Казуо Ишигуро
Остатъкът от деня (2)

Ден първи — вечерта

Солсбъри

Тази вечер се намирам в един пансион в град Солсбъри. Първият ден от пътешествието ми приключи и като цяло трябва да кажа, че съм доста доволен. Сутринта потеглих почти час по-късно от планираното, въпреки че бях събрал багажа си и натоварил форда с всичко необходимо много преди осем. Мисис Клемънтс и момичетата също бяха заминали и, предполагам, мисълта, че след като и аз тръгнех, Дарлингтън Хол щеше да остане празен за пръв път през този век, а нищо чудно и за пръв път, откакто е бил построен, не ми даваше покой. Усещането бе твърде странно и сигурно то е причина за забавянето ми — многократно обиколих помещенията, докато се убедих, че всичко е наред.

Трудно ми е да ви опиша чувствата си, след като най-сетне потеглих. Първите двайсетина минути не изпитвах никаква радостна тръпка или дори вълнение. Несъмнено това се дължеше на факта, че колкото и да се отдалечавах от имението, аз все още се намирах в местност, която макар и бегло не познавах. Винаги съм смятал, че съм пътувал много малко поради ангажиментите ми в къщата, но през годините на човек все пак му се налага да отиде тук-там по служба. В крайна сметка се оказа, че съм далеч по-добре запознат с околността, отколкото бях предполагал. Та, както казах, докато шофирах в прекрасното слънчево утро към границата на Баркшир, не преставах да се удивлявам колко ми е познато всичко наоколо.

Постепенно обаче нещата се промениха. Осъзнах, че за пръв път виждам заобикалящия ме пейзаж, и разбрах, че съм напуснал предишните граници. Слушал съм разказите на хора за това как са се чувствали, когато са отплавали с кораб и най-после земята изчезвала от погледите им. Предполагам, че смесицата от безпокойство и въодушевление, характерна за този миг, напълно наподобява състоянието ми, докато фордът навлизаше във все по-непозната местност. Това се случи точно след като взех един голям завой и се озовах на път, който лъкатушеше по снагата на някакъв хълм. Усещах дълбоката пропаст от лявата си страна, макар и да не я виждах от дърветата и гъстия храсталак наоколо. Разбрах, че наистина съм напуснал Дарлингтън Хол, и да си призная, бях обладан от известно чувство на паника — чувство, което се подсилваше от хрумването, че може би съм объркал пътя и сега се нося в съвсем грешна посока към някакъв пущинак. Това трая само миг, но за всеки случай намалих скоростта. А дори и след като се убедих, че съм на прав път, се принудих да спра колата за момент, за да направя оглед, така да се каже.

Реших да сляза и да се поразтъпча, след което напълно затвърдих впечатлението си, че съм кацнал на ръба на хълма. От едната страна на пътя гората стръмно се катереше нагоре, а от другата сред листака прозираха далечни поля долу в ниското.

Струва ми се, че бях изминал известно разстояние, като надничах през храстите с надежда да открия по-добър изглед, когато изведнъж чух зад себе си глас. До този миг, разбира се, бях напълно убеден, че наоколо няма никой, затова се обърнах силно изненадан. Малко по-нагоре и от другата страна на пътя се виждаше краят на стръмна пътечка, която изчезваше нейде в гората. Точно там, върху голям камък, седеше слаб беловлас старец с платнен каскет, който пушеше лула. Той ми извика отново и макар че не чувах съвсем ясно думите му, по жестовете долових, че ме подканя да се приближа. За миг го помислих за скитник, но после разбрах, че е местен човек, излязъл да се порадва на свежия въздух и лятното слънце, и не виждах защо да не отида.

— Чудя се, сър — каза той, когато наближих, — достатъчно ли са здрави краката ви.

— Моля?

Човекът посочи пътечката.

— Трябва да имаш силни крака и здрави дробове, за да се изкачиш там. Аз нямам нито едното, нито другото, затова си седя тук. Но ако бях в по-добра форма, щях да седя горе. На върха има прекрасно местенце с пейка и най-красивата гледка в цяла Англия.

— Ако това, което казваш, е вярно — рекох, — мисля, че е по-добре да си остана тук. Смятам да попътувам с колата и вероятно ще срещна много красиви гледки. Да видя най-хубавата още преди да съм тръгнал, би било малко прибързано.

Човекът сякаш не ме разбра и просто повтори:

— Това е най-красивата гледка в цяла Англия. Но ви предупреждавам, трябват силни крака и здрави дробове. — После добави: — Виждам, че сте в добра форма за възрастта си, сър. Мисля, че с лекота ще се изкачите горе. Дори аз мога да се изкатеря, когато се чувствам по-добре.

Погледнах към пътеката, която наистина изглеждаше стръмна и неравна.

— Уверявам ви, сър, ще съжалявате, ако не се изкачите до горе. А и човек никога не знае. Още някоя и друга годинка, и вече може да е твърде късно. — Той се разсмя малко грубичко. — По-добре се качете, докато все още сте в състояние.

