Макс Джонс, Джон Чилтън
Луис Армстронг (10)

Времето на „пепелянките“^[1]

 

В периода между 1929 и 1931 г. Армстронг ясно се очертава като изпълнител на популярни песни и като индивидуална атракция. Ранните джазови изпълнители никога не са странили от популярния репертоар, но значението и влиянието на популярната музика нараства с общонационалното й (а понякога и световно) разпространение чрез радиото, киното и грамофона. Все по-голямото навлизане на популярната музика в джаза води след себе си и търговските интереси. Върховете на новоорлеанския джаз и фолк-блус датират от времето, когато те не привличат почти никого, освен черните американци. По-късното развитие на тези стилове довежда до очаквана промяна и дори до упадък. Не всичко е изгубено — талантливи и оригинални артисти влизат в крак с обществените склонности и вкусове и продължават да се изразяват честно и невъзпрепятствувано на език, близък и желан от новата, по-широка аудитория. Армстронг посреща изпитанието на годините на голямата депресия и се запазва професионално и артистично.

Той започва записите на популярни песни и балади в началото на 1929 г. I Can’t Give You Anything But Love (март), е последната от Ain’t Misbehavin’ и Black and Blue (юли), а след това и от Some Of These Days и When You’re Smiling. Началото на един по-достъпен вокален стил може да се открие в записаната през декември 1928 г. St. James Infirmary. Луис не е единственият джазмен, който изпълнява хитове на деня. Той прави няколко отегчителни плочи, но те представляват малка част от цялата му продукция. Общо взето, на тези нови оркестрови мелодии той свири не по-зле от преди.

Тези „комерсиални“ песни го правят още по-известен. Въпреки че е голямо име сред музикантите още при Хендерсън, до 1929–1930 г. Луис остава неизвестен за по-голямата част от публиката. Пол Едуард Милър обобщава положението така: „Тези записи (на «Хот Файв» и «Хот Севън») добиха огромна популярност в негърските райони на градовете. Но през следващите три години — може би най-добрите му — само редовните посетители на нощните заведения в Чикаго слушат големия тромпет на живо.“

Мез Мезроу в „Really the Blues“ разказва много истории за растящата слава на Армстронг в Харлем през зимата на 1929–1930 г. Мез, който по това време е неотлъчно с Луис, препоръчва плочите му на собственика на едни от първите автомати в Харлем. Не след дълго той идва за още заглавия. Мез посочва Ain’t Misbehavin’, Black And Blue, Some Of These Days, After You’ve Gone, St Louis Blues, Rockin’ Chair и Song Of The Islands. „Те бързо превзеха грамофонните автомати и разтърсиха Харлем“ — разказва той.

„Навсякъде, където отидехме, убеждавахме собственика да сложи още автомати и от всички звучеше Луис. Оттам Армстронговата зараза се разля извън пределите на Харлем и не след дълго в страната не остана нито един автомат, от който да не звучат гласът и свирката на Луис.“ Тези плочи го пренасят и отвъд океана — те са едни от първите му успехи в Британия.

Покойният Маршъл Стърнс в „История на джаза“ пише: „Разказват, че дори в 1928 г. едно проучване сред колекционерите в Пристън показва, че само един от тях притежава записи на Луис Армстронг и е смятан за специалист в доста драстична музика“.

Първите колекционери на джаз — предимно млади, бели, традиционно възпитани хора от средната класа — отначало се увличат по белия джаз, чийто типични представители са групите, водени от Ред Никълс, Миф Моул, Бикс Байдербеке, Джо Венути, Еди Ланг, Джак Тигардън и братята Дорси. Но към 1930 г. „черният стил“ — в лицето на оркестрите на Елингтън, Ръсел, Хендерсън, Чокълит Дендиз и още няколко, оказва значително влияние върху различните джазови секти, които се появяват както в САЩ, така и в Англия.

Армстронг е един от главните виновници за това и няма спор, че именно плочите, на които се представя като виртуозен солист в акомпанимент на биг бенд му отварят вратите към една по-широка публика. Когато популярността на хот-джаза прехвърля своя зенит, Луис и стотици други джазмени инстинктивно изместват малко позициите си, за да отговорят на масовото търсене.

