Кандис Бушнел
Сексът и градът (24)

23.
Злощастната история на купонджийката: той беше богат, щедър и… грозен

На излизане от „Бергдорф“ Кари срещна Бъни Ентуисъл.

— Скъпа! — възкликна Бъни. — Не съм те виждала от години. Страхотно изглеждаш!

— Ти също — отвърна Кари.

— Хайде да обядваме заедно. Още сега. Амалита Амалфи — да, и тя е в града, и още сме приятелки — ми върза тенекия.

— Вероятно очаква обаждане от Джейк.

— О, още ли е с него? — Бъни метна светлорусата си коса през рамо върху самуреното си палто. — Запазила съм маса в „21“. Моля те, ела с мен. Цяла година не съм била в Ню Йорк и умирам да поклюкарствам.

Бъни беше към 40-годишна, все още красива, с лосанджелиски тен, спорадична телевизионна актриса, но преди това се беше подвизавала с години в Ню Йорк. Беше типична купонджийка и толкова дива, че никой мъж не би си помислил да я вземе за жена, но мнозина се бяха опитали да преспят с нея.

— Искам маса отзад, където ще мога да пуша на спокойствие и няма да ни безпокоят — каза Бъни. Като седнаха, запали кубинска пура. — Първото, което искам да обсъдим, е съобщението за сватбата.

Имаше предвид обявата за брака на Кло — на 36 г., все още славеща се с класическа красота, и грозноват мъж на име Джейсън Джингълс, сключен на островите Галапагос.

— Ами той е богат, умен и готин — каза Кари. — Държеше се приятелски с мен.

— Моля те, скъпа! — възкликна Бъни. — Мъже като Джингълс — а в Ню Йорк ги има много — не стават за брак. Те са страхотии приятели внимателни, винаги отзивчиви, когато си в затруднение — и късно нощем, когато си самотна и невероятно отчаяна, прошепваш си: „Винаги мога да се омъжа за тип като Джингълс. Поне така няма повече да се притеснявам за наема.“ Но като се събудиш и си помислиш добре, осъзнаваш, че ще трябва да споделяш леглото му, да го гледаш как си мие зъбите и т.н.

— Сандра твърди, че веднъж се опитал да я целуне — обади се Кари. — Каза: „Ако исках космата топка в леглото си, щях да си взема котка.“

Бъни отвори пудриерата си, преструвайки се, че си оправя грима, но всъщност, помисли си Кари, проверяваше дали някой в ресторанта не я гледа.

— Така ми се иска да се обадя на Кло и да я попитам направо, но не мога, защото не сме говорили от години — каза. — Много странно, но получих покана за благотворителна вечер в музей в горен Ийст Сайд и съпредседателка на организационния комитет естествено пак беше Кло. От години не съм ходила, но сериозно се замислих дали да не платя тези 350 долара и да ида сама, за да я видя как изглежда.

Бъни се засмя с прословутия си смях и няколко души извърнаха глави към нея.

— Преди няколко години, когато бях съсипана и дори понякога по ноздрите ми имаше следи от кокаин, баща ми се обаждаше и казваше: „Ела си.“ „Защо?“, питах. „За да те вииидя“, отвръщаше той. „Ако те виииидя, ще разбера дали си добре, или не.“ Същото е и с Кло. Само да я зърна, всичко ще ми се изясни. Дали е изпълнена с ненавист към себе си. Дали взема успокоителни.

— Едва ли — започна Кари.

— Дали пък не е получила религиозно просветление? — продължи Бъни. — Напоследък се случва. Много е шик.

— Както и да е, ненапразно се интересувам. Преди няколко години едва не се омъжих за тип като Джингълс — поясни бавно тя. — Въпросът още не е решен и вероятно никога няма да бъде.

— Да пием шампанско. Келнер! — щракна с пръсти. Пое си дъх. — Всичко започна след тежката ми раздяла с мъж, когото ще нарека Доминик. Той беше италиански банкер, европейски боклук, но се гордееше с това, а по природа беше като скорпион. Копие на майка си. Естествено третираше ме като боклук, а аз се примирявах, колкото и да е странно, нямах нищо против. Но накрая, когато бях изпила твърде много халюциногенен чай от гъби в Ямайка, разбрах, че Доминик в края на краищата въобще не ме обича. Но тогава бях различна. Съхранила бях красотата си — нали знаеш как по улицата ме спираха непознати и т.н. — и примерното си възпитание на момиче, израсло в малко градче в Мейн. Но вътрешно не бях добър човек. Нямах никакви чувства — душевни или физически. Не бях се влюбвала.

Живях три години с Доминик, защото, първо, той ме покани още на първата ни среща и, второ, имаше великолепен двустаен апартамент в предвоенен блок с изглед към река Ийст, както и голяма къща в Ийст Хамптън. Аз нямах пари, нямах работа — понякога правех дублажи и пеех песнички в телевизионни реклами.

И така, когато скъсах с Доминик — той разбра, че съм имала други връзки, и ме накара да му върна бижутата, които ми беше купил, — реших, че трябва да се омъжа. И то бързо.

