Франсоаз Саган
Усмивка почти (9)

Първа глава

Къщата беше дълга и сива. Ливада се спускаше до коритото на Йона, застинала сред тръстики и слизести течения, зелена и ленива, с виещи се над нея лястовици и тополи. Една от тополите ми беше любима и често се изтягах под нея. Просвах се, с опрени на ствола й стъпала, а духом витаех из клонака, който нависоко се полюшваше от вятъра. Почвата дъхтеше на топла трева и ми носеше продължителна наслада, съчетана с усещане за безсилие. Познавах тази гледка и в дъжд, и в пек. Познавах я отпреди Париж, отпреди улиците, Сена и мъжете: тя не се променяше.

Сега, след изкарания по чудо изпит четях, а като станеше време за обед или вечеря, бавно се изкачвах към дома. Петнайсет години по-рано майка ми бе изгубила сина си при доста трагични обстоятелства и оттогава бе в плен на неврастения, превърнала се в част от къщната обстановка. Между стените тъгата придобиваше благоговейност. Баща ми стъпваше на пръсти и току донасяше на майка ми шал да се загърне.

Бертран ми пишеше. Изпрати ми странно послание, мъгляво, пълно с намеци относно последната ни съвместна нощ, след прекарването в „Кентъки“; тогава, твърдеше той, се бил държал непочтително с мен. Нямах впечатление да се е държал по-непочтително от друг път и тъй като тези ни отношения бяха съвсем неусложнени и задоволителни, дълго се питах какво ли има предвид. Напразно. Най-сетне проумях, че целта му е да всели помежду ни, като тежко съучастничество, еротиката. Търсеше нещо, което да ни обвърже, залавяше се за сламката и като никога я подбираше мръсничка. Отначало му се ядосах, задето размътва онова, което между нас е било най-благодатно и всъщност най-чисто, без да знам, че в някои случаи човек предпочита всичко, дори най-лошото, пред очакваното, пред вялото. А за него очакваното, вялото беше, че вече не го обичах. Впрочем бях наясно, че той съжалява за мен, а не за нас като двойка — вече от месец не съществувахме като „ние“ — и от това още повече ми домъчняваше.

От Люк нямах вести през целия месец; получих само една много мила картичка от Франсоаз, подписана и от него. С някаква глупава гордост си повтарях, че не го обичам, щом не страдам от отсъствието му. Не се замислях, че за да бъде положението съвсем успокоително, би трябвало да се чувствувам унизена, а не тържествуваща, задето не го обичам. Всякакви тънкости обаче ме дразнеха. Прекрасно се бях взела в ръце.

А и ми беше хубаво в къщата, където би следвало дълбоко да се отегчавам. Естествено, отегчавах се, но отегчението ми беше приятно, а не срамно, както с хората в Париж. Към всички бях много любезна и внимателна, харесваше ми да съм такава. Какво облекчение ми бе да се рея от вещ към вещ, от поляна към поляна, от ден към ден, да не мога да върша друго! От неподвижност сякаш пелена да покрива лицето и тялото ми, да чакам, без да очаквам, края на ваканцията. Да чета. Ваканцията беше огромно петно, жълто и безсолно.

Най-сетне дойде писмото от Люк. Щял да бъде в Авиньон на 22 септември, да чака да отида там или да му пратя вест. Внезапно реших да замина и изминалият месец ми се видя като рай от простички неща. Съвсем в духа на Люк бяха и спокойният тон, и неочакваното, смешно предложение за Авиньон, и привидната незаинтересованост. Впуснах се в лъжи, писах на Катрин да ме покани уж от свое име. Тя изпълни молбата ми, но в няколко допълнителни реда изразяваше почудата си — Бертран бил на морето с цялата компания; с кого тогава съм щяла да бъда? Моето недоверие я наскърбявало, с нищо не го била заслужила. В благодарствения си отговор й споменах само, че ако държи да причини болка на Бертран, нека му каже за писмото ми… това впрочем тя естествено стори, от приятелство към него.

 

 

На 21 септември потеглих с малко багаж за Авиньон, който за щастие се намира по пътя за Лазурния бряг. Родителите ми дойдоха на гарата да ме изпратят. Разделих се с тях просълзена, без да разбирам защо. Струваше ми се, че за първи път се откъсвам от детството, от семейната сигурност. Предварително намразих Авиньон.

Поради мълчанието на Люк и вялото му писмо си бях изградила за него безучастен и суров образ, та при пристигането в Авиньон се чувствувах почти на тръни — състояние, доста неуместно за среща, нарочена като любовна. Тръгвах с Люк не защото той ме обичаше, нито защото, аз го обичах. Тръгвах с него, защото говорехме на един и същ език и се харесвахме. При размисъл тези основания ми се виждаха твърде несъстоятелни и пътуването ме плашеше.

Ала Люк за пореден път ме изненада. Стоеше на перона, явно тревожен, но щом ме видя, грейна. Слязох, той ме прегърна и леко ме целуна.

— Изглеждаш великолепно. Радвам се, че дойде.

— Вие също — казах. Имах предвид външността му. Беше загорял, строен, много по-хубав, отколкото в Париж.

— Няма никаква причина да оставаме в Авиньон. Ще идем до морето, нали това ни беше целта. А после ще решим какво да правим.

Колата му беше пред гарата. Той хвърли куфара ми на задната седалка и подкара. Бях в някакво вцепенеше и същевременно, без да има защо, малко разочарована. Не го помнех, нито тъй привлекателен, нито тъй весел.