В началото на лятото на 1930 г. Луис прави презконти-ненталното си пътуване до Калифорния. Той заминава по няколко причини. Смята се, че разпадането на оркестъра на Дикерсън и скарването му с неговия стар приятел Зути Сингълтън са го разочаровали. Мисълта да свири пред чужд оркестър, без усложнения от поведението на другите музиканти, може да му се е сторила особено привлекателна. Вероятно е имал проблеми с администрацията и в семейството. Отношенията му с Лил са много обтегнати. „Тогава нещата тръгнаха наопаки — казва тя. —        Не се разбирахме в нищо.“ Когато Луис има неприятности от немузикално естество, той често прибягва до пътуване. Така или иначе това, което той по-късно си спомня, е, че е искал да види Холивуд и да разбере как ще го посрещнат музикантите „от крайбрежието“ и актьорите, и знаменитостите от филмовия град.

В „Ню Котън клъб“ на Франк Себастиън, открит през 1927 г. в лосанжелоското предградие „Калвър Сити“, Армстронг се появява с оркестъра на клуба, нает от Себастиън, чийто ръководител няколко седмици след пристигането на Луис е тромпетистът Върнън Елкинс. После ръководството поема Лез Хайт. В оркестъра има двама изключителни млади джазови музиканти: Лорънс Браун — 22-годишен тромбонист с изящен тон и 21-годишния барабанист Лайънел Хамптън. Армстронг със смях разказва за „дребния младеж, който си играеше с камбанките, когато влизахме в студиото за запис“. Луис вече смята Хамптън за първокласен барабанист, за Лайънел пък Луис е идол.

„Аз работих и записвах с Луис (разказва по-късно Хамптън) когато бяхме в «Котън клъб» и никога не съм чувал някой да изсвири на тромпет това, което той свиреше там. Несравним е приносът на Луис, най-голямата сила в нашия джаз…, който е оказал влияние върху целия музикален бизнес. Сач даде тон на всички.“ Както много изпълнители на ударни инструменти, Хамптън може да свири на ксилофон и маримба. Армстронг, вечно в търсене на необикновени ефекти, го подтиква да опита на вибрафон. Ето какво разказва Хамптън за епизода в Котън клъб:

„Слушахме другите оркестри на плочи, снемахме им партиите и ги свирехме. Там идваха големи филмови звезди; включиха Луис Армстронг за звезда на шоуто. Луис дойде с музиката си и ни накара да свирим с него. За мен на барабаните това беше голямо преживяване. Тогава почнах да свиря на вибрафон. Бяхме с него на запис и в студиото имаше един вибрафон в ъгъла. По това време барабанистите само от време на време удряха по някой тон на вибрафона, който беше още новост. Луис каза: «Изсвири нещо». Като знаех ударните, реших направо да засвиря джаз на пластинките… Така станах първия джазов изпълнител на вибрафон. После направих една интродукция с Луис — и това беше първата перкусия на четири ръце.“

На първите записи на Луис с бенда на Елкинс, Ding Dong Daddy и I’m In The Market For You няма вибрафон, нито в Confessin’ и If I Could Be With You. Бендът не е изумителен, но неговият бийт е доста интензивен в такива суинг песни като Ding Dong — чудесен пример на продължително тромпетно изявление — и цялостните му възможности са достатъчни, за да извлекат от Армстронг едни от най-привлекателните изпълнения в неговото записано наследство. В тази категория включваме и „комерсиални“ парчета като Confessin’, If I Could Be With You и възхитително нежното, но „горещо“ Just А Gigolo. Тук-там чукчетата на Хамптън могат да се чуят на Memories Of You, Shine и Gigolo.

Когато се правят тези записи, Лез Хайт вече ръководи друг бенд. Само Хамптън остава от стария състав, но смените не оказват влияние. Вълшебните конструкции на тромпета се редят една след друга, с осезателно по-мек тон, с по-малко вибрато, отколкото Луис използува по времето на малките си бендове, You’re Lucky To Me, Sweethearts On Parade, You’re Driving Me Crazy, Shine… са няколко от добрите стари пиеси, които Луис с удоволствие свири с оркестъра на Лез Хайт. Безсмисленият диалог с Хамптън на Crazy му е забавен. „Беше много смешно. Хубава плочка. Този разговор на китайски ме напива.“

