Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (12)

Луис в Англия

Не се знае със сигурност защо Луис заминава за Европа. Единственото му обяснение за внезапното му отпътуване от Западния бряг, където той работи и почива, излиза в първата му книга, написана почти като дневник. „Реших, че се нуждая от почивка и че бих желал да видя Европа.“

В „Рогът на изобилието“ Робърт Гофин добавя, че Джон Колинс отишъл с новата си кола в Лос Анжелос в деня, в който Луис си купувал кола на старо. Колинс казал: „Току-що уредих пътуването до Европа.“ Луис отвърнал: „Чудесно. Ако не си получа развода, докато съм тук, ще го получа във Франция.“ Те почти веднага заминават за Чикаго, оттам с кола до Ню Йорк и до Англия с голям презокеански кораб.

Само в подробностите се различава описанието на Луис в „Суингирай тази музика“. „Купих си един стар «Буик» и се отправих с него на изток, към Чикаго. След като се видях с Лил и се погрижих за някои неща, аз се качих на влака за Ню Йорк, взех си довиждане с приятелите в Харлем и отплувах с «Маджестик».“

По това време в Англия широко се шири невежеството по отношение на джаза, въпреки че първите джазмени посещават страната още през 1919 г. Сидни Беше идва със „Саутърн Синкопейтид Оркестра“, а „Ориджинъл Диксиленд Джаз“ прави турне из страната. Следва посещението на Ред Маккензи през 1925 г. с „Маунд Сити Блу Блоурс“; освен това в Англия работят много американци в местните бендове — например Дани Поло, Силвестър Ахола, Адриън и Артър Ролини, Челси Куели, Хенри Левин, Боби Дейвис, Макс Фарлей и Фъд Ливингстън.

Тези музиканти придобиват известна популярност сред любителите на плочи и хората, които танцуват в лондонския квартал Уест енд; същото може да се каже за Джими Дорси и Бъни Бериган, посетили Лондон през 1930 г., респективно с Тед Луис и Хал Кемп. Ослепителният блясък на Армстронг, дошъл отначало с плочите, е най-яркият лъч, който пронизва годините на мрака в британския джаз.

Напускайки Съединените щати за първи път, без да знае какво да очаква от другата страна, Луис рискува. Скоро плановете и надеждите пропадат и никой от обкръжаващите Армстронг не би се изненадал, ако той се оттегли обиден и се завърне в Съединените щати след трудностите, последвали първоначалния му ангажимент. Но той приема превратностите с висок дух, като омаловажава несгодите и се наслаждава на всяка сполука. Четири месеца по-късно, когато се връща, той не е станал по-богат, но вече има нови представи за знамението на джаза и нараснала вяра в собствената си значимост. По тази и други причини, това посещение се оказва повратна точка в кариерата му. Както повечето от неговите решителни действия и това става в най-подходящия момент, въпреки че за известно време не се забелязва.

Моментът е благоприятен за посещението на Луис в Англия по няколко причини. Здравото ядро от ентусиасти сред танцовите музиканти и почитатели е достатъчно многочислено, за да го подкрепи. Преди това Армстронг не би намерил страната, подготвена за него. Едно по-късно посещение би се сблъскало с бенда на Дюк Елингтън, с Фетс Уолър, Джо Венути, Колман Хокинс (при всички случаи техните пътища биха се пресекли) и Каб Калоуей; не че трябва да се страхува от съперничество, просто въздействието би било различно. Нещо повече, при опит да посети Англия само три години по-късно, би се натъкнал на забраната от Министерството на труда, която в продължение на повече от 20 години не допуска джазови музиканти в страната.

