Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Luis, The Louis Armstrong Story 1900-1971, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
ganinka(2016)

Издание:

Макс Джонс, Джон Чилтън. Луис Армстронг

Издателство „Музика“, София, 1983

Редактор: Екатерина Дочева

Коректор: Мина Петрова

Рецензент: Павлина Чохаджиева

Художник: Божидар Икономов

Художествен редактор: Григорий Зинченко

Технически редактор: Лорет Прижибиловска

История

  1. —Добавяне

Сладкият слънчев Юг

Още в началото на кариерата си Армстронг си дава сметка, че бендът е свързан с много неприятности и неговото организиране и всекидневна работа не трябва да го занимават. Затова той си изработва едно просто практично правило — предпочита да води бенд, ръководен от друг музикант, който да се грижи за музикалните аранжименти, репетициите, назначенията, уволненията и оплакванията въобще. Особено за оплакванията, тъй като Армстронг не се наема с извън музикалните главоболия да обединява бенда. Освен това, както често отбелязва той, човек си навлича много врагове по този начин. Понякога той участвува в избирането на музиканти за неговите състави, но самото им назначаване се извършва от администрацията или, както в миналото, от ръководителя на бенда.

Когато обаче през април 1931 г. Луис се връща в Чикаго, той се заема с подбора на музикантите за десетчленен състав, който работи с него, първо в Чикаго, после в Нови Орлеан и на турне до март 1932 г. Това всъщност е първият биг бенд, който той събира „нарочно“, без да му е предоставен готов.

Той се създава и работи с помощта на тромпетиста Зилнър Рандолф, музикален ръководител и главен оркестратор, и китариста Майк Маккендрик, който поддържа реда и дисциплината. И двамата са музиканти, на които може да се разчита и те не работят с Армстронг за последен път. Съставът остава непроменен цяла година и свири доста сплотено, като при случай демонстрира стегнат бийт и неизменно чувство за дисциплина, в своите възможности. Той не е сбор от звезди и понякога изпълненията му звучат равно и рутинно, но за Луис са от значение надеждността и общата компетентност на бенда, както и темпераментът му на турне. Той ще нарече този бенд най-щастливият, който е водил.

С него Луис записва около две дузини пиеси от април 1931 г. до март 1932 г. Няколко от тях излизат в различни варианти, което показва доколко се дава свобода на неговия „установен“ метод на солово изпълнение в студиото за запис. Оригиналните интерпретации на много песни, които сега са стандартни, са записани тогава, както и първата атака на Луис срещу баналния текст на Sleepy Time Down South, с която той вече започва и свършва концертите си. I Surrender, Dear, Them There Eyes, When Your Lover Has Gone, Between The Devil And The Deep Blue Sea, Georgia, All Of Me, Love, You Funny Thing и Blue Again са част от безвредните буламачи на Тин Пан Али, които Луис заема и представя на слушателите на плочи като джазови изпълнения.

Част от мелодиите, които Луис преработва, са от филми или известни по други причини, а някои са вече хитове. На новите песни той помага да добият популярност. Днес ние забравяме, ако въобще сме знаели, коя каква е. Това, което помним, са свободните му трактовки. Мелодията и смисълът, макар и да не са привлекателни сами по себе си, се превръщат чрез алхимията на Армстронг в скъпоценен материал.

Когато Луис напуска Лос Анжелос след инцидента с марихуаната, той веднага отива на работа в „Ригал Тиътър“ в Чикаго. Мястото му е запазено от Джони Колинс, когото Луис описва просто като „новия ми менажер“. Откъде е Колинс, с кого е свързан, къде всъщност отива, след като изоставя работите на Армстронг в 1935 г., това са въпроси, върху които не можем да хвърлим светлина. Вероятно бихме могли да си изясним някои неща, ако чуем неговата версия за няколкото години, прекарани с краля на тромпета, но опитът ни да научим нещо за него се оказа съвсем безуспешен. За последен път са чули за него преди повече от десет години, вероятно във Флорида. Луис ни каза, че Колинс никога не му се е обаждал лично и че той рядко мисли за него. От разкази и фотографии изглежда, че е бил няколко години по-голям от Луис, вече може да не е жив.

Периодът, в който Колинс и Армстронг са комбина, е опасно динамичен. Армстронг вече доста е пропътувал, но обикновено се задържа на едно или друго място с месеци, до година. Бил е на турнета с Оливър и Хендерсън, и Ръсел, но не продължителни. Дори пътуването до Калифорния е последвано от дълъг престой. Но след идването на Колинс, Сач е постоянно в движение и пътува на много повече места. Ще видим защо.