Тези, както и Ain’t Misbehavin’ и I Can’t Give You Anything But Love се продават с голям успех. Оказват и широко влияние. „Свирехме парчетата на Луис Армстронг нота по нота — казва тромпетистът Кет Андерсън на Стенли Данс. — В училище всичките тромпетисти свиреха Shine със стоте «до»-а и «фа» отгоре. На записа няма място за сто «до»-а, разбира се, но в изпълненията си на сцена и в танцувалните зали Луис ги свири.“

Именно тези плочи привличат вниманието на Бък Клейтън към таланта на Луис. По-рано в Канзас той го е чувал, но не е запознат с творчеството му.

„После в Лос Анжелос, приблизително в 1931 г., си вървях по улицата, когато отнякъде чух откъс от новата плоча на Луис. Това беше I’m Confessing спрях се и се заслушах. Не можех да продължа — интерпретацията беше толкова хубава. Това беше първото, което ми направи впечатление — колко е хубава. Тази плоча ме възхити — не толкова с изпълнението, за което Луис беше известен, а със самата си красота.“

Някои пасажи на саксофона са преситени за джазовите вкусове и тази прекомерна „сладост“ идва от почти пословичното почитание на Армстронг към оркестъра на Гай Ломбардо. „Слушайте сега това Sweethearts — посочва той. — Напомня ви за Ломбардо… Когато бяхме в «Савой» в Чикаго през 1928 г., събота вечер не пропускахме «Аул Клъб» с Гай Ломбардо и стояхме там, докато той свири… Не мърдахме оттам, докато Ломбардо свири. И така с месеци.“

Ломбардо обявява своята музика като „най-сладката отсам небето“ и Луис казва, че точно това е свирил. И добавя, че често е сядал с бенда на Ломбардо в Чикаго през 20-те години. „И то преди въобще първите такива смесици да бъдат записани. Какъв съм тогава?“ — пита той.

Присъщата „сладост“ на една мелодия или нейната трактовка от бенда или аранжора никога не са пречили на Луис. С навлизането на популярната песен в джазменския репертоар той неизбежно се сблъсква с повече вокални хоруси. Но начинът, по който ги третира, е почти уникален. „В пеенето на Луис Армстронг и Фетс Уолър — пише Сидни Финкелщайн — честата съзнателна дрезгавост служи като саркастичен коментар на безсмислието на думите и сладникавостта на мелодията. Скатът на Луис изразява това съвсем ясно, щом думите наистина са безсмислени, защо да ги използуваме?“

Виктор Шонфилд разглежда твърдението, че Луис се е комерсиализирал, когато изоставя новоорлеанската формула, за да „се пласира“ като „най-големия тромпетист в света с акомпанимент на бенд“, и го обявява за несъстоятелно. За първите записи на Луис с биг бенд той пише:

„Луис изобщо не се е комерсиализирал. Напротив, той показва, че не само е тромпетистът с най-много огън и душа, най-голямо вдъхновение и техника, с най-богат и персонален тон — от този момент всеки солист търси свое индивидуално звучене — а и че е издигнал джазовото пеене до същото равнище на експресивност. Тези два аспекта са на върха си в I Can’t Give You Anything But Love, от която ясно се вижда, че никак не може да търпи «насладите». Сантименталниченето на «Тин Пан Али» се превръща в другоземна фантазия от приглушени звуци и скат, в която има само следи от оригиналните текст и мелодия.“

Луис търси нови изразни средства, въпреки че основният му речник е същият от периода преди биг бенда, и той се интересува от нов материал и от нови начини на обработка на този материал, за да го приспособи към себе си. Тази радост от свиренето е особено ярка в записите, направени в Лос Анжелос и не е трудно да повярваме, че Луис е бил във възторг от първото си посещение на Западния бряг. Той остава там до пролетта на 1931 г. и по-късно казва, че в Лос Анжелос се е чувствувал щастлив като у дома си. Всяка вечер изпълненията на бенда се предават по радиото от просторния „Котън клъб“, който често е пълен. Между постоянните посетители има много киноактьори, шоумени и, разбира се, музиканти от цяла Калифорния и от по-далеч.

