Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Luis, The Louis Armstrong Story 1900-1971, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
ganinka(2016)

Издание:

Макс Джонс, Джон Чилтън. Луис Армстронг

Издателство „Музика“, София, 1983

Редактор: Екатерина Дочева

Коректор: Мина Петрова

Рецензент: Павлина Чохаджиева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

История

  1. —Добавяне

Писмо от Луис

„Скъпи Макс,

зарадвах се, когато научих за книгата и се надявам да ми хареса, както и всичко, което би писал. Аз се чувствувам много добре. Лусил — също. Постепенно се връщам към старите занимания, изпипвам някои неща и се разсвирвам по няколко часа дневно, така че всичко върви на добре. Не бързам. Точно както в заглавието на последния ми запис: «Всичкото време е пред нас» (We Have All The Time In The World).

Пишеш за родния ми град, Нови Орлеан, и аз никога не бих искал да забравя тези дни. Просто си ме представи в онези чудесни времена (около 1915), когато бях още момченце и слушах Джо (Кинг) Оливър, моя идол, отличния тромпетист Емануел Перец и стария Бънк Джонсън, който също беше много добър.

Трябва да ти кажа, че през целия си живот съм бил щастлив. През всичките си беди и т.н. минах, без да клинча. Приех живота какъвто е. Какъвто и да е бил, за мен той беше красив и аз обичам всички хора.

Дори по затворите, в Нови Орлеан, имах много почитатели. Една сутрин, като ме водеха в съдебната зала, затворниците започнаха да чукат с канчета по решетките на килиите и бурно да скандират: «Луи… Луи Армстронг», докато надзирателят ме попита: «Всъщност кой си ти?». А аз му рекох: «О, просто един от апапите». Винаги е било така с мен.

Сега презаписвам албума от концерта в «Таун хол». Правя записи на всички мои стари изпълнения, за да могат и внуците ми да ги слушат. Не разчитам на продължителния живот на плочите, защото току-виж някой седне върху тях и след това (за извинение) ще каже само едно «пардон». Хм. Нещо ми казва, че ако ги запиша на лента и ги обознача (моята система), ще се запазят завинаги. Дори след смъртта ми. Разбираш ли?

Като става дума за «Сторивил», аз съм роден в мястото, на което викаха «бедняшкия Сторивил». Разбира се, доста по-късно го нарекоха на името на един човек Стори. За мене районът винаги си е бил «Ред лайт дистрикт»[1], или просто «дистрикт», което няма да се изтрие от паметта ми, докато съм жив. Ти ме развълнува, като отвори дума за Фреди Кепард, Бейби Додс, Фейт Марабъл — прекрасни музиканти от първите дни на джаза.

В този момент слушам концерта, който записахме в «Симфъни хол», Бостън, и си мисля за моя «Ол старс бенд». Сформирахме се в клуба на Били Бърг в Холивуд: Биг Сид, Арвел Шоу, Барни Бигард и онова бяло момче, тромпетистът, което свиреше на пиано при мене. Преди Ърл Хайнс, де. Много е добър. Той свири в албума от «Симфъни хол». Тогава и Джек Тигардън се присъедини към нас и, разбира се, Велма дойде като вокалистка. Каква усмивка имаше това голямо момиче! Аз участвувах също. Знаменит бенд! Те бяха наистина нещо «различно». Никога няма да го забравя. Правехме филма «А Song Is Born» («Ражда се песен») с Дани Кай, когато се получи съставът.

А сега за Лондон и за първото ми посещение там, което също ще помня цял живот. На първия ден от пристигането ми тези чудесни английски музиканти дадоха парти в моя чест. Страшна работа, нали? Да, по това време мой менажер беше Джони Колинс. Не го знам къде е сега. Ти трябва да ме разбереш, че не бях истински щастлив, докато не се събрах с моя човек, моя мил приятел Джо Глейзър. Никога няма да извадя една дума от онова, което съм писал за него в книгите си. Мога цял ден и цяла нощ да говоря за този човек.

Когато през 1922 г. тръгвах на север, най-якият негър в Нови Орлеан, името му е Слипърс, проведе сърдечен и енергичен разговор с мене (по негов маниер). Свиреп тип — от никого не се страхуваше, но и той имаше душа за моята музика, която слушаше всяка вечер в «Хонки тонк»[2], където работеше, когато бях на 17 години. Много му харесваше как свиря тези блусове. Когато се случеше нещо нередно в заведението, а това ставаше често, Слипърс изритваше всеки, който се олее.

Дори бандит като него винаги се грижеше за мен и беше адски бърз с револвера си. Той беше първият, който ме поздрави, когато разбра, че заминавам за Чикаго. И докато ми стискаше ръката, ми каза нещо, което ще помня, докато съм жив: Харесва ми как надуваш този «куейл»[3]. Имаше предвид корнета, разбира се. Аз го разбирах, защото вече го познавах добре и бях сигурен, че би казал корнет, ако знаеше, че така се нарича. Той винаги му викаше «куейл».

