Франсоаз Саган
Усмивка почти (5)

Пета глава

През следващите две седмици няколко пъти излизахме с Люк. Винаги обаче присъствуваха и негови приятели — хора, които, общо взето, много пътуваха по света, та откъм разкази и облик бяха доста забавни. Люк говореше бързо, развлекателно, гледаше ме благонамерено и запазваше разсеяния си и същевременно припрян израз, който всякога ме караше да се съмнявам, че действително се интересува от мен. После ме изпращаше до квартирата, слизаше от колата и лекичко ме целуваше по бузата, преди да потегли обратно. Вече не споменаваше за желанието, което бе казал, че изпитва към мен и от това се чувствувах и облекчена, и разочарована. Най-сетне ми съобщи, че Франсоаз се връщала вдругиден и си дадох сметка, че двете седмици бяха преминали като насън и премного бях глаголствувала пред себе си за нищо.

Една сутрин отидохме да посрещнем Франсоаз на гарата, но без Бертран, който впрочем, от десет дни ми се сърдеше. Съжалявах, че е така, но се възползувах, за да водя самостоятелно безделен и морен живот, който ми допадаше. Знаех, че раздялата му носи страдание, което пък ми пречеше да се отдавам на същото истински и без задръжки.

Франсоаз пристигна широко усмихната, разцелува ни, възкликна, че сме изглеждали ужасно, но пък тъкмо се получавало хубаво: били сме поканени за уикенда у сестрата на Люк — майката на Бертран. Аз възразих, че не съм предвидена, а и че с Бертран всъщност сме се посдърпали. Люк добави, че се дразнел от сестра си. Франсоаз обаче изглади всичко: именно Бертран бил помолил майка си да ме покани. „Вероятно — вметна Франсоаз със смях, — за да се сдобрите.“ А Люк все пак трябвало да се съобразява от време на време със семейството.

Тя ме гледаше весело, а аз й се усмихвах, превъзнесена от обич. Беше се поналяла. Възпълна беше, но тъй топла, тъй доверчива, че преливах от радост, задето нищо не се бе случило между Люк и мен и можем да бъдем щастливи тримата заедно, както по-рано. Отново щях да ходя с Бертран, който в края на краищата не ме отегчаваше чак толкова, а и беше тъй начетен, тъй умен. С Люк бяхме постъпили мъдро. И все пак, докато сядах в колата между него и Франсоаз, за миг го видях като човек, от когото се отказвам, и усетих странно вътрешно бодване, много неприятно.

В един ведър следобед тръгнахме от Париж на гости у майката на Бертран. Знаех, че мъжът й е оставил хубава извънградска къща и мисълта да прекарам някъде края на седмицата удовлетворяваше у мен някакъв словесен снобизъм, който дотогава не бях имала случай да проявявам. Бертран ми бе обяснил, че майка му била твърде любезна личност. При подобни изказвания той изобразяваше на лицето си разсеяния израз, любим на младежите, когато в разговор за родителите си искат да изтъкнат, че същинският им живот е другаде. Охарчила се бях, за да си купя платнен панталон, понеже Катринините съвсем ми халтавееха. Придобивката разстройваше бюджета ми, но ми беше ясно, че Люк и Франсоаз ще покрият нуждите ми, ако се наложи. Чудно ми бе, че тъй лесно го приемам, но като всеки човек, склонен да се погажда със себе си, поне за дреболиите, отдавах тази леснина по-скоро на тяхната деликатност в щедростта, а не на собствената си неделикатност. Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си.

Люк дойде да ни вземе с Франсоаз от едно кафене на булевард Сен Мишел. Отново изглеждаше уморен и малко тъжен. По магистралата подкара много бързо, почти застрашително. Бертран неистово се разсмя, скоро и аз почнах да му пригласям, а като чу смеха ни, Франсоаз се обърна назад. Имаше сконфузения вид на твърде вежливите хора, които никога не смеят да възразят, дори ако става дума за живота им.

— Защо се смеете?

— Млади са — каза Люк. — На двайсет години все още си във възрастта, когато се смееш до припадък.

Не знам защо, но думите ми подействуваха неприятно. Не ми харесваше Люк да се отнася към Бертран и мен като към двойка, и то двойка деца.

— Това е нервен смях — рекох. — Защото карате бързо и ни е свито под лъжичката.

— Ще идваш с мен — отвърна Люк — да те уча да караш.

За пръв път ми проговаряше на ти пред други. Може би това е то да сгафиш, мина ми през ума. Франсоаз за миг се взря в Люк. После мисълта за гаф ми се стори смешна. Не вярвах в изобличителните гафове, в издайническата размяна на погледи, в светкавичните прозрения. В романите винаги ме изумяваше фразата: „И тя внезапно разбра, че той я мами.“

Пристигнахме. Люк рязко свърна по тесен път и аз политнах към Бертран. Той ме задържа плътно до себе си, здраво, нежно и се почувствувах много неловко. Нетърпимо ми беше Люк да ни вижда така. Стори ми се просташко и — което впрочем бе твърде глупаво от моя страна — нетактично спрямо него.

