Франсоаз Саган
Усмивка почти (3)

Трета глава

Последваха още вечери в състав ние четиримата или с приятели на Люк. После Франсоаз замина за десет дни на гости у техни близки. Вече ми бе мила; към хората се отнасяше извънредно внимателно, с доброта и самоувереност в добротата, на моменти с уплаха, че не ги разбира, която най-много ми харесваше. Тя беше като земята, умиротворителна като земята, с нещо детинско понякога. Люк и тя често се смееха заедно.

Изпратихме я на Лионската гара. Държах се по-малко притеснено, отколкото в началото, почти свободно; изобщо, бях съвсем весела, понеже пълната липса на скуката, която така и не смеех да назова, приятно ме разнообразяваше. Ставах бодра и на моменти забавна; струваше ми се, че в този си вид нещата могат да продължават до безкрай. Бях свикнала с лицето на Люк и приемах, че внезапните вълнения, които то от време на време пораждаше у мен, са от областта на естетиката или приятелската привързаност. Франсоаз се усмихваше от вратата.

— Поверявам ви го — рече.

Влакът потегли. На връщане Бертран се отби да купи някакъв литературно-политически вестник, който щеше да му предостави поводи за негодувание. Изневиделица Люк се обърна към мен и в скоропоговорка каза:

— Да вечеряме заедно утре?

Тъкмо да отговоря: „Добре, ще питам Бертран“, но той ме спря:

— Ще ви се обадя… — И попита Бертран, който се приближаваше към нас: — Кой вестник търсиш?

— Нямат го — отвърна Бертран. — Доминик, сега имаме лекция, мисля, че трябва да побързаме.

Хвана ме подръка. Държеше ме. Двамата с Люк се гледаха мнително. Останах смутена. Сега, когато Франсоаз я нямаше, всичко ставаше нечисто и някак противно. Споменът ми за тази първа проява на интерес от страна на Люк е неприятен, защото, както споменах, си бях изработила чудесни наочници. Внезапно закопнях за присъствието на Франсоаз като за защитна стена. Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.

— Ще ви откарам — заяви Люк небрежно.

Колата му беше открита и той я шофираше добре. През целия път не продумахме, само на раздяла отронихме по едно „Доскоро виждане“.

— Всъщност това заминаване е облекчение — отсече Бертран. — Не може да се срещаш непрекъснато все с едни и същи хора.

Изказването му изключваше Люк от нашите планове, но не направих никаква забележка. Ставах предпазлива.

— Пък са и старички, нали? — добави Бертран.

Не отговорих и влязохме в лекцията на Брем за етиката на Епикур. Послушах малко, без да се помръдна. Люк искаше да вечеря насаме с мен. Ето какво представлявало щастието. Разперих пръсти върху банката и усетих как устните ми се разтеглят в неовладяема усмивчица. Извърнах глава, за да не я съгледа Бертран. Така постоях минута. После си рекох: „Поласкана си, съвсем естествено е.“ Да си отрязвам пътищата, да си препречвам излазите, да отбягвам клопките — неизменно у мен се задействуваха правилните рефлекси на младостта.

 

 

На идния ден реших, че вечерята с Люк трябва да бъде забавна и безпоследствена. Въобразявах си как ще изникне с пламенен израз и начаса ще ми се обясни в любов. Той позакъсня, беше разсеян и у мен се зароди един-единствен копнеж — той да се покаже развълнуван от непознатото ни досега усамотение. Нищо подобно не се получи, той спокойно приказваше на разни теми с непринуденост, която се предаде и на мен. Вероятно беше първият човек, с когото изпитвах лекота и никаква скука. Сетне предложи да отидем в заведение с дансинг и ме заведе в „Съни’с“. Там попадна на свои приятели, които седнаха при нас, а аз се нарекох глупачка, задето за миг бях повярвала, че е пожелал съвместното ни уединение.

Като гледах жените на масата, установявах също, че ми липсват елегантност и блясък. Изобщо, от фаталното момиче, за каквото цял ден се бях мислила, към полунощ остана просто една съкрушена отрепка, която криеше роклята си и вътрешно призоваваше Бертран, в чиито очи беше хубавица.

