Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (13)

Луис-европеецът

От Ню Йорк, през ноември, Армстронг отива в Чикаго да погостува на майката на Алфа. След това излиза на сцени извън града и прави един запис на „Виктор“ със състава на Чик Уеб. През декември записва „Китка от хитове на Армстронг“ (Medley of Armstrong Hits) в акомпанимент на сборен бенд, организиран от Чарли Гейнс. Издадена в среден формат (25 см) на 78 оборота, плочата не се приема добре от критиците и става рядък екземпляр за колекционерите.

Не съществуват данни в подкрепа на изявлението на Гофин: „Сега Луис е звезда от първа величина… при завръщането си в Америка той получи фантастични предложения.“ Точно обратното, той все още е непозната фигура извън джазовите среди. В Англия му отделят внимание и такова място в пресата, каквото не му е било познато дотогава. Джон Хамънд среща Армстронг в деня на неговото пристигане — „от години не съм го виждал да изглежда така добре.“ Той казва, че Луис е ентусиазиран от бенда на Били Мейсън и прѝема в Англия и желае да отиде пак на следващата година, а също и във Франция, Белгия и Холандия. Но за момента плановете му са „малко неопределени“. Той се надява да събере нов бенд в Чикаго, с който да тръгне на турне. Хамънд завършва: „Надявам се, че скоро ще получи признанието, което заслужава.“

Бил Мейдър пише също от Ню Йорк за завръщането на Луис — с нов прякор: „Единственият и неповторим Луис (Мюзикмаут^[1]) Армстронг си пристигна с «Маджестик» миналата сряда, 9 ноември, в 14.30 часа и два часа по-късно аз се свързах с него.“ (Забележете, че датата е една седмица по-късно, от посочената от Луис) Мейдър се среща с него в „Конис Ин“, където представят Луис от сцената, после двамата отиват в заведението на Биг Джон и отново топъл прием от музиканти и шоумени. Мейдър потвърждава сведенията на Хамънд, че бъдещето на Луис е неустановено и казва: „всички се надяваме, че той ще се върне тук“.

Армстронг е можел да постигне много с помощта на рекламното бюро по това време, както Хамънд констатира в едно съобщение, поместено в „Мелъди Мейкър“ през януари 1933 година.

„Като човек Луис няма равен по обаяние и добросърдечие. Още по-жалко в такъв случай, че не му се дава достатъчно известност. Факт е, че когато се върна от Европа, нито един вестник не публикува един ред по този повод. Въпреки че сега е известен в Англия, той е почти непознат на публиката у нас.“

Тогава Луис свири в местни театри твърде бедничко възстановяване на „Хот Чокълит“ с бенда на Чик Уеб, който „не знае как да му акомпанира“; също „за съжаление, си е загубил гласа от пренапрежение“, има си неприятности с компаниите за грамофонни плочи „и двете, «Виктор» и «Колумбия», претендират за него“. Разбира се, той няма собствен бенд, а и устната му го безпокои.

Мез Мезроу разказва как Джони Колинс го е извикал в студио „КамДен“, Ню Джърси, да присъствува на първия запис на Луис за нов договор с „Виктор“. Армстронг е свирил на пет представления в „Линкълн тиътър“, Филаделфия, на две радиопредавания, чак тогава записал четири парчета в малките часове. Той е смазан от умора и страда от възпалена устна. Мез пише: „Те не позволиха на Чик Уеб да използува бас барабана си на този сеанс, главно защото устната на Луис беше в безобразно състояние и без баса той не би се насилвал толкова. Първото парче, което записа, беше That’s My Home“.

