Франсоаз Саган
Усмивка почти (6)

Шеста глава

Сутринта измина бавно. Разбудих се с осезание за мекота, за сладост, както се разбуждах в детството. Ала ме очакваше не някой от дългите, жълти, самотни дни, прорязвани единствено от четива, а среща с другите. А пред другите ми предстоеше да изпълнявам роля, за която бях отговорна. Пред тази отговорност и деятелност отначало гърлото ми се сви и аз обратно се зарових във възглавницата, с усещането, че ми призлява. После се сетих за снощната вечер, за целувките на Люк и вътре в мен нещо се прекърши.

Банята беше великолепна. Влязох във ваната и весело си затананиках: „А сега, а сега, трябва, трябва да реша“ по една джазова мелодия. Някой силно заблъска по вратата.

— Ама моля ви се, оставете мирните хора да спят!

Беше радостен глас, гласът на Люк. Да бях родена десет години по-рано, преди Франсоаз, бихме могли да живеем заедно и той със смях щеше да ме възпира да пея заран, и бихме могли да бъдем щастливи много дълго, а не да се намираме в задънена улица. Защото си беше задънена улица и навярно затова не навлизахме в нея, въпреки прекрасното ни отегчение и безстрастие. Нужно беше да избягам от него, да си отида. Излязох от ваната, но само, за да намеря мъхест халат с мирис на стара селска ракла, в който се омотах, казвайки си, че здравият разум се състои в това да оставиш нещата да се развиват или да не се развиват, че не бива винаги да разчепкваш, а да бъдеш спокоен, храбър: от лицемерие чак мед ми капеше на душата.

Пробвах новозакупения платнен панталон и застанах пред огледалото. Не се харесвах, прическата ми беше никаква, лицето — остричко, миловидно. Хубаво би било да имам правилни черти и плитки, а също и бездънните очи на момичетата, създадени да измъчват мъжете; образ и строг, и сластен. С отметната назад глава може би имах чувствен израз, но в подобна стойка коя жена не би го имала? А и панталонът беше смешен, в него изглеждах съвсем недоразвита: никога нямаше да посмея да се появя така долу. Беше добре позната форма на отчаяние — моят собствен облик тъй ми опротивяваше, че когато все пак се престрашавах да изляза, се държах отвратително през целия ден.

Ала влезе Франсоаз и оправи всичко.

— Прелестна сте така, Доминик! Видът ви е още по-младежки и с повече живот. Пред вас ме налягат угризения.

Седеше на леглото и се взираше в огледалото.

— Защо угризения?

Без да ме гледа, тя отвърна:

— Прекалявам със сладките неща, под предлог, че ми е вкусно. А и тези бръчки ей тук…

Имаше доста бръчици около очите. Докоснах ги с показалец.

— Аз пък смятам, че са възхитителни — рекох ласкаво. — Колко нощи, колко далечни страни, колко хора са били необходими, за да се получат тия две чертички… С тях е по-хубаво. Придават живот. Пък и не знам, за мен това е красиво, изразително, вълнуващо. Ненавиждам гладките физиономии.

Тя се разсмя:

— С такива утешения ще докарате до фалит козметичните салони. Вие сте една миличка Доминик. Много миличка.

Срамувах се.

— Не съм чак толкова миличка.

— Обидих ли ви? Младите мразят да бъдат мили. Но вие никога не казвате нищо неприятно, нищо несправедливо. И обичате хората. Та ето защо намирам, че сте чудесна.

— Не съм.

От твърде отдавна не бях говорила за себе си. А това бе занимание, на което се бях отдавала до седемнайсетгодишна възраст. Сега изпитвах някаква отмала. Всъщност бях в състояние да се интересувам от себе си, да се харесвам, само ако Люк ме харесваше, ако Люк се интересуваше от мен. Последната мисъл беше глупава.

— Минавам границите — казах на глас.

— И сте невероятно разсеяна — обади се Франсоаз.

— Защото не обичам — рекох.

Тя ме изгледа. Какво ли изкушение ме обземаше? Да й заявя: „Франсоаз, бих могла да обичам Люк, а вас също обичам, приберете си го, отведете го.“

— С Бертран наистина ли всичко е приключено?

Свих рамене:

— Вече не го виждам. Тоест не го забелязвам.

— Дали не трябва да му кажете?

Не отговорих. Какво да кажа на Бертран? „Не искам повече да те виждам.“ Но аз нямах нищо против да го виждам. Беше ми приятен. Франсоаз се усмихна.

— Разбирам. Няма лесно. Хайде, да вървим на закуска. На улица Комартен мернах една трикотажна блузка, която много ще отива с панталона ви. Ще идем да я разгледаме заедно и…

Весело се разбъбрихме за парцалки, докато слизахме по стълбите. Такъв род теми не ме вълнуваха, но ми беше добре да говоря, без нищо да казвам, да подхвърля някое прилагателно, да сгреша, та тя да възнегодува, да се смеем. Долу Люк и Бертран закусваха. Споменаваха за някаква къпалия.

