Казуо Ишигуро
Остатъкът от деня (1)

Пролог: Юли 1956 г.

Дарлингтън Хол

Изглежда все по-вероятно, че аз наистина ще предприема пътешествието, което през последните няколко дни изпълва мислите ми. Трябва да поясня, че става дума за пътешествие, което ще предприема сам с луксозния форд на мистър Фарадей, и така, както го предвиждам, ще прекося едни от най-красивите части на страната чак до Западното крайбрежие. Вероятно обаче ще се наложи да отсъствам от Дарлингтън Хол поне пет-шест дни. Държа да отбележа, че идеята за такова пътуване дойде след изключително любезното предложение, което лично мистър Фарадей ми направи един следобед преди около две седмици, докато почиствах праха от портретите в библиотеката. Ако трябва да сме точни, много добре си спомням, че се бях покачил на стълбата и почиствах портрета на виконт Уедърби, когато моят господар влезе с няколко книги в ръка, които очевидно искаше да върне на местата им. Като ме видя, той използва възможността да ме уведоми, че току-що е уточнил плановете си да се върне в Съединените щати за около пет седмици между август и септември. След като направи това съобщение, моят господар остави книгите на една от масите, седна в креслото и протегна напред крака. Беше точно тогава. Вдигна очи към мен и каза:

— Предполагам, разбираш, Стивънс, че не очаквам от теб да стоиш заключен в къщата през цялото време, докато отсъствам. Защо не вземеш колата и не заминеш за няколко дни? Имаш вид на човек, на когото малко почивка ще се отрази добре.

Дошло така изневиделица, предложението му ме обърка и аз не знаех какво да отговоря. Спомням си, че му благодарих за грижите, но най-вероятно не съм казал нищо определено, защото моят господар продължи:

— Говоря сериозно, Стивънс. Наистина мисля, че трябва да починеш. Аз ще поема разходите за бензина. Странни хора сте вие, затънали до гуша в работа, никога не напускате тези огромни къщи. Как изобщо успявате да видите прекрасната си страна?

Не за пръв път господарят ми повдигаше въпроса. Очевидно проблемът искрено го вълнуваше. Между другото, този път така, както си стоях на стълбата, аз се сетих как да му отговоря. Беше нещо в смисъл, че ние, от моята професия, независимо че не виждаме Англия, като пътуваме и посещаваме природни забележителности, в действителност я „виждаме“ повече от мнозина други благодарение на службата си в големите имения, където се събират най-личните дами и господа от страната. Разбира се, не бих могъл да изразя подобно мнение пред мистър Фарадей, без това да прозвучи доста самонадеяно. Затова се задоволих със съвсем простичък отговор:

— През дългите години служба съм имал привилегията да видя най-добрата част от Англия между стените на този дом.

Мистър Фарадей обаче очевидно не ме разбра, защото продължи мисълта си:

— Не се шегувам, Стивънс. Не е редно човек да не е видял собствената си страна. Послушай съвета ми, излез от къщата за няколко дни.

Както сигурно сте предположили, аз, естествено, не приех сериозно предложението на мистър Фарадей онзи следобед, смятайки го за поредния пример на американската неосведоменост за онова кое е редно и кое не в Англия. Фактът, че отношението ми към това предложение претърпя промяна през следващите дни и че идеята за пътешествие до Западното крайбрежие все повече завладяваше мислите ми, несъмнено се дължи — и защо трябва да го крия? — на писмото, което пристигна от мис Кентън. Беше първото от седем години насам, ако не броим коледните картички. Искам обаче веднага да поясня. Става дума за това, че писмото на мис Кентън ме наведе на някои идеи, свързани с професионалните ми проблеми тук, в Дарлингтън Хол, и държа да подчертая, че точно тези проблеми ме накараха да преосмисля любезното предложение на моя господар. Но нека ви обясня.

