Франсоаз Саган
Усмивка почти (2)

Втора глава

Двата дни преди обеда с Люк прекарах доста скучно. Всъщност какво имах да върша? Да поуча за някакъв изпит, който с нищо особено нямаше да ме обогати, да се разхождам на припек, да бъда обичана от Бертран без прекомерна взаимност от моя страна. Впрочем той ми беше мил.

Доверието, нежността, зачитането според мен не бяха за пренебрегване, а за силни страсти почти не се замислях. Подобно отсъствие на истински чувства ми се струваше най-естественият начин на живот. Всъщност да живееш, означаваше да бъдеш възможно най-доволен. А това и бездруго не беше лесно.

Бях на квартира в нещо като семеен пансион, обитаван само от студенти. Управата беше от хора с широки възгледи и без затруднения можех да се прибирам в един-два след полунощ. Стаята ми беше с нисък таван, голяма и съвършено гола, тъй като първоначалните ми намерения за обзавеждане бързо се бяха изпарили. Към обстановката имах малко изисквания, и те се свеждаха до това тя да не ми пречи. В къщата цареше провинциален дъх, който ми бе приятен. Моят прозорец гледаше към вътрешен двор, опасан с нисък зид, над който се прихлупваха вечно нащърбените и измъчени парижки небеса, нарядко изплъзващи се нагоре в устремни пориви, над някоя уличка или някой балкон, умилителни и благи.

Ставах, отивах на лекции, на среща с Бертран, обядвахме заедно. Библиотеката на Сорбоната, кината, кафенетата на открито, приятелите. Вечер ходехме да танцуваме или се прибирахме у Бертран, лягахме на кревата, обичахме се, а сетне дълго говорехме в тъмнината. Беше ми хубаво, а у мен все тъй се таеше, подобно на топло и живо зверче, усещането за скука, самота и понякога за възторженост. Казвах си, че сигурно се дължи на чернодробни смущения.

В петък, преди обеда у Люк, се отбих у Катрин и останах там половин час. Катрин беше жизнена, властна и постоянно влюбена. Налагаше ми приятелството си, без аз да съм го избирала. Ала ме смяташе за крехка и безпомощна, което ми доставяше удоволствие. В нейните очи безучастието ми беше поетично, каквото дълго бе изглеждало и на Бертран, преди внезапно да го обземе тъй обсебващото собственическо чувство към мен.

В онзи ден тя беше влюбена в някакъв свой братовчед; надълго и нашироко ми описа трепетите с него. Казах й, че отивам на обед у роднини на Бертран и в същия миг установих, че съм позабравила Люк. Защо нямах и аз някоя безкрайна, наивна любовна история, която да разправя на Катрин? Тя даже не се и учудваше. Бяхме вече тъй застинали в съответните си роли. Тя разказваше, аз слушах, тя съветваше, аз преставам да слушам.

Посещението ме потисна. Поех към Люк без особено желание. Дори с уплаха: трябваше да беседвам, да бъда любезна, да се представям пред тях. Искаше ми се да обядвам сама, да въртя в ръцете си бурканче горчица, да бъда вяла, вяла, съвсем вяла.

Когато пристигнах у Люк, Бертран вече беше там. Представи ме на вуйчовата си съпруга. От лицето й лъхаше нещо ведро, много благо, много прекрасно. Беше снажна, възпълна, руса. Изобщо, хубава, но без натрапливост. Рекох си, че тъкмо такава жена повечето мъже биха искали да имат и съхранят до себе си — жена, която дарява щастие, нежна жена. А аз нежна ли бях? Трябваше да попитам Бертран. Вярно, държах го за ръката, не крещях, галех го по косите. Ала мразех да крещя, а ръцете ми харесваха неговите коси, топли и гъсти като козина на животинче.

От самото начало Франсоаз се държа много мило. Разведе ме из луксозния апартамент, наля ми питие, настани ме в кресло — беше естествена и внимателна. Притеснението, което изпитвах от поохлузените си пола и пуловер, се разсейваше. Очаквахме Люк, който работеше. Мислех ся, че навярно е редно да се престоря на заинтересована от професията на Люк — за такива неща почти никога не се сещах. На хората ми се щеше да задавам въпроси от рода на: „Влюбен ли сте?“ или „Какво четете?“. За професиите им нехаех, а те често бяха първостепенни в техните представи.