Изпълненията на Армстронг са на върха си по това време. Той поддържа високо ниво толкова продължително, че можем да говорим за период от 12 до 15 години, в които той е в превъзходна форма: през 1932 г. всички части на тялото му, свързани с техниката, са във великолепно състояние. Той притежава белодробна мощ, гърло, челюст, зъби и постановка на устните, съвършено подходящи за получаване качествен тон от тромпета. Наред с тези природни данни Луис има контрол върху инструмента, който му дава изпълнителска лекота във всяка жанрова сфера на музикалното изкуство. Майсторството му се съчетава с недостижима издръжливост и артистична приспособимост — качества, които се подлагат на основно изпитание по време на първото му английско турне. Като джазов изпълнител той има всичко — всичко, освен широко признание като творчески музикант. Това той получава в Европа, и то не веднага.

По това време Армстронг вече щедро е представен в английските каталози. Рекламният „Ню ритъм стайл сириз“^[1] на Парлофон от юли 1932 година съдържа не по-малко от 30 негови плочи: 38 различни заглавия от Maggies и St. James Infirmary до Mahogany Hall Stomp и Rockin Chair. Колекционирането на плочи започва да става популярно занимание, а не след дълго колекционерите на джаз ще създадат свои собствени среди или ритъм клубове. Месечното списание „Мелъди Мейкър“, на път да стане седмично, е библията на ентусиастите. И други периодични издания отделят място на статии за джаза и танцовата музика, а книга на тази тема (на Р. У. Мендъл), „Привлекателността на джаза“^[2], е публикувана още през 1927 година. Малцина англичани виждат зелената улица и сред тези специалисти, както може да се очаква, има доста музиканти от танцови бендове. Най-фанатичният от всички почитатели на Армстронг в Англия е Нат Гонела, тромпетист, израснал в брасбендовия свят. Попада му плоча на Луис от 20-те години и той открива, че „неговият стил и чувство ме удариха право между очите и аз станах запален ентусиаст“. Нат започва да копира свиренето и пеенето на Луис и получава номер в специалното шоу на Били Котън, за да създава подобна представа. Колко се доближава до него, може да се съди от Bessie Couldn’t Help It, което Гонела записва с Котън през 1930 г.

Ангажиментът изглежда непредвиден и недостатъчно популяризиран и „Мелъди Мейкър“, който дърпа всяка достъпна струна, за да доведе Луис в Англия, успява да съобщи на читателите си за голямото събитие едва в последния момент. Уводната статия на списанието от юли 1932 година гласи:

„“Мелъди Мейкър" („Данс бенд нюз“) юли 1932

„ДАНС БЕНД НЮЗ“

Брой VII

Юли, 1932

№79

ЛУИС АРМСТРОНГ ПРИСТИГА В ЛОНДОН

От известно време бродят неоснователни слухове, че Луис Армстронг ще идва в Лондон. Името му се свързва с хотел „Савой“, кафе „Дьо Пари“, „Циро“ и други места. Проучванията на „Мелъди Мейкър“ всеки път разкриват празни приказки. И сега, когато посещението предстои наистина, то ще предизвика пълна изненада, тъй като не е предшествувано от подобна мълва."

Съобщението отива за печат на 24 юни, с 24-часово закъснение, с цел да предаде новината специално на „онези в тази страна, които най-много се интересуват“.

Джордж Блек от „Лондон Паладиум“ ангажира „черния феномен“ за 2 седмици от 18 юли. Луис ще пристигне без бенд. Как ще организира сценично шоу и кого ще наеме за акомпанимент не е известно на „Мелъди Мейкър“, нито (както те дават да се разбере) на когото и да било в момента. „В момента на публикуването той не е в Англия — продължава статията, добавяйки песимистично: — Дори да пристигне в следващите няколко дни, няма да има много време да репетира сценичното шоу.“

Изказва се и предположението как „черният феномен“ ще бъде приет — не от почитателите му (това се знае), а от широката публика.