— Да отскочим до басейна?

Предложението изказа Бертран. Навярно си мислеше, че първите слънчеви лъчи ще го облагодетелствуват в сравнение с Люк. А може и да не се ръководеше от толкова долни чувства.

— Великолепна идея. Тъкмо ще обучавам Доминик да кара кола.

— Само без глупости, без глупости — намеси се майката на Бертран, която влизаше в помещението, облечена в разкошен пеньоар. — Добре ли спахте? А ти, момченцето ми?

Бертран изобрази на лицето си неловкост. Достолепният израз не му подхождаше. Обичах го весел. Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозващо.

Люк стана. Явно не понасяше присъствието на сестра си. Досмеша ме. И аз бях изпитвала такива сетивни отвращения, които се заставях да прикривам. У Люк имаше нещо детинско.

— Ще ида горе да си взема банския.

Всички се засуетихме да търсим вещите си. Най-сетне се приготвихме. Бертран тръгна с майка си в колата на техните приятели и останахме ние тримата.

— Карай — каза Люк.

Имах бегли познания, та общо взето се справих. Люк беше до мен, а от задната седалка Франсоаз говореше, без да съзнава опасността.

Отново ме завладя силна мъка по онова, което би могло да бъде: дълги пътувания с Люк до мен, бялото шосе пред фаровете нощем, аз, облегната на рамото на Люк, Люк, тъй непоклатим на волана, тъй бърз. Зазорявания сред полята, свечерявания край морето…

— Знаете ли, никога не съм виждала морето…

Те ахнаха.

— Ще ти го покажа — рече Люк тихо.

Извърна се към мен, усмихна ми се. Сякаш се вричаше. Франсоаз не бе го чула и се обади:

— Люк, да я вземем с нас следващия път, като отиваме на море. Тя ще възкликне: „Колко вода, колко много вода!“, както не помня вече кой.

— Сигурно първо ще се изкъпя — възразих. — После ще говоря.

— Знаете ли, наистина е много красиво — продължи Франсоаз. — Плажовете са жълти, скалите червени и цялата тая синя вода, която връхлита връз тях…

— Умирам си за твоите описания — каза Люк със смях. — Жълто, синьо, червено. Като на ученичка. Невръстна ученичка, разбира се — добави извинително, обръщайки се към мен. — Има изкласили ученички, които са крайно вещи… Доминик, завийте наляво, ако можете…

Можех. Стигнахме до някаква морава. Сред моравата имаше голям басейн, пълен със светлосиня вода, от която предварително замръзнах.

Скоро се озовахме край него, вече по бански. На излизане от кабинката се сблъсках с Люк — беше намусен. Запитах го защо и той смутено се поусмихна:

— Не намирам да съм особено хубав.

И не беше. Висок и кльощав, леко сгърбен, с възбледа кожа. Изразът му обаче беше тъй жален, той така старателно се прикриваше с хавлията, толкова наподобяваше затормозен юноша в пубертета, че се разнежих.

— Е, де, не сте чак грозен! — рекох бодро.

Той ме стрелна с кос, почти възмутен поглед, и се разсмя.

— Ама ти май почваш да се държиш непочтително с мен!

После се затича и скочи във водата. Миг по-късно изплува на повърхността, като надаваше отчаяни вопли. Франсоаз отиде да приседне на ръба. По бански изглеждаше по-добре отколкото облечена, приличаше на статуя от Лувъра.

— Ужасно е студено — каза Люк с глава над водата. — Трябва да си луд, за да се къпеш през май.

— Май месец вече е лято — отсече майката на Бертран.

Ала щом топна крак в басейна, тутакси се отправи обратно да се облича. Гледах веселата, бръщолевеща групичка и чувствувах как у мен напира безгласен смях и вечната, кратка мисъл:

„Ама какво търся тук?“

— Ще се къпеш ли? — запита Бертран.

Беше пред мен, застанал на куц крак. Гледах го одобрително. Знаех, че всяка сутрин вдига тежести; веднъж бяхме прекарали заедно уикенда и приемайки дрямката ми за дълбок сън, призори той извърши пред прозореца разнообразни упражнения с гирите, които тогава мълком ме разсмяха до сълзи, но явно му се бяха отразили положително. Видът му беше здрав и спретнатичък.

— Късмет е, че и двамата имаме матова кожа — заяви той. — Я виж другите.

— Да влезем във водата — рекох.

Боях се, че ще се впусне в невъздържани разсъждения относно майка си, от която се дразнеше.

Потопих се с най-дълбоко отвращение, направих една обиколка, колкото да се отчета и излязох, зъзнеща. Франсоаз ме разтри с кърпа. Зачудих се защо ли не си е родила дете — тъй очевидно бе създадена за майчинство с широкия си ханш, зрялото тяло, с ласкавостта си. Беше тъй жалко.