Франсоаз Саган
Усмивка почти (4)

Четвърта глава

Събудих се с тягостното усещане, че ми предстои да разрешавам неотложен проблем. Онова, което Люк ми предлагаше, си беше действително игра, игра примамлива, но и разрушителна за едно чувство, несъмнено доста устойчиво у Бертран, а и за нещо смътно у мен — смътно, ала тръпчиво, и тъй или инак, противоположно на преходността. Поне на самоволната преходност, застъпвана от Люк. Пък и макар да си представях всяка страст и дори всяка връзка като краткотрайна, не можех да приема това за предварителна даденост. Подобно на всеки, който живее едва ли не по сценарий, последният ми бе поносим само в случай, че е написан от мен и единствено от мен.

А и си знаех, че тази игра — доколкото ставаше дума за игра, доколкото е допустима игра между двама души, които истински се харесват и един чрез друг са способни да открият пролука, макар и временна, в своята самота — тази игра беше опасна. Не биваше безразсъдно да се правя на по-силна отколкото бях. В деня, когато щях да бъда „опитомена“, по израза на Франсоаз, изцяло приета и приобщена от Люк, не бих могла да се разделя с него без болка. Бертран не беше годен за друго, освен да ме обича. Казвах си го с нежност към него, но за Люк мислех без задръжки. Защото в края на краищата, поне докато човек е млад, в дългото мошеничество, каквото е животът, нищо не изглежда по-отчаяно желано от непредпазливостта. Впрочем аз никога не бях решавала. Винаги ме бяха избирали. Защо да не се поддам и този път? Очакваха ме обаянието на Люк, ежедневната скука, вечерите. Всичко щеше да се развие от само себе си; излишно беше да умувам предварително.

И заредена с това блажено примирение, отидох на лекции. Там се видях с Бертран, с приятелите; обядвахме заедно на улица Кюжас и всичко, колкото и делнично да беше, ми се стори неестествено. Същинското ми място беше с Люк. Смътно го съзнавах, докато Жан-Жак, един приятел на Бертран, сипеше ехидности по повод на замечтания ми израз.

— Ама, Доминик, това просто не е възможно! Само си влюбена! Ей, Бертран, какво си направил от нашето разсеяно момиче? Нова принцеса Дьо Клев^[1]?

— Нямам представа — отрони Бертран.

Извърнах очи към него. Беше пламнал и отбягна погледа ми. Действително бе невероятно, моят съмишленик, моят спътник от близо година внезапно се превръщаше в противник! Някакъв порив ме тласна към него. Щеше ми се да му кажа: „Бертран, уверявам те, не бива да страдаш, ще бъде тъй жалко, не искам.“ И дори простодушно бих добавила: „Все пак си спомни летните дни, зимните дни, твоята стая — всичко това не може да бъде разрушено за три седмици, немислимо е.“ Бих желала той да ми го потвърди настойчиво, да ме успокои, да ме привлече отново към себе си, да съм негова. Защото той ме обичаше. Ала не беше мъж. У някои мъже, у Люк също, се долавяше сила, каквато нито Бертран, нито който и да е от младежите наоколо не притежаваше. А не беше до опитност.

— Не тормозете Доминик — рече Катрин с обичайната си властност. — Ела, Доминик, мъжете са грубияни, да идем да пием кафе заедно.

Навън ми обясни, че не било особено важно, че Бертран всъщност бил много привързан към мен и нямало защо да се кося от лошите му настроения. Не възразих. В края на краищата, за пред приятелите беше по-добре Бертран да не бъде унизен. А на мен ми бяха втръснали техните приказки, историйките за гаджета, детинщините им във връзка с уж любовни изживявания, драмите им. Само че ставаше дума за Бертран, за болката на Бертран, а нея не можех да подмина. Всичко се развиваше тъй скоростно! Едва загърбвах Бертран и те вече обсъждаха въпроса, тълкуваха го и така ме подтикваха да прибързвам и от раздразнение да утежня нещо, което иначе навярно би представлявало просто временно залитане.

— Не разбираш — рекох на Катрин. — Не е до Бертран.

— Аха! — възкликна тя.

Обърнах се към нея и на лицето й прочетох такова любопитство, такава натрапливост да раздава съвети, такава стръв да ме изцеди, че се разсмях.

— Замислям се да отида в манастир — добавих вглъбено.

