Елена Илина
Четвъртата височина (10)

В болницата

В голямата градина пред прозореца на долния етаж стоеше Гулината майка. С тъга гледаше тя слабичкото остригано момиченце в дълга риза и халатче, което сега, след болестта, съвсем не приличаше на предишната весела Гуля.

През затворения прозорец гласът на Гуля не се чуваше. Но лицето й изразяваше пълно отчаяние. Тя бързо пишеше нещо на голям лист хартия, подложен на долната дъска на прозореца, и после показваше през прозореца своите драскулки на майка си. В разкривени редове бе написано:

Мамо, вземи ме оттука. Цялата ми кожа се смъкна. Не мога да живея повече тука!

В отговор майка й написа на листчета от бележник:

Гуленка, потърпи още мъничко. Скоро ще те взема в къщи. У дома те чакат чудесни подаръци.

Устните и брадичката на Гуля трепереха, но тя се сдържаше и не плачеше, макар че беше само на осем години.

Когато майка й си отиде, Гуля, натъжена, тръгна към кухнята, за да научи какво е менюто за вечерята. Много интересно беше — по три пъти на ден да тичаш в кухнята, а след това да обходиш всички помещения на своето отделение и да казваш на лежащите в леглата деца какво ще има за закуска, за обед или за вечеря.

— Запечени макарони и желе! — тържествено обяви Гуля.

За съжаление, оказа се, че някакво дълго като върлина, остригано момиче от съседното помещение бе успяло вече по-рано от Гуля да изтича в кухнята и тази новина на никого не направи впечатление.

Гуля седна на кревата и въздъхна. До вечерята оставаше още цял час. Тя се зае да издекламира шепнешком стихове от своя любим поет Некрасов. И изведнъж, незабелязано за самата себе си, в главата й започнаха да се нареждат някакви нови, отникъде нечути думи и срички за нейното мъничко червеникаво кученце Петка, което бе останало в къщи:

Что ты, родименький,

что ты, собачечка,

что ты сидишь там в углу?

Скучно собачечке,

скучно родименькой,

тихо сидеть там в углу.

Ну, подойди, я тебя приласкаю.

Хлебушка нету в дому.

Вот засыпает мой рыженький, маленький,

в тихом своем уголку.^[1]

„Как ли се получи това у мене? — помисли Гуля. — Това не са вече такива глупави стихове като ония за Африка.“

И тя си спомни своето първо стихотворение, което бе съчинила, когато бе още на четири години:

Птицы скоро улетают

стаями домой,

Африка для них душиста,

Африка им край родной.^[2]

„Ще трябва да се запише стихчето за Петка“ — реши Гуля.

Тя взе молив, парченце хартия и написа с големи букви:

Стихове за Петка

И изведнъж й се доспа. Очите й започнаха да се затварят, главата й натежа и Гуля падна по очи на възглавницата.

Когато за вечеря й донесоха пълна чиния с топли макарони, Гуля вече спеше дълбок сън.