Елена Илина
Четвъртата височина (3)

Тригодишната артистка

Нарекоха я Гуля, когато нямаше още и една година. Като лежеше в креватчето си, тя се усмихваше на всички и по цял ден в стаята се чуваше само:

— Гу-гу…

От това гърлено гугукане излезе и името й: Гуленка, Гулюшка. И никой вече не си спомняше, че истинското име на Гуля е Марионела.

Една от първите думи, която каза Гуля, бе думата „самичка“. Когато за първи път я пуснаха на пода, тя изтръгна ръката си и извика:

— Самичка! — олюля се и тръгна.

Направи крачка, още една и тупна по лице. Майка й я взе на ръце, но Гуля се смъкна на пода, като упорито разтърси рамене, и отново затупка с крака. Тя се понесе напред, от една стая в друга, и майка й едва успяваше да я догони.

Гуля растеше. Все по-уверено тупкаха нейните крачета по стаите, по коридора и кухнята, все по-шумно ставаше в квартирата, все повече чашки и чинийки се чупеха.

— Ех, Зоя Михайловна — казваше на Гулината майка бавачката, когато се връщаше с Гуля от разходка, — много деца съм отгледала, но такова дете в живота си не съм виждала. Не е дете, а огън. С нищо не можеш му излезе на глава. Седне ли веднъж на шейничката, не можеш го отдели от нея. Десет пъти ще се спусне от могилката и все й е малко. „Още — вика, — още!“ А пък нали шейничката е чужда. Колко сълзи, колко викове, спорове! Да не ми дава господ друго такова дете да гледам!

Дадоха Гуля в детска градина.

В детската градина тя се поумири. В къщи нито минута не се заседява спокойно, а тука по цели часове седи тихо, мълчаливо и прави нещо от пластилин, на който бе измислила по-кратко име — лепин.

Тя обичаше също така да строи на пода разни къщи и кули от кубчета. И лошо си изпащаха ония деца, които се осмеляваха да разрушат нейната постройка. Цяла пламнала от оскърбление, тя скачаше и награждаваше своя връстник с такива юмручета, че той огласяше с рев цялата детска градина.

Но въпреки това децата обичаха Гуля и тъгуваха, когато тя не идваше в детската градина.

— Макар и свадлива, с нея се играе добре — казваха момчетата. — Тя умее да измисля разни неща.

Гулината майка по онова време работеше в едно киностудио. И режисьорите, като отиваха понякога у Корольови, гледаха Гуля и казваха:

— Хубаво ще бъде да вземем Гулка за някой филм!

Харесваше им буйната веселост на Гуля, лукавият блясък на сивите й очи, нейната необикновена живост.

И веднъж майката каза на Гуля:

— Днес няма да отидеш в детската градина. Ще отидем с тебе да гледаме рибите и птиците.

В този ден всичко бе различно от други път. Пред входната врата спря автомобил. Гуля седна в него заедно с майка си. Пристигнаха на някакъв площад, където се тълпеше толкова народ, че не можеше да се мине нито с кола, нито пеш. Отвсякъде се чуваше разногласно кукуригане на петли, безпокойно кудкудякане на кокошки. Някъде важно крякаха гъски и кльонкаха бързо-бързо пуяци, като се мъчеха да надвикат всички.

Майката хвана Гуля за ръка и си запробива път сред тълпата.

На земята и върху сергии имаше клетки с птици и рибарници с жива риба. Във водата бавно плуваха големи отпуснати риби и пъргаво сновяха нагоре-надолу малки златни рибки с прозрачни, развяващи се, сякаш дантелени опашки.

— Оле, мамо, какво е това? — извика Гуля. — Водни птички!

Но в това време някакъв непознат широкоплещест човек в кожена куртка се приближи до Гуля и като кимна с глава на майка й, взе Гуля на ръце.

— Ще ти покажа сега едно нещо — каза той и я понесе нанякъде.

Гуля се огледа за майка си. Тя мислеше, че майка й няма да я остави на този „кожен чичко“, но тя само й махна с ръка:

— Нищо, Гуленка, не се бой.

Гуля и не помисли да се бои, само че не й се харесваше да я носи на ръце чужд, непознат човек.

— Аз сама ще вървя — каза Гуля, — пуснете ме.

— Ей сега, ей сега — отвърна той, донесе я до едно стъклено сандъче и я пусна на земята.

Там, в зелена гъста трева, мърдаха някакви дълги и дебели връвчици. Това бяха водни змии. Гуля, без да му мисли много, сграбчи една от тях и я помъкна.

— Ех, че храбро момиченце си! — чу Гуля над себе си гласа на „кожения чичо“.

Тригодишната Гуля не подозираше дори, че този чичо беше кинооператор и че току-що я бяха снели за новия филм.

В ония години на Трубния площад всяка неделя се продаваха всякакви животни. Любителите на птици, риби, диви зверчета всякога можеха да си изберат по свой вкус и сладкопойно канарче, и кадънка, и дрозд, и породисто ловджийско кученце, и костенурка, и дори отвъд океански папагал.

Кинооператорите доведоха Гуля на Трубния площад, защото в този ден те снимаха там филма „Кащанка“, по разказа на Чехов. В този филм кучето Кащанка попада на Трубния площад и изгубва стопаните си в тълпата от деца и възрастни.

След няколко дни на Гуля Корольова бе изпратена от киностудиото нейната първа заплата — две рубли.

Едната рубла бе похарчена още същия ден. В къщи случайно нямаше пари и Гулината рубла тъкмо послужи да купят лекарство за самата Гуля.

Другата рубла — голяма, новичка, с жълт цвят — се пази и досега от Гулината майка. Тя е скътана в кутийка заедно с ленено коприненото кичурче от Гулините детски косици.