— Приличате на птиче — обади се Франсоаз.

Беше се извърнала и ни гледаше. В очите й се четеше истинска доброта, и то без никаква безвкусица. Не бе изписала на лицето си съучастническия, одобрителен израз на зрелите жени пред младежки двойки. Просто сякаш казваше, че явно ми е сравнително уютно в прегръдките на Бертран, че съм затрогваща. Доста ми допадаше да бъда затрогваща, това често ми спестяваше да вярвам, да мисля, да отговарям.

— Старо птиче — отвърнах. — Чувствувам се стара.

— Аз също — рече Франсоаз. — При мен обаче е по-обяснимо.

Люк изви глава към нея с лека усмивка. Изведнъж си казах: „Те се харесват; положително продължават да спят заедно. Люк ляга с нея, докосва я, люби я. Дали и той се замисля как Бертран разполага с тялото ми? Дали си го представя? Дали и той като мен изпитва смътна ревност?“

— Ето ни у дома — оповести Бертран. — Има още някаква кола — боя се, че майка ми е поканила някои от обичайните си гости.

— В такъв случай потегляме обратно — откликна Люк. — Имам ужас от гостите на скъпата ми сестра. Знам едно чудесно ханче на две крачки оттук.

— Хайде де — намеси се Франсоаз, — стига опърничавост. Къщата е прекрасна, а Доминик не я е виждала. Елате, Доминик.

Тя ме хвана за ръка и ме поведе към нелоша къща, опасана от морава. Последвах я, като си повтарях, че всъщност едва не бях извършила пошлостта да й изменя с мъжа й, че много я обичам и бих предпочела да сторя всичко друго, но не и да я наскърбя. Естествено тя не би разбрала.

— Ето ви най-сетне — чу се писклив глас.

Иззад живия плет изникна майката на Бертран. Никога не бях се срещала с нея. Тя ми хвърли един от ония изпитателни погледи, присъщи само за майките на синове към момичетата, които те им представят. Видя ми се най-вече руса и някак креслива. Въртеше се около нас и дърдореше; скоро ми дойде до гуша. Люк я наблюдаваше, като че е напаст. Бертран изглеждаше малко притеснен, което ме подтикна да любезнича. Най-сетне с облекчение се озовах в отредената ми стая. Леглото беше много високо, а чаршафите грапави, като тия от детството ми. Отворих прозореца към зелените, шумолящи дървета, и в помещението нахлу силен мирис на влажна пръст и трева.

— Харесва ли ти? — запита Бертран.

Видът му беше смутен и същевременно доволен. Помислих си, че за него този уикенд с мен у майка му вероятно е нещо доста значително и сложно. Усмихнах му се:

— Много хубава къща имаш. А майка ти не я познавам още, но явно е мила.

— Значи, не ти е зле. Пък и аз съм в съседство.

Засмя се съучастнически, аз също. Допадаха ми непознати къщи, бани с настилка в бяло и черно, големи прозорци, повелителни младежи. Той ме привлече към себе си, нежно ме целуна по устата. Не му бях споменала за момчето от киното. Щеше да го възприеме зле. Сега и аз го възприемах зле. От разстояние споменът беше донякъде срамен, едновременно комичен и нечист, изобщо — неприятен. В продължение на един следобед бях представлявала игрива и волна личност; вече не бях такава.

— Да вървим на вечеря — казах на Бертран, който с леко разширени зеници се навеждаше да ме целуне отново. Харесваше ми да ме желае. Себе си обаче не харесвах. Образът на дръпнато и хладно момиче — „с черно сърце и бяло лице“, както гласеше една песен — беше в духа на пиеска за господа на преклонна възраст.

Вечерята беше убийствена. Действително, присъствуваха и приятели на майката на Бертран: двойка съпрузи, бъбриви и в крак с всички новости. По време на десерта мъжът, който се наричаше Ришар и беше президент на някакъв управителен съвет, не се стърпя и поде познатата песен:

— А вие, девойко, и вие ли сте от онези нещастници екзистенциалистите? Всъщност, скъпа Март — обръщаше се вече към майката на Бертран, — аз просто не разбирам днешните отегчени млади хора. Ей Богу, на тяхната възраст ние обичахме живота! По наше време умеехме да се веселим, правехме по някоя и друга лудория, обаче, честен кръст, от душа и сърце се радвахме на всичко!