Сега ми хрумва, че старецът може да се е опитвал да остроумничи и да го е казал само на шега. Сутринта обаче забележката му ме обиди и може би точно желанието да му докажа колко са глупави намеците му ме накара да се изкатеря по пътеката.

Във всеки случай много съм доволен, че го направих. Действително изкачването си го биваше, макар че не ме затрудни особено. Пътеката се извиваше на зигзаг около стотина метра нагоре по склона, докато излезе на една малка просека — очевидно мястото, което старецът беше имал предвид. Видях пейката и наистина зашеметяваща гледка.

Безкрайни зелени поля се люлееха, докъдето погледът ми стигаше. Те бяха оградени с жив плет и дървета и плавно се издигаха и снишаваха. Тук-там в далечината върху зеления фон бяха пръснати дребни точици, които реших, че са овце. А от дясната страна, почти на хоризонта, ми се стори, че съзирам купола на църковна камбанария.

Наистина човек се чувстваше прекрасно там горе, заобиколен от звуците на лятото и милван от лекия бриз. И като че точно тогава, загледан в този великолепен пейзаж, аз за пръв път започнах да се настройвам на пътешественическа вълна. Усетих, че ме залива здравословната тръпка на очакване на многото интересни неща, които идните дни ми бяха приготвили. Обзе ме и нова решителност да не се притеснявам за професионалната задача, която си бях поставил — става дума за мис Кентън и проблемите около персонала.

 

 

Но това беше сутринта. Тази вечер се намирам удобно настанен в приятен пансион, закътан в уличка недалеч от центъра на Солсбъри. Хотелчето е сравнително скромно, ала много чисто и напълно достатъчно за нуждите ми. Собственичката, около четирийсетгодишна жена, очевидно ме смята за доста важен клиент заради форда на мистър Фарадей и скъпия ми костюм. Следобед — пристигнах в Солсбъри към три и половина, — когато се записвах в книгата и в графата „адрес“ попълних „Дарлингтън Хол“, забелязах как жената ме изгледа с трепет. Сигурно ме мислеше за някой господар, свикнал да отсяда в „Риц“ или „Дорчестър“, и реши, че възмутено ще напусна пансиона й, след като ми покаже с какво разполага. Каза ми, че има свободна двойна стая отпред, но с удоволствие ще ми я даде на цената на единична.

После ме заведе в стаята, където в този час от деня слънцето приятно осветяваше флоралните мотиви на тапетите. Имаше двойно легло и два широки прозореца с изглед към улицата. Когато попитах къде е банята, жената ми посочи вратата срещу мен, ала смутено обясни, че топла вода ще има чак след вечеря. Помолих я да ми донесе чай и щом излезе, разгледах стаята по-подробно. Леглата бяха идеално чисти и добре оправени. Умивалникът в ъгъла също блестеше от чистота. През прозореца се виждаше отсрещната страна на улицата. Имаше фурна с голямо разнообразие от печива, аптека и бръснарница. Още по-нататък забелязах как уличката се изкатерва върху едно гърбаво мостче и продължава към покрайнините. Освежих лицето и ръцете си със студена вода и седнах на стола с твърда облегалка край прозореца да изчакам чая си.

Предполагам, че вече минаваше четири часът, когато излязох от пансиона и тръгнах да се поразходя. Широките улици създават усещането за много въздух и простор, така че с удоволствие прекарах няколко часа под меките слънчеви лъчи. Освен това установих, че Солсбъри притежава изключителна атмосфера, и се улових, че отново и отново минавам покрай редиците от стари къщи с дървени фасади и по извитото каменно мостче, прехвърлящо един от многобройните потоци, течащи през града. Естествено, не пропуснах да посетя и известната катедрала, толкова възхвалявана в томчето на мисис Саймънс. Нямах никакъв проблем да открия тази величествена сграда, тъй като забележителната й кула се виждаше от всяка точка на Солсбъри. Дори като се прибирах към пансиона, няколко пъти се извърнах назад и погледът ми винаги попадаше на кулата и залязващото зад нея слънце.

И все пак сега, докато ме обгръща тишината на стаята, установявам, че онова, което трайно остана в мислите ми след моя първи ден, не е катедралата на Солсбъри, нито някое от очарователните кътчета на града, а величествената гледка на безкрайните разлюлени английски поля, които видях сутринта от хълма. Убеден съм, че други страни сигурно притежават далеч по-внушителна природа. Дори съм срещал в енциклопедиите и в „Нешънъл Джеографик“ фотографии, правени в различни точки на земното кълбо, от които направо ти спира дъхът; зашеметяващи каньони и водопади, сурови, островърхи планини. Разбира се, никога не съм имал щастието лично да посетя тези места, но въпреки всичко ще рискувам да споделя мнението си: английският пейзаж в най-добрата му форма — такъв, какъвто го видях тази сутрин — притежава едно качество, което пейзажите на други страни, колкото и да са ефектно драматични, определено не притежават. Това е качество, което, сигурен съм, всеки обективен наблюдател ще определи като най-дълбоко затрогващото в света и което най-добре бих охарактеризирал с думата „величие“. Защото истина е, че когато стоях на онзи хълм сутринта и наблюдавах тази земя, съвсем определено усетих, че ме обзема рядкото, но неповторимо чувство — чувството, че пред мен има нещо велико. Наричаме страната си Великобритания и сигурно ще се намерят и такива, които ще го сметнат за нескромно. Аз обаче се осмелявам да твърдя, че единствено нашият пейзаж оправдава употребата на подобно приповдигнато прилагателно.