В спомените си за времето на „пепелянките“ Армстронг казва, че след като свири две седмици в Чикаго, тръгва на обиколка с един бенд. Това не е точно така. Новият му бенд, който една година остава постоянен, е сформиран в средата на април за участие в „Шоубоут кафе“, едно ново кабаре, преди това известно като „Селър“. Луис свири там известно време и се радва на зашеметяващ успех, към който той вече започва да привиква. От песните, които изпълнява всяка вечер в „Шоубоут“ и по националното радио, ще споменем: Sleepy Time, Little Joe, Walkin’ My Baby Back Home, Them There Eyes. Също и You Rascal, You, водевилна песничка, в която ексцентричният вокал на Луис изпъква, а на плоча изненадва слушателите в Англия и целите Съединени щати. Бендът записва в студиото на „OKeh“ около 20 април. Това е мъртво време за издаване на плочи — записите на такава голяма негърска звезда като Беси Смит например са сведени почти до нула — и Луис е един от малкото щастливци сред джазовите музиканти, който продължава редовно да посещава студията в годините след провала на „Уол стрийт“. Както казахме по-рано, депресията не е единствената причина за упадъка на джазовата музика; тенденцията във вкуса на масовия слушател клони към новите популярни песни на танцовите бендове и „крунър“-и („натегачи“). Ако Луис не беше променил репертоара си, той би залязъл както много други джазмени. Ако беше променил маниера си на свирене и пеене, плочите му да са потънали в забрава. Той прави само първото.

На един от тези записи, When It’s Sleery Time Down South, той извършва престъплението да пее думата „darkies“ („черни“), която е в текста. Никой нищо не казва тогава, тъй като всеки популярен певец би направил същото, ако пее Sleepy Time, Missisippi Mud, или която и да е пиеса за плантациите. Но понеже Луис е Луис, неговият запис остава в обращение и той продължава да пее тази песен за ужас на белите либерали и „братя“, които внимателно подбират думите си и използуват всякакви заобиколни думи за черните. Както може да се очаква, Луис продължава да използува тази дума в разговор и си има неприятности и за това. По-късно, когато му посочват грешката, той сменя обидното „darkies“ с „folks“ („хора“). Но протестира, че просто е пеел текста „не съм писал песента аз“. Колко странно, че това е негова мелодия-тема и че оригиналният запис от 1921 г. с години се смята от „вкусови“ съображения за невъзпроизводим.

Но в Чикаго през 1931 г. Армстронг има по-належащи работи, за които да мисли. Неговото немотивирано напускане на Ню Йорк и Чикаго предишното лято може да е било причинено от натиска на семейството, съюза или администрацията — и, ако е така, историята отново се повтаря. Работите на Луис вървят добре в „Шоубоут“ и от Ню Йорк започват да го гледат със завистливи погледи.

За тридесет и няколко години Луис сигурно е видял немалко ножове, револвери, палки и др. да влизат в действие. Той е разбрал, че е трудно да спориш убедително с някой, който държи пистолет, и отдавна знае, че когато гангстери се карат, интелигентните хора си плюят на петите. Винаги е говорил сдържано за тези приключения, но когато му напомнят тази страница от живота му, той казва, че било в „Шоубоут“, или — още по-често — „Това беше, преди да се върна в Нови Орлеан.“ Това, че той постоянно свързва този епизод с Нови Орлеан, е интересна тема за предположения. Но, първо, няколко факта — после предположенията. Най-напред датата: тя не може да се определи точно, но вечерта на изнудването трябва да е била преди 25 април. На този ден в пресата на черните излизат две съобщения за Армстронг. Нюйоркският „Ейдж“ пише: „Луис Армстронг и неговият бенд, свириха по програма «WIBC» на чикагското радио събота сутрин. Сега кралят на тромпета участвува всяка вечер в «Шоубоут», на «Парк» и «Лейк» в Чикаго.“ Според чикагския „Дифендър“, господата Уейл, Фиоре и Райън са арестувани и обвинени в опит да измъкнат от Луис между шест и десет хиляди долара. Уейл отхвърля обвинението, като казва, че „просто го е карал да си смени менажера.“

Робърт Гофин живо е описал сцената с пистолета в монографията „Рогът на изобилието“. Той твърди, че извикали Луис в гримьорната, където го чакал непознат човек с брада и пистолет. Гангстерът, когото Гофин нарича Франк Фостър, ръгнал Луис с пистолета и му казал, че заминава от воле за Ню Йорк да свири в „Конис Ин“. Луис възразил, че мистър Колинс не е споменавал такъв ангажимент. Посъветвали го да остави Колинс и да потвърди участието си по телефона веднага: иначе! Луис се съгласил, според Гофин, обадил се по телефона, и „му благодарили сърдечно за хрисимостта“. След като човекът с изкуствената брада си отишъл, Колинс пристигнал с полиция. Той признал, че има неприятности с Ню Йорк, забранил на Луис да отива там и му казал, че има предложение за една зала в Чикаго за два месеца.

„Не отивам в Ню Йорк — отговаря Луис (в книгата), — но да се разберем — и в Чикаго не оставам… По-скоро бих се разходил из гробищата посред нощ.“ И така Колинс убеждава Луис да подпише договор за „Събърбан Гардънс“ в Нови Орлеан. Тромбонистът в този оркестър е Престън Джексън, който ни разказва следното.

„Свиря в Савой само една вечер, в паузата съм се подпрял на стената и изведнъж идва Луис Армстронг. «Здрасти, Носи.» Той ми викаше Носи и аз му казвах Носи. Говорим си и той казва, че отива в «Себастиън’с» в Холивуд. «Когато се върна и събера бенд, ти си в него.» Бях щастлив, че ми говори така, но повече не се сетих за това. След няколко месеца той се върна и ме потърси.