„Ние смятаме, че те, веднъж възстановили се от изумлението, ще приемат Луис присърце. Това е възможно само в «Паладиум», защото тази зала има повече или по-малко редовна клиентела, която е научена да възприема необикновеното в представленията. В провинцията, та дори и в предградията, ние се страхуваме, че Луис ще остане чужд за обикновената публика.“

Изглежда списанието приписва повече толерантност на редовните посетители на „Паладиум“, отколкото те имат. Вероятно то подценява способността на Армстронг да шокира „нормалната“ публика. В този случай той е извънредно популярен сред посветеното малцинство и много по-малко — сред обикновените театрални посетители. Аз (М. Дж.) не си спомням много хора да са напуснали, когато гледах Луис, но бях на едно от четирите дневни представления, с намалени цени за читателите на „Мелъди Мейкър“, които се провеждаха всяка сряда и четвъртък от гостуването. Естествено голяма част от публиката на тези специални представления се състоеше от музиканти и почитатели.

Нормалните вечерни представления привличат голям брой редовни посетители на „Паладиум“, които не се отличават с особен вкус към джаза. Нат Гонела си спомня, че 20 или 30 недоволни си излизат по средата на първия концерт и повече на следващите. Той казва: „Продажбата на билети при първото гостуване на Армстронг е рекордна за «Паладиум». При откриването на всеки концерт е пълно, но докато свърши, залата е наполовина празна, а аз бях там всяка вечер.“ Нат и брат му Брутс са имали места на първия ред за първия концерт, а след това си взимали билети без места. Сядали, където могат, и когато протестиращите си излизали, те се опитвали да ги спънат в тъмното. „Така правехме на всяко представление — признава Нат. — Знам, че спомените малко лъжат, но си спомням като на живо как спъвахме хората, когато напускаха театъра. Алелуя.“

Защо масово напускане? Ами, това е необичайно изпълнение. Бендовете са достатъчно познати, но нищо подобно на Луис и музикантите от клуб и кафе „Паризиана“, които той е наел, не е виждано или чувано на Арджил Стрийт. Просто джазът е задкулисна музика за тази ера. Армстронг е един извънредно ревностен неин представител и е необуздан на сцената. Бендът му също е див и своенравен. Яин Ланг, пишейки по-късно за концертите в „Паладиум“ се съгласява, че самият Армстронг идва като шок:

„Потящата се раздвижена фигура в светлината на прожектора, която непрестанно забиваше височини, много трудно можеше да се свърже с представите за автора на вълнуващата музика West End Blues и Muggles“.

Това е дилемата за Армстронг: как да оправдае очакванията на хора, запознати с най-значителните от неговите много хубави творби. Както всички приготовления за това турне, бендът е сформиран съвсем импровизирано в последния момент, тъй като ангажирането на подходящ съпровод се оказва неочаквано трудно. Първо се консултират с Джек Хилтън, който има тесни връзки с Джордж Блек и „Мелъди Мейкър“. Дори го помолват да намери някакъв бенд, но той отсъствува от Лондон по това време. Рудолф Дънбар, кларнетист и учител, е човекът към когото се обръщат с идея да сформира бенд от „английски негри“. Това се оказва трудна работа за Англия и Дънбар предлага да се викнат няколко черни музиканти от Париж. Неговата идея се отхвърля заради разноските и тогава предлагат да вземат Спайк Хюс с бяло комбо. Проблемът се решава едва когато става известно, че Хари Фостър, посредникът, който най-напред ангажира Армстронг, е във връзка с менажера Колинс и се е съгласил да набере „пълен бенд от цветни музиканти от Париж.“ Съответно групата пристига в Лондон, но не в пълен състав; две места трябва да се попълнят от местни музиканти. Съобщава се, че Армстронг разполага с оскъдно време за работа с парижката си бригада, но това може и да е погрешно английско тълкуване на положението. Репетициите започват в една зала на Поланд стрийт, малко след пристигането на музикантите в събота следобед и продължават в неделя и част от понеделника.