Филцовата шапка

Преместих се у една приятелка — каза Бъни — и след около две седмица се запознах с Дъдли в „Честър“ — бара за млади контета в Ийст Сайд. Само за пет минути успя да ме ядоса. Беше с очила, филцова шапка и костюм на „Ралф Лорен“. Устните му бяха влажни. Беше висок и слаб, имаше малка, безволева брадичка, очи като варени яйца и голяма подскачаща адамова ябълка. Сяда неканен на масата ни и настоява да почерни всички с мартини. Разправя тъпи вицове, подиграва се на дизайнерските ми обувки от кожа на пони. „Аз съм крава, муу!, обуй ме“, каза. „Извинете, но според мен сте по-подходящ за говеждо“, отвърнах. Стана ми неудобно, че ме виждат да говоря с него.

На другия ден естествено ми се обади. „Взех номера ти от Шелби“, поясни. Шелби ми беше приятел, далечен роднина на Джордж Вашингтон. Аз мога да бъда груба, но само до известна степен. „Нямах представа, че го познавате“, казах. „Разбира се“, отвърна. „От детската градина. Откакто беше тъпо хлапе.“

„Той ли? А вие?“, попитах.

Сбърках. Не биваше въобще да подхващам разговор. Преди да се усетя, вече му разправях как съм скъсала с Доминик, а на другия ден той ми изпрати цветя, „защото едно красиво момиче не бива да тъгува, че е изоставено“.

Обади се и Шелби. „Дъдли е страхотен“, каза.

„Така ли?“, попитах. „И кое му е страхотното?“

„Семейството му притежава половин Нантъкет^[1].“

Дъдли беше настоятелен. Пращаше ми подаръци — плюшени мечета, а веднъж и кошница вермонтско сирене. Звънеше ми по три-четири пъти на ден. Отначало ме дразнеше. Но след известно време свикнах с лошото му чувство за хумор и едва ли не очаквах с нетърпение да се обади. Той слушаше с възхищение и най-дребните подробности от деня ми например как съм се вбесила, че Ивон си е купила нов костюм на „Шанел“, а аз не мога да си го позволя; как един таксиджия ме изхвърли от колата, като запалих цигара; как пак съм се порязала, докато си бръснех глезена. Съзнавах, че ми залага капан, но още си мислех, че точно аз ще успея да се измъкна.

После пристигна поканата за уикенда — чрез Шелби, който ми се обади и каза: „Дъдли ни кани на гости на Нантъкет.“

„За нищо на света!“, отвърнах.

„Къщата му е хубава. Антична. На главната улица.“

„Коя?“, попитах.

„Мисля, че е от тухлените.“

„Мислиш?“

„Сигурен съм. Но като ходя, все съм скапан. Затова не помня.“

„Ако е от тухлените, ще си помисля“, рекох.

След десет минути ми се обади и самият Дъдли. „Вече купих самолетните билети“, каза. „И да, къщата ми е от тухлените.“

Дъдли танцува

— Още не мога да си обясня какво точно се случи онзи уикенд. Може би заради алкохола или марихуаната. Или пък заради самата къща. Като бях малка, с нашите прекарвахме лятото на Нантъкет. Казвам така, но всъщност отивахме за две седмици на квартира. Спях в една стая с братята си, а родителите ми варяха омари на гореща плоча за вечеря.

През уикенда спах с Дъдли. А не исках. Както стояхме на стълбите и си пожелавахме „лека нощ“, той изведнъж ми се нахвърли и започна да ме целува. Не се възпротивих. Отидохме на неговото легло и като легна върху мен, помня, отначало ми се стори, че се задушавам, и вероятно не си въобразявах, защото Дъдли е висок 1,88 м., а после имах чувството, че спя с момченце, защото той нямаше и 72 кг, както и косъм по тялото си.

Но за първи път в живота ми сексът беше страхотен. Получих нещо като прозрение. Може би, ако съм с добър и обожаващ ме мъж, ще съм щастлива. Но все още се боях да погледна Дъдли като се събудихме, от страх да не се отвратя.

Две седмици след като се върнахме в града, отидохме на благотворителна вечер в музей в Горен Ийст Сайд. Това беше първата ни поява в обществото като двойка. И както стана типично за връзката ни, оказа се низ от премеждия. Първо, той закъсня с един час, после не можахме да хванем такси, защото беше 40 градуса. Трябваше да тръгнем пеш, а Дъдли както обикновено цял ден не беше ял нищо и едва не припадна, та се наложи да му дадат чаша ледена вода. След това настоя да танцуваме, което значеше да ме блъска в други двойки. После изпуши една пура и повърна. А междувременно всички ми повтаряха, че бил страхотен.

Освен приятелките ми. Амалита каза: „Ти заслужаваш нещо по-добро. Това е нелепо!“

Аз рекох: „Да, но е страхотен в леглото.“

Тя отвърна: „Моля те, ще повърна!“

След месец Дъдли ми направи неофициално предложение за брак и аз приех. Все още се срамувах от него, но все си мислех, че ще го преодолея. А и той не ми оставяше свободно време. Бяхме все заети. Търсехме апартамент. Годежни пръстени. Антики. Ориенталски килими. Сребро. Вино. През почивните дни ходехме до Нантъкет или до Мейн у нашите, но при пословичните закъснения и неорганизираност на Дъдли все изпускахме влакове и фериботи.

