Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Четвёртая высота, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Димитър Горчивкин, 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Елена Илина. Четвъртата височина
Руска. Второ преработено издание
Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961
Редактор: Вера Филипова
Художествен редактор: Мария Недкова
Технически редактор: Димитър Дилов
Коректор: Недялка Труфева
Художник: Жана Костуркова
История
- —Добавяне
Адам
Гуля караше седмата година. Тя отдавна вече можеше да чете — едва ли не още от петата година — но да я пратят в училище беше още рано. Познати посъветваха майка й да я настани в групата, която се ръководеше от една стара учителка французойка: момиченцето ще играе и ще се разхожда заедно с други деца, пък и езика ще научи между другото.
И ето, Гуля за първи път дойде при учителката.
В стаята със стари избелели мебели и множество картини и фотографии по стените освен Гуля имаше и други две деца: момченцето Льолик с дълги къдрици, което приличаше на момиче, и остриганото момиченце Шура, което приличаше на момче.
Децата седнаха до ниска масичка, а старичката учителка взе едно зелено зайче от парцали и запя някаква неразбираема песничка. Заекът в ръцете й започна да играе на масата някакъв смешен танец. Ушите му подскачаха, а краката му се люлееха. Децата се смееха и повтаряха след учителката чудноватите думи на песничката.
Гуля гледаше изпод вежди всички и мълчеше. Но ето че се реши да попита нещо.
— Адам — каза тя най-после, — защо…
— Какво каза? Повтори — учуди се французойката.
— Адам — повтори Гуля.
— Не „адам“, а „мадам“ трябва да се каже.
— Мадам — започна отново Гуля, — нима руският език е толкова лош, че е нужно да се учи и френски?
Това й се струваше чудно. Защо да се пеят песнички на неразбираем език, когато на света има такъв хубав и разбираем руски език? И при това, защо трябва да карат този зелен заек да играе? В къщи Гуля също си имаше заек, само че не зелен, а ясносин, но той вече две-три години лежи в сандъчето със старите играчки. Гуля скоро трябваше да постъпи в училище, а тука я забавляваха като мъничка!
Старицата не знаеше какво да отговори на Гуля. Тя помисли малко и накара децата да се заловят на хоро. Мадам хвана за ръка Льолик и Шура, а Шура подаде ръка на Гуля. Но Гуля се дръпна и седна на стола.
— Аз не обичам да играя сутрин — каза тя. — Аз обичам сутрин да чета.
Французойката недоволно поклати глава.
— Ти си непослушен момиче. Е, добре, хайде да четем.
Но оказа се, че в тази група също четат не по руски, а по френски. И не четат приказки, а само азбуката.
Мадам раздаде на децата картинки с нарисувани на тях букви: а, бе, це, де… Това не беше нещо сложно. Гуля бързо запомни всички букви. Не бе изминал още и един месец и тя вече можеше да чете достатъчно бързо по френски.
Когато се разхождаха в градината, тя караше своята „адам“ по-бързо да се върнат в къщи.
— Хайде да идем да почетем още малко вашата френска книжка.
А към края на зимата тя се научи не само да чете, но и да пише. Когато на уроците тя се забравяше и немирстваше, мадам слагаше пенснето на носа си и казваше:
— Мирно! Сега ще пишем диктовка.
Но Гуля и този урок превръщаше във весела игра.
— Детето лежи в люлката — диктуваше мадам с монотонен глас френските изречения. — Птичката е кацнала на дървото. Бабата плете чорап. Дядото пуши лула.
А Гуля пишеше в тетрадката си:
Бабата лежи в люлката. Детето пуши лула. Птичката плете чорап. Дядото е кацнал на дървото.
И като се стараеше да не се смее, с най-сериозен вид подаваше тетрадката си на своята „адам“.
Французойката поправяше пенснето на носа си и се заемаше да чете на глас Гулините драскулки.
— Какво е това? — казваше тя, смръщила вежди. — Птичката плете чорап? Детето пуши лула? Нищо не разбирам.
Гуля се превиваше от смях, а заедно с нея — Льолик и Шура.
Добрата старица прощаваше на Гуля тия дяволии. Тя смяташе, че като си играе и като разместя посвоему френските думи, Гуля по-скоро ще ги запомни. Тя следеше само всяка дума да бъде написана правилно, без грешки.
Така весело и мирно минаваха тия занятия. И никой в групата не подозираше каква нова пакост бе замислила Гуля.
Веднъж, когато през един топъл пролетен ден групата в пълен състав се разхождаше из улицата, Гуля неочаквано се спря пред входа на една триетажна каменна къща.
— Мадам — каза тя, — моля ви се, почакайте ме тука, аз ей сегичка ще се върна.
И като открехна тежката врата, тя изчезна.
— Мадам, та това е училище! — каза Шура. — Виждате ли какво е написало?
И тя посочи закованата на вратата табелка.
— Стойте двамата тука — отвърна французойката. — Аз сега ще видя.
Льолик и Шура останаха сами. Те се хванаха за ръце и се прилепиха до стената, за да не ги смаже някоя кола.
Първа се върна Гуля.
— А къде е адам? — запита тя. — Тоест мадам?
— Отиде да те търси — отговориха Льолик и Шура в един глас. — А ти къде беше?
— После ще ви разкажа.
В това време от вратата на училището изскочи развълнувана мадам.
— Лош момиче! — нахвърли се тя на Гуля. — Ти къде ходил?
Когато се вълнуваше, тя говореше на руски още по-лошо от обикновено.
Гуля помълча малко, а после каза сериозно, като голяма:
— Извинете, мадам. Аз постъпих в училище. В първи клас. Утре ще трябва да занеса кръщелното свидетелство.
Мадам само плесна с ръце.
На другия ден Гулината майка занесе в училището документите.
Така Гуля сама се записа в училище.