Репетирахме към две седмици и излязохме в «Шоубоут», където останахме около месец и всяка вечер ни предаваха по радиото. Това беше ужасно място, там на Луис се случи онази неприятност. Видите ли, той имаше неприятности от най-различен характер. Бяхме там — той си е с Джон Колинс, който имал някакво спречкване с Конис Ин, — и една вечер му се обаждат от Ню Йорк. Като влиза в кабинета, един гангстер опира дулото на пистолета в стомаха му и казва: «Връщаш се в Ню Йорк.» Луис казва: «Няма». Не е стрелял. Но оттогава един взвод придружаваше Луис всяка вечер до клуба и обратно.“

В резултат на това Луис напуска Чикаго почти за цяла година. Иначе сигурно би останал да се порадва на удобството да живее на едно място и на ласкателството на джазмените от Уинди сити (Ветровитият град), които идват в кабарето на внушителни групи да поднесат уважението си към най-големия джазов тромпетист. Разбира се, преимуществата на работата му драстично намаляват, когато „големите момчета“ се спречкват. Ал Капоне владее „Котън клъб“ и още някое и друго заведение в Чикаго; брат му Ралф — няколко в Сисеро; има други банди, които държат различни райони; но накрая Ал Капоне става повелител. Друга разправия между гангстери се е запечатала в паметта на тромбониста Престън Джексън и илюстрира още веднъж хладнокръвието на Луис. В „Шоубоут“ една вечер се сбиват. Започва стрелба и Джексън описва реакцията на сцената: „Тъби Хол се скри под пианото, Армстронг продължи да свири, а останалите от бенда изчезнаха.“

„В Чикаго — казва Луис, години по-късно — исках само да имам малко жизнено пространство. Като се обърнеш и ти се струва, че има пистолет в хълбока ти.“ Нататък разказът му до голяма степен съвпада с гангстерския пасаж на Гофин. Една вечер, като се прибира в стаята си (не казва, че е в „Шоубоут“), той намира един „голям бабаит“, който му заповядва: „Отиваш в Ню Йорк. Искам утре да се качиш на първия влак.“ Тъкмо да каже: „Какво, по дя…“, той поглежда посетителя. „Видях, че гледам в дулото на един четиридесет и пет милиметров, промених си мнението и казах: «Може и да ида в Ню Йорк, за разнообразие». Менажерът ми оправи тази работа, но аз реших, че е най-добре да напусна града на следващия ден.“

Една изрезка от вестник има отношение към тази борба между съпернически менажери и управители на клубове. С дата от 27 юни, Нови Орлеан, тя гласи: „Членовете на оркестъра на Луис Армстронг са изключени от американската федерация на музикантите, защото продължават да свирят с Армстронг, след като той е бил изключен от федерацията за неизпълнение на договор с един нюйоркски клуб.“

Изразът тук е от особено значение, защото когато председателят на артистичното дружество Томас Роукел, през март 1947 г. заплашва издателите на книгата „Рогът на изобилието“, че ще ги съди за клевета, „Даун бийт“ съобщава, че Рокуел възразява срещу пасажа, в който се описва как Фанки Фостър размахва пистолет срещу Армстронг и му казва: „Заминаваш да изпълниш договора в «Конис Ин» в Ню Йорк“. Никъде в текста на Гофин не се среща фразата „заминаваш да изпълниш договор“ и тя звучи малко импресарски. Гофин намесва Рокуел в разказа и Рокуел говори с адвоката си за завеждане на дело. Но в съобщението на „Даун бийт“ Рокуел разказва какво всъщност се е случило. Той е в Чикаго с Дейв Кап от „Декка“ и в хотела четирима мъже му казват, че има четири часа да напусне града. Това страшно го ядосало, той извикал няколко приятели и отишъл до „Шоубоут“ да се види с Луис. „Даун бийт“ пише: „Той казва, че приятелите го придружавали само в случай, че споменатите господа се появят отново“. Не могъл да се види с Луис и се качил на „Сенчъри“ за Ню Йорк на следващия ден. Случките с Франки Фостър са свързани с „Конис Ин“ и със самия Фостър и не го касаят пряко — добавя Рокуел.

От всички тези съобщения и изявления могат да се направят всякакви догадки. Без съмнение Армстронг е бил много търсен, вероятно е печелил и големи пари. Но ако са го заплашвали с пистолет, какво прави съюзът (АФМ) — изключва го, след това и музикантите му? „Даун бийт“ публикува послеслов кум историята с Рокуел следващия месец: той няма да съди Гофин и издателите, но настоява името му да бъде изтрито от всички следващи издания. Вероятно издателите са се съгласили. Ние не си спомняме да сме виждали друго издание на „Рогът на изобилието“ освен първото и днес тази книга е голяма рядкост.