На тази песен се правят и пускат поне два записа, какъвто е случаят и с I Hate To Leave You Now. Соло тромпетът, който никога не се отдалечава много от темите, издържа на изпитанието на времето, въпреки че тогава познавачите са склонни да гледат презрително на цялото начинание. Хамънд обявява Hobo, You Can’t Ride This Train за пиеса не много далече от най-добрите. Но Home е „направо откраднато от Sleepy Time Down South и доста сладникаво“. Месец по-късно той казва, че почти всички се обезсърчават от тези плочи на „Виктор“ с Чик Уеб. „Бъдещите плочи на Луис би трябвало да се правят с малки групи от виртуози, както едно време с Хайнс.“ В Англия Спайк Хюс посреща тези нови плочи на Луис (Фън Мен^[2]) Армстронг със сдържано одобрение, изглежда, долавяйки уморените устни. Според Мез състоянието бързо се влошава, докато накрая в Балтимор на новогодишната вечер Луис завършва програмата с кървяща и разкъсана устна.

В началото на следващата родина Луис се прибира в Чикаго и събира съпровод под ръководството на Зилнър Рандолф: десетчленна група от местни музиканти, с Кег Джонсън (тромбон), Сковил Браун и Бъд, Джонсън (саксофони) и младия Теди Уилсън на пианото. С този бенд Армстронг регистрира дванадесет пиеси през януари 1933 година и въпреки че бендът отново е критикуван за плочите — особено за Cotta Right to Sing the Blues и World on a String, се признава, че предлагат удивителен тромпет. Единични ангажименти и още сеанси за записи в този състав продължават до юни. Тогава долита предложение за лятно участие в „Пабст Блу Рибън казино“ в Чикаго и на 1 юли Луис оставя бенда.

Междувременно в Англия се случва нещо много странно. На 31 март „Дейли Експрес“ публикува на първа страница във всичките си издания историята, че Армстронг, „Тромпетистът с желязната устна“, е умрял от, както се предполага, пренапрежение. „Експрес“ и „Мелъди Мейкър“ получават телеграма от Спайк Хюс, по това време в Ню Йорк, в която се казва: „Луис го ухапа куче. Винаги съм смятал, че е новина, когато човек ухапе куче“. Британските запалянковци се убеждават, че Луис е в добро състояние и концертира в Средния запад.

Когато се проваля договорът с Блу Рибън, менажерът на Армстронг го ангажира във филаделфийския театър за две седмици, с начало 8 юли. Той се появява с оркестъра на Харди Брадърс. Преди края на ангажимента обаче дългата ръка на беззаконието го настига отново.

Журналистът и организаторът Ърни Андерсън ни дава подробностите:

„Синдикатите не печелеха лесно пари, както по време на «забраната», и имаше серия инциденти, в които важни личности от шоубизнеса бяха принуждавани да плащат на гангстери. Сега Луис не свиреше много за бялата публика, но беше голяма атракция във вариететата за цветни. Понякога, предполагам, се е налагало да плащат за други участия от неговия процент, но е имал случаи да му донасят по няколко хиляди долара.

Един следобед в онова негърско вариете във Филаделфия, където той има по пет-шест представления на ден, двама типа влезли в гримьорната на Луис и го уверили, че са дошли за негово добро. Щели да го пазят и явно чакали да пристигнат парите. Е, Попс, с типичната за него изобретателност, обяснил нещо на камериера си, който отишъл пред сградата, взел парите и ги занесъл някъде другаде. Тогава Луис казал на тези хора, че трябва да си направи шоуто и ще се върне и ги уверил, че парите ще се появят след малко. Той си свършил програмата и офейкал направо от сцената в най-близкия полицейски участък, където помолил да го затворят. Той обяснил, че двама души го преследват и се опасявал, че могат да му повредят устната. После позвънил на Джони Колинс и му казал да вземе парите от камериера и: «Измъкни ме някак оттук.» Добавил, че не можел да работи в Америка, защото гангстерите щели да го намерят. И така Колинс се обадил на някакви хора и, докато се разбере какво става, Луис Армстронг вече плувал с кораб за Англия без музиканти, но с библиотеката си.“ Луис не е забравил европейската атмосфера, както потвърждават писмата му до негови приятели. „Как е скъпата стара Англия и чудесните ми приятели? — пита той. — Вие бяхте толкова внимателни към мен… Как са другите ми две приятелчета, Нат и Брутс Гонела? Любезността на всички ви никога няма да забравя.“ Вероятно той се чувствува добре с относителната расова свобода и отсъствието на гангстерски контрол в бранша на забавлението. Хора от този бранш твърдят, че администрацията по време на първото му пътуване не е използувала особено привлекателни методи.