— Изглеждате угрижена — отбеляза Франсоаз със смях. — Искате ли още глътка уиски?

— С удоволствие.

— Доминик отсега си е създала име на пияница — намеси се Бертран. — Знаете ли защо?

Скокна на крака и дойде до мен с важен израз.

— Горната й устна е малко къса, та когато пие със затворени очи, видът й става унесен, независимо от скоча.

Докато говореше, стискаше горната ми устна между палеца и показалеца си. Показваше ме на Франсоаз, като че бях паленце. Разсмях се и той ме пусна. Люк влизаше.

Като го видях, отново си казах, че е много хубав, но този път с някаква болка. Наистина ме заболя, както пред всичко, което не можеше да стане мое. Рядко имах желание нещо да бъде мое, но тогава ми мина светкавичната мисъл, че бих искала да обхвана това лице между дланите си, да го обгърна силно с пръсти, да долепя устни до плътната, широка уста. Всъщност Люк не беше хубав. Впоследствие често ми го повтаряха. Имаше обаче нещо в чертите му, поради което неговото лице, съгледано едва два пъти, ми беше хилядократно по-малко чуждо от това на Бертран, хилядократно по-малко чуждо и хилядократно по-притегателно от това на Бертран, когото все пак харесвах.

Той влезе, поздрави, седна. Способен беше на изумителна неподвижност. В смисъл, че в бавните му движения, в отпуснатото тяло имаше някаква напрегнатост и затаеност, които действуваха тревожно. Той гледаше Франсоаз с нежност. Аз гледах него. Вече не помня за какво сме приказвали. Говореха най-вече Бертран и Франсоаз. Впрочем с известен потрес възстановявам в паметта си тези встъпления. Тогава бяха достатъчни малко предпазливост, малко отстояние, за да му убягна. Ала нямам търпение да стигна до първия случай, когато бях щастлива чрез него. Самата мисъл да опиша началните мигове, да разчупя за миг безжизнеността на думите, ме изпълва с горчиво и нетърпеливо щастие.

И тъй, обедът с Люк и Франсоаз. После, на улицата, тутакси се нагодих към крачката на Люк, бърза-бърза, а за Бертрановата забравих. Той ме прихвана над лакътя, за да пресека платното: помня, че се притесних. Не знаех какво да правя с ръката си, нито с дланта, отчаяно виснала от китката, сякаш от пръстите на Люк надолу крайникът ми бе мъртъв. Вече не се сещах как е било с Бертран. По-късно Франсоаз и той ни заведоха в някакъв бутик и оттам ми купиха червеникаво вълнено палто, а в изумлението си аз не съумях нито да откажа, нито да им благодаря. Вече ставаше нещо, което се развиваше скоростно, стремително в присъствието на Люк. А после времето се слягаше като стоварен камшик и пак се занизваха минутите, часовете, цигарите.

Бертран беше вбесен, че съм приела палтото. След като се разделихме с тях, той ми устрои бурна сцена.

— Това е просто невероятно. Значи всеки срещнат може да ти прави всякакви подаръци, а ти не отказваш! Дори не ти е чудно!

— Не е всеки срещнат, а вуйчо ти — отвърнах лицемерно. — И тъй или инак, нямаше начин сама да си купя това палто — ужасно скъпо е.

— Предполагам, че би могла да, караш и без него.

За два часа бях свикнала с палтото, което ми прилягаше чудесно, и последното изречение ме шокира. Имаше една своеобразна логика, която убягваше на Бертан. Казах му го, скарахме се. В края на краищата, той ме заведе в квартирата си, без да вечеряме, като за наказание. Ясно ми беше, че за него това наказание е най-наситеният, най-стойностният момент от деня. Легнал до мен, той ме целуваше с някакво почитание, което ме трогваше и плашеше. Предпочитах нехайната веселост от началото на връзката ни, младежкото, животинското в нашите прегръдки. Ала когато усетих тялото му върху себе си, нетърпеливо търсещо, забравих всичко извън него и двойния ни шепот. Бертран пак си беше Бертран, и напрегнатата тръпка, и насладата. Дори днес, най-вече днес, щастието и самозабравата на телата ми се струва невъобразим дар, тъй смехотворно леснодостъпен в сравнение с моите умопостроения и чувства, че както и да погледна, не мога да не го нарека същностен.