Истината е, че през последните няколко месеца бях допуснал поредица от дребни грешки, изпълнявайки служебните си задължения. Бързам да кажа, че всички те, без изключение, бяха съвсем незначителни. И все пак смятам, че ще ме разберете. За човек, несвикнал да прави грешки, ситуацията бе доста тревожна и аз сериозно бях започнал да си измислям разни обезпокоителни теории за техните причини. И както се случва обикновено, не бях видял очевидното, докато размишленията над писмото на мис Кентън не отвориха очите ми за простата истина: че дребните грешки от последните няколко месеца не се дължаха на нищо толкова зловещо, а единствено на неправилно разпределение на персонала.

Разбира се, основно задължение на всеки иконом е да обръща огромно внимание на разпределението на персонала. Кой знае колко кавги, неверни обвинения, ненужни уволнения, колко съсипани обещаващи кариери се коренят в немарливото отношение към този въпрос. Смея да заявя, че изцяло подкрепям онези, които твърдят, че способността умело да разпределяш работата между подчинените си е едно от най-важните качества на добрия иконом. Аз самият дълги години съм се занимавал с тези проблеми и вярвам, че няма да прозвучи като самохвалство, ако кажа, че много рядко съм грешил. И ако в настоящия случай нещо не е наред, вината за това е единствено моя. От друга страна, справедливостта изисква да напомня, че задачата ми този път беше необикновено трудна.

Ето как стояха нещата. Щом сделката приключи — сделка, според която семейство Дарлингтън изгуби къщата след двувековно притежание, — мистър Фарадей ни уведоми, че няма да се нанесе веднага, а ще остане в Съединените щати още четири месеца, докато окончателно уреди делата си там. Междувременно обаче изрично настоя персоналът на неговия предшественик — персонал, за който бе чувал само високи оценки — да остане в Дарлингтън Хол. Този „персонал“, както той го наричаше, се състоеше само от шестима — основното ядро от прислугата, задържано от семейство Дарлингтън да се грижи за къщата, докато се осъществи сделката. Със съжаление трябва да кажа, че след като продажбата приключи, не беше по силите ми да възпра хората, с изключение на мисис Клемънтс, да си потърсят друга работа. Когато в писмо до новия си господар изказах съжаление за случилото се, получих в отговор указания да набера нов персонал, „достоен за такова славно и древно английско имение“. Незабавно се заех да изпълнявам желанието на мистър Фарадей, но както знаете, в наше време е изключително трудно да се намерят служители на нужната висота. Разбира се, радвах се, че бях наел Розмари и Агнес по препоръка на мисис Клемънтс, ала нямах какво друго да предложа на мистър Фарадей на първата ни делова среща по време на предварителното му посещение в нашата страна през пролетта миналата година. Точно на тази среща, състояла се в необичайно оголения кабинет на Дарлингтън Хол, мистър Фарадей за пръв път стисна ръката ми, макар че и преди това едва ли бихме могли да се наречем непознати. Ако не смятаме проблема с персонала, новият ми господар бе успял неведнъж да се убеди в качествата, които може би имам късмета да притежавам, и смея да твърдя, че бе останал доволен. Предполагам, че това бе и причината веднага да заговори свободно и делово с мен, и преди да се разделим, да ми остави една значителна сума, с която да посрещна немалките разходи по подготовката на неговото преместване. Но мисълта ми беше, че тъкмо по време на разговора аз му споменах за затрудненията, с които се сблъсквах при набирането на подходяща прислуга. Мистър Фарадей помисли и отправи към мен следната молба — да сторя всичко възможно и да организирам работата „на смени“, както се изрази, за да може наличният персонал от четирима — мисис Клемънтс, двете млади момичета и аз — да се справи с поддръжката на къщата. Разбираше, че това би могло да наложи някои сектори да останат „закрити“, ала бих ли употребил всичките си умения и професионален опит, за да сведа техния брой до минимум? Като си помислих за годините, когато имах по седемнайсет подчинени, а не чак толкова отдавна в Дарлингтън Хол стигаха до двайсет и осем, идеята да създам такава организация на работата, че същата къща да бъде поддържана от четирима, ми се стори, меко казано, обезсърчителна. Макар че положих огромни усилия да не се издам, част от скептицизма ми очевидно е проличал, защото мистър Фарадей добави, явно за да ми вдъхне увереност, че при крайна необходимост бих могъл да наема и пети служител. Щял обаче да ми бъде много задължен, повтори той, ако „подкарам работата“ и с четирима.