Не е чудно, че Армстронг и почти всички, които са писали за него, са сдържани на тази тема. Колинс вероятно е некомпетентен, повече от всичко друго; той е дребен, нагъл бизнесмен, който се оказва в небрано лозе в новата обстановка, която намира извън Съединените щати. Както Дан Ингман казва: „Луис беше третиран като знаменитост от автори и музиканти и, разбира се, от титулуваните. Уилям Примроуз, Уилям Уолтън, Спайк Хюс… са трима от ентусиастите, които си спомням. Колинс беше объркан от акламацията. Що се отнася до мен, струва ми се, че тук той беше напълно негоден.“

Представа за отношенията между Армстронг и менажера му и за характерите на двамата мъже по онова време се получава от разказа на Ингман за една вечер в Мидланд:

„Тук беше този човек, Луис Армстронг, точно преди началото на шоуто и мълчаливо чакаше. Беше елегантно облечен, с вечерен костюм и държеше Селмъра си. Бендът беше готов — репетиции не е имало — и Луис тъкмо щеше да започва. Тогава Колинс неочаквано каза: «Къде са мангизите? Ако не получа мангизите, Луис няма да свири.» Беше пристигнала огромна тълпа и за организатора нямаше проблем. Той предложи чек, но Колинс беше непреклонен — или пари в брой, или няма Луис. Това трябва да е било унизително за Луис, въпреки че той с нищо не го показа. Просто гледаше сцената и продължаваше да върти тромпета в ръцете си, докато се уредят въпросите. Той изглеждаше напълно абстрахиран, докато този човек с нездрав цвят на лицето и пура в устата искаше парите на момента или няма шоу. По моя преценка имаше около две хиляди души публика, организаторът отиде до касата и се върна с няколко торби сребърни половин крони и ги остави пред Колинс. «Ето ги парите», каза той на Колинс, а аз си спомням, че си помислих: той не знае как да ги преброи.

Но нещо беше предприето и Колинс, удовлетворен, каза «Окей, Луис» — произнесе го «Люис» — и аз го почувствувах като покана «момчето» му да започва. Разбира се, Луис започна и изпълни програмата си както винаги великолепно. Две неща ме впечатлиха в отношението му. Той беше покорен, този световноизвестен музикант, раболепен в присъствието на Колинс. И от цялата компания той се държа най-добре. Внук на роб, както ми е казвал, той беше благородникът. Всичко, което правеше, беше коректно в неудобното положение, за което ние всички бяхме донякъде отговорни.“ Армстронг не е човек, който говори за доходи, така че е трудно да се предени какви пари за харчене е имал в онези дни. Сравнение между заплатите на бендовете дава „Варайъти“ в края на 1932 година. Въпреки че точността не може да се гарантира, това е най-близката цифра, с която разполагаме за Луис и бенда му в разглеждания период. „Варайъти“ подчертава, че цитира изплащаните седмични заплати, а не „заявени цени“. Оркестрите са степенувани според доходите им в лири стерлинги по следния начин: бендът на Пол Уайтмън — £1700; бендът на Тед Луис — £1500; и така нататък — през Бени Бърни, Пенсилваниънс на Уеришу Гай Ломбардо (всички с над £1000); Дюк Елингтън и Каб Калоуей — по £1000; и накрая бендът на Луис Армстронг, дванадесети от общо тринадесет, с £500 на седмица.