Белгийският автор Робърт Гофин, който посвещава своята „На границите на джаза“^[3] от 1932 г. на Армстронг, пристига в Лондон, за да види героя си лично. Той присъствува на първата репетиция и всъщност посреща бенда. В „Паладиум“ на Гофин му казват, че Луис чака някакви музиканти, пристигащи от Париж, и той отива на гара „Виктория“ и го намира. Десет минути по-късно Армстронг се обръща към него с Гейт. Когато получава един екземпляр от „На границите на джаза“, той така се развълнува от посвещението „На Луис Армстронг, истинския крал на джаза“, че незабавно го целува.

Сред музикантите от бенда са тромпетистът Чарли Джонсън и саксофонистът Джо Хеймън и двамата известни на Гофин още от Париж. Останалите са тенорът Флечър Алън, сакс-кларнетистът Питър Дю Конге, китаристът Масео Джеферсън и може би още един-двама.

Самоличността на английските попълнения е неизвестна. Гофин остава в залата да слуша Луис до късно вечерта. „Невероятно“, пише той в книгата си „Джаз“. „Затвори си очите, наду тромпета, сви кърпичката си, пя със сълзи, изкачи се до неподозирани височини, врата и бузите му бяха така издути, че ще се пръснат. Какво откровение!“ И това е само първата репетиция!

Два дни по-късно, когато наближава времето за английския дебют на Армстронг, белгиецът е един от многото, които се стичат в „Паладиум“ в състояние на възбудено очакване. Дан Ингман от „Мелъди Мейкър“ пише: „Когато неговият номер се появи на информационното табло, избухнаха страшни аплодисменти.“

„Луис изникна пред завесата и се поклони. Само какви аплодисменти последваха. Първото му парче беше Them There Eyes, второто When You’re Smiling, третото (посветено «на музикантите») Chinatown, My Chinatown и последното You Rascal, You. Всяко парче се приемаше с врява. Претъпканата зала се надигна цялата. Разбира се, няма съмнение, че музикантите преобладаваха — познати лица имаше навсякъде.“

Не всеки път представленията минават толкова славно. Сега Ингман казва: „Не беше провал, но във всеки случай не на всички от 28-те представления беше пълно. Всеки път, когато бях там, а това беше често, аз виждах хора да си излизат, някои недоволствуваха от «тази адска музика» и каква ли не още не я наричаха.“

При атракцията на такава звезда малко внимание се отделя на бенда. Тогава Ингман пише: „Бендът ли? Освен че забелязаха, че е болезнено неподготвен (естествено) и много неща не му достигат, аз не го забелязвах. Той трябваше да има — и можеше да има — много по-добър съпровод.“ Изненадващо Гофин също не му обръща внимание:

„Понеделникът в «Паладиум» беше сензация. Никога не съм преживявал такова вълнение… Залата се люлееше като параход в силна буря… Отидох при Луис в гримьорната. Там беше Джек Джонсън, европейският шампион в тежка категория, Нат Гонела и някои други английски музиканти, които едва вярваха на очите и ушите си. Някакви млади тромпетисти питаха дали могат да разгледат мундщука на Луис, те не вярваха, че човек може да постигне такава мощ без механична помощ.“

Аз (М. Дж.) все още си спомням, че одобрих няколко сложни сола и брейкове на кларинет, също и тенорови изяви (на Алън?), които ми се сториха доста живи; но скоро ми стана ясно, че групата е повърхностна и слаба. Вероятно наистина е била повърхностна, а за слаба — положително според стандартите на Луис. Това, което мога обаче да си спомня, е човекът отпред — подвижна, дребна, но енергична фигура, която кръстосва сцената неспокойно, почти заплашително, мърмори и жестикулира, когато не свири, пее или говори на микрофона. Обръща се към тромпета си като към живо тяло (Говори им, Сачмаут!) и ръководи бенда с малко несвойствени указания като „Бавно, бавно“, „Суингирайте, «кетове»… леко, леко и изискано“. Кулминацията на всяка мелодия е резултат от изблик на удивителни бравури на тромпет. Мисля, че изсвири Them Their Eyes, Confessin и Chinatown или You Rascal, и със сигурност — живото и извънредно енергично Tiger Rag. Спомням си, че се съмнявах дали той се владее изцяло. Навсякъде критиците описват надълго и нашироко участието на Луис и отделят голямо място на това как „крачи и се поти по цялата сцена“ и се бърше с поредица от кърпички.