И все пак какво точно е това „величие“? Къде се намира, или в какво се изразява? Съзнавам, че е необходима далеч по-мъдра глава от моята, за да отговори на този въпрос, но ако трябва да рискувам, бих казал, че точно липсата на очевиден драматизъм или пищност отличава красотата на нашата страна от другите. Нейни постоянни качества са спокойствието и усещането за сдържаност. И сякаш земята съзнава собствената си красота и величие и не чувства нужда да парадира с тях. В сравнение подобни природни гледки в Африка или Америка, макар и несъмнено много внушителни, не могат да не поразят обективния наблюдател като по-посредствени тъкмо поради непристойната им демонстративност.

Този въпрос е в пряка връзка с въпроса, предизвиквал безкрайни спорове сред колегите ми през годините: какво е „велик“ иконом? Спомням си колко часове сме прекарали в приятни разисквания на тази тема, събрани около камината в помещението на слугите. Сигурно сте забелязали, че казах „какво“, а не „кой“ е велик иконом; защото на практика нямаше сериозни разногласия относно личността на мъжете, които определяха стандартите сред колегите от моето поколение. Говоря за такива като мистър Маршал от Чарливил Хаус или мистър Лейн от Брайдууд. Ако някога сте имали щастието да срещнете подобни хора, несъмнено знаете за кое тяхно качество става дума. Но положително ще се съгласите с мен, че е безкрайно трудно да се определи точно какво е то.

Всъщност, като се замисля, сякаш не е съвсем вярно, че не сме спорили кои са великите икономи. По-скоро би трябвало да кажа, че не е имало сериозни спорове сред професионалистите от класа. Разбира се, помещението за слугите в Дарлингтън Хол, както и във всяко друго имение, подслоняваше хора с различен интелект и разбирания. И сега си спомням колко пъти съм хапал устни, докато някой служител — дори понякога член на собствения ми екип — възбудено е възхвалявал личности от рода на мистър Джак Нейбърс.

Нямам нищо против мистър Джак Нейбърс, за когото с прискърбие научих, че е бил убит във войната. Споменавам го само защото неговият случай беше типичен. За две-три години в средата на трийсетте името му постоянно се цитираше в разговорите на слугите из цялата страна. Дарлингтън Хол също не правеше изключение. Почти всеки приходящ носеше новини за последните му подвизи, така че аз и хора като мистър Греъм бяхме принудени да изслушваме анекдот след анекдот, свързани с неговата личност. Ала най-тъжното беше, че на края на всеки анекдот трябваше да наблюдаваме как иначе свестни служители клатеха глави с удивление и шептяха: „Пустият му мистър Нейбърс, наистина е най-добрият!“

Аз лично не се съмнявам, че мистър Нейбърс е притежавал организационни способности; чувал съм, че е ръководил многобройни големи приеми със забележителен стил. Но в нито един миг, нито в една фаза той не успя да достигне статуса на велик иконом. Бих могъл да ви кажа същото и когато беше на върха на славата си, точно както можех да предвидя и падението му след няколко кратки години в светлината на прожекторите.

Колко често се е случвало икономът, обявяван от всички за най-великия на своето поколение, само след няколко години драматично да се срути от пиедестала си? И същите тези служители, които преди са го обсипвали с похвали, вече са го забравили и боготворят новопоявила се звезда на небосклона. Обектът на новата им страст неизменно е иконом, блеснал неочаквано след препоръката на някоя от големите къщи, където вероятно е успял успешно да организира два-три пищни приема. Тогава сред прислугата от цялата страна плъзваха слухове и се понасяха трескави приказки, че е бил канен от тази или онази личност или че няколко от най-известните къщи се борят за него и му предлагат космически заплати. И какво се случва само след броени години? Същата тази неотразима фигура вече е обвинена за някой гаф или по друга причина е загубила благоразположението на господарите си, напуска къщата, където е постъпила така триумфално, и повече нищо не се чува за нея. Междувременно същите клюкари ще са си намерили поредния нов фаворит, когото да величаят. И трябва да ви кажа, че гостуващите камериери са най-голямото зло в това отношение в стремежа си бързо да се издигнат до ранга на иконом. Точно те постоянно величаят някого или непрекъснато цитират мнението му по професионални въпроси.