Никой не знае точно колко печели самият Луис. Изглежда, не му е оставало много, след като задоволи своя и вкуса на Алфа към дрехи и забавления. При второто му посещение в Европа обаче финансовото му положение малко се подобрява. Нат Гонела си спомня:

„Ходехме в клуба на Бег О’Нейлз или «Джигз Клуб» на «Уордър стрийт», където сервираха от любимата храна на Попс, червен боб и сезонни ястия. Повечето от вечерите, когато той беше в града, излизахме навън. Той и Алфа бяха много общителни. Дойдоха на «Монсеньор» на «Пикадили», спомням си, вечерта след премиерата му. Тогава Луис печелеше много, но, както разбирам, ръководството му удържаше по-голямата част.“

Джеф Алдам, лондонски автор и колекционер, се вижда с Луис през 1932 г. и е често с него през следващите години. Той си спомня, че обикновено Попс е бил заобиколен от музиканти и почитатели, които обичат да слушат плочи и да говорят за музика с часове.

„Луис и Алфа ме заведоха на първото китайско ядене, което съм ял. Това беше в автентичния ресторант «Шанхай» на «Грийк стрийт», през няколко къщи от хотел «Астория», където те бяха отседнали. В «Астория» се вихреха големи веселби и може би затова го затвориха малко след това. Една незабравима вечер пианистът Гарланд Уилсън, китаристът Слим Фърнес от «Трите ключа» и харлемската танцова трупа «Четири горещи изстрела» се оказаха в стаята на Луис.

После, когато той и Алфа бяха отседнали в хотел «Хийтфийлд» на «Гилфорд стрийт», Блумсбъри, Луис пак се събираше с приятелите си. Сега съзнавам, че макар винаги да е бил щедър домакин, той е живял доста скромно. Години по-късно Били Мейсън ми каза, колко неловко се е почувствувал, когато открил, че като ръководител на бенда е платен повече от Луис-звездата.“

Но багажът на „звездата“ е пълен с дрехи и те с Алфа пазаруват в Лондон. „Луис винаги се обличаше стилно — казва Гонела, — елегантно и малко крещящо.“

Ингман си спомня:

„Луис дойде в апартамента ми на «Майда Бейл», за тази английска традиция — следобедния чай. Той никога не говореше за пари, нито за своите колеги и аз не бих и помислил да го питам. Но вече се бях усъмнил в това, което ставаше, и подхвърлих, че сигурно е доста скъпо платен. Той отговори, че не е. Попитах го за плочите, които е направил, за ангажиментите му по театри и клубове и той каза (доколкото мога да си спомня), че имал 75 участия. Помолих го да продължи и той поясни, че имал пари за харчлък и всякакви дрехи, каквито искал, и толкова. Това беше преди много време и може би не си спомням точните думи; но доходите му не бяха големи. Помислих си, ето един с феноменални дарби, който не е попаднал в подходящи ръце. Това ме накара да поговоря с Ървинг Милс, да видя дали той не може да направи нещо, но не знам какво стана.“

Но изглежда нещо се е случило в Европа и менажерите започват да „имат неприятности“ с досега послушния Сачмо. Може би Алфа е имала стимулиращо въздействие, както някога Лил Хардин. Тя не изглежда упорита, но след години Луис споделя за нейното разточителство и подчертано съвременни възгледи. „Алфа беше млада и изискана и представите й бяха нови — пише той в «Ебъни». — Биваше я, мислеше само за кожи, диаманти и други бляскави разкоши.“ Мненията за нея са различни; един музикант си я спомня приятна на вид и жива, щастлива да ходи навсякъде с Луис по време на английското турне. Според Гонела тя е тиха и винаги оставя Луис да говори. „Дали е обичала музиката? Действително не знам. Помня, че обичаше да се разхожда от театъра до в къщи, за да види «Уест Енд» през нощта. Евтино, бих казал.“ Яин Ланг вижда двойката в друга светлина, когато ги среща в Париж. „Разбира се, на 32 години Армстронг беше много по-различен от сегашния сериозен и умерен баща на джаза — пише той. — Той се раздаваше разточително, възторжено насърчаван от третата си жена Алфа, която беше ненаситна на ярки светлини и нощен живот.“