Критикът на „Мелъди Мейкър“ изтъква:

„Горни фа-а бликат из цялата зала и нито веднъж не е изпуснал едно от тях. Той държи извънредно много на устните трели, които постига чрез бясно разтърсване на тромпета с дясната си ръка… Той работи с микрофон и високоговорители — освен за свиренето си на тромпет, което варира от същински шепот до покривоповдигаща сила.“

След апологията на Армстронг-шоумена, а и на приятния му хумор, той завършва:

„През цялото време, докато пее, той държи в ръка кърпичка и бърше лицето си. Влага толкова енергия в половинчасовото си изпълнение, колкото обикновеният човек изразходва за няколко години. Накратко, той е уникален феномен и поразителна личност — неоспоримо най-великата, която Америка ни е изпращала.“

Купчинка от 20 (или 40?) току-що изпрани и изгладени бели кърпички е на разположение за всяко изпълнение и Луис не ги пести. Не е сигурно кога се установява тази практика. Вероятно в началото на кариерата му на актьор-шоумен-музикант през 1926–1927 година; със сигурност е налице в 1929 г., защото Мез Мезроу разказва за дните, когато Армстронг е в Ню Йорк, свирейки в „Конис Ин“ и в „Хъдсън Тиътър“ на 46-а улица:

„Луис винаги държеше кърпичка в ръката си, защото много се потеше и на сцената, и извън нея, и това сложи началото на истинска мода — не след дълго всички хлапета на авенюто изтичваха при него с бели кърпички в ръка, за да покажат колко много го обичат.“

Следващата година, когато гостува в „Котън клъб“ на Себастиън в Калвър сити, го описват как сменя кърпичките си по шест пъти на една пиеса.

Белите памучни квадрати служат и за друга цел — те са полезен детайл от сценичното поведение, което е в центъра на вниманието и задържа погледите върху Луис. (Може би кърпичката приема символично значение за него, както бялата гардения за Били Холидей.) След пребиваването на Луис в Англия през 30-те години един музикант, работил в негов бенд, твърди, че кърпичката в лявата ръка на Луис може да изпълнява и друга функция: употребявана с определен маниер към края на някое парче, означава кой от два възможни края тромпетистът ще предпочете.

Практическата подготовка за това първо турне в чужбина е невероятно стихийна. Никой не знае, че той пристига.

„Когато чухме новината преди няколко седмици, ние бяхме склонни да не й вярваме“ — пише „Мелъди Мейкър“ през август и когато се разбира, че тази история е вярна, никой не знае къде ще отседне и кога и къде точно ще стъпи в страната. Независимо от това се правят планове за подобаващо посрещане. Управителят на „Били Котън“, Дейв Тоф, предлага да се даде прием-вечеря в чест на Армстронг от името на най-избраните ръководители на бендове и „горещи“ джазмени. С помощта на „Мелъди Мейкър“ това се организира за петък вечер в хотел „Амбасадор“ в лондонския „Уест Енд“ и вестта се изпраща с радиограма до Луис и компанията му на борда на „Маджестик“, който е сред Атлантика. Приготовления се правят и ги посрещат в Саутхамптън по обяд.