Повратният момент настъпи, когато за четвърти път изпуснахме ферибота за Нантъкет. Наложи се да пренощуваме в мотел. Умирах от глад и накарах Дъдли да отиде за китайска храна, а той се върна със замръзнала маруля и един жалък домат. Докато лежех и се опитвах да не обръщам внимание на двойката, която се чукаше и съседната стая, Дъдли седеше на масичката по боксерки и чистеше гнилото от домата със сребърния си армейски нож от „Тифани“. Беше само на 30 години, а беше придирчив като 75-годишен старец.

На сутринта го започнах: „Защо не почнеш да се занимаваш с фитнес? И да понапълнееш малко!“

След това всичко в него започна да ме вбесява. Глупавите му ярки дрехи. Приятелското му държане към всички. Трите дълг и руси косъма на адамовата му ябълка. Миризмата му.

Всеки ден го принуждавах да ходи на фитнес. Висях на главата му и го карах да вдига двукилограмови щанги — друго не можеше. Наддаде пет килограма, но после пак ги стопи. Веднъж отидохме на вечеря в апартамента на родителите му на Пето авеню. Готвачът правеше агнешки котлети. Дъдли заяви, че не яде месо, развика се на техните, че не се съобразявали с хранителните му навици, и накара готвача да отиде до магазина за кафяв ориз и броколи. Вечерята закъсня с два часа, а той само разрови храната си. Бях ужасена. После баща му ми каза: „Ела пак на вечеря, когато пожелаеш, но без Дъдли.“

Трябваше още тогава да го зарежа, но наближаваше Коледа. На Бъдни вечер Дъдли ми направи официално предложение за брак с осемкаратов пръстен пред цялото ми семейство. В него имаше нещо гадно. В типичния си маниер беше пъхнал пръстена в шоколадов бонбон, а после ми подаде кутията.

„Това е коледният ти подарък — каза. — Започни го веднага.“

„Сега не ми се яде шоколад“, отвърнах и му хвърлих гаден поглед, който обикновено му затваря устата.

„Напротив, яде ти се“, заяви Дъдли с леко заплашителен тон и аз започнах да ям. Близките ми ме гледаха ужасени. Можеше да си нащърбя някой зъб или, по-лошо, да се задавя. Но все пак приех.

Не знам дали някога си се сгодявала за неподходящ човек, но кажеш ли „да“, сякаш се качваш на товарен влак, който не може да спре. Последва низ от приеми на Парк авеню, вечери в „Мортимър“ и „Билбукей“. Бегли познати, които бяха чули за пръстена, настояваха да го видят. „Дъдли е страхотен“, повтаряха всички.

„Да“, отвръщах аз. А сърцето ми се свиваше.

Настъпи денят, в който трябваше да се преместя в току-що закупения и идеално обзаведен шестстаен апартамент на Източна 72-а улица. Кашоните бяха готови, носачите пристигнаха, а аз се обадих на Дъдли.

„Не мога“, казах.

„Какво не можеш?“, попита.

Затворих.

Той ми звънна. После дойде. Тръгна си. Обадиха се и приятелите му. Излязох и се напих. Префърцунените приятели на Дъдли наточиха ножовете си. Пуснаха слухове за мен: че са ме видели в чужда къща в четири часа сутринта само по каубойски ботуши. Направила съм била „свирка“ на някакъв тип в клуб. Опитвала съм се да заложа годежния пръстен. Била съм използвачка. Скроила съм била номер на Дъдли.

Няма елегантен изход от такава ситуация. Преместих се в миниатюрно ателие в мръсен нисък блок на Йорк авеню, който ми беше по джоба, и се съсредоточих върху кариерата си. На Дъдли не му провървя. Поради криза на пазара на недвижими имоти не успя да продаде апартамента. По моя вина. Напусна Ню Йорк. Замина за Лондон. Пак по моя вина. Макар да чух слухове, че си прекарвал добре там. Ходел с грозноватата дъщеря на някакъв херцог.

Всички забравиха, че трите години след раздялата ни за мен бяха ад. Същински ад! Макар да нямах пари и да трябваше да ям хотдог на улицата, и през половината време да ми идваше да се самоубия — веднъж дори се обадих на горещата линия за самоубийци, но ми пуснаха съобщение за купон, — аз се заклех, че никога повече няма да изпадам в такова положение. Няма да взема и цент от мъж! Ужасно е да нараниш някого така.

— Наистина ли смяташ, че е било заради външния му вид? — попита Кари.

— Мислех си за това. Забравих да спомена, че щом се качих в колата при него, заспивах. Не можех да си държа очите отворени. Истината е, че ме отегчаваше.

Може би заради шампанското Бъни се засмя малко несигурно.

— Не е ли ужасно! — рече.