Елена Илина
Четвъртата височина (57)

Двоен празник

Падналият в края на октомври сняг бързо се стопи и настъпилата зима отново се превърна в мрачна есен.

Настъпи двадесет и петата годишнина на Октомври.

През нощта се разрази буря. Вятърът като че съвсем бе полудял. Той събаряше хората, пронизваше до кости. Промъквайки се в гъстия мрак по черната, разровена, настръхнала земя, Гуля се връщаше в ротата си заедно с Кадир Хабибулин, оправил се вече след раняването, и с друг един боец от същото поделение, Митя Грещенко.

Тримата вървяха мълчаливо, пипнешком, като се мъчеха да стъпват колкото може по-тихо. А отгоре валеше и водата жвакаше и под ботушите, и в ботушите.

На Гуля й се струваше, че никога няма да се измъкнат от този мрак и студ и й се искаше да стисне здраво ръката на другаря си, за да усети жива топлина, да почувства, че все още има на земята живот.

Тъкмо в отговор на нейните мисли голямата ръка на Кадир напипа нейната ръка в тъмнината и уверено я повлече някъде вдясно.

— Хайде след мене — каза Кадир. — Стигнахме.

Гуля усети под краката си стъпалце, изровено в земята, и започна да слиза след Кадир. Зад нея вървеше Грещенко.

Кадир отвори вратата и веселото пламъче на газеничето като мъничък фар блесна пред очите им. Замириса на къщна топлина.

Като наведоха глави, тримата един след друг влязоха в землянката. Там вече спяха — кой на наровете, кой на пода върху сено, покрили се с полушуби и шинели. Само един момък не спеше. Той се занимаваше с печката.

— Е, как сте? — запита той, като снемаше от огъня закипелия чайник. — Живи ли сте?

— Както виждаш — отговори Кадир.

— Успяхте ли?

— И още как!

Гуля изстиска полата си и като седна на края на скамейката, започна да сваля от краката си натежалите от водата ботуши.

— Успяхме и още как! — повтори тя и тихо се засмя. — Като се съмне, ще видите!

— Под самия нос на немеца го нагласихме — каза Грещенко. — Точно пред самите окопи.

— Утре ще започнат да го обстрелват, подлеците му с подлеци — каза момъкът и наля на всички по чаша чай. — Стоплете се, деца!… Ех, ама какви безстрашни момичета имаме сега! — добави той, като избираше от купчината сухари един по-бял и го подместваше към Гуля.

Гуля дълго се суши до печката и се загряваше с горещ чай. После се покри с шинела и се сгуши да дремне в ъгъла. Но не й се спеше. Едва-що се бе разсъмнало, и тя отиде да види работата си.

На няколко метра от немските окопи върху един ударен танк се развяваше, полюшвайки на вятъра, съветско знаме. Широкото платно играеше и се диплеше на меки гънки. То като че ли предизвикваше врага и немците, изглежда, почувстваха това. От окопа излезе най-напред един немец, а след това още двама.

Точно това и трябваше на нашите стрелци. Чу се изстрел, втори. Двете сиви фигури останаха да лежат на мократа земя. Третият прилегна към земята и, едва забележимо, запълзя заднишком към окопа си.

— Днес нашите стрелци ще си имат работа! — каза Грещенко, незабелязано появил се до Гуля. — А ти, Корольова, върви в землянката. Викат те от щаба.

Гуля изтича по стъпалата. Още отвън тя чу продължителния звън на телефона.

— Вече трети път те викат — каза свързочникът.

Гуля грабна слушалката.

— Сержант Корольова ли е? — чу тя познатия глас на един от офицерите от първи батальон, Траянов. — Поздравявам те с двойния празник.

— Благодаря, другарю старши лейтенант… Само че защо двоен? — запита Гуля.

— А че как! С годишнината на Октомври и с ордена!

— С какъв орден?

— Бойният на Червеното знаме.

Телефонната слушалка едва не падна от ръцете на Гуля.