Междувременно някой телефонира на Луис на кораба и успява да разбере само, че тромпетът му се нуждае от поправка, веднага след като пристигне. Телеграма в последния момент от Джон Колинс гласи, че групата ще дебаркира в Плимут и ще пристигне в Лондон малко след полунощ в четвъртък. В настъпилата паника единствено Дан Ингман успява да отиде на гара „Падингтън“, за да посрещне влака от Плимут в 00,25 часа.

„Въобще не очаквах да видя някого, но накрая влакът пристигна и от едно купе излязоха пет души, явно чужденци. Единият, огромен мъж с мустачки и пура в устата, беше всъщност Джон Колинс. С него беше съпругата му и една по-възрастна жена, за която по-късно разбрах, че е майката на Алфа. Голямата изненада беше другата двойка — младолико и чаровно черно момиче и дребен нисък младеж с огромна бяла шапка и дълга, светлокафява връхна дреха. Мисля, че носеше морав костюм. За момент се зачудих къде е Армстронг. «Това», каза големият мъж, който изглеждаше така, както си представям един гангстер, «са мистър и мисис Армстронг». Едва не паднах. Съдейки по снимката му очаквах да видя 1.90-метров мъж, едър, мустакат, поне 35-годишен.“

На въпроса как са слезли на брега без разрешителни, отговаря Колинс; Луис не проронва нито дума. Има много работа за вършене: да се настанят в ранните утринни часове пет пътници, повечето от които крещящо облечени, а някои от тях черни. Ингман започва да телефонира по хотелите в Лондон. Първо се обажда в най-прочутите — „Савой“, „Дорчестър“, „Мейфеър“ и така нататък, но щастието не му се усмихва и той се заема с по-второстепенните. В някои случаи просто нямат места за пет души. Когато намери благосклонен прием, той счита за необходимо да спомене, че в групата има и негри. И получава категоричен отказ.

„Не мога да си спомня в колко хотела проверих, но навсякъде беше едно и също. Възникваха проблеми, след споменаването на цвета. Не забравяйте, че още стояха на перона, заобиколени от купчини багаж, и се чудеха какво става. Единственото, което казвах от време на време, беше, че ей сега свършвам. Не е чудно, че ставаха раздразнителни. Тогава се сетих за името на един хотел на «Норфолк стрийт», който някой ми беше препоръчал. Най-после се свързах с него и за мое облекчение един глас каза «Да». Натоварихме се в таксита пред «Падингтън» и тръгнахме към «Хауърд». Струва ми се, така се казваше. Беше изискан хотел и ние бяхме въведени крайно учтиво, въпреки късния час. Обещах на Луис, че първата ми работа на другата сутрин ще бъде да изпратя човек, който да поправи тромпета му, след това се разделихме и аз се прибрах в къщи да си легна, като преди това предупредих няколко души за местонахождението на Армстронг. Аз бях първият човек в Англия, който стисна ръката на тази важна личност и единственият до момента, който знаеше къде е Луис. На следващия ден, след като уредих тромпета на Луис, отидох да се заема с вестника. А през това време в хотела се струпали музиканти, журналисти, включително П. М. Брукс, хора от «Паладиум», Бен Дейвис от «Селмър» и администрацията разбира, че в него има «бомба». Почитателите буквално окупират фоайето, поради което в хотела се размърморили. Подробности не знам — Колинс се оплака, че хотелът бил твърде скъп, но дали причината е в парите или не, факт е, че малко по-късно те се преместиха.“

Повредата в тръбата на Луис, независимо каква е била, не е сериозна. Тя става повод обаче Нат Гонела да се срещне със своя идол.