Бързам обаче да добавя, че има много камериери, които не биха си и помислили да се занимават с подобни неща и които са професионалисти от най-висок стандарт. Когато двама-трима от такъв калибър се събираха край нашата камина — личности като например мистър Греъм, с когото за съжаление очевидно днес съм загубил всякаква връзка, — се провеждаха едни от най-съдържателните и интелигентни разговори по всички проблеми на професията. Дори сега тези вечерни разисквания са сред най-добрите ми спомени от онова време.

Но нека се върна към въпроса, който най-много ни интересуваше и върху който най-дълго сме спорили, когато вечерите ни не са били проваляни от бърборенето на хора без елементарно разбиране на професията: въпросът „какво е велик иконом“.

 

 

Доколкото ми е известно, независимо от безкрайните разговори на тази тема през годините, в професионалните ни среди са правени твърде малко опити за формулиране на някакво официално становище. Единственият пример, който ми идва наум, е опитът на дружество „Хейс“ да си изработи критерий за членство. Може би не сте чували за това дружество, защото почти никой не го споменава в наше време. Но през двайсетте и началото на трийсетте години то имаше огромно влияние върху по-голямата част от Лондон и околните графства. Дори мнозина считаха това влияние за прекомерно и се зарадваха, когато дружеството бе принудено да разпусне своите членове през 1932 или 1933 година.

Дружество „Хейс“ претендираше, че приема за членове „само първокласни икономи“. Голяма част от влиянието и престижа му, спечелени с времето, се дължеше на факта, че за разлика от други подобни организации, които постоянно се появяваха и изчезваха, в дружеството членуваха малко хора и това донякъде оправдаваше претенциите му. По устав никога и по никакъв повод броят им не биваше да надвишава трийсет, а обикновено се придържаше към девет или десет. Това и фактът, че дружество „Хейс“ бе склонно към тайнственост, за известно време обгръщаше организацията със своеобразна мистика и обясняваше защо периодичните им изказвания по професионални въпроси се приемаха като природни закони.

По един въпрос обаче в началото те упорито мълчаха — и това беше собственият им критерий за членство. Но натискът да го обявят ставаше все по-силен, докато най-после, в отговор на цяла серия писма, появили се в професионалния ни вестник, дружеството призна, че приоритетно изискване за кандидата е „той да служи в известно имение“. Макар че, добавяха, „това само по себе си изобщо не е достатъчно“. По-нататък ставаше ясно, че дружеството не смята именията на бизнесмените или „новите богаташи“ за „известни“, и според мен подобно старомодно виждане драстично намали шансовете му да се превърне в арбитър за нашата професия. В друго писмо дружеството защитава позициите си, като казва, че наистина приема твърдението на своите опоненти, че в домовете на някои бизнесмени могат да се открият отлични икономи, но според тях „къщите на истинските дами и господа никога не остават дълго без услугите на такива личности“. Човек трябва да вярва в преценката на „истинските дами и господа“ или „по-добре да прегърнем идеите на болшевишка Русия“. Това предизвика още по-силно негодувание и в писмата все повече се настояваше за по-ясно определяне на критериите за членство. Най-после в кратко послание до вестника бе заявено — ще се опитам да цитирам точно, макар и по памет: „Най-важният критерий е кандидатът да притежава професионално достойнство. Никой няма да бъде приет за член, независимо от всичките си други качества и умения, ако не отговаря на това условие.“

Въпреки всичките ми резерви по адрес на дружеството, мое твърдо убеждение е, че специално това изискване отразява истината. Да вземем личностите, за които сме единодушни, че са „велики“ икономи, примерно мистър Маршал или мистър Лейн. Действително излиза, че качеството, което ги отличава от всички изключително компетентни икономи, най-добре се характеризира с думата „достойнство“.

Разбира се, оттук веднага следва другият въпрос: от какво се определя достойнството? Точно на тази тема с колеги от ранга на мистър Греъм водехме най-плодотворните разговори. Мистър Греъм смяташе, че този вид „достойнство“ е нещо като женската красота и следователно всички опити да го дефинираме са абсолютно безсмислени. Аз от своя страна държах на мнението, че да се прави подобен паралел би означавало да се омаловажи „достойнството“ на колеги като мистър Маршал. Освен това основното ми възражение срещу тази аналогия бе логично следващият извод, че това „достойнство“ е дар божи и човек или го притежава, или не; и ако го няма, да се стреми към него е точно толкова безсмислено, колкото и опитите на грозната жена да стане красива. И докато приемам факта, че мнозинството икономи вероятно успяват да разберат, че не носят необходимия капацитет за него, аз съм твърдо убеден, че този вид „достойнство“ е нещо, към което съзнателно можеш да се стремиш по целия си професионален път. И съм сигурен, че „великите“ икономи, които го притежават, са го придобили след много години на обучение и задълбочено натрупване на опит. Следователно от професионална гледна точка да приемем мнението на мистър Греъм, би било твърде пораженческо.