При което Катрин, без повече да се изненада, се впусна в дълго слово за радостите от живота, за птиченцата, цветенцата, слънцето и прочее. За всичко, от което съм щяла да се откажа, и то от някакво безумство! Спомена още за плътските удоволствия, като сниши глас до шепот: „Да си го кажем правичката… И тия неща са от значение.“ Изобщо, ако наистина смятах да се покалугеря, нейното описание на насладите от живота би ме тласнало да го сторя. Възможно ли беше за някого това да е животът? Защото все пак аз, макар да скучаех, поне скучаех със страст. А и тя прояви такова богатство откъм щампи, такава готовност за противни момински излияния и за подробни откровения, че бодро я зарязах посред тротоара. „Чертата и на Катрин — казах, си весело, — на Катрин и нейната всеотдайност.“ От ожесточение почти си тананиках.

Разхождах се в продължение на час, отбих се в шест бутика, без притеснение разговарях с всички. Чувствувах се напълно свободна, напълно весела. Париж беше мой. Париж беше на хората без задръжки, на безгрижните, винаги го бях осъзнавала, но болезнено, поради липса на безгрижие. А сега градът бе мой, красивият ми град, цял в позлата и остриета, град, „на който не минават номера“. Сякаш хвърчах, понесена от нещо, може би от радост. Крачех бързо. Осезавах бремето на нетърпението, кръвта туптеше в китките ми; усещах се млада, смешно млада. В тези мигове на щастие ми се струваше, че се докосвам до една истина, много по-очевидна от жалките истинчици, предъвквани през моите униния.

Влязох в едно кино на Шанз Елизе, където даваха стари филми. Някакъв младеж седна до мен. С един поглед установих, че е приятен, може би само малко русоляв. Той скоро размърда лакътя си до моя, протегна към коляното ми предпазлива ръка: хванах я във въздуха и я задържах в своята. Напушваше ме смях, смях на гимназистка. Противните близости в тъмни киносалони, крадливите прегръдки, срамът — какво представляваха? В ръката си стисках топлата ръка на непознат младеж, нищо общо нямах с непознатия младеж, беше ми смешно. Той раздвижи длан в моята и бавно приближи коляното си. Следях действията му със своеобразно любопитство, страх и поощрение. И аз като него се боях, че достойнството ми ще се разбуди, осезавах как се превръщам във възрастна дама, която възмутено си става. Сърцето ми тупкаше по-забързано — дали от трепет или от филма? Филмът впрочем беше хубав. Би трябвало да се отреди специална зала за посредствени филми, където да ходят хората, търсещи срещи. Младежът се извърна към мен въпросително и тъй като филмът беше шведски, тоест силно експониран, в салона бе светло и видях, че той наистина е доста хубав. „Доста хубав, но не е мой тип“, казах си, докато той скланяше към мен плахо лице. За миг си помислих за хората зад нас, който вероятно намираха, че това е… Той целуваше добре, но в същото време притискаше коляното си по-напористо, ръката му посягаше, стремеше се да печели предимство, лукаво, безсмислено предимство, от което дотогава не бях го лишила. Изправих се и излязох. Той навярно нищичко не е проумял.

Озовах се на Шанз Елизе с вкус на чужда уста върху устните си и реших да се прибера и почета един новоизлязъл роман.

Беше много хубава книга от Сартр — „Разумна възраст“. Вглъбих се в нея с наслада. Бях млада, харесвах един човек, втори обичаше мен. Имах да разрешавам глупаво момичешко раздвоение; придавах си важност. Налице бяха дори женен мъж, друга жена, цяла игричка между четирима души се заплиташе всред парижката пролет. От всичко това си съставях прегледно, сухо уравнение, цинично до немай къде. А и се чувствувах прекрасно. Приемах до едно предстоящите униния, сътресения, удоволствия, предварително приемах всичко с лекота.

Четох; здрачи се. Оставих книгата, положих глава на свития си лакът, погледах как небето прелива от лилаво към сиво. Внезапно се усетих слаба и беззащитна. Животът ми се оттичаше, а аз не вършех нищо, смеех се невесело. Да има някой до рамото ми, с когото да остана, когото да притисна до себе си с болезнената буйност на любовта. В трезвостта си не стигах дотам, че да завиждам на Бертран, но бях достатъчно тъжна, за да завиждам на всяка щастлива любов, на всяка беззаветна връзка, на всяка робия. Станах и излязох.