Съвсем естествено, както повечето от нас, и аз изпитвам неохота, когато трябва да променям старите порядки. Но няма и никакъв смисъл да се вкопчваш в традицията заради самата нея. Във века на електричеството и модерните отоплителни системи изобщо не се налага да се наема толкова много прислуга, колкото беше необходима само едно поколение назад. Дори аз самият бях започнал да се замислям напоследък, че поддържането на ненужен брой служители единствено заради традицията — многото свободно време определено не им се отразяваше здравословно — бе един от основните фактори за резкия спад на стандартите в професията. Освен това мистър Фарадей съвсем ясно ми заяви, че рядко смята да дава такива големи приеми, каквито бяха нещо съвсем обичайно за Дарлингтън Хол в миналото. При това положение аз самоотвержено се заех със задачата. Посветих много часове, обмисляйки организацията на работата, и поне още толкова, докато изпълнявах задълженията си или лежах буден през нощта. Хрумнеше ли ми нещо сполучливо, оглеждах идеята от всички страни, стараех се да избегна всяка недомислица. Най-после разработих план, който дори и да не отговаряше изцяло на желанията на мистър Фарадей, бе най-доброто в рамките на човешките възможности. В това поне бях сигурен. Почти всички привлекателни части на къщата можеха да се запазят действащи: многобройните помещения за прислугата — включително задният коридор, двата килера и старата пералня, както и коридорът за гости на втория етаж — щяха да бъдат консервирани, за да останат всички помещения на първия етаж и немалък брой гостни. Това обаче щеше да е възможно само ако четиричленният ни екип бъдеше подкрепен от няколко приходящи помощници: планът ми включваше градинар — веднъж седмично и два пъти през лятото, и две чистачки, като всяка идва два пъти седмично. Основно трябваше да се променят и обичайните задължения на четиримата постоянни служители. Предполагах, че двете млади момичета щяха да се справят с лекота. Положих обаче огромни усилия, за да може мисис Клемънтс най-малко да почувства промените, до степен, че се нагърбих със задължения, които биха се сторили нетипични и на най-либерално настроения иконом.

Дори сега бих се осмелил да оценя плана си като добър; в крайна сметка той дава възможност на четиричленен персонал да поддържа огромна площ. Несъмнено обаче ще се съгласите, че съвършеният план е онзи, в който са предвидени и неочакваните моменти — примерно, когато някой служител се разболее или по една или друга причина не е във форма. В нашия случай, разбира се, ми бе поставена доста необичайна задача, но въпреки всичко аз пак бях предвидил възможности за справяне с извънредни ситуации. Допусках, че ако възникнеше негодувание от страна на мисис Клемънтс или двете момичета по повод на някакво допълнително натоварване, надхвърлящо привичните им задължения, то щеше да се дължи на факта, че работата им многократно се бе увеличила. Ето защо, докато изготвях работния план, много мислих как да подходя така, че мисис Клемънтс и момичетата бързо да преодолеят отвращението си към новите, „по-еклектични“ роли, които им бях отредил, и не след дълго да започнат да ги възприемат като леки и стимулиращи.