Жена му и майката на Бертран се смееха многозначително. Люк се прозяваше, Бертран подготвяше слово, което нямаше да бъде изслушано.

С обичайната си добра воля Франсоаз видимо се стараеше да проумее защо тези хора са толкова досадни. А на мен поне за десети път ми се случваше подобни розово-сиви господа да ми излизат с изпълнението за своите ведри и здрави настроения, като предъвкваха думата „екзистенциализъм“ дотолкова по-сладостно поради факта, че им беше неясен смисълът й.

— Драги Ришар — намеси се Люк, — боя се, че едва на вашата възраст — тоест на нашата, — човек прави лудории. Тези млади хора правят любов, което също е добре. А за лудории са нужни кабинет и секретарка.

Човекът на живота не откликна. До края вечерята протече без изстъпления, като всички говореха по малко, освен Люк и аз; единствен Люк скучаеше тъй дълбоко като мен и се питах дали това не е първото ни съпричастие — своеобразната неприспособимост към скуката.

Тъй като навън беше топло, след вечерята се преместихме на терасата; Бертран отиде да донесе уиски. Полугласно Люк ми заръча да не прекалявам с пиенето.

— Тъй или иначе, аз мога да нося — отвърнах обидено.

— Ще ревнувам — продължи той. — Бих искал да се напиваш и да приказваш глупости само с мен.

— А през останалото време какво ще правя?

— Мрачна физиономия, както на масата.

— А вие да не смятате, че вашата физиономия беше весела?… Каквото и да твърдите, очевидно не се числите към свястното поколение.

Той се разсмя.

— Ела да се поразходиш с мен из градината.

— В тъмното? Ами Бертран и другите…

Бях стресната.

— Те достатъчно ни досадиха. Хайде, идвай.

Хвана ме подръка, изправи се пред присъствуващите. Бертран още не се бе появил с уискито. Бегло си помислих, че като се върне, ще тръгне да ни търси, ще ни открие под някое дърво и може да убие Люк, както в „Пелеас и Мелизанда“.

— Ще заведа това младо момиче на романтична разходка — оповести Люк гръмко.

Не се обърнах, но дочух смеха на Франсоаз. Люк ме увлече след себе си по някаква алея, която в началото изглеждаше бяла от чакълестата настилка, но по-нататък потъваше в мрака. Внезапно ме достраша. Щеше ми се да съм си у дома, при нашите, на брега на Йона.

— Страх ме е — рекох на Люк.

Той не се засмя, улови ме за ръката. Исках винаги да е такъв, мълчалив, вглъбен, покровителствен и нежен. Да не се отделя от мен, да ми казва, че ме обича, да му бъда мила, да ме прегръща. Той се спря, прегърна ме. Сгуших се в сакото му, затворих очи. И всичко напоследък бе само дълго бягство от този миг; и ръцете му извръщаха нагоре лицето ми; и топлата, гальовна уста тъй прекрасно прилягаше на моята. Пръстите му обхващаха страните ми и се впиваха в тях, докато се целувахме. Обвих ръце около шията му. Боях се от себе си, от него, от всичко извън сегашния миг.

Обикнах устата му тутакси, силно. Той не продумваше, само ме целуваше и нарядко понадигаше глава, за да си поеме дъх. Тогава виждах лицето му над моето в сумрака, разсеяно, но и съсредоточено, подобно на маска. После той отново, бавно-бавно, се скланяше над мен. Много скоро престанах да различавам чертите му и затворих очи пред топлината, която нахлуваше в слепоочията, в клепките, в гърлото ми. У мен възникваше нещо непознато, лишено от припряността и нетърпеливостта на желанието, а напротив — щастливо, протяжно, смътно.

Люк се откъсна от мен и аз леко се препънах. Той ме хвана под ръка и без думица да си кажем, обходихме градината. Мислех си, че бих искала да го целувам, докато съмне, и нищо повече. Бертран бързо бе изчерпал целувките си: желанието незабавно ги правеше излишни за него; те бяха просто спирка по пътя към удоволствието, а не неизчерпаемост, пълноценност, както се бях догадила благодарение на Люк.

— Градината ти е великолепна — с усмивка рече Люк на сестра си. — За жалост, късно е.

— Никога не е късно — заяви сухо Бертран.

Наблюдаваше ме втренчено. А на мен ми се щеше да остана сама в тъмнината на стаята си, за да смогна да си припомня и да проумея, няколкото мига в парка. И тъй, щях да ги скътам настрани до края на разговора, да бъда изцяло отсъствуваща, после, със спомена, да се кача в стаята. Да се просна на леглото, с отворени очи, и дълго да го въртя ли, въртя пред себе си, за да го разруша или да го оставя да се превърне в нещо същностно. Тази вечер заключих вратата си, но Бертран и не дойде да потропа.