Какво става нататък — десетчленният бенд на Армстронг тръгва от Чикаго (вероятно през май) и прави отделни участия на път за Нови Орлеан. Те свирят в средния запад и голяма част от юга. За цялото пътуване до Нови Орлеан и обратно на север през Сейнт Луис, където свирят целия септември, бендът спира в общо петдесет — шестдесет града. Отново Престън Джаксън разказва:

„Напуснахме Чикаго и взехме Зилнър Рандолф, автора на Ole Man Mose, който е аранжор и завеждащ бенд в отсъствието на Луис. Дадохме участия в Мичиган, Охайо и Кентъки на път за «Събърбан Гардънс», където щяхме да работим и събирахме добри тълпи. Най-после от Луисвил отидохме в Нови Орлеан и тогава ни посрещнаха на гарата с бендове — беше цял парад. Преди откриването на «Събърбан Гардънс» Рокуел преследваше Луис, нарушил някакъв договор. Извикаха ни в местния съюз да ни разпитат. Нищо не ни направиха, но по радиото почнаха да говорят, че «негрите дошли от Нови Орлеан да заемат местата на белите музиканти.» След това всяка вечер ни придружаваше кола с трима-четирима души. В «Събърбан» имахме други неприятности, както може би сте чували. Не знаехме как ще ни посрещнат, беше ме много страх, чак зъбите ми тракаха, макар че съм роден в този край. Все пак си беше Югът. Но мина добре.“

Историите на Армстронг от тази странна южна сага са безброй. По това време той има близък човек, наречен Шърман Кук, известен като професор Кук, който е негов камериер, личен секретар и бивш церемониалмайстор. Кук, който се самоназначава и за директор на рекламата, събужда интерес към завръщането на блудния син в Нови Орлеан, като изпраща телеграми от местата, където спират, и пристига в града преди бенда, за да се убеди, че е подготвено бурно посрещане. Доколкото той е имал пръст в него, никой не може да каже. Но когато Луис пристига в родното си място — за първи път от девет години насам — на гарата го посрещат бендът на „Зулу Клъб“ с още няколко духови оркестри, огромна тълпа бели и черни и един контингент полицаи, отговарящи за реда. Повеждат Луис в тържествено шествие по „Канал стрийт“, през целия град, покрай любими от детството места до хотела му. Той среща стари приятели, които не са напуснали града, за да преуспяват, и хора, които е познавал, също и първата си жена, Дейзи. Там е и семейството му и го поканват да посети „Уейфс Хоум“.

Това е незабравимо завръщане у дома и по неговите думи откриването в „Събърбан Гардънс“ е не по-малко паметно. Луис е новият крал на „Пердидо“ и всички местни вестници поместват историята за бившия питомец на изправителен дом и вестникарче, което се връща от север като герой на джаза. Иронията е, че в заведението, за което е ангажиран Сачмо, не се допускат хората, чийто герой е той. Нови Орлеан е, в края на краищата, град на дискриминацията — и скоро се проявява нова форма на расизъм.

От юни до август Луис и бендът са в ефира всяка вечер. Радиото има голяма заслуга за неговия общонационален успех. Армстронг, спомняйки си, че когато заминава през 1922 г., не е имало радио, с вълнение очаква първото си предаване от родния град. Естествено конферансието пред бялата публика ще бъде бял. Както и да се погледне на тази първа вечер, тя ще бъде голямо събитие за Литъл Луис, макар и изолирано от черните.

Близо десет хиляди черни граждани са се наредила по стръмния бряг на края на града, където се намира „Събърбан Гардънс“. „Не ги пускаха вътре — казва Сач — и много естествено, те се събраха отвън, на самата дига, с надеждата да уловят нещо от музиката през отворените прозорци; никога няма да забравя тази гледка. Клубът беше не по-малко препълнен, пет хиляди души и повече — казаха. И сред тях — хора, с които съм израснал, бели момчета, с които съм играл на празните парцели след училище, и те бяха там и ми викаха по име и се радваха, че ме виждат пак.“

Луис е малко притеснен за това, как ще го посрещнат, и неговите менажери също се безпокоят. Идва моментът на бенда да започне да свири и да се включи в предаването. Луис и неговата „група готини кетове“[1] са готови да започнат темата и пълният салон е в очакване. Излиза конферансието и започва встъпителната си реч: „Добре дошли в «Събърбан Гардънс»“… И изведнъж гласът му секва и той обяснява на слушателите: „Просто сърце не ми дава да обявя този негър по радиото“. И си излиза.

Суматохата обхваща всички, с изключение на Луис, който седи зад завесата. Той си дава сметка, че за бял е необичайно да обявява черен по Южното радио; а черен да се представя сам, е може би нечувано. Но шоуто трябва да върви, иначе „копелетата“, за които работи, ще искат да знаят какво става. Управителят на клуба му казва, че говорителят е отказал да го обяви. Останалото Луис решава, без да губи много време. „Не се грижете — казва той на управителя, — ще се справя сам“. Поисква от бенда един акорд („И дръжте!“) и излиза пред микрофона. Овациите са толкова големи, че минават минути, преди да може да произнесе една дума. След това той благодари на хубавите хора и под силните викове „Луис“ и „Хей, Дипър“ повежда оркестъра в Sleepy Time Down South.