Опасявам се обаче, че в стремежа да спечеля подкрепата на мисис Клемънтс и момичетата не оцених достатъчно трезво собствените си възможности; и макар че опитът и присъщата ми предпазливост не ми позволиха да се натоваря с повече, отколкото в действителност бях в състояние да върша, може би недогледах точно случаите с извънредните ситуации. Няма нищо чудно тогава, че през следващите няколко месеца тъкмо това недоглеждане се прояви в някои дребни, ала показателни моменти. С една дума, смятам, че проблемът се състои единствено във факта, че се бях нагърбил с прекалено много задължения.

Вероятно ще се изненадате, че такъв безспорен недостатък в работния ми план е убягнал от погледа ми, но не може да не се съгласите, че това доста често се случва, ако човек дълго и постоянно мисли за нещо и вижда истината чак след като му се подскаже от някое неочаквано външно събитие. Така беше и в този случай; по-точно, когато получих писмото от мис Кентън, изпълнено, наред с дългите и сравнително сдържани пасажи, и с очевидна носталгия по Дарлингтън Хол и — за това съм съвсем сигурен — категорични намеци за желанието й да се върне тук, аз успях да видя работния си план с нови очи. Едва тогава ми стана ясно, че съществува още една, главна роля, която би трябвало да поеме пети член на персонала; и че именно неговата липса е била в основата на всичките ми досегашни беди. И колкото повече го обмислях, толкова по-силно се убеждавах, че мис Кентън с нейната огромна любов към тази къща и забележителния си професионализъм — какъвто днес е почти невъзможно да срещнем — бе липсващият фактор, който щеше да ми помогне да направя един напълно задоволителен работен план за Дарлингтън Хол.

След този сериозен анализ на ситуацията аз веднага започнах да преосмислям любезното предложение на мистър Фарадей отпреди няколко дни. Беше ми хрумнало, че бих могъл да използвам автомобилното пътешествие и с професионална цел; по-точно, да се разходя до Западното крайбрежие и да посетя мис Кентън пътем, като така проуча от първа ръка желанието й да се върне на работа в Дарлингтън Хол. Искам да поясня, че многократно препрочитах писмото й и няма никаква вероятност просто да съм си въобразил наличието на подобни намеци от нейна страна.

Въпреки това изминаха няколко дни, преди да се престраша да повдигна отново въпроса пред мистър Фарадей. Да не говорим, че имаше много подробности, които предварително трябваше да изясня за себе си. Например разходите. Вярно, че господарят ми щедро беше предложил „да поеме бензина“, но цената на едно такова пътуване можеше да се окаже удивително висока, като се пресметнат разходите за преспиване, храна и дребните неща, с които щях да се подкрепям по време на пътя. Следваше въпросът какво облекло беше подходящо за подобно пътуване и дали си струваше да инвестирам в нови дрехи. Притежавам известен брой чудесни костюми, любезно преотстъпвани ми през годините лично от лорд Дарлингтън и други гости, отсядали в къщата и оставали доволни от стандартите на обслужването. Може би много от тези костюми са прекалено официални за целта на предложеното ми пътешествие или пък вече доста старомодни за нашето време. Имам обаче един дневен костюм, който сър Едуард Блеър ми подари през 1931 или 1932 година. Тогава беше практически нов и ми стоеше отлично. Сметнах, че ще бъде подходящ за вечерите в салоните или трапезариите на хотелите, в които щях да отсядам. Ако наистина нямам нещо обаче, това са подходящи пътни дрехи — тоест дрехи, с които бих могъл удобно да шофирам, — освен ако не сложех костюма, подарен ми от младия лорд Чалмърс по време на войната, който въпреки че ми е твърде тесен, е в идеалната за целта тоналност. Най-после пресметнах, че спестяванията ми щяха да стигнат да покрия всички разходи по пътуването и дори можех да си позволя покупката на нов костюм. Надявам се, няма да ме сметнете за прекалено суетен; просто човек никога не знае кога ще му се наложи да каже, че е от Дарлингтън Хол, а в такива моменти е много важно да бъде облечен подобаващо за поста, който заема. Междувременно се впуснах да разучавам пътния атлас и отново да препрочитам съответните томове от произведението на мисис Джейн Саймънс „Чудесата на Англия“. Ако не сте запознати с книгите на мисис Саймънс — става дума за поредицата от седем тома, всеки от които е посветен на определен район от британските острови, — най-искрено ви ги препоръчвам. Писани са през трийсетте години, но сигурно голяма част от нещата са верни и днес — в края на краищата не мога да си представя, че немските бомби чак толкова са променили пейзажа. Между другото, преди войната мисис Саймънс често посещаваше имението; дори бе една от любимките на персонала, защото никога не пестеше любезните си похвали. Точно тогава, подтикнат от естественото си възхищение към тази дама, аз за пръв път се зачетох в книгите й в библиотеката, когато намирах свободна минутка. Дори си спомням, че скоро след като мис Кентън замина за Корнуол през 1936 г., а аз никога не бях ходил по тези места, често прехвърлях том трети от поредицата на мисис Саймънс, който разкрива на читателите прелестите на Девън и Корнуол. Текстът беше придружен от снимки и — според мен дори още по-въздействащи — художествени скици от двете графства. По този начин бях придобил известна представа за мястото, където мис Кентън живееше със съпруга си. Но както казах, всичко това беше през трийсетте години, когато книгите на мисис Саймънс се четяха с възхищение в благородническите имения из цялата страна. Аз лично не бях ги прелиствал от много време, докато последните събития не ме накараха да сваля от лавицата томчето, посветено на Девън и Корнуол. Отново разучих прекрасните описания и илюстрации и сигурно сте в състояние да си представите нарастващото ми нетърпение при мисълта, че сега можех да предприема реално пътешествие с кола из тази част на страната.

