Елена Илина
Четвъртата височина (12)

Гуля и Ерик

Бавно и тържествено се приближаваше влакът към перона на Московската гара. Локомотивът се показа отдалече — оттатък рампата.

Ерик се спусна срещу приближаващия се влак.

На площадките на вагоните вече се тълпяха пътници и подвикваха на носачите. Ерик се вглеждаше в лицата и търсеше Гуля.

Пътниците вече се изсипаха на перона, а Гуля все още я нямаше. И изведнъж Ерик чу познатия звънлив глас:

— Ерастик!

Така го наричаше само Гуля.

Тя се показа от прозореца, почерняла от южното слънце. Ерик се хвърли към вагона, като се промъкваше през шумящата тълпа и се блъскаше в куфари и бохчи. Дъските на перона загърмяха под краката му. И без да чува гласа на майка си, която тичаше след него, забравил се от радост, Ерик се добра до площадката на вагона. А на площадката вече стоеше Гуля с голяма кръгла кошница в ръце и от нетърпение тропаше с крака.

— Това грозде е за тебе! — завика тя. — А отдолу там има праскови. Само че вече са омекнали. Ще трябва или скоро да се изядат, или просто да се хвърлят… Исках да ти донеса и едно чудесно кученце, но струва ми се, че то беше бясно.

— И навярно то те е ухапало, Гуля — каза майка й. — Виж, леля ти Маша стои, а ти даже и не я поздравяваш, само бърбориш някакви глупости.

— Машенка! — извика Гуля, като скочи на перона и увисна на шията на Ериковата майка.

— А вашата квартира, скъпи мои, още не е готова — каза леля Маша. — Бояджията ни излъга, вече трети ден никакъв го няма. Ще трябва да дойдете у нас.

— Ура! — завика Гуля. — Браво на бояджията! Ура!

— Ура! — още по-силно подхвана и Ерик.

И скоро малката стаичка на леля Маша се изпълни с шум, смях и онова особено суетене, което винаги настава в първите минути при посрещане.

На масата се появи арменското лакомство чухчел, напълнено вътре с грозде, тъничък хлебец лаваш и питки. Сладко замириса на презрели праскови. В чашите заблестя червено ереванско вино.

А по долната рамка на единствения прозорец на малката стаичка вече тичаха две бели мишки с розови очички и дълги голи опашки. Гуля бе успяла да изтича до своето училище и да домъкне мишките от живия кът. Мишките безшумно тичаха по прозореца. Ерик и Гуля ги хранеха с трохички хляб, а старата бавачка, като поставяше да спи малкия Мико, братчето на Ерик, поглеждаше накриво Гуля и мърмореше:

— И без това е тясно, детенцето няма какво да диша, а тя домъкнала в къщи тая мръсотия!

— Какво приказвате, леличко, те са чистички! — уверяваше я Гуля. — Вижте какви са хубавички!

А майка й само махна с ръка.

— Не може Гуленка да живее без свой зверилник. Цяло наказание е с нея! В Ереван след нея вървяха огромни рошави кучета. От тях се страхуваха всички деца, а тя ги обичаше така нежно, както и тия свои мишки.

Когато двете майки излязоха от къщи, Гуля пришепна на Ерик — да не чуе бавачката:

— Искам да ти кажа нещо тайно.

— Да идем в коридора — предложи Ерик.

Децата изскочиха в тъмния коридор, който водеше в кухнята.

— Не знам какво да правя, Ерик — започна Гуля, — морската свинка стои в училището съвсем самичка. Никое от децата не е помислило да я вземе за през лятото.

— Да я вземем при нас? — каза Ерик.

— Ами бавачката? Тя и без това мърмори за мишките.

— Ще я настаним под кревата! — измисли Ерик.

— Кого? — засмя се Гуля. — Бавачката ли?

— Свинката.

— Свинката не може под кревата. Под кревата няма да й е добре. На нея й е нужен въздух и прясна трева.

— А откъде ще вземем трева? — запита Ерик. — Намислих! На брега на Москва-река трева, колкото искаш! Да идем да наберем!

И като хукна към кухнята, Ерик след една минута изскочи оттам с кухненския нож в ръце.

— Ами кошница за тревата? — напомни Гуля.

— Можем да вземем оная, в която донесе гроздето — каза Ерик.

И когато бавачката приспа Мико и сама задряма, Ерик и Гуля изскочиха от къщи.

По бреговете, които по онова време не бяха още покрити с гранит, се жълтееше есенна полуувехнала трева. Ерик и Гуля с всичкото си усърдие се заеха за работа и скоро кошницата бе пълна.

Когато двете майки се върнаха в къщи, още във вестибюла чуха сърдития глас на старата бавачка:

— Та какво е това? Къде се е чуло и видяло? Иде ти просто да се махнеш от къщи…

— Какво се е случило? — запита Гулината майка и бързо отвори вратата.

В ъгъла на стаята върху купчина прясно сено стоеше, тежко дишайки, червеникава морска свинка. Ерик и Гуля бяха застанали до прозореца с наведени глави. Едри сълзи течаха по бузите на Гуля.

— Машенка — каза Гуля и погледна майката на Ерик с молба и отчаяние, — свинката ще умре в училището от глад и от мъка!

Но никакви увещания не можеха да убедят възрастните, че е необходимо свинката да остане в къщи.

Със стиска трева в ръката и със свинката в другата Гуля излезе от къщи. Тя силно притискаше свинката към сърцето си и горчиво плачеше.

След нея вървеше Ерик и я утешаваше, доколкото можеше…