Пътят беше красив, с платани от двете страни. Люк пушеше, носехме се напред, при смъкнат гюрук, огряни от слънцето. Казвах си: „Ето на, дойдох, сега съм тук“. И нищо, нищичко не ми трепваше. Нямаше да е по-различно, ако си седях под тополата с книжка. В края на краищата това, своеобразно отчуждение от нещата ме развесели. Обърнах се към него и го помолих за цигара. Той се усмихна:

— По-добре ли си?

Разсмях се.

— Да, по-добре съм. Мъничко се чудя какво правя с вас, и толкова.

— Нищо не правиш, возиш се, пушиш, питаш се дали няма да ти е скучно. Не искаш ли да те целуна?

Удари спирачки, придърпа ме за раменете и ме целуна. Беше успешно средство да се преоткрием. Позасмях се с уста, долепена до неговата, и отново поехме. Той ми държеше ръката. Бях му ясна. От два месеца живеех с полунепознати, застинали в една жалейка, с която нямах общо, и сега ми се струваше, че животът полека се възобновява.

Морето беше нещо изумително; за миг съжалих, че я няма Франсоаз, за да й кажа, че наистина е синьо, с червени скали и жълт пясък и тя съвсем точно го е описала. Поуплаших се да не би Люк да ми го покаже тържествуващо, дебнейки, реакциите ми, което би ме заставило да откликна с прилагателни и с възторжени мимики, но той просто го посочи с пръст, като стигнахме до Сен Рафаел.

— Ето го морето.

И бавно се понесохме напред в привечерта, а край нас морето избледняваше до сиво. В Кан Люк спря колата на Кроазет, пред огромен хотел, чието фоайе ме ужаси. Знаех, че за да ми стане приятно, трябва да забравя за тази обстановка, за пиколите, да ги възприема като нещо близко, лишено от погледи към мен, от опасност. Люк преговаряше: с някакъв надменен човек, на рецепцията. Исках да бъда другаде. Той го усети, положи ръка на рамото ми, докато прекосявахме фоайето, насочваше ме. Стаята беше грамадна, почти изцяло бяла, с два френски прозореца към морето. Последва шумотевица — носачи, стоварени багажи, отваряне на прозорци и шкафове. Стоях по средата с отпуснати ръце, негодуваща против собствената си безответност.

— Така — рече Люк.

Озърна се удовлетворено, надвеси се от балкона.

— Ела да видиш.

Облакътих се до него, на благоприлично разстояние. Изобщо нямах желание да гледам навън, нито да се държа свойски с този мъж, когото едва познавах. Той ме стрелна с очи.

— Хайде, пак се затваряш в черупката си. Върви да се изкъпеш и после ела да пийнем заедно. Теб май само удобствата и алкохолът те разведряват.

Прав беше. След като се преоблякох, отново застанах до него, вече с чаша в ръка, и го отрупах с похвали относно банята и морето. Той ми каза, че много съм се разхубавила. Отговорих му, че и той също и с доволен вид съзерцавахме палмите и човешкото гъмжило. Сетне и той отиде да си смени дрехите, но предварително ми наля второ уиски и аз се поразтъпках боса по дебелия килим, като си тананиках.

 

 

Вечерята мина добре. Говорихме за Франсоаз и за Бертран с много благоразумие и нежност. Щеше ми се да се разминем с Бертран, но Люк заяви, че положително ще се натъкнем на някой познат, който с голяма радост ще разправи всичко на него и Франсоаз, но че ще се занимаваме с това, като се приберем. Трогнах се, че се излага на такъв риск заради мен. Казах му го с прозявка, понеже умирах за сън. Казах му още, че ми допада начина, по който гледа на нещата.

— Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията, не ви е страх.

— От какво да ме е страх? — рече той със странна печал. — Бертран няма да ме убие. Франсоаз няма да ме напусне. Ти няма да ме обикнеш.

— Може Бертран да убие мен — отвърнах обидено.

— Много е добричък за целта. Впрочем всички са добрички.

— Лошите хора са още по-скучни, нали вие така твърдите.

— Имаш право. Късно е, хайде да си лягаш.

Думите му прозвучаха естествено. В диалозите ни нямаше никакъв плам, но това „хайде да си лягаш“ ми се стори доста безцеремонно. Всъщност се боях, страшно се боях от предстоящата нощ.

В банята нахлузих пижамата си с разтреперани ръце. Беше целомъдрена като на ученичка пижама, но с друго не разполагах. Люк вече си бе легнал. Пушеше, извърнал лице към прозореца. Мушнах се до него. Той протегна към мен спокойна ръка, пое моята. Аз цялата се тресях.

— Махни тая пижама, глупаче, ще я изпомачкаш. Студено ти е в такава нощ? Да не си болна?

Прегърна ме, свали пижамата ми внимателно, захвърли я на топка на пода. Отбелязах, че все пак ще се измачка. Той тихичко се разсмя. Във всяко негово движение имаше неимоверна мекота. Кротко ме целуваше по раменете, по устата, продължаваше да говори:

— Миришеш на топла трева. Харесва ли ти стаята? Ако ли не, ще идем другаде. В Кан не е лошо…

Отвръщах: „да, да“ със задавен глас. Много ми се искаше да е вече утре сутринта. Едва когато той се отдръпна от мен и положи ръка на хълбока ми, трепетът ме завладя. Той ме галеше и аз го целувах по врата, по гърдите, по всичко достижимо от сянката, тъмнееща пред небето в прозореца. Най-сетне той плъзна крака между моите крака и аз плъзнах ръце по гърба му — простенахме заедно. И после престанах да виждам и него, и небето над Кан. Умирах, щях да умра и все не умирах, но чезнех. Останалото бе пустота: как да не го проумея завинаги? Когато се откъснахме един от друг, Люк отвори очи и ми се усмихна. Аз тутакси заспах, с глава на мишницата му.