Очевидно не ми оставаше нищо друго, освен пак да повдигна въпроса пред мистър Фарадей. Разбира се, винаги съществуваше възможността предложението му отпреди две седмици да е било само моментна прищявка. Но доколкото мога да съдя от наблюденията си през тези няколко месеца, мистър Фарадей не е от онези господари, притежаващи най-дразнещата черта на характера — непостоянството. Нямаше причини да се съмнявам, че той възторжено ще подкрепи идеята за автомобилното ми пътешествие и дори ще повтори любезното си предложение да „поеме разходите за бензина“.

Въпреки това аз внимателно обмислих кой би бил най-подходящият момент да подхвана темата отново; защото, както споменах, макар че нито за миг не се съмнявах в твърдата дума на мистър Фарадей, не беше много разумно да го заговарям, когато беше зает или разсеян. Един отказ в подобна ситуация можеше да не отразява истинското мнение на господаря, а откажеха ли ми веднъж, щеше да ми е изключително трудно да се върна на темата. Следователно беше повече от ясно, че трябваше много мъдро да подбера мига.

В крайна сметка реших, че най-благоразумно би било да го заговоря, докато сервирам следобедния чай в салона. Тогава мистър Фарадей тъкмо ще се е прибрал от кратката си разходка сред хълмовете и едва ли ще е зает с четене и писане, както вечер обикновено. Всъщност, когато внасям следобедния чай, мистър Фарадей е склонен да затвори книгата или вестника, да се изправи и протегне ръце пред прозореца, сякаш очаква да си побъбрим.