„Аранжиментите ни бяха малко (казва Лорънс Браун) и пеехме различни хоруси. Ако той (Луис) се умореше, просто казваше «вземи един» или «вземи два». Той беше от тези музиканти, които можеш да слушаш цяла вечер и да им се удивляваш на техниката, увереността, на всичко. Идваха да го чуят чак от Сийтъл. Всички тромпетисти тогава се опитваха да изсвирят поне един от неговите хоруси.“

Тромпетистите са се опитвали и да пеят някои от хорусите му. Бък Клейтън научава няколко вокала, защото, както казва той, „Луис беше известен с тях. Виждал съм жени да припадат, когато той пее“. Леката саркастична жилка в хумора на Луис се илюстрира от „расовата“ шега, която той вмъква в песента на Ървинг Сизър и Лионело Казучи, Just A Gigolo, макар че скромната му игра на думи остава почти незабелязана извън кръга на черните.

Както обяснява Клейтън:

„Една от песните, които научих нота по нота и дума по дума, беше Just A Gigolo. Накрая Луис малко променя текста и вместо «едно жиголо», пее накрая «знам, ще кажат — просто един „jig“, когото познавам». Това предизвика някои хора, особено Националната асоциация за развитие на цветнокожите. Нали знаете, «jig» често значи цветнокож и всъщност не е толкова грозна дума; ние ги употребяваме, думи като «spook» и «jig», тогава поне, сега вече не толкова. Но такъв си е Луис, ще си вмъкне своя версия.“

Така или иначе, тези девет месеца са благодатни и щастливи за Сачмо, но в края на март един облак засенчва успешните дни. Неочакван сблъсък с властите го вкарва за деветдесет дни в областния затвор на Лос Анжелос.

„Тий“, „магълз“, „рийфърс“ и дузина други названия на марихуаната са обикновени думи в говора на джазовите музиканти и приятели, които са „вайпъри“ („пепелянки“). „Вайпър“ днес звучи отживяло, но през 30-те години тази дума и „тий“ широко се употребява в някои джазови кръгове. Попада и в немалко заглавия на песни, между които са Senditi’ The Vipers на Мезроу, If You’re A Viper на Стаф Смит и Viper’s Drag на Фетс Уолър. Останалата част от жаргона на пушачите на марихуана се инфилтрира в почтеното общество чрез заглавия и каталози на плочи и списъци на музикални издатели. Golden Leaf Strut, Muggles, Texas Tea Party, Grant Of The Weed, Song Of The Vipers и Smoking Reefers са наслука избрани примери за „възпяващи“ записи, направени в 20-те и 30-те години.

Хващат Луис с наркотик и го осъждат през март 1931. Той не говори за това, но известно време, преди да умре, се съгласява да „каже всичко, както си беше“. Ето за първи път тази история:

„Като говорим за 1931, наистина се наричахме «пепелянки», което значеше всеки, с каквото и да било обществено положение, който пуши и уважава марихуаната. Едно от нашите готини имена за марихуана беше «гейг»^[2] и беше наказуемо тогава. Винаги сме гледали на «гейга» като на някакво лекарство, евтин опиат с много по-хубави мисли, отколкото алкохола. Но след наказанията, които наложиха, аз се отказах от него.

Ще ви разкажа няколко случки от Западния бряг в Калифорния, когато аз и Вик Бъртън (най-първият барабанист в цял Холивуд по това време) изгоряхме. Беше през почивката в големия нощен клуб, който всяка вечер се препълваше с най-различни мои почитатели, включително и кинозвезди. Та ние с Вик си пушехме цигарата с марихуана, много се смеехме и ни беше гот. Бяхме застанали на големия паркинг пред някакви коли. Точно тогава двама едри здрави детективи излязоха иззад една кола, без да бързат, и ни казаха: «Ще вземем тези момчета, дето пушат». (Хм.)

