Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (18)

„Луизиана“-2: Легендите

През по-голямата част от дейния си живот Луис е известен и обичан не по-малко за своето сценично изкуство и хумор, отколкото за музикалността си. Той всъщност притежава огромен личен чар и особен род вежливост, които му позволяват да се разбира добре с хора от всякакъв тип и народност. Очевидно, в дълбочината на най-добрите му музикални творения, той не е само слънчевата, весела личност, както изглежда на сцената или на екрана. Може да е бил актьор по природа, но независимо от това той е шоумен. Всеки, който е бил в досег с него знае, че личният и професионалният му облик далеч не се покриват.

След като признаваме това, ние се осмеляваме да кажем, че по душа Луис е весел, приятен човек, когото с право ценят — а някои се боят — като дързък и експанзивен любител на истории. Няма човек, който да обича шегата повече от него, който с по-голямо удоволствие да разказва случки или да слуша истории за себе си. Приятно му е да нарича другите по прякор — Гейт, Попс или, както в случая с единия от авторите — Макс Ножа, и обича всичките свои имена, както и закачливите алюзии за гласа му и други негови особености.

„Всеки имаше галено име в Нови Орлеан в тия години. Беше удоволствие да дадеш прякор на някого или да ти дадат на тебе. Образите се поздравяваха с «Хелоу, Гейт!» или Фейс, или нещо подобно. На някои им викаха Никодим, Слипърс, Суит Чайлд, Бо Хог и още много. Към мен се обръщаха с Дипър, Гейтмаут, Сачелмаут и какво ли не, Шедмаут, да става смях.

Беше много забавно. Никой не се сърдеше за прякорите си, аз имах милион. После ме кръстиха Сачмо и така си остана. Харесва ми. Като отидох в африканските страни, там пък имат тази дума «Сачи-мо», Стария Сачмо в целите джунгли и в Леополд-(вил), където ме носеха на онзи стол. Имам снимки от този случай“.

В Кения все още си спомнят с обич за Армстронг, известен на суахили като Сачимоо.

Веднъж той телефонира на Били Екстайн, който има „стрептококно гърло“ и е останал почти без глас: „Аз съм, Попс. Чух, че ти били болни тръбите.“ Луис препоръчва едно от многото си лекарства и казва, че и той е страдал от същото нещо. „Взимах го и оттогава ми няма нищо.“ Екстайн се залива от смях, като разказва тази история. „И този човек ми звъни отнякъде си, да ми помогне да си изчистя дихателните тръби, а гласът му звучи така, сякаш пее в кариера за чакъл.“

Ами историята за развода? Тя има отношение към тембъра на гласа на Луис, който той придобил, както сам казва, веднага щом загубил теноровия си тембър.

„Той ме разведе с третата ми жена. Имал съм три развода, но само веднъж съм ходил в съда. Като се изправих пред съдията и той чу гласа ми, който идваше като от дъскорезница, ме попита: «Да не сте настинал, г. Армстронг?». Аз казах: «Не, такъв ми е гласът». Съдията се друса около пет минути и обяви: «Разводът е даден».“

Няма време на деня, място или компания, които да не са подходящи за парливите отговори на Армстронг. Когато го питали защо никога не е имал деца, той отговарял: „Ами, бащице, толкова много пътувам.“ Но в 1949 г. при първата си „аудиенция с Папата в Рим, Италия“, отговорът е друг. Въпросният папа — „мъничкият човек, който толкова ми хареса, първият с когото се срещнах. Знаеш ли, че умрял“ — е Пий XII, който знае малко английски; Луис си спомня, че „го е сащисал с две-три избухвания с гръмък смях.“ Той разпитал Луис за музиката му и изразил радостта си, че италианският народ я харесва. Накрая попитал дали Луис и г-жа Армстронг, която присъствувала, имат деца. Произнасяйки думите бавно и ясно, за да му помогне да се справи с чуждия език, Луис го осведомил: „Още не, но се опитваме и е много забавно.“ Папата се посмял хубаво, преди да даде знак, че аудиенцията е свършила.

Други любими истории на Луис са свързани с членове на европейски кралски семейства, той е свирил за няколко короновани глави и особено с британското. През 30-те години, на представление, както твърди той, пред крал Джордж V погледнал нагоре към кралската ложа и обявил: „Това е за вас, Рекс“. Пиесата била You Rascal, You.

Една стара история за Луис е по повод на записването на Drop That Sack, 1926 г., под друго име и за друга компания за плочи, докато той е ангажиран от „OKeh“. Когато плочата излиза, извикват Луис в кабинета на директора на „OKeh“. Пускат му Drop That Sack и го питат ребром: „Луис, кой е свирил корнет тук?“ „Не знам, но повече няма да правя така“, е отговорът, влязъл в легендите.

Съществуват и медицински анекдоти, които показват удивлението на Луис пред всичко разхлабително или което има и най-малкото въздействие върху храносмилането. Веднъж една млада майка, родилка, обяснява, че е взимала рициново масло, за да ускори раждането и да може да присъствува на концерта на Луис. Това е трогателен комплимент, особено при положение, че не е можела да се смее силно, за да не й се скъсат конците. Коментарът на Луис, след като си отишла, бил, че уважението му към рициновото масло е пораснало.