Убеден съм, че отлично бях преценил мига, що се отнася до времето; фактът, че нещата потръгнаха в погрешна насока, изцяло се дължи на един сериозен пропуск от моя страна. По-точно, не бях съобразил, че по това време на деня мистър Фарадей обича да си прави дружелюбни шеги. След като знаех в какво настроение ще го заваря и бях подготвен за обичайните му задявки, щях да постъпя далеч по-мъдро, ако изобщо не бях споменавал за мис Кентън. И все пак смятам, че ще разберете подбудите ми. В края на краищата, след като исках толкова щедра услуга от моя господар, аз се опитвах да намекна, че молбата ми се базира на сериозни професионални мотиви. И така се случи, че посочвайки причините, поради които предпочитах да потегля на запад, вместо да се задоволя с няколко съблазнителни подробности от книгата на мисис Саймънс, аз се изпуснах да спомена, че една от бившите камериерки на Дарлингтън Хол живее по тези места. Предполагам, че съм възнамерявал да обясня на мистър Фарадей как по този начин ще мога да проуча обещаваща възможност за идеалното решение на малките ни проблеми в къщата. Но чак когато изрекох името на мис Кентън, изведнъж осъзнах колко неуместно беше да продължа. Не само че не можех да бъда сигурен в желанието й отново да се върне на работа тук, но дори не бях обсъждал с мистър Фарадей идеята за наемане на пети човек след онази първа предварителна среща преди година. Ако бях продължил да споделям на глас мислите си за бъдещето на Дарлингтън Хол, щеше да бъде, меко казано, нахално. Подозирам, че в този момент съм млъкнал изведнъж и неочаквано съм се озовал в неловко положение. Във всеки случай мистър Фарадей използва възможността да ми се усмихне широко и да възкликне шеговито:

— Виж го ти пустия му Стивънс! Приятелка, и то на тази възраст!

Ситуацията беше безкрайно неудобна и съм сигурен, че лорд Дарлингтън никога не би постъпил така със свой служител. От друга страна, съвсем не се опитвам да уронвам авторитета на мистър Фарадей; той е американец и много често поведението му е съвършено различно. И дума не може да става, че го е казал с лош умисъл, но вярвам, ще разберете колко неловко се почувствах.

— Никога не съм допускал, че си падаш по тънката част, Стивънс — продължи той. — Поддържаш духа млад, а? Само че започвам да се чудя дали е редно да ти помагам за подобни съмнителни срещи.

Естествено, изкушавах се да отрека незабавно и недвусмислено мотивацията, която моят господар ми вменяваше, ала се усетих навреме, че по този начин само щях да налапам въдицата и положението ми щеше да стане още по-конфузно. Ето защо продължавах да стоя, потънал в мълчание, и очаквах мистър Фарадей да ми даде разрешението си да потегля на път.

Колкото и зле да се чувствах в този миг, в никакъв случай не намеквам, че обвинявам мистър Фарадей, който въобще не е груб човек; сигурен съм, че просто му доставя удоволствие да си прави шеги, които навярно в Щатите са знак за разбирателство и добронамереност между господар и прислужник и се упражняват като любимо занимание. И за да сложа нещата на мястото им, трябва да отбележа, че тъкмо тези задявки от страна на новия ми господар характеризираха взаимоотношенията ни през последните месеци — макар че, да си призная, все още недоумявам как точно трябва да реагирам. Дори в първите дни няколко пъти бях напълно поразен от онова, което ми казваше. Веднъж например го попитах дали господинът, когото очаквахме да ни гостува, ще бъде придружаван от съпругата си.

— Господ да ни е на помощ, ако дойде — отвърна мистър Фарадей. — Може би ти ще успееш да ни отървеш от нея, Стивънс. Защо не я заведеш до някоя от конюшните във фермата на мистър Морган? Забавлявай я там в сеното. Току-виж, се окаже точно твоят тип.

В първия миг изобщо не разбрах какво говори господарят ми. После съобразих, че си прави някаква шега, и се помъчих да се усмихна адекватно, макар и да подозирах, че следите от удивлението ми, да не кажа от шока, си останаха изписани на лицето ми.