И все пак, въпреки скептицизма на мистър Греъм, спомням си колко вечери сме прекарвали двамата, опитвайки се да вникнем в същината на това „достойнство“. Така и не постигнахме споразумение, но аз за себе си мога да кажа, че по време на тези спорове избистрих собствените си идеи по въпроса и тях до голяма степен твърдо споделям и днес. Затова, ако ми позволите, бих желал да се опитам да ви обясня какво означава това „достойнство“.

Уверен съм, няма да спорим, че мистър Маршал от Чарливил Хаус и мистър Лейн от Брайдууд са двамата най-велики икономи на нашето време. Вие може би смятате, че и мистър Хендерсън от Бранбъри Касъл също спада към тази категория. От друга страна, може да ме сметнете за пристрастен, ако ви кажа, че собственият ми баща в много отношения би могъл да се равнява по тези мъже и че винаги съм търсил примери за „достойнство“ в неговата кариера. И съм твърдо убеден, че в най-добрите си години в Логбъро Хаус той беше истинско олицетворение на „достойнството“.

 

 

Разбирам, че ако се погледне по-обективно, възможно е да се сметне, че баща ми не притежава различни качества, обикновено приписвани на великите икономи. Аз обаче съм готов да споря, че точно тези качества са по-скоро изкуствени и се използват предимно за ефект — на пръв поглед са привлекателни, като глазурата върху тортата, но нямат нищо общо със същината. Имам предвид подробности като добро произношение и богат речник, разнообразни познания по въпроси, засягащи лова със соколи, или, да речем, размножаването на тритоните — все качества, с които баща ми не би могъл да се похвали. Освен това не бива да забравяме, че той беше иконом от друго поколение, започнал кариерата си по време, в което подобни познания не са се смятали за редни, камо ли предпочитани при един иконом. Манията за красноречие и широки познания се появи с моето поколение, вероятно по примера на мистър Маршал, когато някои по-посредствени личности, в опитите си да копират неговото величие, бъркаха външната показност с дълбоката същина. Моето мнение е, че нашето поколение прекалено много се увличаше по „украшенията“; един бог знае колко ценно време е било похабено в практикуване на произношението и езикови упражнения, колко часове са отишли в разучаване на енциклопедията и „Провери знанията си“, вместо да бъдат използвани за овладяване същността на занаята.

И макар че не бива да бягаме от отговорност, длъжен съм да спомена, че някои господари носят сериозна вина, защото насърчаваха подобни тенденции. Неприятно ми е да го казвам, но напоследък има много имения, някои с най-древен произход, които са склонни да се съревновават помежду си и да падат дотам, че да се „фукат“ пред гостите си с иконом, овладял тези тривиални номера. Чувал съм най-различни истории за служители, демонстрирани като циркови маймуни по време на приеми. Аз лично също съм бил свидетел на такъв позорен случай. В този дом за гостите бе станало нещо като задължителен спорт да звънят на иконома и да му задават най-разнообразни въпроси от рода на кой е спечелил Дербито в еди-коя си година, все едно беше Човекът Памет в някоя вариететна програма.

Моят баща, както вече казах, беше от поколение, на което милостиво му беше спестено това позорно объркване на професионалните стойности. Затова отново твърдя, че въпреки неспособността му за езикови еквилибристики и ограничените му познания той не само знаеше всичко под слънцето за това как се ръководи една къща, но когато беше в апогея си, определено притежаваше онова „професионално достойнство“, за което говорят в дружество „Хейс“. Затова, ако се опитам да ви опиша какво правеше баща ми толкова изключителен, може би ще успея да ви внуша идеята си за „достойнство“.

Имаше една история, която той винаги с удоволствие разказваше. Спомням си, че съм го чувал да я разправя на гостите, докато бях дете, и по-късно, когато започнах да работя като лакей под негово ръководство. Разказваше я отново и първия път, когато се върнах да го видя, след като бях получил първия си пост на иконом — при мисис и мистър Мъгеридж в сравнително скромната им къща в Алшот, Оксфордшир. Очевидно тази история означаваше много за него. Хората от предишното поколение не бяха свикнали да обсъждат и анализират нещата като нас и според мен многократното разказване на историята беше неговият начин да разсъждава критично за професията, която упражняваше.

Очевидно ставаше въпрос за истински случай, свързан с един иконом, заминал с господаря си за Индия и служил там в продължение на много години, постигайки с местния персонал същия висок стандарт, какъвто му бил присъщ в Англия. Един следобед икономът влязъл в трапезарията, навярно с намерение да провери дали всичко е наред за вечерята, и в миг забелязал, че под масата се е изтегнал тигър. Излязъл тихо от стаята, като внимателно затворил вратата след себе си, и спокойно се отправил към салона, където господарят му пиел чай с гостите си. Той привлякъл вниманието му с дискретно покашляне и прошепнал в ухото му: „Съжалявам, сър, но изглежда, в трапезарията има тигър. Може би ще позволите да използвам двуцевката?“

И според легендата няколко минути по-късно господарят и гостите му чули три пушечни изстрела. Когато след известно време икономът отново се появил в салона да долее чая им, господарят попитал дали всичко е наред.