Ами екстравагантните церемонии по посрещането му в Гана по време на турнето? Свирят бендове, пъстро облечени танцьори подскачат и викат, а кметът на Акра по стара традиция разлива малко алкохол на земята, за да умилостиви боговете. И напява „Акуааба“ — „Добре дошъл“. За да не остане по-назад в любезностите, Сач изважда една бутилка уиски и също я изсипва. Изпълнява ритуалния си танц, а кметът казва „Акуааба“ още известно време. Кореспондентът на „Ню Йорк Таймс“ пише, че Луис отговаря с „Йеа“.

Произхождайки от Луизиана, Армстронг сигурно е знаел като дете за алигаторите в блатата около Нови Орлеан. Той си разказва един класически анекдот за това как майка му го изпратила за вода от едно езеро. Върнал се треперещ, с празна кофа и казал, че има „гатор“ в езерото и не смее да се приближи. Майка му казала, че животното се бои повече от него. „Ако се е уплашил от мен повече, отколкото аз от него, Мама, онази вода не може да се пие.“

Хуморът на Сачмо, както и музиката му, и най-ярките му спомени, винаги го връщат в родния край.

„След погребение хората се събираха на бъчва с бира и нещо за ядене и се веселяха. Понякога стават много весели случки на бденията. Тялото е изложено в преддверието, всички влизат в къщата, изпяват един химн като начало и се отправят към мястото, където са кафето, сандвичите и пиенето. Думата ми е за този, който по едно време беше в «Елкс Клъб» и изпращаше брата Джонс. Пипнал челото на мъртвеца и то му се сторило топло. Отишъл в кухнята и казал на вдовицата му: «Г-жа Джонс, току-що пипнах челото на брат Джонс и ми се стори, че е малко топъл.» Тя плаче, но изведнъж си избърсва очите, поглежда право в него и казва: «Топъл или студен, утре заминава оттука.» Всички живи някой ден ще си отидем.“

Обществените клубове играят важна роля в живота на джазовите музиканти. Освен за „Елкс“, Луис говори и за „Булс“, „Джоли“, „Бойс“, за първоначалния „Суелс“ и „Суелс еди-какво си“. Той казва, че концертите били прекрасни: „Като засвири онзи ми ти бенд…“

За състезанията по надсвирване Луис разказва: „Някой бенд ще застане на ъгъла, ще дойде още някой и двамата започват да суингират.

«Джем»-а и борбата продължават с часове. И има една мелодийка, която свирят, като са те победили“, казва той на Джофри Хейдън. Армстронг изпява фразата и обяснява: „Свирят я на тръгване и тълпата реве. Една такава, значи еди-какво-си. Не мога да ви кажа.“ Той се смее и Хейдън отговаря: „Можете“. Луис му казва заглавието: „Ела ме целуни отзад. И хората просто… о, боже… Чудни времена бяха едно време там.“

Когато си представя собствената смърт, той я вижда като новоорлеанско бдение. „Когато умра, ще има най-хубавото погребение, което сте виждали“ — казва на един журналист. — „Ще ми се да можех да го гледам.“

Изглежда странно и малко тъжно, че неговата смърт не е отбелязана с джазов концерт, а само с малко музика. Нови Орлеан следващата неделя прави традиционно изпращане на най-великия от синовете си. Възрастни музиканти вървят и свирят за отсъствуващия приятел, който на времето не беше отказвал да свири на погребение. Трагедията около смъртта на майка си той припомня в едно интервю за „Ню Йорк таймс“. Луис и Мейан са били много близки.

„На юг и продавачът на лед може да ти е баща (казва Луис на Лайънел Крейн). Или раздавачът, или кой ли не. Мен са ме отгледали майка ми и баба ми, особено майка ми… Тя казваше: «Сине, имаш шанс. Не го изпускай.» Обичах майка си. Плакал съм само веднъж през живота си — когато слагаха капака на нейния ковчег.“

Разговорите за погребения често караха Луис да си спомни за Кинг Оливър.

„Виждал съм го да разваля игра на бейзбол, връщайки се от гробището. Играта си върви, когато минава процесията, те свалят шапки от уважение, но като ударят барабаните в гробището «Макдоналд» в Алжиърс и тръгнат към дигата, се чува… Oh, When the Saints. Представяте си вече, нали? Играчите хвърлят хилките и всичко и тръгват след процесията, щото знаят, че старият Джо Оливър ще извие нагоре и ще «забоде височините».“

Младият Луис приема всякакви участия в паради. Тъй като има „толкова много клубове в Нови Орлеан, че не можеш да ги преброиш“ и тъй като „хората измираха като мухи“ тогава, той има доста работа.