По това време ме отглеждаха на това място и прекарах детството си, заобиколен от проститутки, сводници, комарджии и едни от най-пропадналите хора, които някога са се раждали. Имаше и пришълци от така наречения Суомп, които носеха от големите четиридесет и пет милиметрови под саката си и биха стреляли за дреболия. Слипърс беше кофти копеле, но заряза всичко, когато разбра, че напускам заведението — дойде направо при мене и ми каза: Когато отидеш на север, Дипър, намери си един бял човек, който да сложи ръка на рамото ти и да каже: «Това е моят негър». Това бяха точните му думи.

Той беше груб, но си падаше по мен и музиката ми. Беше прав тогава, защото белият човек е Джо Глейзър. Движи ли? Когато бях малък, хората по тези места не бяха образовани. Но бяха искрени! Сред такива хора съм отгледан, израснах без една драскотина, и съм толкова горд, тъй като нищо друго няма значение.

За мене тези неща идват от самия човек. Хората могат да имат каквото искат, да правят каквото искат в живота, това си е тяхна работа. Хората от моя квартал ми внушиха, че ще попадна на много фалш и префърцуненост на този свят. Така и стана. Затова винаги ще помня тези хора и ще ги ценя повече от всичко. Йе… а!

А сега по въпросите, за които се интересуваш. Сигурно много неща съм забравил, но за тебе, татенце, ще направя всичко възможно. Ти си мое момче. Ето, започвам.

Онова, което не мога да си спомня… зарежи го и го изхвърли от главата си… Ето и един наш малък готин лаф «Не фела». Може би някои от въпросите ти и без това са без значение. Колкото до мен, ако ти кажа, че кокошката снася яйца, ти ще ми повярваш. Искам да кажа, че не говоря празни приказки.

Да, Макс, можеш да използуваш който материал пожелаеш от моите, и всичко, което ти казах дотук е «окей». Естествено аз не си спомням, но мама ми каза, че първите думи, които съм произнесъл са, «О, йе… е!». До ден-днешен ги употребявам, когато пея, и, изглежда, че са се разпространили по целия свят.

А сега информацията, която искаш за надсвирванията с Бъди Петит, Кепард, Джони Дан, Джабо Смит и др. С Бъди Петит, Кид Рена, все момчета, се срещахме по ъглите при рекламните вагони и свирехме сола. Разбира се, всеки от нас си имаше моментите, защото всеки надуваше добре корнета си и ако Бъди понякога ме надсвирваше, за мен бе «окей». Действително на мен ми харесваше как той надува и бях един от тези, които носеха ковчега на Бъди, когато го погребвахме. Това беше през 1931 г. и по това време свирех в «Събърбан гардънс» при дигите. Да, аз организирах погребението на Бъди и това беше мрачен ден за всички ни. Всички го обичаха.

Трябва да знаеш, че по мое време надуването и новоорлеанските надсвирвания се приемаха като забавление. Без злоба! Джабо Смит също беше добър със своята тръба. Всичко това беше толкова отдавна, че аз не си спомням да съм го надсвирвал, но дори и да съм, голяма работа, то е било заради емоцията. Джони Дан също беше върховен за своето време. Кепард беше малко странен, но също много добър.

Да, годините, за които споменаваш, бяха напрегнати, години с бързо темпо. Чикаго също беше вълнуващ през двайсетте. Не си спомням дали лично съм се срещал с Емет Харди или само съм го слушал. Той не живя достатъчно дълго, за да успее човек да го види. Аз, специално. С Шотс Медисън сме израсли заедно по улиците «Либърти» и «Пердидо», а беше и гадже на Дейзи. Ли Колинс също беше от момчетата, с които надувахме тръбите. Клетият, и него загубихме! Да, историята за записите ми с Кинг Оливър в студио «Дженет» са истина (става дума за това, че слагат Луис на десет-двадесет крачки зад Оливър, далеч от микрофона, за да не заглушава по-стария човек — М. Дж.). Колкото до Додс и другите от бенда на Оливър, които щели да стачкуват заради мен — хората на Кинг Оливър вечно говореха за стачки. Аз бях нов член и много не ми харесваха поводите им да се оплакват. Каквото напишеш, това.

Е, Макс, надявам се, че ти помогнах да излезеш от затруднението и да продължиш книгата си. Лусил ти изпраща много поздрави. Надяваме се скоро да те видим.

Поздрав от Сач

Луис Армстронг“

Бележки

[1] Район с много публични домове. — Б.пр.

[2] Евтин нощен клуб. — Б.р.

[3] Птица от рода на яребицата, пъдпъдък. — Б.пр.