През следващите дни обаче аз се научих да не се учудвам на подобни забележки и усетех ли закачливия тон в гласа му, отвръщах с подходяща усмивка. Въпреки всичко така и досега не съм успял да прозра какво всъщност се очаква от мен в такива случаи. Може би трябва сърдечно да се разсмея; или да отговоря с някое остроумие. Втората възможност сериозно ме занимаваше напоследък и е нещо, в което все още не съм напълно убеден. Може пък в Америка остроумните забележки на служителите да се приемат като белег за висок професионализъм. Между другото, спомням си, че мистър Симпсън, кръчмарят, веднъж каза, че ако е в Америка, въобще няма да си бъбри с нас така приятелски, а ще ни засипва с груби шеги по адрес на слабостите и недостатъците ни, защото клиентите очаквали от него точно такова поведение. Освен това, когато преди няколко години мистър Рейн пътува със сър Реджиналд Мовис до Америка като негов камериер, после ни разказа, че шофьорът на нюйоркското такси постоянно се обръщал към клиента си по начин, който в Лондон би завършил със сбиване или откарване на шофьора в най-близкия полицейски участък.

Следователно напълно е възможно господарят ми да очаква да отвръщам на шегите му подобаващо и да смята неспособността ми да го направя за недостатък. Както вече казах, проблемът много ме занимава. Само че тази работа с остроумията никога няма да е сред любимите ми задължения. Вярно, че в нашите променливи времена човек трябва бързо да се адаптира и към по-несвойствени за професията му дейности; но остроумието е съвсем друго нещо. Как например мога да бъда сигурен, че в дадения момент остроумната забележка е била подходящата реакция? Едва ли е необходимо да се замисляме над катастрофалните последици от шеговита забележка, оказала се не на място.

И все пак неотдавна и аз събрах кураж и се опитах да отговоря според очакванията. Тъкмо сервирах сутрешното кафе, когато мистър Фарадей се обърна към мен със следните думи:

— Предполагам, че не ти си издавал тези грачещи звуци сутринта, Стивънс?

Съобразих, че господарят ми има предвид двамата цигани, които събираха старо желязо и бяха огласили околността с обичайните си викове. Съвсем случайно същата сутрин бях разсъждавал над дилемата дали от мен се очакваше да отвръщам на шегите с шега и сериозно се бях разтревожил как ли господарят приемаше неумението ми да откликвам адекватно. Ето защо се замислих за някой остроумен отговор, но такъв, който нямаше да засегне никого, в случай че не бях преценил ситуацията правилно. След миг-два мълчание рекох:

— По-скоро лястовички, а не гарги, бих казал, сър. От онези, мигриращите. — И съпроводих думите си с подходяща скромна усмивка, която трябваше недвусмислено да подскаже, че съм изрекъл остроумие, тъй като не желаех мистър Фарадей да сдържа спонтанната си веселост заради ненавременно уважение.

Той обаче само ме изгледа недоумяващо и попита:

— Какво каза, Стивънс?

Едва тогава ми хрумна, че остроумието ми не би могло да се разбере от човек, който не знае, че сутринта са минали цигани. Нямах понятие как да продължа, затова реших, че е най-добре да прекратя темата, престорих се, че имам спешна работа, извиних се и напуснах стаята, като оставих господаря си дълбоко озадачен.

Очевидно доста обезкуражително начало за съвършено новия вид задължение, което се изискваше от мен; толкова обезкуражително, че, да си призная, не повторих опита. В същото време не мога да не забелязвам неудовлетворението на мистър Фарадей от начина, по който се държа при многобройните му шеги. Дори започва да ми се струва, че упорството му в тази насока цели да ме подтикне да му отговарям в същия дух. Каквото и да означава поведението му обаче, след онова първо остроумие по адрес на циганите аз така и не можах да измисля друго достатъчно бързо.