Тази непрекъсната връзка с Нови Орлеан и „земляците“ му е почти единствената нишка, която води към музикалното мислене на Армстронг, неговото вдъхновение, възгледите му за професионализма и публиката. За да го разберем, казва често той, трябва да разберем отношението му към музиката. Музиката е неговият живот; всичко друго е на заден план. Тъй като неговото изкуство започва в Нови Орлеан, характерът и поведението му едва ли могат да бъдат разбрани без постоянна връзка с този град и старта, който му е дал. Не е ясно защо след такъв старт той не тръгва по пътя на престъпленията, пиянстването или някаква грандиозна поквара. Но геният не може да се обясни. С радост се съгласяваме с Хъмфри Литълтън, който казва: „Това е нещо, което той притежава. Виждал съм го в действие и пак не знам какво е.“ Каквото и да е, то се корени в новоорлеанското му наследство и той никога не се отдръпва от това възпитание. За да употребим една максима на Елингтън, можем да кажем за Армстронг, че един човек можеш да го вземеш от Нови Орлеан, но Нови Орлеан не можеш да го вземеш от човека.

Тромбонистът Тръми Йънг говори за това с Дейвид Холбърстам:

„Можеш да ми напишеш ноти, които да свиря, но не можеш да ми кажеш какво съм правил като малък; не можеш да кажеш на Луис Армстронг какво значи да си хлапе в Нови Орлеан и как сме израснали. Това не може да се напише. Когато свирим, аз винаги усещам настроението на Луис. В Ole Miss аз се чувствувам запален, препускам и пред мен няма нищо, най-после пътят е чист.“

Според виждането на Йънг джазът е свързан с определени музиканти от определен период и вероятно от дадена класа и от не толкова строго очертан район. Подобно нещо пише барабанистът Джордж Уетлинг преди повече от 25 години: „Във всеки случай, само шепа музиканти могат да свирят истински джаз и повечето от тях са на възраст около 40-те и още са здрави и бодри.“ И двете изказвания се основават на пуристичен възглед за джаза, разбира се, а нито един от двамата музиканти не е тесногръд спрямо музиката. Това, за което говорят, предполагам, е есенцията на джаза — оригиналният черен джаз. Луис, биха се съгласили, олицетворява тази есенция, дестилирана в най-чист вид в бедняшките квартали на Нови Орлеан в началото на века. В други части на Юга също, но не в образованото общество и не на север в началото. Разбира се, и там скоро правят музика, много близка до тази, и след разпространението на първата вълна джазмени — музика, точно като тази. Днес има водопад от музика, близка до тази, по-добре развита и по-чисто свирена. Но чувството не е същото, защото музикантите живеят различно.

Джо Бушкин, пианистът, веднъж попитал: „Кажи ми, Попс, когато импровизираш, за какво си мислиш? Как постигаш чувството?“. Луис отговорил: „Джо, просто си затваряш очите и си спомняш колко хубаво е било, когато си бил малък. И тогава музиката сама излиза.“ Това е едно от забележителните неща в този забележителен човек, че въпреки суровата бедност и лишения, той си спомня и преживява отново своята младост с безкрайно удоволствие. Сладкарницата на ъгъла, сандвичите „бедното момче“ (комат хляб със свински бут или някакво друга месо по средата), да гледаш Кинг Оливър през отвор в стената на кръчмата, сновящите жени и млади проститутки, които приличат на ученички, всички тези картини допринасят за представата му за старото обичано време, „когато можеше да чуеш добър бенд на всеки ъгъл в публичните квартали“.

Той не съживява миналото си непрекъснато, естествено не е традиционалист по отношение на репертоара си. С удоволствие прилага вещината, придобита за цял живот към съвременни песни, но щом се залови с музика, то е все в духа на Нови Орлеан, защото есенцията не напуска ума и сърцето му. Джазът е това, което си, а Луис не се променя много. Отношението му към Нови Орлеан за дълго време е раздвоено, заради расистките разпоредби в града. Известно време той отказва да свири там, щом не приемат белия му тромбонист Джек Тигардън, макар по-късно тези закони да не са вече толкова строги. Но що касае неговия джаз, старите влияния взимат връх, тъй като Луис е напълно погълнат от свиренето и никога не забравя първите си идоли.

„Като взема тръбата, светът остава зад мен и не мисля за нищо друго, освен за нея… Това не се е променило още от времето в Нови Орлеан. Така живея и от това живея.“

„Животът винаги е бил хубав“ — пише Луис малко преди да умре. Той поглежда назад и се счита за щастлив. Но както пише Филип Ларкин в 1970 г.: „Ние, които имаме привилегията да живеем в същия век с такъв вечен извор на самобитно вълнение, красота и доброта, ние сме щастливците“. Това вълнение, тази красота и това настроение стават причина Луис да бъде признат приживе за първия великан и наистина за популярна фигура в джаза. Навярно цялостната му заслуга ще бъде оценена в бъдеще. Нека завършим с думите на Макс Камински:

„Безспорно сега Луис е известен. Но аз все пак смятам, че не е получил заслуженото признание. Може би след сто или двеста години ще разберат колко велик е бил. Тази чистота, която излъчва, това велико класическо изпълнение; колко души биха могли да го направят? Това е чист гений.“