Луис пристига в Англия в края на юли, за да започне в „Холборн Емпайър.“ Колинс все още е наричан негов неразделен спътник — но не за дълго. „Мелъди Мейкър“ от 19 август 1933 година под заглавие „Армстронг и менажерът му се разделят“ обяснява, че съдружието ще се прекъсне в края на турнето. Във всеки случай турнето започва трагикомично. Някои журналисти смятат, че Луис е прекалено сензационен. „Поразителен прием за Армстронг — безумни овации за безсмислено изпълнение“, тръби статията от първа страница на „Мелъди Мейкър“. Той е умишлено комерсиален, оплаква се вестникът, и сигурно е накарал и най-просветените си привърженици да ги заболи за него. Неговото изпълнение е разкритикувано като 50 процента шоу, 50 процента инструментална техника, но „нито един процент музика“. Все пак се признава, че младите го аплодират „бурно, неразумно, неоправдано, просто от лоялност“, докато Националният химн^[3] слага край на всичко. Бендът — пак от Париж, с някои от предишните участници — е охарактеризиран като неподготвен, унил и неестествен.

Луис трябва да е бил изненадан от тази яростна атака от приятелски среди. В родината си за последните няколко години той е екзалтирал слушателите си с повече от сто горни до-а в Tiger Rag. В „Холборн Емпайър“ журналистите се оплакват от Shine, което му позволява да се откъсне, „без съпровод ad libitum^[4] за серия от 70 горни до-а, кулминиращи в горно фа“. Следващата седмица се твърди, че бил обърнал внимание на добронамерената критика и се поправил. По всяка вероятност той е направил всичко възможно да намали фойерверките и да свири „прилично“, за да е уверен, че представянето му ще остави приятно впечатление у публиката.

Тормозят го и неприятностите с ръководството през тази година. Сигурно е мислил да се върне у дома, но вместо него Джон Колинс заминава за Съединените щати и в края на септември Джек Хилтън е посочен като най-подходящ негов заместник. Въпреки главоболията, предизвикани от внезапното отпътуване на Колинс, Луис не възнамерява да се отказва. Даже обмисля дали да не се установи в Англия, където „по-голям процент от широката публика, отколкото в САЩ, го оценяват“. Той дава още концерти в Англия; на 19 октомври пресича Ламанша, за да се появи за първи път в Скандинавия. В средата на ноември отново напуска Англия, за турне в Холандия, и приключва годината с едномесечен ангажимент в „Холборн Емпайър“. Устната го безпокои наново и в края на краищата се оттегля от сцената.

В Холандия Луис прави радиопредавания; една програма, излъчена в тази страна, хвърля поглед върху тогавашния му репертоар и формата, която достига, когато устната му не е разцепена. Материалът му включва Black And Blue, You Rascal, You, Confessing Deap Old Southland и Nobody’ s Sweetheart. Има бисове, едно непознато парче и версии без вокал на How Am I To Know и Ring Dem Bells. Коментаторът отбелязва, че здравето и изпълненията на Луис са се подобрили, след като се е освободил от проблеми с ръководството.

Радостта от новооткритата свобода (и вероятно по-доброто благосъстояние) намира израз в интервю, преведено от Бети Едуардс през януари 1934 година. Тя посочва, че той цени независимостта си и „когато става явно, че експлоатацията от ръководството го отделя от истинската му публика, той скъсва с него с най-добри последици“. Също, след като е работил десет години почти без прекъсване, той желае почивка. „Ще работя около две години и после ще си взема отпуск. Трябва да раздвижа новата си кола.“ Вече може да се гордее, че прекарва добре почти навсякъде и че има приятели по целия свят, особено в Лондон. На пръв поглед това е друг човек, а не хрисимият, описан по-рано, и е възможно Луис да е бил затормозен през 1932 година. „Притеснявах се като малко котенце — казва той на мис Едуардс. Но миналата година беше като завръщане у дома.“ Той е направил първите стъпки като космополит.

