концертът „Сачмо в операта“, уреден от Артс Каунсъл в „Опера синема“. Това е „чудесно шоу“, според думите на Армстронг, и то пред избрана публика. Кваме Нкрума чува как Луис обявява: „Със следващото парче искаме да «поздравим» министър-председателя… Black and Blue“ („Черен и тъжен“. Историята не отбелязва как е реагирал Нкрума на тези думи, но като любител на джаза от студентските години би трябвало да му е позната тази стара песен на Фетс Уолър.

За първи път Луис и Лусил имат време за развлечение. Присъствуват на народни танци и понякога се включват в тях. В открития нощен клуб „Парамаунт“ Луис се разхожда между танцьорите, свирейки на тромпет, а едно африканче танцува на близкия покрив. През това време камерите на Си Би Ес са включени. Армстронгови посещават едно училище за момчета; обядват с директора и преподаватели от университетския колеж, д-р Нкрума ги приема в резиденцията си като официални гости. На Ачимота Дурбар, фестивала за народни западноафрикански танци и музика за ударни инструменти, Луис вижда една танцьорка, която неудържимо напомня за майка му Мейан. Тази среща, както и много други неща от Гана, остават в паметта му. Той е уверен, че корените на джаза, както и на неговия род могат да бъдат измерени в тази област. Така Африка става негова втора духовна родина. Когато си тръгва за Ню Йорк, с подобаващо голямо изпращане, завършило с хоруси от All For You, Louis, той твърди, че за втори път през живота си е толкова развълнуван (първия път е, когато отива в бенда на Кинг Оливър). „Отсега нататък бих искал да се връщам у дома поне веднъж годишно“ — казва Луис на тръгване.