Подобни затруднения днес още повече занимават мислите ми, защото няма как да ги обсъдя и да обменя мнение с колеги от професията, както правех някога. Не беше толкова отдавна, когато човек имаше спокойствието, че възникнеше ли неяснота, свързана с професионалните му ангажименти, много скоро щеше да я сподели с някой колега, чието мнение зачиташе. А по времето на лорд Дарлингтън, когато дамите и господата ни гостуваха за дълго, имахме прекрасна възможност да установим дружески отношения със съпровождащите ги колеги. И трябва да ви кажа, че в онези бурни дни в помещението за прислугата често се събираха едни от най-добрите професионалисти в Англия и до късни нощи сме разговаряли край тлеещата камина. И ако някой влезеше, той нямаше да чуе само клюки, а по-често теми, свързани с проблемите, занимаващи нашите господари, или последните новини от вестниците; и, разбира се, както е характерно за представителите на всички професии, неизменно говорехме и за работата си. Понякога, естествено, се разразяваха остри спорове, ала обикновено преобладаваше дух на взаимно уважение. Може би ще придобиете по-добра представа за атмосферата на тези вечери, ако ви кажа, че редовни посетители бяха личности като мистър Хари Греъм, иконом и личен камериер на сър Джеймс Чеймбърс, както и мистър Джон Доналдс, камериер на мистър Сидни Дикенсън. Имаше и други, не толкова известни може би, но чието присъствие правеше всяко посещение запомнящо се. Един от тях беше мистър Уилкинсън, камериер на мистър Джон Кампбъл, прочут с дарбата си да имитира знатни благородници. Или например мистър Дейвидсън от Ийстърли Хаус, чиято страст при спор можеше да изплаши всеки непознат, така както невероятната му благост умиляваше по всяко друго време. Или да вземем мистър Херман, камериер на мистър Джон Хенри Питърс, чиито крайни виждания бяха нетърпими, но пък и никой не беше в състояние да устои на гърления му смях и йоркширски чар. И още, и още… В онези години съществуваше истинска колегиалност в професията, независимо от дребните различия в подхода на всеки от нас. Всички бяхме от една черга, така да се каже. А не както сега. Ако все пак някой слуга придружава господаря си, който ни гостува, той обикновено е новак и говори само за футбол или предпочита да прекарва вечерите не край камината в помещението за слугите, а на чашка в кръчмата.

Преди малко споменах мистър Греъм, камериер и иконом на сър Джеймс Чеймбърс. Между другото, преди два месеца с огромна радост установих, че сър Джеймс ще посети Дарлингтън Хол. Очаквах с нетърпение визитата му не само защото сега тук много рядко идват гости — кръгът на мистър Фарадей, естествено, е съвсем различен от този на лорд Дарлингтън, — но и защото предполагах, че мистър Греъм ще придружава сър Джеймс, както навремето, и аз ще мога да науча мнението му за остроумията. Представете си какво беше учудването и разочарованието ми, когато ден преди посещението се оказа, че сър Джеймс ще дойде сам. По-късно узнах, че мистър Греъм вече не е на служба при сър Джеймс; дори че сър Джеймс изобщо не държи постоянна прислуга. Много ми се искаше да науча какво е станало с мистър Греъм, тъй като макар и да не бяхме приятели, добре се разбирахме. Ала така и не се появи подходящ случай да получа някаква информация. Трябва да призная, че бях доста разочарован, защото ми се искаше да обсъдя с него проблема с остроумията.

Но да продължа разказа си. Наложи ми се, както вече ви казах, да издържа няколко минути, потънал в неудобство, докато мистър Фарадей продължи да се шегува. Отвръщах както обикновено, с лека усмивка — достатъчна да покаже, че и аз донякъде споделям веселото му настроение, — и чаках да разбера дали господарят ми ще даде благословията си за пътуването. Както и предполагах, не след дълго получих любезното му разрешение. Освен това мистър Фарадей имаше добрината отново да потвърди щедрото си предложение „да поеме бензина“.

И така, вече няма никаква причина да не предприема пътуването до Западния бряг. Ще трябва, разбира се, да пиша на мис Кентън и да я предупредя, че може да се отбия; ще се наложи да реша и проблема с костюма. Освен това остава да се уточнят и различни въпроси, свързани с работата по време на моето отсъствие. Но така или иначе, не виждам сериозен повод да се откажа от пътешествието.