На този етап Джони Колинс отново се появява на сцената, за последен път. Предават телеграма на Попс, когато той е на конкурс за бендове с менажера си Джек Хилтън. „Все още твой“, пише Колинс и след като му предлага изгодни прояви в Ню Йорк: „Телеграфирай кога пристигаш.“ Получателят я смачква и хвърля на пода с думите „Никога, никога, никога.“

Наближава краят на втория престой на Сач в Англия, а също и краят на пътя му с Хилтън. Новият менажер има сензационни планове да представи Армстронг по съвършено нов начин. По изключение този път „сензационни“ не е преувеличение. Колман Хокинс, един от най-уважаваните тенор-саксофонисти в джаза, пристига в Лондон, за да партнира на Луис в едно ново представление, замислено от Хилтън. „Мелъди Мейкър“, имайки задкулисни връзки с Хилтън, говори за поставяне на „специален музикантски рецитал на двамата, Луис и Колман“. На 31 март, след пристигането на Хокинс в страната, обявява, че американската тенорова звезда ще бъде представена в неделен следобеден концерт в „Уест Енд“ „под наставничеството на Луис“. Говори се, че Хок се готвел за този велик рецитал, насрочен за лондонския хиподрум на 22 април и че Луис му изпратил поздравленията си: „Добре дошъл в нашата страна.“

Тогава настъпва бумът: Луис отказва да свири. Седмичните съобщения в новините очертават бързия ход на събитията — „Специален концерт в «Уест Енд тиътър»“ (31 март); „Хубаво посрещане на Хокинс… Борба за билети“ (7 април); „Луис се отказва: концертът провален… Изумително решение на Армстронг в последния момент… Хокинс включен в програмата на Паладиум… Озадачен“ (14 април); „Триумфът на Хокинс“ (21 април). Единствен проблясък на хумор в тази бурна случка предоставя таблото за повикване зад сцената в „Паладиум“, от което се вижда, че гримьорна номер 7 е определена за Колман и Хокинс.

Вината за анулирането изцяло се стоварва върху Луис и вероятно той заслужава по-голямата част от нея. Обзет от силен пристъп на артистичен темперамент, той изоставя Хок, без да обяснява защо, след като е приел плановете. Допускат, че Луис се е безпокоял за името си. Неговата група „Хот Ридъм“ трябва да акомпанира на двамата солисти, а с толкова малко време за подготовка, когато са необходими нови оркестрации, той се е съмнявал, че ще може да осигури достатъчно добър съпровод на Хок или пък, че самият ще се представи добре. Освен това, до събота вечер е ангажиран в „Плимут“ и трябва да пътува цяла нощ, за да е готов за началото в 14,30 часа. Не след дълго няколко кореспонденти се вдигат в защита на Армстронг и питат дали към него са се отнесли справедливо. Повдига се въпросът за парите и издателят на „Мелъди Мейкър“ пише, че вестникът възнамерявал да предаде цялата чиста печалба от рецитала на Луис и колегата му.

Това, което разказват за Луис, че заплашил, че ще си събере багажа и ще се върне в щатите, но няма да свири против убеждението си — не е типично за човек, който, както четем, никога не си е позволявал да пропусне концерт по лични подбуди. Изказване, приписвано по-късно на него, е: „Поразмислих, че няма да ми донесе нищо добро.“ След много години той ни пише:

„Относно концерта, който Хокинс и аз сме щели да имаме, когато и двамата свирехме в Лондон, всеки би трябвало да си спомня защо не стана. Ето защо: Хокинс беше с Джек Хилтън и аз също. Изглежда, Хок не мислеше, че съм достатъчно добър, за да дели концерт или програма и т.н. с мен. Той и ръководителите му, без значение кои са били, само ми споменаха за концерта. Това беше всичко. По-късно, когато случайно срещнах Хокинс в Ню Йорк Сити, се зарадвахме на срещата си — не отворихме дума за Англия въобще. Та, виждате, че няма нищо сериозно в цялата работа.“

