Елена Илина
Четвъртата височина (8)

Адам

Гуля караше седмата година. Тя отдавна вече можеше да чете — едва ли не още от петата година — но да я пратят в училище беше още рано. Познати посъветваха майка й да я настани в групата, която се ръководеше от една стара учителка французойка: момиченцето ще играе и ще се разхожда заедно с други деца, пък и езика ще научи между другото.

И ето, Гуля за първи път дойде при учителката.

В стаята със стари избелели мебели и множество картини и фотографии по стените освен Гуля имаше и други две деца: момченцето Льолик с дълги къдрици, което приличаше на момиче, и остриганото момиченце Шура, което приличаше на момче.

Децата седнаха до ниска масичка, а старичката учителка взе едно зелено зайче от парцали и запя някаква неразбираема песничка. Заекът в ръцете й започна да играе на масата някакъв смешен танец. Ушите му подскачаха, а краката му се люлееха. Децата се смееха и повтаряха след учителката чудноватите думи на песничката.

Гуля гледаше изпод вежди всички и мълчеше. Но ето че се реши да попита нещо.

— Адам — каза тя най-после, — защо…

— Какво каза? Повтори — учуди се французойката.

— Адам — повтори Гуля.

— Не „адам“, а „мадам“ трябва да се каже.

— Мадам — започна отново Гуля, — нима руският език е толкова лош, че е нужно да се учи и френски?

Това й се струваше чудно. Защо да се пеят песнички на неразбираем език, когато на света има такъв хубав и разбираем руски език? И при това, защо трябва да карат този зелен заек да играе? В къщи Гуля също си имаше заек, само че не зелен, а ясносин, но той вече две-три години лежи в сандъчето със старите играчки. Гуля скоро трябваше да постъпи в училище, а тука я забавляваха като мъничка!

Старицата не знаеше какво да отговори на Гуля. Тя помисли малко и накара децата да се заловят на хоро. Мадам хвана за ръка Льолик и Шура, а Шура подаде ръка на Гуля. Но Гуля се дръпна и седна на стола.

— Аз не обичам да играя сутрин — каза тя. — Аз обичам сутрин да чета.

Французойката недоволно поклати глава.

— Ти си непослушен момиче. Е, добре, хайде да четем.

Но оказа се, че в тази група също четат не по руски, а по френски. И не четат приказки, а само азбуката.

Мадам раздаде на децата картинки с нарисувани на тях букви: а, бе, це, де… Това не беше нещо сложно. Гуля бързо запомни всички букви. Не бе изминал още и един месец и тя вече можеше да чете достатъчно бързо по френски.

Когато се разхождаха в градината, тя караше своята „адам“ по-бързо да се върнат в къщи.

— Хайде да идем да почетем още малко вашата френска книжка.

А към края на зимата тя се научи не само да чете, но и да пише. Когато на уроците тя се забравяше и немирстваше, мадам слагаше пенснето на носа си и казваше:

— Мирно! Сега ще пишем диктовка.

Но Гуля и този урок превръщаше във весела игра.

— Детето лежи в люлката — диктуваше мадам с монотонен глас френските изречения. — Птичката е кацнала на дървото. Бабата плете чорап. Дядото пуши лула.

А Гуля пишеше в тетрадката си:

Бабата лежи в люлката. Детето пуши лула. Птичката плете чорап. Дядото е кацнал на дървото.

И като се стараеше да не се смее, с най-сериозен вид подаваше тетрадката си на своята „адам“.

Французойката поправяше пенснето на носа си и се заемаше да чете на глас Гулините драскулки.

— Какво е това? — казваше тя, смръщила вежди. — Птичката плете чорап? Детето пуши лула? Нищо не разбирам.

Гуля се превиваше от смях, а заедно с нея — Льолик и Шура.

Добрата старица прощаваше на Гуля тия дяволии. Тя смяташе, че като си играе и като разместя посвоему френските думи, Гуля по-скоро ще ги запомни. Тя следеше само всяка дума да бъде написана правилно, без грешки.

Така весело и мирно минаваха тия занятия. И никой в групата не подозираше каква нова пакост бе замислила Гуля.

Веднъж, когато през един топъл пролетен ден групата в пълен състав се разхождаше из улицата, Гуля неочаквано се спря пред входа на една триетажна каменна къща.

— Мадам — каза тя, — моля ви се, почакайте ме тука, аз ей сегичка ще се върна.

И като открехна тежката врата, тя изчезна.

— Мадам, та това е училище! — каза Шура. — Виждате ли какво е написало?

И тя посочи закованата на вратата табелка.

— Стойте двамата тука — отвърна французойката. — Аз сега ще видя.

Льолик и Шура останаха сами. Те се хванаха за ръце и се прилепиха до стената, за да не ги смаже някоя кола.

Първа се върна Гуля.

— А къде е адам? — запита тя. — Тоест мадам?

— Отиде да те търси — отговориха Льолик и Шура в един глас. — А ти къде беше?

— После ще ви разкажа.

В това време от вратата на училището изскочи развълнувана мадам.

— Лош момиче! — нахвърли се тя на Гуля. — Ти къде ходил?

Когато се вълнуваше, тя говореше на руски още по-лошо от обикновено.

Гуля помълча малко, а после каза сериозно, като голяма:

— Извинете, мадам. Аз постъпих в училище. В първи клас. Утре ще трябва да занеса кръщелното свидетелство.

Мадам само плесна с ръце.

На другия ден Гулината майка занесе в училището документите.

Така Гуля сама се записа в училище.