— Честна дума?

Траянов се засмя:

— Честна пионерска!

— А кои други още от нашите са наградени? Всички ли?

— И таз добра, всички! Които са заслужили, те са наградени.

— А нима аз съм заслужила?

— Излиза, че е така.

В слушалката нещо щракна. Разговорът бе свършен. Гуля стоеше до телефона развълнувана, смутена.

Вратата се отвори. В землянката влезе Люда.

— Какво става с тебе? — запита тя с тревога. — Случило ли се е нещо?

— Не… Тоест да! Орден получих!

Люда се хвърли да я прегръща.

— Така си и знаех, така си и знаех — повтаряше тя.

— Пък на мене и през ум не ми е минавало — замислено каза Гуля. — Ужасно странно…

— Нищо странно няма — разсърди се Люда. — Малко ли ранени на гърба си пренесе? Малко ли хора спаси? А колко пъти ходи на разузнаване? И никой не те е пращал, а от добра воля…

— Не, зла воля имам сега аз — каза Гуля. — Дано само дочакам настъплението!

Вечерта Гуля и Люда бяха извикани в блиндажа при Траянов. Освен командирите тука бяха и наградените с ордени бойци.

На дъсчената маса и на лавички от пръст имаше разни лакомства — пушен салам, бонбони, медни питки, всичко, което бяха изпратили през този ден в кесийки и торбички от далечния тил. В големи тенекиени кутии се жълтееше гъст, тежък мед. Този подарък бе изпратила Башкирия за дивизията, сформирана на нейна земя.

Ешелонът, натоварен с подаръците, бе минал през пламъците на фронта и донесе на тия възрастни хора почти детска радост. В блиндажа замириса на нещо домашно, приятно, вкусно.

— На празник мирише — каза някой.

Траянов наля в чаши и канчета вино. Кадир Хабибулин, който едновременно с Гуля бе награден с орден, тържествено взе в ръка своята чаша.

— Разрешете да говоря, другарю капитан — обърна се той към Траянов.

— Говори, Хабибулин, говори.

— Не знам как да кажа… — започна Кадир замислено. — Когато бях ей такъв — той показа с ръка на един аршин от земята, — чувах аз една дума от моя баща. А тази дума той от своя баща е слушал. Уж де, че нашите джигити с командиря си чак до Париж са стигнали (такъв град има), когато Наполеона гонили. Та искам сега да пием за това — да стигне нашата дивизия до Берлин!

— Има такъв град! Ще стигнем до него! — каза Траянов и всички дружно заръкопляскаха.

Хабибулин развесели всички. Виното беше малко и затова едва ли не всяка глътка предизвикваше нов тост. Пиха за близките си, пръснати по далечните села и градове, за другарите по другите фронтове, за градовете, в които са се родили или които бяха преминали с бой.

— Другари! — каза тихо Алексей Топлин, командир на артилерийския полк.

В блиндажа беше шумно, но всички го чуха и се обърнаха.

— Другари! — повтори Алексей Топлин. — Да пием за победата, която е близо, и нека тази война да бъде последната война на земята!

Всички изведнъж станаха, като се чукнаха с тенекиените и алуминиеви канчета.

— Пийте до дъно! — предложи някой. — Никой не може да говори по-хубаво от Топлин.

— Чакайте — каза Гуля, — оставете поне по една глътка. Вярно, че по-хубав от този тост не може да се измисли. Затова нищо няма да приказвам. Но хайде мълчаливо, без думи, да пием за ония наши другари, които до вчера бяха с нас и които вече ги няма.

— За Ася! — шепнешком каза Люда.

— И за нея!

В блиндажа стана тихо. Но не за дълго. Дружен и страшен залп разтресе въздуха. Всички наши картечници, всички автомати и пушки биеха по немските окопи.

— Това е нашият поздрав за бъдещата победа! — каза Траянов.

— Не, онзи ще бъде по-силен! — отговори Гуля.