В ретроспекция, изглежда, че това може да е било раздуване на пресата за несъществуващо представление. Запитан, около 36 години по-късно, какви са били причините за поведението на Луис, Дан Ингман счита, че задкулисните пререкания сред управата са най-вероятната причина. Нат Гонела е уверен, че „има нещо общо с парите“. Нат, който познава Армстронг по-добре от всеки друг в Англия, твърди, че Луис винаги е подчертавал, че менажерът му се е грижил за него — „той имаше джобни пари, а останалите му се пазеха; при него имаше и нещо такова, че по-скоро би се доверил на бял менажер, отколкото на цветнокож, така поне ми се струва.“ Какво е впечатлението му от Джони Колинс и отношението на ръководството към Армстронг по време на първите му посещения в Англия?

„Ами, Колинс беше типичен янки, какъвто може да се види в гангстерските филми, с голяма пура в края на устата; бандит, бих казал. Умрял ли е? Ако не е, махнете това последното. Искам да кажа, че не мога да гарантирам за тази история, но Армстронг не беше идвал тук 22 години и се говори, че когато дошъл, го чакала сметка от десет хиляди лири такса от последното му посещение през 1933 година. Разбира се, вие не знаете, но на мен ми казаха, че когато са искали да дойде отново през 1956 година, е трябвало да изплатят десетте хиляди, защото той се бил объркал в данъците си, които великите му менажери от 1932–1933 година е трябвало да уредят. Разбира се, той не се интересуваше от тези работи; знаеше къде трябва да отиде, те го завеждаха и той сядаше и свиреше — това е всичко, което го вълнуваше.“

Този хаплив епизод не е най-удачният завършек на престоя на Попс в Англия — последното му посещение в течение на две десетилетия. Той се премества с Алфа в Париж, а групата, съставена от френски и английски черни музиканти, с която изкарва почти година, се разформирова. „Когато напуснах Лондон онова лято и заминах за Париж, се нуждаех от почивка“ — спомня си Луис. — „Ангажиментите ми в Англия свършиха и аз лентяйствувах три-четири месеца в Париж, прекрасно се забавлявах с музиканти от щатите — също и французи. Давах концерти от време на време.“

Първите два френски концерта — Луис е бил във Франция и предишната година, но не е свирил — се провеждат на 9-и и 10-и ноември в известната зала „Плейел“ в Париж. Предишния месец той преустройва бенда си за записи в Париж и издава три плочи — първите, след като е напуснал Съединените щати през 1933 година. Една година, изглежда, не е имал възможност да записва в Лондон, въпреки предложенията, заради трудностите при договарянето с „Виктор“. Тези пет френски пиеси — Sunny Side Of The Street на две страни — са следователно единствените, от които можем да чуем тромпета на Луис и неговия европейски бенд през 1934 година^[5]. Едната плоча с пиесите Will You, Won’t You Be My Baby и Song Of The Vipers е спряна няколко дни след появяването й, навярно след като директорите на компанията разбират какво значи „вайпърс“. St. Louis и Tiger Rag са добри образци на умението и драйва, които той разкрива по театри, концертни и танцувални зали по това време. Sunny Side, логически построен петминутен вокал и тромпетна разработка на популярна песен, която остава в репертоара му, много ясно сочи към по-умерен и извисен стил, какъвто той ще предпочита през следващите месеци.