„Както казах, беше смърт — един от най-щастливите ми дни — казва Армстронг по-късно. — През останалата вечер аз сам водех предаването. А другият говорител? Изхвърлиха го още същата вечер… това вече е нещо, нали?“

В Нови Орлеан, където сега е някаква фигура, Луис поема шефството над един местен отбор по бейзбол и ги снабдява с нови екипи и уреди. На фланелките отпред пише „Армстронг“ и отборът става известен като „Армстронг’с Сикрит Найн“ („Тайната деветка на Армстронг“). Вече се произвеждат пури с марка „Луис Армстронг спешъл“. Чуйте как Луис представя членовете на своето „паство“ на записа на Lonesome Road от ноември 1931 г.:

„Тука са две авторчета на песни, Малкия Луис Дънлъп и Чарлс Карпентър, и какво мислите? Те пушат пура «Луис Армстронг спешъл».“ В студиото са Дънлъп и Карпентър — авторите на You Can Depend On Ме, която Луис е записал предния ден, така че не може да се каже, че методите на Луис на запис не са непринудени. Пак там той представя Шърман Кук: „Изглежда благоденстващ, и той е момче от Нови Орлеан.“

Ангажиментът в „Събърбан Гардънс“ минава с неописуем успех и Армстронг се радва на целия си престой в Кресънт Сити. Бракът му върви все по-зле и Лил му казва: „Вече не съм ти необходима, щом печелиш по хиляда долара седмично. Аз съм дотук.“ Тя си отива в Чикаго.

Един информант се закле, че Лил веднъж стреляла по мъжа си с 0.38-калибров пистолет. Това ни прозвуча доста нехарактерно и ние я попитахме дали има нещо такова.

„Никога не съм имала, носила или употребявала пистолет през живота си. Не знам кой е измислил тази безумна лъжа. Мога да ви кажа, че ако бях използувала пистолет, целият свят щеше да знае (Щях да улуча).“

Дали й е било известно положението с Алфа в средата на 20-те години в Чикаго? „Не знам нито кога, нито колко време Луис е имал връзка с Алфа — е отговорът й. — Мога да ви уверя, че не беше единствената, така че не се безпокоях много.“ За известно време Лил се опитва да постигне някакво сдобряване, но това изглежда невъзможно. Луис иска развод, за да се ожени за Алфа. С Лил се разделят същата година, но очакваният развод се получава едва след седем години. Ако е имало някакви неприязнени чувства, те не траят дълго. Лил казва, че дълбокото й уважение към Луис никога не се е променило, а той казва, че бракът му с нея „мина през хубави години, после не се разбирахме.“

Част от композициите по времето на „Хот Файв“ стават обект на спор, който се разрешава в съда. През 1967 г. на почивка в Англия, Лил говори за тези мелодии и твърди, че много от тях са нейни. Ако се погледнат плочите, не става ясно дали „Л. Армстронг“ (или „Армстронг“) се отнася за Лил или Луис. Не вярвам да им е било ясно. За тези записи „OKeh“ плаща на бенда твърдо по 50 долара на човек на сеанс. Даже да приемем, че композиторите получават повече, сумата не е била много по-голяма. „Когато пишехме тези песни преди повече от четиридесет години — казва Лил, — не сме мислили за авторското право. Просто се подписвахме под тях и се интересувахме от парите, които ще вземем в момента. А сега живея от него. Но това стана след дълъг съдебен процес, нали знаете, за Barbecue. Тя беше отпечатана с името Лилиън Армстронг, така че с нея нямах проблеми.“

Struttin’ With Some Barbecue, Got No Blues, Two Deuces, Hotter Than That, I’m Not Rough са част от пиесите, за които тя претендира; също и Pencil Papa и Perdido Street. Във връзка с първите експерименти в аранжирането Лил казва:

„Помагах за аранжиментите в бенда на Оливър, почти нищо не записвахме. Повечето бяха така наречените «аранжименти наум». Perdido Street Blues е първата пиеса, изписана за целия бенд. От други оркестри след това ме молеха да правя толкова много аранжименти, че трябваше да уча аранжиране.“

Според Спенсър Уилямс „Пенсъл Папа“ е прякор на известния по това време пианист и шоумен Тони Джексън, който през 20-те години е в Чикаго. И други мелодии, записани на Армстронг, са на Лил. You’re Next, Jazz Lips, Knee Drops, King Of The Zulus и My Heart — първото заглавие на „Хот Файв“, записано на 12 ноември 1925 г.