— Отлично, благодаря ви, сър — бил отговорът. — Вечерята ще бъде сервирана в обичайното време и аз със задоволство мога да ви уведомя, че дотогава няма да има никакви видими следи от скорошното събитие.

Последната фраза — „никакви видими следи от скорошното събитие“ — баща ми повтаряше с усмивка и с възхищение поклащаше глава. Той не твърдеше, че познава иконома, нито пък някого, който го е виждал, но винаги настояваше, че случката е станала точно така, както я разказваше. Всъщност няма никакво значение дали тази история е истинска; по-важно е онова, което ни разкрива за идеалите на баща ми. Защото днес, като се взирам в кариерата му назад в годините, осъзнавам, че през цялото време се е стремил някак си да стане икономът от своя разказ. И по мое мнение, когато беше на върха на кариерата си, той беше постигнал своята амбиция. И макар че никога не бе имал случай да види тигър под масата, като се замисля за всичко, което знам или съм чувал за него, се сещам поне за няколко ситуации, в които баща ми недвусмислено бе демонстрирал точно това качество, от което толкова се възхищаваше в онази история.

Един такъв случай ми беше разказан от мистър Дейвид Чарлс от компанията „Чарлс и Рединг“, който понякога посещаваше Дарлингтън Хол по времето на лорд Дарлингтън. Една вечер се наложи да бъда и негов камериер и мистър Чарлс ми каза, че преди няколко години е срещнал баща ми, когато е гостувал в Логбъро Хаус — дома на мистър Джон Силвърс, индустриалеца, където баща ми служи петнайсет години, най-добрите в кариерата му. Мистър Чарлс ми довери, че след инцидента, станал по време на гостуването му, той никога не може да забрави баща ми.

Един следобед за свой срам мистър Чарлс допуснал да се напие в компанията на други двама посетители — които ще нарека мистър Смит и мистър Джоунс, тъй като в някои среди все още може би си спомнят за тях. След като пили час, та и повече, тези господа решили, че искат да се поразходят с кола из околните селища. Автомобилът тогава все още беше новост. Те убедили мистър Чарлс да ги придружи и тъй като шофьорът отсъствал в момента, наложило се баща ми да кара колата.

Щом потеглили, мистър Смит и мистър Джоунс, макар и на средна възраст, започнали да се държат като ученици. Пеели неприлични песни и правели още по-неприлични забележки по адрес на всичко, което виждали през прозореца. Освен това господата забелязали на картата, че три от селата в околността се наричали Морфи, Солташ и Бригуун. Не съм съвсем сигурен, че точно така се казвали, но идеята била, че те напомняли на мистър Смит и мистър Джоунс за трима вариететни герои — Мърфи, Солтмън и Бриджит Котаната, за които и вие може да сте чували. И господата се амбицирали да посетят трите села в чест на вариететните артисти, така да се каже. Според мистър Чарлс баща ми ги бил превел през едното и тъкмо щял да влезе във второто, когато или мистър Смит, или мистър Джоунс забелязал, че селото е Бригуун — ще рече третото, а не второто име в поредицата. Те гневно настояли баща ми незабавно да обърне колата, за да обиколят селата в „правилния ред“. Това означавало да изминат два пъти по-дълъг път, но мистър Чарлс ме увери, че баща ми приел заповедта като най-разумното нещо на света и не престанал да се отнася към тях с безукорна учтивост.

Мистър Смит и мистър Джоунс обаче сега насочили вниманието си към баща ми. Очевидно отегчени от гледката навън, те продължили да се забавляват, като подхвърляли обидни забележки по повод неговата „грешка“. Мистър Чарлс си спомняше как се възхищавал на баща ми, който с нищо не показвал, че му е неприятно или обидно, и шофирал с изражение, идеално съчетаващо лично достойнство и готовност да бъде полезен. Но на невъзмутимостта му не й било писано да трае дълго. Когато им омръзнало да подхвърлят обиди зад гърба му, двамата господа започнали да обсъждат своя домакин — тоест господаря на баща ми, мистър Джон Силвърс. Подмятанията ставали все по-долнопробни и дори мистър Чарлс — поне така твърдеше — бил принуден да се намеси и да им каже, че подобни приказки говорели за лошо възпитание.

Реакцията срещу думите му била толкова бурна, че той, като оставим настрана факта, че се виждал като следващия обект на подигравките им, започнал да се опасява и от физическо насилие. Миг по-късно обаче, след една особено гнусна забележка по адрес на господаря му, баща ми рязко спрял колата. Всъщност това, което се случило после, беше оставило у мистър Чарлс такова неизличимо впечатление.