Аз и Вик нищо не казахме. Единият дойде с мен в клуба за последното шоу, което хареса и на него. Защото на път към полицейския участък си поговорихме много сърдечно. Първото нещо, което ми каза, беше: «Армстронг, аз съм голям твой почитател и цялото ми семейство също. Слушаме програмата ти по радиото всяка вечер. Всъщност у дома никой не си ляга, преди да е свършила твойта програма. Световна е!» — радвах се да го чуя, особено от него. Ха-ха. Тогава му казах поверително: «Щом като вие и семейството ви сте мои почитатели, те страшно ще се натъжат, ако с мен се случи нещо драстично, както и останалите хиляди мои почитатели. Така че, моля ви, без бой!», а той ми каза: «О, не бих и помислил такова нещо». Това исках да чуя. Веднага отговорих: «Окей, да вървим!». Казах му, че в края на краищата, не съм престъпник. Уважавам всички и те ме уважават. Никога не ги разочаровам в музиката. «По дяволите, каза той, не правиш нищо повече от това, което правят всички. Но е кофти, като те хванат.»

Тогава детективът ми довери: «Армстронг, това нямаше да се случи, ако онзи бенд лидер — вероятно и той самия пуши марихуана — който свири малко по-нагоре от вас и мисли, че е голяма работа, не ти беше завидял, че правиш по-голям бизнес от него. Пусна ти пет цента (което значи пусна пет цента в телефона), обади ни се и те натопи. За целта изпратиха мен и партньора ми, а когато разбрахме, че ти си този, когото трябва да пипнем (арестуваме), сърцето ни се скъса». Казаха ми: «Трябва да разбереш, че можем да ти дадем шест месеца за един фас, което ще рече фас от марихуанена цигара». Затова се засмяха, като си дръпнах бакенбарда и им казах: «О, не, не ми правете тази услуга». Така се отпуснах, докато пътувахме към участъка, че забравих, че съм арестуван.

В полицейското управление седяха няколко офицери, един зад бюрото. И още с влизането ни всички ме познаха. И те всяка вечер слушали по радиото моята музика. Ох, колко се радваха, че ме виждат. Те ме погледнаха (ликуващо) и казаха: «Какво, по дяволите, правиш тук по това време, та не си в бара?». И си побъбрихме, докато ме регистрират в книгата.

Прекарах девет дни в градския затвор на Даунтаун Лос Анжелос в една килия с двама на 40-45-годишна възраст, осъдени за нещо друго. Кражба или джебчийство — за мен нямаше никакво значение, а те още по-малко се интересуваха за какво съм аз там. Най-важното беше, че страшно се радвахме на срещата. Тъй като преди една седмица бях пушил хубава марихуана с тия двама образи. Припомнихме си прекрасните моменти, които бяхме прекарали на миниголфа. Разхождахме се, удряхме топката, дръпвахме си и падаше много смях.

Както и да е, късно една нощ — тези двамата се сбиха за нещо помежду си и най-напред ми казаха: «Пази се, Попс, да не те ударим, без да искаме». Съдраха си задниците от бой, докато дойде надзирателят да ги разтърве. Единият беше отхапал пръст на другия. Бяха интелигентни, образовани момчета. И обичаха тръбата на Попс. Беше ми мъчно, че ги оставям в килията, когато отивах в съда. Те също изразиха съжаление. Накрая си взехме довиждане.

Като вървяхме покрай килиите, в които бяха затворени хора от най-различни народности, те ме видяха, че минавам с огромния помощник-шериф и (в хор) скандираха: «Луи Армстронг, Луи Армстронг… изпей Old Rockin’ Chair» и т.н. Аз се усмихнах и казах: «Хора, точно сега нямам време, трябва да се съсредоточа върху това, което ще кажа на съдията». Всички се засмяха и извикаха: «Наслука, Луи!». На път за съда спряхме в гардероба да си взема дрехите, с които бях дошъл. Човекът ми подаде костюма, цялата подплата разпорена, предполагам в търсене на нещо, по-силно от марихуана. По мой адрес той каза: «Че този човек не е наркоман!».

И така стигнах в съда. Всички бяха там, като вземеш шефът ми, менажерът и цяла банда адвокати, и аз си казах: «Чист съм». Междувременно всички чикагски вестници бяха излезли с големи заглавия «Луис Армстронг ще трябва да лежи шест месеца за марихуана» и други подобни. Съдията ми даде условна присъда и вечерта бях на работа — все едно, че нищо не се беше случило. Беше много смешно — умрях от смях, когато няколко кинозвезди дойдоха при мен, докато свирехме танцова музика и ми казаха, че когато чули, че са ме хванали с «марихуана», си помислили, че това е мацка. Ау, счупиха ми главата! Всяка вечер се сблъсквах с детективите, които ме арестуваха, те се радваха да ме видят, и то отново на сцената да надувам тръбата.