Лил, с по-високото си образование сигурно е била безкрайно полезна на „Хот Файв“. Това невинаги може лесно да се прости и ние я попитахме как се е отнасял Луис към нея в по-късните години. Тя се засмя на въпроса и отговори: „Е, разбира се, не е толкова дружелюбен след онова дело. Но нали го знаете… готин е.“ Колкото до Луис, веднъж той казва:

„За четири жени съм се женил и още никоя не ме е наранила. Трябва да са ме обичали. Всичките нещо ми доказваха, нещо ми казваха, от тях научих неща, които от никой друг не можеш да научиш. Всичките ми съпруги получиха най-доброто от мен.“

Случаят с нетактичния говорител не е единственият „расов“ инцидент, който разстройва общия приятелски тон на посрещането на Луис в Нови Орлеан. Помолват Луис, преди да си тръгне, да даде един концерт за черното население на града и той се съгласява да свири безплатно. Но някъде зад кулисите планът се осуетява. Танците щели да се състоят в една военна база след закриването в „Събърбан Гардънс“. На този ден районът около базата се изпълва с черни луизианци, които се стичат да видят завърналия се герой на джаза. Бендът е готов и Луис е изпълнен със себеуважение при мисълта, че това множество се е събрало да види момчето от техния край. Но когато се приближава към базата, вижда, че тълпата се отдръпва. Вратите са заключени, танците няма да се състоят. Никой не знае точно защо, казват им, че танците не са разрешени на територията на армията.

Много от хората са дошли с коли, каруци, даже с волски впряг и наброяват няколко хиляди. Естествено те се вбесяват, че ги гонят, и част от техния гняв се насочва срещу Луис. Това още повече подхранва растящото му разочарование от градската управа на белите. Рано на другата сутрин той заминава за Хюстън и други градове в Тексас, като решава за известно време да не се връща в Нови Орлеан. На връщане бендът свири в Мемфис и тогава попадат в затвора. Престън Джексън обяснява: „След Нови Орлеан отидохме в Тексас, там свирихме месец и половина, после в Тулса, Оклахома и Оклахома сити. Върнахме се пак през същите места и тогава срещнахме Джо Оливър с неговия оркестър. Както и да е, тогава ни се случиха онези неприятности в Мемфис. Пристигаме в Мемфис някъде към 7,30–8 ч. и един полицай ни казва: «Махнете тези негри оттук, трябва да ги сложа в друг автобус.» А другият автобус е много по-малък и по-неудобен и мисис Колинс им казва, че е платила 50 долара повече момчетата да се возят в такъв автобус. След разправията полицаят каза на шофьора да се върне на автогарата. Той така и направи и там ни посрещна половината полицейска сила на Мемфис. «А така, негри, — казаха те. — Намирате се в Мемфис и ни трябва някой да събира памука.» Вкараха ни в затвора, всички с изключение на Майк Маккендрик, момчетата имаха пищови, които трябваше да хвърлят, щото не искаха да ги хванат с тях. Тогава на «Рампарт стрийт» можеше да се купи пистолет, както си купуваш хляб.

Затвориха ни всички в една голяма килия. Идва един и вика: «Луис, слушах ви в Хюстън миналата седмица.» Малко ни интересуваше къде ни е слушал; искахме да излезем от затвора и да стигнем в Литъл Рок.“

В автопортрета си Луис излага причините. Също и Мез Мезроу в описанието си на тази случка.

„Мисис Колинс, съпругата на менажера, отговаряше за превоза и беше наела един голям лъскав автобус, за да минат през Убийствения пояс, без да се дрънкат по мръсните автобуси за негри. Тя винаги сядаше отпред с Майк Маккендрик…

Когато този автобус влезе в Мемфис, белите се трупаха и се пулеха при вида на тези добре облечени черни момчета… особено на онова момче отпред, което, пази боже, седеше и разговаряше с бяла жена съвсем спокойно, точно като човек. Не можеха да го преживеят.“

В разказа си Луис казва също, че след като Колинс ги освобождава, те свирят по радиото от Мемфис и той посвещава едно парче на местния шеф на полицията. Това не са измислици. Мезроу ни уверява, че всички наркомани, които се въртят около нюйоркския „Лафайет Тиътър“, са чули предаването. По средата, казва Мез, Луис посвети следващото парче на шефа на полицията в Мемфис: „Слушай внимателно, Мизерола“ — обявил по радиото Сач, преди да влезе с вокала на I’ll Be Glad When You’re Dead, You Rascal You („Ще се радвам, когато умреш, разбойник такъв!“).

Датата на тези събития може да се определи, тъй като арестуването, следствието, наречете го както искате, стига до вестниците. На 10 октомври 1931 г. чикагският „Дифендър“ съобщава, че долуизброените са били задържани, защото не са сменили автобуса в Мемфис на път за участие в Литъл Рок, Арканзас, 6 октомври: Мери Колинс, менажер, Рандолф, Хол Кук, Джексън, Александър, Уошингтън Джеймс, Бун и Армстронг — „всички от Чикаго“. Не се споменава Биг Майк Маккендрик, който остава навън, както казва Луис.

Предвид името, което Луис си е изградил в Ню Йорк и Чикаго, изглежда, повече от странно е, че в продължение на толкова време вместо да бъде там, той обикаля страната. Единственото смислено обяснение е, че Армстронг или Колинс, по-вероятно и двамата, са сметнали за целесъобразно да стоят далече от Ню Йорк и за няколко месеца от Чикаго също.