„За първи път се срещнах с Луис лично през 1932 година. Случайно бях в магазина на «Бузи и Хокс», когато някой спомена, че тромпетът на знаменития човек е там за почистване и трябва да бъде предаден същия ден. Помолих да ми разрешат да го отнеса до хотела му, отказах да го връча на когото и да било друг, освен на Луис и прекарах половин час в разговор с него в стаята му. Несъмнено това беше един от великите моменти на младостта ми.“

След още премеждия — вещите на Армстронг са все още на „Падингтън“ и единственият му костюм в хотела се нуждае от гладене, Гонела спасява положението — предават почетния гост невредим и навреме в хотел „Амбасадор“. Това е подходящо място за първите впечатления на Луис от посрещането му като „посланика“^[4]. Джек Хилтън се обажда от Ирландия да го поздрави с добре дошъл и да му пожелае „страхотен успех в «Паладиум» в понеделник“. Сред музикантите, които лично вдигат наздравица за американския джазмен, са Били Котън, Рей Нобъл, Фил Кардю, Рой Фокс, Лу Стоун, Били Мейсън, Бъди Федърстънхо, Лу Дейвис, Питър Йорк, Вик Филмър, Нат и Брутс Гонела, Хенри Хол, Хари Хейс, Спайк Хюс, Фреди Ман, Рей Старита, Хари Перит, Артър Роузбъри и Морис Уиник. Повечето са ръководители на бендове, а покрай тях има журналисти като Том Дриберг, Маккуин-Поп, Едгар Джексън от „Грамофон“ и издателите на „Мелъди Мейкър“. Подобен банкет за Попс се организира от музиканти и журналисти и по време на второто му посещение в Англия (1956 г.). Дейв Тоф и Федърстънхо са единствените, които присъствуват и на двата банкета, а Гонела изпраща телеграма от Северна Англия, изразявайки уважението си и съжалението, че не може да присъствува.

След края на двете седмици в „Паладиум“, бендът от Франция трябва да си замине обратно. Луис си почива, докато „Мелъди Мейкър“ договаря за него две представления, след което Колинс урежда една седмица в „Глазгоу Емпайър“. Армстронг се представя добре в „Паладиум“ — доста рискован аранжимент, всички са на това мнение, но дирекциите са предпазливи с човек, на който според думите на критика Майк „трябва да се наслаждаваш като на феномен, като нещо за момента, за което няма да ти повярват, като минат години, когато разказваш на внуците си за доброто старо време в «Паладиум» през 1932 г.“ Трябва да се организира нов бенд за него и се обръщат с покана към Спайк Хюс. Той се оказва зает с оркестриране и Били Мейсън осигурява десетчленен оркестър, чийто състав е много близък до този, който Хюс би избрал.

Този оркестър не записва с Армстронг в Англия, но казват, че се налага като „страшна група“ според стандартите на английските музиканти. Той заслужава специално място в хрониките като първия бял бенд на Армстронг. Пълният състав е: Мейсън (пиано) с Фреди Ман и Брутс Гонела (тромпети), Лу Дейвис (тромбон), Хари Хейс, Сид Оуен (алто) и Бъди Федърстънхо (тенор), Били Уайт (бас), Лен Бермон (барабани) и Алън Фергюсън (китара). Може би Бен Дейвис свири на саксофон на някои места, а понякога се използува само един тромпет (освен този на звездата, разбира се). По-късно е бил заменен от по-посредствен бенд: „много по-евтин подбор“, го нарича „Мелъди Мейкър“. „който е подложен на съкращения при всяка обиколка… и двата бенда не се използуват така, че да постигнат най-добрия ефект.“

С първата група „бели суинг-музиканти“ тромпетистът пътува до „Нотингам Палас“, където казват, че привлякъл почти хиляда души в най-горещата вечер на годината; до конкурса на „Мелъди Мейкър“ за танцови бендове в Йорк; оттам до Глазгоу; и обратно в Лондон за една седмица от 22 август, във „Виктория Палас“ и „Финсбъри парк Емпайър“. Следват други участия в Лондон, Ливърпул и Бирмингам и след това Луис прави „малка почивка в Париж“, преди да отплува на борда на „Маджестик“ за дома. Според неговите думи той влиза в пристанището на Ню Йорк в деня, в който Рузвелт е избран за президент, 2 ноември 1932 година.