Франсоаз Саган
Усмивка почти (8)

Осма глава

Лежах до него в утринта, а той спеше, с хълбок до моя хълбок. Навярно беше рано; не можех да заспя отново и си казвах, че както него го няма тук, потънал в сънища, така ме няма и мен. Сякаш истинското ми Аз бе много далеко, оттатък къщите в предградията, оттатък дърветата, полята, детствата, неподвижно застанало в края на някаква пътека. Сякаш момичето, надвесено над унесения младеж, бе само бледо отражение на това спокойно, непоколебимо Аз, от което впрочем вече странях, за да живея. Сякаш пред вечното си Аз отсега предпочитах своя живот и оставях статуята вдън пътеката, сред сумрака, със сгушени като птички по раменете й множество възможни и отхвърлени съдби.

Протегнах се, облякох се… Бертран се събуди, взе да ми задава въпроси, прозяваше се, прокарваше длан по бузите си, оплакваше се, че брадата му е набола. Определих му среща за вечерта и се прибрах в квартирата да уча. Напразно. Беше ужасно горещо, а и наближаваше дванайсет. Щях да обядвам с Люк и Франсоаз; за един час нямаше смисъл да се захващам. Излязох отново, за да купя кутия цигари, върнах се, изпуших една. Докато я палех, внезапно си дадох сметка, че през цялата сутрин не съм усетила и едно от действията си. Че часове наред не е имало нищо друго освен смътен инстинкт за съхранение на навици. Нищичко, нито за миг. А и откъде? Не вярвах в благотворната от човещина усмивка, зърната в автобуса, нито в туптежа на улицата и не обичах Бертран. Нуждаех се от някого или от нещо. Повтарях си го, докато палех цигарата, повтарях си го почти на глас: „Някой или нещо“ и това ми звучеше мелодраматично. Мелодраматично и смешно. Значи и аз като Катрин имах моменти на емоционални изстъпления. Обичах любовта и свързаните с нея думи: „нежна, жестока, всеотдайна, беззаветна, безмерна“ и не обичах никого. Може би Люк, когато беше с мен. Ала след снощната вечер не смеех да мисля за него. Неприятен ми беше вкусът на примирение, който нахлуваше в гърлото ми, щом си го припомнях.

Очаквах Люк и Франсоаз, когато ми призля и се завтекох към умивалника. След като ми поразмина, вдигнах глава и се взрях в огледалото. Бях успяла да съпоставя датите. „Ето на, случи ми се!“ — рекох високо. Възобновяваше се кошмарът, изживяван и по-рано, но до днес неоснователно. Сега обаче… Нищо чудно пък да беше от уискито предишната вечер, така че нямаше причина да изпадам в ужас. Вече водех със себе си настървен спор, като се наблюдавах в огледалото със смесица от любопитство и присмех. Сигурно се бях хванала в капана. Щях да споделя с Франсоаз. Само Франсоаз беше способна да ме измъкне от кашата.

Ала не казах на Франсоаз. Не се осмелих. А и на обяда Люк поръча пиене, поразведрих се, призовах разума си. Знаех ли обаче дали Бертран, който тъй силно ревнуваше от Люк, не бе решил да използува това средство, за да ме задържи? Откривах си всички симптоми…

От деня след обяда започна седмица на подранило лято, каквото не допусках, че може да настъпи. Ходех по улиците, понеже в стаята ми беше нетърпима жега. Подпитах Катрин за възможни изходи, но не посмях да й се доверя. Вече не желаех да виждам Люк, Франсоаз, тези волни и силни личности. Беше ми страшно лошо, а от нерви понякога ме напушваше неистов кикот. Нямах никакви планове, никакви сили. В края на седмицата вече бях уверена, че съм бременна от Бертран и се почувствувах по-спокойна. Трябваше да се действува…

В деня преди изпита обаче се оказа, че съм сбъркала и наистина си е било само кошмар. Явих се на писмения, грейнала от облекчение. Не бях мислила за друго в продължение на десет дни и сега преоткривах хората в захлас. Всичко отново ставаше достъпно и радостно. Франсоаз случайно се отби в квартирата ми, ужаси се от горещината и ми предложи да ходя да се подготвям за устния у тях. Учех, легнала върху белия килим в апартамента им, сама, на притворени кепенци. Франсоаз се прибираше около пет, показваше ми покупките си, опитваше се да ме препита по въпросника, но без особена настойчивост и всичко свършваше с шеги. Люк си идваше, смееше се с нас. Отивахме да вечеряме в някое заведение на открито, после те ме изпращаха до вкъщи. Един-единствен път през седмицата Люк се върна преди Франсоаз, влезе в стаята, където се занимавах, коленичи до мен на килима. Прегърна ме, целуна ме, без да продума, над тетрадките. Разпознавах устните му, сякаш други не бях докосвала и сякаш за друго не бях мислила в продължение на петнайсет дни. После той каза, че докато съм във ваканция, ще ми пише и че ако желая, ще се уговорим да прекараме заедно една седмица. Милваше ме по тила, търсеше устата ми. Искаше ми се да остана така, опряна на рамото му, докато падне нощта и само може би тихичко да жалея, задето не се обичаме. Учебната година бе приключила.