Елена Илина
Четвъртата височина (41)

На разсъмване

Ден след ден, месец след месец, изтече още една година. Настъпи юни на четиридесет и първа.

Нощем валяха топли проливни дъждове. Денем ярко синееше небето. Миришеше на свежи листа от кестени и рози. Рози се продаваха на всеки ъгъл — червени, бели. Цветарските кошници стояха на самите тротоари.

Из целия Киев бяха разлепени огромни афиши:

В неделя, 22 юни, ще стане откриването на стадион „Хрушчов“

Гуля бе преминала във втори курс на Хидромелиоративния институт. Тя бе вече омъжена за същия оня момък, който така интересно й бе разправял за пустините. Именно него — Сергей, Серьоженка, Серго — не искаше тя да назове по име през онази паметна лунна нощ, когато двете с Мира скитаха по пътечките на градината.

И Сергей беше също като нея ревностен спортист. За тях двамата откриването на стадиона беше голямо събитие и истински празник.

Но като напук още от вечерта небето се покри с облаци. Гуля погледна през прозореца и каза на Сергей:

— Дано поне през нощта времето се проясни! Иначе целият празник ще се провали!

Нощта беше тиха, тъмна, влажна. Акацията зад прозореца стоеше, без да прошуми нито с едно свое клонче. В стаята беше душно. Събудила се посред нощ, Гуля помисли: „Сигурно наближава буря. Дано по-скоро завали! Не може да се диша!“.

И наистина през сън тя дочу някакви отекващи, далечни удари, прилични на гръмотевица.

Рано сутринта Гуля бе разбудена от майка си и Сергей. Те двамата бяха вече съвсем облечени.

— Колко е часът? — запита Гуля. — Нима е вече време?

— Да, Гуленка — каза майка й. — Време е. Обличай се по-скоро.

Гуля изгледа внимателно двамата и по техните угрижени, необикновено сериозни лица разбра: случило се е нещо.

— Какво се е случило? — запита тя.

Набързо, с няколко думи й разказаха всичко.

На разсъмване немски бомбардировачи хвърлили своя страшен товар върху предградията на Киев. Гори аеродрумът на Соломинка, гори Волинският пост.

— Значи това не е било буря — каза Гуля. — Значи това е война!

И едва сега, произнасяйки тази дума, Гуля напълно ясно разбра, че с предишния щастлив и мирен живот е свършено за дълго, че в страната се е вмъкнал жесток враг и че той е вече тук — над самия град.

— Хайде, аз отивам — каза Сергей и взе кепето си, като че се готвеше да иде на лекции в университета.

— Във военкома ли? — запита Гуля.

Сергей кимна с глава и като я целуна, излезе.

— Ще трябва навярно да му се съберат нещата — каза разсеяно майката. — Ами какво ли вземат със себе си в армията?

— Най-необходимото — отговори Гуля. — Долни дрехи, кърпа… Струва ми се — лъжица.

— Ох, тежко и горко! — занарежда Фрося, като чу това, но Гуля я изгледа строго и с укор.

— Какво, Фрося! — каза тя. — Нима имаме време да плачем?

И Фрося послушно избърса сълзите си.

На обед трите жени се прилепиха до черния диск на радиоприемника и Гуля чу правителственото съобщение, във всяка дума на което звучеше гняв и решителност.

Гуля слушаше, като се боеше да не пропусне нито дума, а когато гласът в радиоприемника произнесе тържествените и прости думи: „Нашето дело е право дело. Врагът ще бъде разбит. Победата ще бъде наша“, на нея й се стори, че именно тия думи тя бе чакала.

Сега вече нищо не е страшно. Да се трудим свръх силите си, да воюваме, да изтърпим всички несгоди, които ни изпраща войната.

Нашето дело е право. Ние ще победим.

Гуля погледна майка си и Фрося. Техните лица бяха тържествени и спокойни.