Задната врата на колата се отворила и те видели баща ми, който стоял до нея, на няколко крачки встрани от автомобила, и мрачно се взирал във вътрешността му. По думите на мистър Чарлс и тримата пасажери сякаш едновременно осъзнали каква внушителна физическа сила притежавал шофьорът им. И действително той беше висок метър и осемдесет и пет, а изражението му, макар да вдъхваше увереност, когато бе готов да услужи, в други ситуации можеше да бъде изключително зловещо. Според мистър Чарлс той не проявявал никакви признаци на гняв. По всичко изглеждало, че просто бил отворил вратата. В същото време обаче фигурата, която се извисявала над тях, внушавала толкова силно порицание и такава непристъпност, че двамата пияници се свили навътре като малки момченца, заловени от стопанина, че му крадат ябълките.

Известно време баща ми стоял така, без да казва нищо. Само държал вратата отворена. В един миг или мистър Смит, или мистър Джоунс се обадил: „Няма ли да продължим пътя си?“

Баща ми не отговорил, стоял все така мълчаливо, като нито ги карал да слязат, нито с нещо им подсказвал какви са желанията или намеренията му. Чудесно мога да си го представя, очертан в рамката на вратата, и мрачното му сурово присъствие, напълно унищожаващо въздействието на мекия хертфордширски пейзаж зад гърба му. По думите на мистър Чарлс тези няколко минути просто ги смазали и дори и той, който не бил участвал в подигравките, изпитвал огромно чувство за вина. Сторило му се, че мълчанието сякаш продължило с часове, докато най-после мистър Смит или мистър Джоунс намерил сили в себе си и промърморил: „Допускам, че преди малко не си мерехме приказките. Това няма да се повтори.“

Баща ми помислил за миг, после внимателно затворил вратата, върнал се зад кормилото и продължил обиколката на трите села — преминала, по думите на мистър Чарлс, в пълно безмълвие.

Докато разказвам този епизод, наум ми идва и друг случай, станал горе-долу по същото време, който може би още по-добре илюстрира това впечатляващо негово качество. Тук трябва да поясня, че аз имах и по-голям брат, Леонард, който беше убит във войната с Южна Африка, когато бях малък. Естествено, баща ми много тежко е преживял загубата; ала за да бъде трагедията още по-страшна, обичайната бащина утеха в подобни случаи — съзнанието, че синът е загинал геройски, жертвайки живота си за крал и родина — беше опетнена от факта, че брат ми бе загинал в една покрита с изключително позорна слава операция. Не само че сражението беше признато за най-антибританското нападение над мирно бурско селище, но наяве излязоха и ужасяващи доказателства, че е било безотговорно командвано, без елементарна грижа за войниците, така че загиналите — сред които и брат ми — бяха загубили живота си съвсем безсмислено. Заради случката, която ще разкажа, смятам, че няма да е разумно да описвам споменатата операция по-подробно, макар че вие може и да се досетите за какво става дума, ако вметна, че около нея се вдигна голям шум, който наля допълнително масло в огъня на принципните спорове около този конфликт. Чуха се гласове за уволнение, дори военен съд за съответния генерал, но армията го беше защитила и той успя да се изплъзне. Не толкова известно обаче е, че след края на южноафриканския конфликт същият генерал беше дискретно пенсиониран и се захвана с бизнес — превозване на товари от Южна Африка. Разказвам ви това, защото десетина години по-късно, когато раните от тежката загуба бяха само външно заздравели, един ден мистър Джон Силвърс извикал баща ми в кабинета си. Казал му, че същата тази личност — ще го наричам просто „Генерала“ — щяла да му гостува за няколко дни, за да участва в приема, на който той се надявал да положи основите на много изгодна сделка. Мистър Силвърс обаче знаел как подобно посещение би се отразило на баща ми, затова го повикал да му предложи няколко дни отпуска, докато траел престоят на Генерала.

Чувствата, които баща ми изпитвал към този човек, меко мога да определя като най-силна ненавист, но от друга страна, му било ясно, че надеждите за успеха на сделката господарят му до голяма степен крепял и върху перфектната организация на приема — доста сериозна задача при очакваните осемнайсет души. Ето защо баща ми горещо благодарил, че личните му чувства са взети под внимание, ала уверил мистър Силвърс, че обслужването ще бъде на обичайното ниво.

Изпитанието, което го очаквало обаче, било далеч по-сурово от предвижданото. Всякакви надежди, че личността на Генерала ще събуди у него уважение или състрадание, които да притъпят старата омраза, се оказали напразни. Генерала бил дебел и грозен, с груби обноски и стремеж да прилага военни стандарти към широк кръг цивилни проблеми. Още по-лошо станало, когато се разбрало, че не си водел и камериер, понеже неговият бил болен. Проблемът се оказал доста деликатен, тъй като още един от гостите нямал камериер и се поставял въпросът кой от двамата щял да бъде обслужван от иконома и кой от лакея. Баща ми, който прекрасно осъзнавал деликатното положение на господаря си, веднага пожелал да поеме Генерала и така бил принуден да прекара четири денонощия в непосредствена близост с човека, когото ненавиждал. Междувременно Генерала, който нищо не подозирал за чувствата му, използвал най-пълноценно присъствието му, за да разказва анекдоти за военните си подвизи — нещо, което е характерно за бившите военни, когато останат насаме с камериерите си. И въпреки всичко баща ми така умело прикривал чувствата си и така професионално изпълнявал задълженията си, че като си тръгнал, Генерала поздравил мистър Силвърс за отличния му иконом и в знак на благодарност оставил необичайно висок бакшиш — а баща ми помолил господаря си да използва парите за благотворителни цели.