Бях си в бара и всичко течеше гладко, когато една вечер на подиума дойде момчето от тоалетните и ми каза, че там ме очаква едно бяло момче. Попитах кой е, а то ми каза: «Не знам, но пристигна от юг и носи голям чувал от зебло с нещо, специално за теб». (Хм.) Отидох в тоалетната и гледам един готин бял музикант (добър), баща му беше голям съдия на юг, лесно можете да се сетите, че всичко му е наред. Той ме заведе в ъгъла и ми показа сака. Беше пълен с необработена марихуана — изглеждаше мръсна и се нуждаеше от почистване.

«Луис — каза той, — тази „мюта“ (едно от названията, които белите използуваха) е от задния двор и пилетата са я газили, та трябва да е добре „осолена“.» Отидохме в хотела на «Сентръл авеню», запретнахме ръкави, изчистихме я хубавичко и си завихме по една цигара. Като стигнахме до средата, той се оказа прав. Усещаше се вкуса на кудкудякане, кукуригане и други работи, дето пилетата вършат. Прекрасно!…

Приключихме в бара с голяма прощална вечер и всички си взеха довиждане с нас. Обещах да се върна, както и направих година по-късно. Напуснах крайбрежието и пристигнах в Чикаго една неделна утрин. Спах до късно следобед и обядвах под звуците на свои плочи. Лил беше някъде на гости. На вратата се позвъни. Излязох и видях един младеж, който сочеше към други четирима, които слизаха от колата. Аз казах: «Момчета, много се радвам, че ви виждам. Много време мина!». С влизането те ми казаха: «Попс, идваме да ти направим серенада». Извадиха китарите и т.н. и посвириха в идеален бийт, който много ме приповдигна. После оставиха инструментите си, един извади голям «бомбардировач» — запали цигарата, дръпна си два пъти, погледна ме право в очите, като ми я подаваше, и каза: «Попс, ние мислим, че можеш да пушиш от тази цигара след всичко, което ти се случи». Аз отвърнах: «О, момчета, нямаше нужда», пресягайки се в същото време да я взема. Всички извадиха по една цигара и започнахме да пушим и да си приказваме за най-различни интересни работи.

Този момент ме накара да забравя цял куп ужасни неща. Даде ми нужната нагласа за деня, в който излязох в залата в «Саут сайд», което беше съвсем друга работа. «Пепелянките» и поклонниците в Чикаго мислеха, че излежавам присъда за случая от крайбрежието с мойто момче Вик Бъртън, когото аз все още смятам за най-добрия барабанист на всички времена. Така че залата беше пълна догоре. Бяха дошли да чуят какво ще каже техният Луис и когато ме обявиха, можете да си представите, бурята от аплодисменти едва не събори сградата и трая няколко дълги минути. Сърцето ми биеше от щастие.

И така-а, когато се успокоиха, аз казах: «Да, мислехте, че съм. Обаче не съм». И това им стигаше. Такива викове… «Дипър, Сачелмаут» и т.н., «радваме се да те видим отново». Започнахме шоуто и всяко парче беше като фитил. Имахме по три шоута на ден и всички бяха пълни, препълнени. След две седмици в Чикаго събрах бенд и тръгнах да пътувам.

Една от спирките ни беше в «Ройъл Тиътър» в Балтимор, Мериленд, в един беден негърски квартал. Хората там бяха толкова бедни, че не можеха да си купят въглища. Като пристигнахме в града, беше студено като в меча дупка. Да замръзнеш. Чух за тези хора, дето нямали пари да си купят въглища да се стоплят и да стоплят децата си и им купих. Да, купих им. Отидох в склада за въглища и поръчах един тон да бъде стоварен във фоайето на «Ройъл Тиътър». После помолих хората, на които им трябваха въглища, да си вземат, те много се зарадваха. По собствена инициатива дойдоха зад сцената, за да ми благодарят лично — аз, разбира се, се надух от гордост. И аз съм минал по трудния път на тези хора.

«Пепелянките» от мойте славни години са вече в напреднала възраст — твърде стари, за да търпят драстичните наказания заради марихуаната и я изоставихме.

(Подписано)