Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Четвёртая высота, 1945 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Димитър Горчивкин, 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Елена Илина. Четвъртата височина
Руска. Второ преработено издание
Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“
Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“, София, 1961
Редактор: Вера Филипова
Художествен редактор: Мария Недкова
Технически редактор: Димитър Дилов
Коректор: Недялка Труфева
Художник: Жана Костуркова
История
- —Добавяне
Тригодишната артистка
Нарекоха я Гуля, когато нямаше още и една година. Като лежеше в креватчето си, тя се усмихваше на всички и по цял ден в стаята се чуваше само:
— Гу-гу…
От това гърлено гугукане излезе и името й: Гуленка, Гулюшка. И никой вече не си спомняше, че истинското име на Гуля е Марионела.
Една от първите думи, която каза Гуля, бе думата „самичка“. Когато за първи път я пуснаха на пода, тя изтръгна ръката си и извика:
— Самичка! — олюля се и тръгна.
Направи крачка, още една и тупна по лице. Майка й я взе на ръце, но Гуля се смъкна на пода, като упорито разтърси рамене, и отново затупка с крака. Тя се понесе напред, от една стая в друга, и майка й едва успяваше да я догони.
Гуля растеше. Все по-уверено тупкаха нейните крачета по стаите, по коридора и кухнята, все по-шумно ставаше в квартирата, все повече чашки и чинийки се чупеха.
— Ех, Зоя Михайловна — казваше на Гулината майка бавачката, когато се връщаше с Гуля от разходка, — много деца съм отгледала, но такова дете в живота си не съм виждала. Не е дете, а огън. С нищо не можеш му излезе на глава. Седне ли веднъж на шейничката, не можеш го отдели от нея. Десет пъти ще се спусне от могилката и все й е малко. „Още — вика, — още!“ А пък нали шейничката е чужда. Колко сълзи, колко викове, спорове! Да не ми дава господ друго такова дете да гледам!
Дадоха Гуля в детска градина.
В детската градина тя се поумири. В къщи нито минута не се заседява спокойно, а тука по цели часове седи тихо, мълчаливо и прави нещо от пластилин, на който бе измислила по-кратко име — лепин.
Тя обичаше също така да строи на пода разни къщи и кули от кубчета. И лошо си изпащаха ония деца, които се осмеляваха да разрушат нейната постройка. Цяла пламнала от оскърбление, тя скачаше и награждаваше своя връстник с такива юмручета, че той огласяше с рев цялата детска градина.
Но въпреки това децата обичаха Гуля и тъгуваха, когато тя не идваше в детската градина.
— Макар и свадлива, с нея се играе добре — казваха момчетата. — Тя умее да измисля разни неща.
Гулината майка по онова време работеше в едно киностудио. И режисьорите, като отиваха понякога у Корольови, гледаха Гуля и казваха:
— Хубаво ще бъде да вземем Гулка за някой филм!
Харесваше им буйната веселост на Гуля, лукавият блясък на сивите й очи, нейната необикновена живост.
И веднъж майката каза на Гуля:
— Днес няма да отидеш в детската градина. Ще отидем с тебе да гледаме рибите и птиците.
В този ден всичко бе различно от други път. Пред входната врата спря автомобил. Гуля седна в него заедно с майка си. Пристигнаха на някакъв площад, където се тълпеше толкова народ, че не можеше да се мине нито с кола, нито пеш. Отвсякъде се чуваше разногласно кукуригане на петли, безпокойно кудкудякане на кокошки. Някъде важно крякаха гъски и кльонкаха бързо-бързо пуяци, като се мъчеха да надвикат всички.
Майката хвана Гуля за ръка и си запробива път сред тълпата.
На земята и върху сергии имаше клетки с птици и рибарници с жива риба. Във водата бавно плуваха големи отпуснати риби и пъргаво сновяха нагоре-надолу малки златни рибки с прозрачни, развяващи се, сякаш дантелени опашки.
— Оле, мамо, какво е това? — извика Гуля. — Водни птички!
Но в това време някакъв непознат широкоплещест човек в кожена куртка се приближи до Гуля и като кимна с глава на майка й, взе Гуля на ръце.
— Ще ти покажа сега едно нещо — каза той и я понесе нанякъде.
Гуля се огледа за майка си. Тя мислеше, че майка й няма да я остави на този „кожен чичко“, но тя само й махна с ръка:
— Нищо, Гуленка, не се бой.
Гуля и не помисли да се бои, само че не й се харесваше да я носи на ръце чужд, непознат човек.
— Аз сама ще вървя — каза Гуля, — пуснете ме.
— Ей сега, ей сега — отвърна той, донесе я до едно стъклено сандъче и я пусна на земята.
Там, в зелена гъста трева, мърдаха някакви дълги и дебели връвчици. Това бяха водни змии. Гуля, без да му мисли много, сграбчи една от тях и я помъкна.
— Ех, че храбро момиченце си! — чу Гуля над себе си гласа на „кожения чичо“.
Тригодишната Гуля не подозираше дори, че този чичо беше кинооператор и че току-що я бяха снели за новия филм.
В ония години на Трубния площад всяка неделя се продаваха всякакви животни. Любителите на птици, риби, диви зверчета всякога можеха да си изберат по свой вкус и сладкопойно канарче, и кадънка, и дрозд, и породисто ловджийско кученце, и костенурка, и дори отвъд океански папагал.
Кинооператорите доведоха Гуля на Трубния площад, защото в този ден те снимаха там филма „Кащанка“, по разказа на Чехов. В този филм кучето Кащанка попада на Трубния площад и изгубва стопаните си в тълпата от деца и възрастни.
След няколко дни на Гуля Корольова бе изпратена от киностудиото нейната първа заплата — две рубли.
Едната рубла бе похарчена още същия ден. В къщи случайно нямаше пари и Гулината рубла тъкмо послужи да купят лекарство за самата Гуля.
Другата рубла — голяма, новичка, с жълт цвят — се пази и досега от Гулината майка. Тя е скътана в кутийка заедно с ленено коприненото кичурче от Гулините детски косици.