Надявам се, ще се съгласите, че в тези два примера от кариерата му — и за двата съм направил най-стриктни проверки и съм убеден в достоверността им — баща ми не само демонстрира, но се доближава и до самото олицетворение на термина, употребен от дружество „Хейс“ — „професионално достойнство“. Ако се замислим над разликата между моя баща в такива моменти и фигури от рода на мистър Джак Нейбърс, дори на върха на техническото им съвършенство, сигурен съм, че ще започнем да осъзнаваме какво отличава „великия“ иконом от просто компетентния негов колега. Можем и по-добре да разберем защо баща ми толкова обичаше историята за иконома, който не изпаднал в паника, когато открил тигъра под масата; защото инстинктивно е усещал, че някъде в тази история се крие естеството на истинското „достойнство“. И нека го кажа ясно: „достойнството“ е неразривно свързано със способността на иконома никога да не изневерява на професионалната си същност. По-слабият иконом и при най-дребната провокация се превръща в обикновен човек, изоставя професионалния си образ. За него да бъде иконом, означава да играе ролята на мим; малко побутване, леко препъване и фасадата пада, за да се покаже актьорът отдолу. Великите икономи са велики заради способността им да се вживеят в професионалните си роли, да се вживеят така, че да ги превърнат в своя природа. Тях външни събития не могат да ги смутят, независимо колко са неочаквани, ужасяващи или досадни. Те носят своя професионализъм така, както истинският благородник носи костюма си: той никога не би позволил на някакви грубияни или на обстоятелствата да му го свалят пред хорските очи; ще го съблече само и единствено ако пожелае и това непременно ще стане, когато е съвършено сам. То е, както казах, въпрос на „достойнство“.

Понякога се твърди, че истински икономи съществуват само в Англия. В другите страни, без значение как ги наричат, имат само мъжка прислуга. Склонен съм да вярвам, че е истина. Европейците от континента не могат да бъдат икономи, защото вроденият им темперамент изключва онази емоционална сдържаност, характерна единствено за англичаните. Другите европейци — а най-вече келтите, с което несъмнено ще се съгласите — по принцип са неспособни да се контролират в състояние на силно вълнение и затова не могат да поддържат необходимото професионално поведение освен в най-обикновени ситуации. Или ако отново използвам същата метафора — ще ме извините за грубостта, — те са като човек, който при най-малкия повод е готов да хвърли костюма и ризата си и с писъци да хукне да бяга. С една дума, „достойнството“ е непонятна категория за такива хора. В това отношение ние, англичаните, имаме огромно предимство пред чужденците и затова, сетите ли се за някой велик иконом, той непременно, почти по дефиниция ще е англичанин.

Разбира се, вие може да ми възразите, както правеше мистър Греъм, когато развивах теорията си в онези прекрасни вечери край камината. Той твърдеше, че ако наистина съм прав, то тогава можем да познаем великия иконом само ако сме го наблюдавали как се държи по време на сериозно изпитание. Ние обаче заявяваме, че мистър Маршал или мистър Лейн са велики, макар че почти никой не ги е виждал как действат в подобни условия. Трябва да призная, че тук мистър Греъм донякъде има право, но все пак съм сигурен, че след като си бил в професията толкова дълго, колкото мен, можеш интуитивно да прецениш дълбочината на нечий професионализъм, без да е нужно да го наблюдаваш, когато е под напрежение. И действително, ако човек има този късмет да срещне велик иконом, и през ум не би му минало да го подлага на специални изпитания. Той просто не би могъл да си представи ситуация, способна да разклати професионализъм, упражняван с толкова авторитет. Между другото сигурен съм, че някакво подобно прозрение е пронизало дори гъстата алкохолна мъгла и е накарало пътниците на баща ми засрамено да млъкнат в онзи неделен следобед преди много години. С тези хора е като с хубавия английски пейзаж — такъв, какъвто го видях сутринта: просто знаеш, че пред теб е величието.

Не се съмнявам, че ще се намерят такива, според които всички опити да се анализира величието така, както аз го направих, са безсмислени. „Винаги знаеш кога някой го има и кога го няма — твърдеше мистър Греъм. — Повече от това надали можеш да кажеш.“ Аз обаче вярвам, че наш дълг е да не се поддаваме на поражението така лесно. Наша професионална отговорност е сериозно да мислим по тези проблеми, за да знаем как да се стремим и ние да постигнем това „достойнство“.