С Армстронг на тези плочи участвуват Пет Дю Кон, Хенри Тайри и Алфред Прат (свирки от тръстики), Джек Хамилтън, Лесли Томпсън, Лайънел Гимарес (духови), Херман Читисън (пиано), Масео Джеферсън (китара), Джерман Араго (бас) и Оливър Тайнс (барабани). Повечето от тези музиканти му акомпанират на дебюта в Париж. Според думите на Луис първият му концерт в зала „Плейел“ е истински бум. „Толкова пъти трябваше да се покланям, че престанах чак когато си облякох хавлията. Хубаво, нали?“

Датата на записите в Париж не е установена по-точно от месец октомври. Трябва да е краят на месеца, защото в едно дългичко писмо от 20 октомври Армстронг не говори за това, въпреки че споменава „мойте момчета“ и казва: „Ще започнем да работим в най-скоро време.“ Поема ги посредник на име Н. Дж. Канети, който ги наема за Белгия, Франция, Холандия, Италия и Швейцария. Новата поява на Луис е изненада за „Мелъди Мейкър“, който публикува статия: „Къде е Луис? Всички почитатели питат. На обиколка е в континента.“ Тенор-саксофонистът Алфред Прат заминава за Рио де Жанейро и го замества Кастор Маккорд, който е дошъл в Англия с ревюто „Блекбърдс ъф 1934“^[6]. Той напуска, за да свири с Луис, и се говори, че Гарланд Уилсън щял да отиде в Париж със същата цел. Но от идеята нищо не излиза и на пианото остава Читисън. Армстронг си спомня (в „Суингирай тази музика“), че свири за съпругата на престолонаследника на Италия в Торино и че посреща новата година в Лозана, след като е пресякъл Алпите към Швейцария с автобус.

По време на почивката си в Париж Луис се запознава с още много европейски музиканти и критици и подновява приятелството с онези, които вече познава. Роберт Гофин отново се вижда с него и отбелязва, че Луис го „приеха много пищно в дома на президента на «Бар Асосиейшън» в Брюксел“. Че всичко това прави впечатление на Армстронг, се разбира от репликите му след европейските турнета за музикалните критици, които са го посещавали и разговаряли с него с часове. „Това никога не ми се беше случвало в Америка“ — казва той.

Една изгряваща звезда, чийто път Луис пресича, е Джанго Райнхард. „Срещнах се с Джанго, изуми ме. Видях се с Панасие и Дьолоне и им пуснах плочи.“ Шарл Дьолоне пресъздава малко по-различна картина в книгата си „Джанго Райнхард“, когато описва петмесечната работа на китариста в едно заведение, наречено „Сцена Б“. Армстронг влиза няколко пъти там по време на престоя си в Париж. Джанго, който никога не моли за нищо, се обърна към Луис с молба да му посвири. „Но Луис отказа. Изглежда, той не е свирил по други поводи освен на сцена.“ Преди това Джанго и неговият брат са свирили за Луис в апартамента му, без да привлекат вниманието на Луис според Дьолоне. Но една вечер се явява удобен случай.

„Бриктоп, известната съдържателка на кабаре, телефонира, за да каже, че Луис е при нея. Естествено ние с Джанго тръгнахме веднага и това ми е единственият път, когато чух Луис да пее, акомпаниран само от китарата на Джанго. Не се обсъждаше в каква тоналност ще свирят или какви мелодии ще изберат. Луис започва, а след миг Джанго се включва. Това беше откровение за мен и всички бяхме очаровани“.

Преди края на 1934 година избухва разногласие между Луис и Канети. Луис внезапно заминава за родината си, но полемиката не отшумява. Канети заплашва с неустойка, твърдейки, че Луис е подписал да работи само с него (въпреки че Сач има подписан договор за 12 месеца с английския посредник Одри Такър) и намеква, че тромпетистът е напуснал, защото Читисън обрал аплодисментите. Всички, освен един, от акомпаниращите музиканти на Луис застават на негова страна в саркастичното издание на френското „Джаз Хот“.

Така че Луис стига в Ню Йорк втората половина на януари 1935 г., след 18-месечно отсъствие, все още заобиколен от затруднения в работата си, но обнадежден от съзнанието, че е знаменитост.