Тъй като Луис винаги се сеща за Нови Орлеан, когато двамата автори заговорят за гангстерската история, възможно е той инстинктивно да се връща „у дома“, когато го заплаши опасност. Въпреки че е свързан с престъпност и беднотия, за него Нови Орлеан е може би най-безопасният пристан при буря. Когато е живял там, той е познавал комарджии, сводници, и един от най-големите бандити, освен това е обграден от приятели и поклонници и би научил, ако животът му е в опасност. Още повече, че новоорлеанските апапи си имат свои банди. Сигурно би им била неприятна появата на северен „здравеняк“ на тяхна територия.

След месеците, прекарани у дома, бендът отново тръгва на турне, но маршрутът му не стига много далеч на север. Колинс, който е имал неприятности с нюйоркските работодатели, сигурно е бил застрашен. Дали присъствието на г-жа Колинс също е било продиктувано от подобни мерки за сигурност? В края на краищата, това е рисковано пътуване за нея. И Престън Джексън, и Мез споменават Мери Колинс в анекдотите си за Мемфис. Едно такова пътуване от един щат в друг, през 1931 г. с автобус и бяла жена с бенда от черни музиканти, прилича на предизвикателство срещу съдбата.

Накрая Колинс — или Луис — решава да се опита в Ню Йорк. Бендът пристига през януари 1932 г. и свири в „Лафайет Тиътър“ в Харлем и седмицата около 22 януари — в „Парамаунт“. Един нюйоркски музикант си спомня, че плакатите за тези представления били скъсани, което навежда на мисълта, че търговските спорове не са били разрешени. След поредица от единични участия, бендът се разпада. Предполага се, че не са имали работа. Луис и четири-пет души се връщат в Чикаго, другите остават да си опитат късмета в Биг Епъл.

Някъде по това време в живота на Луис се явява и Кони Имерман от „Конис Ин“. Джон Хемънд ни предостави едно съобщение от 1931 г., в което се казва, че съдебното дело на Луис срещу Имерман и Рокуел ще се гледа в Ню Йорк на 15 декември. Не са публикувани никакви резултати от това дело, страните може да са се разбрали без съд.

Едно злокобно последствие от гангстерските действия е описано накратко в един нюйоркски вестник, който съобщава, че преуспяващият собственик на заведението е бил бит от неизвестни лица. Мезроу във връзка с този период, когато гангстерите от Ийст Сайд искат да разширят владенията си, пише: „Неотдавна се бяха опитали да пометат Кони Имерман и разбрах, че ще направят същото с всеки, който се изпречи на пътя им.“ Нищо чудно, че Армстронг напуска Ню Йорк, а скоро след това и Чикаго. Той отново е без оркестър. Но има пари и менажер. Колинс все още успява да му намира работа в Калифорния и през март Луис отново пътува за западното крайбрежие. Климатът там му харесва. Два-три месеца си почива, само няколко пъти свири с бенда на Лез Хайт. Няма да се върне скоро в Ню Йорк. А междувременно ще напусне пределите на Америка за първи път.

Ако описанието на гангстерските епизоди е повърхностно, то е, защото е трудно да се намерят цитати, данни и факти. Веднъж, когато правех (М. Дж.) предавания за британското радио със Спенсър Уилямс, един тип от Ню Йорк, чиито връзки датираха от бурните 20 години, ме помоли да предам нещо много просто, макар и загадъчно: „Кажи на Спенсър, като го видиш, че има много поздрави от Браунсут Чарли.“ Аз съответно казах на Спенсър. Последва дълго мълчание, след което Уилямс отбеляза, че всички новоорлеанци можели да бъдат гадни. „Бъди приятел с тях, да ти е мирна главата“, с две думи ми каза той. Но „не им противоречи, защото стават много подли“. Спенсър е от Нови Орлеан. Не споменах повече за Браунсут Чарли, но оттогава имам чувството, че Уилямс не е толкова мил с мен, макар че се виждахме няколко пъти. Той никога не отвори дума за Чарли.

Настоящата глава за гангстерите явно носи отпечатъка на хора като Браунсут Чарли.

Един интересен аспект, за който се загатва в изказванията на Луис за Джо Глейзър е, че Попс явно смята, че злото произтича от бялото население. След като говорихме за сцената с пистолета в гримьорната и как се е наложило да напусне града, той каза: „Всичко беше наред, когато Джо Глейзър ми стана менажер. Той ме пазеше и аз се разбирах добре с белите.“ Последното изречение може да послужи за начало на друга книга — за влиянието на организираната американска престъпност върху работите на джазмените.

{img=luis_armstrong_kychta.png|#Улицата „Джейн Али“, на която Луис е роден в или около 1900 г.}

{img=luis_armstrong_tabela.png|#»Махагоновата зала“ на Лул Уайт — прочут „секс базар“ на „Бейсън Стрийт“ 235, известен на времето като „Огледалната зала“ — заснет малко преди да го съборят през 1949 г.}

{img=luis_armstrong_luis_mlad_s_kornet.png|#Така изглежда Сачмо при посещението си в Англия през 1932 г. Той е известен с големия си възел „Уиндзор“ на вратовръзката си и златната гривна на ръката.}

{img=luis_armstrong_orkestyr.png|#Фейт Марабъл със своя „Ривърбоут Оркестра“. Разпознават се: Марабъл (писано), Джони Сен Сир (банджо), Луис (корнет) и Бейби Додс (барабани).}

{img=luis_armstrong_orkestyr_2.png|#"Вендоум Оркестра" на Ърскин Тейт, Чикаго 1926/7 г. Луис (тромпет), Тейт (цигулка) и вероятно Франк Етридж (банджо).}

{img=luis_armstrong_orkestyr_3.png|#"Хот Файв" на Армстронг през 1926 г.: Луис, Джони Сен Сир, Джони Додс, Кид Ори и Лил Хардин Армстронг.}

{img=luis_armstrong_trima_myzhe.png|#Луис с Джони Колинс (в центъра) и ръководителя на бенда, Хенри Хол (вляво).}

{img=luis_armstrong_muzikant_sviri.png|#Престън Джаксън, снимката е направена в Чикаго в 1943 г.}

{img=luis_armstrong_myzh_dyrzhi_instrument.png|#Хенри Ред Алън, Ню Йорк 1960 г.}

{img=luis_armstrong_orkestyr_4.png|#"Криол Джаз Бенд", вероятно в началото на 1923 г. Отляво надясно: Бейби Додс, Оноре Дътри (прав), Кинг Оливър, Луис Армстронг (прав), Бил Джонсън, Джони Додс и Лил Хардин.}

{img=luis_armstrong_luis_sred_beli_myzhe.png|#Луис с Джак Хилтън (отляво) и оркестъра.}

{img=luis_armstrong_nastolna_lampa.png|#Срещата на „Мелъди Мейкър“ с американския ръководител на бенд и аранжор, Бени Картър, в Лондон 1936 г. Зад Картър стоят Ленърд Федър, издателят на „Мелъди Мейкър“, Пърси Матисън Брукс (вляво) и техническият редактор Дан Ингман.}

{img=luis_armstrong_luis_i_myzh_s_ochila.png|#Макс Джонс посреща Луис на лондонската гара (Виктория Стейшън) в началото на 60-те.}

{img=luis_armstrong_luis_s_pjana_na_liceto.png|#Луис и втората му съпруга, Лил, се срещат отново в Париж през 50-те години.}

{img=luis_armstrong_tanci.png|#Гана приветствува „Ол Старс“ през 1956 г. Според Луис жената от предния план прилича на майка му.}

{img=luis_armstrong_luis_i_trymi.png|#Луис и Тръми Йънг в изпълнение на „Rockin’ Chair“.}

{img=luis_armstrong_myzhe_s_trompeti.png|#Луис изпява една песен в съпровод на Хъмфри Литълтън и Тръми Йънг на събиране в „Хъмфри Литълтън Клъб“ в Лондон през май 1956 г.}

{img=luis_armstrong_luis_pee.png|#Луис пее на концерт.}

{img=luis_armstrong_luis_dyrzhi_buket.png|#Мистър и мисис (Лусил) Армстронг пристигат в Швеция.}

{img=luis_armstrong_luis_misli.png|#Размисъл.}

{img=luis_armstrong_orkestyr_5.png|#Хайнс, Тигардън, Кози Коул, Барни Бигард, Арвел Шоу.}

{img=luis_armstrong_luis_sviri.png|#Луис свири в Лондон.}

{img=luis_armstrong_luis_sedi_i_misli.png|#В Лондон — между два хоруса.}

{img=luis_armstrong_luis_se_smee_i_dyrzhi_trompet.png|#С автограф: „На Макс, моя човек — от Луис Армстронг“.}

{img=luis_armstrong_luis_se_smee_i_dyrzhi_trompet_2.png|#Луис}

{img=luis_armstrong_kovcheg.png|#Погребението на Луис, 9 юли 1971 г.}

{img=luis_armstrong_luis_pee_2.png|#Всеки от Нови Орлеан може да го прави…}

{img=luis_armstrong_glava_do_glava.png|#С жена си Лусил.}

{img=luis_armstrong_luis_dyrzhi_listche.png|#В почивка.}

{img=luis_armstrong_plochi.png|#Плочи на Луис.}

{img=luis_armstrong_luis_sliza_ot_samolet.png|#Сачмо пристига в Берлин.}

{img=luis_armstrong_plakat_s_nadpis_sachmo.png|#На концерт в Берлин 1965 г.}

{img=luis_armstrong_orkestyr_6.png|#Около Сачмо има винаги музика.}

{img=luis_armstrong_luis_sviri_2.png|#"Доволен съм от работата си…"}

{img=luis_armstrong_belezhka_ot_luis.png|#"Джазът се свири от сърце. Можеш дори да живееш от него. Винаги го обичай. Сачмо. Луис Армстронг, 1965 г."}

{img=luis_armstrong_s_pokazalci_na_buzite.png|#Сачмо „в действие“.}

{img=luis_armstrong_luis_sviri_3.png|#В Берлин 1965 г.}

{img=luis_armstrong_luis_se_byrshe_s_kyrpichka.png|#Усмивката на Сачмо.}

{img=luis_armstrong_luis_se_poklanja_pred_publika.png|#"Никога не съм иска да бъда повече от това, което съм."}

Бележки

[1] Мъжаги (жарг.). — Б.р.