Приятелите на Люк приказваха за препарата алка-зелцер и благотворното му въздействие сутрин след гуляй. Значи множество хора поглъщаха алка-зелцер и заран възприемаха тялото си като прекрасна играчка, която от развлечения се похабява и заслужава старателна поддръжка. Може би трябваше да се откажа от книгите, от разговорите, от разходките пеша и да пристъпя към богатски удоволствия, към лековатост и съответните всепоглъщащи забавления. Да имам средства за целта и да се превърна в красива вещ. Такива неща ли харесваше Люк?

Той се обърна към мен с усмивка. Канеше ме на танц. Взе ме в обятията си, настани ме там нежно, с глава, опряна о брадичката му. Танцувахме. Осезавах тялото му до своето.

— Намирате тези хора скучни, нали? — обади се той. — Жените много дърдорят.

— За пръв път стъпвам в истинско нощно заведение — рекох. — Зашеметена съм.

Той се разсмя.

— Забавна сте, Доминик. Разведрявате ме. Елате, хайде да поговорим другаде.

Тръгнахме си от „Съни’с“. Люк ме отведе в някакво барче на улица Марбьоф и методично взехме да пием. Освен дето имах вкус към уискито, си знаех, че то е единственото средство да се поразприказвам. Не след дълго Люк вече ми се виждаше приятен мъж, привлекателен и ни най-малко застрашителен. Дори изпитвах към него свойска нежност.

Съвсем естествено стигнахме до разговор за любовта. Той каза, че тя била хубаво нещо, не дотам важно, колкото се твърдяло, но че за да бъдеш щастлив, трябвало да бъдеш обичан и да обичаш достатъчно горещо. Кимнах. Той добави, че бил извънредно щастлив, понеже много обичал Франсоаз, която от своя страна също го обичала много. Изказах му поздравления и го уверих, че не съм изненадана, защото те с Франсоаз са изключително свестни хора. Разтапях се от умиление.

— Това е положението — продължи Люк. — А иначе, ако бих могъл да изкарам една любов с вас, би ми доставило голямо удоволствие.

Разсмях се тъпо. Усещах се лишена от реакции.

— Ами Франсоаз? — попитах.

— Нищо чудно да й кажа. Вижте, тя си ви обича.

— Именно… — възразих. — Пък и не знам, такива работи не се приказват току-така…

Бях възмутена. Непрестанните преходи от едно душевно състояние към друго започваха да ме изтощават. Струваше ми се, че е крайно естествено и същевременно крайно неподобаващо Люк да ми предлага кревата си.

— В известен смисъл има нещо — добави Люк сериозно. — Имам предвид между нас. Бог ми е свидетел, че, общо взето, нямам слабост към млади момичета. Ние с вас обаче сме сродни личности. Тоест няма да е нито глупаво, нито банално. А това е рядкост. Е, вие ще си помислите.

— Ами, да — отговорих. — Ще си помисля.

Видът ми навярно е бил окаян. Люк се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Горкичкото — рече. — Направо сте за ожалване. Да имахте поне наченки на елементарен морал. Но нямате, също като мен. И сте добричка. И обичате Франсоаз. И с мен не ви е тъй скучно, както с Бертран. Ама че каша, а?

Избухна в смях. Обидих се. Впоследствие винаги се чувствувах повече или по-малко уязвена, когато Люк се заемаше да „обобщава отношенията“, според собствения му израз. Тогава не скрих огорчението си.

— Няма значение — добави той. — Нищо дотук не е истински важно. Харесвам ви, харесвам те. Заедно ще ни бъде много радостно. Само радостно.

— Ненавиждам ви — обадих се.

Изрекох думите с гробовен глас и двамата се разсмяхме. Това съпричастие, възникнало за броени минути, ми се струваше съмнително.

— Сега ще те изпратя — продължи Люк. — Страшно късно е. Или, ако искаш, ще отидем до кея Берси да гледаме как се развиделява.

Отидохме до кея Берси. Люк спря колата. Небето се белееше над Сена, сгушена между крановете като тъжно дете между своите играчки. Небето се белееше, а също и сивееше; издигаше се към светлината, над мъртвите къщи, над мостовете и железариите, бавно, настойчиво във всекиутринния си напор. До мен Люк пушеше безмълвно, с неподвижен профил. Протегнах към него ръка, той я пое и кротко потеглихме към моята квартира. Пред входа той пусна ръката ми, аз слязох и се усмихнахме един на друг. Строполих се на леглото, помислих си, че би трябвало да се съблека, да си изпера чорапите, да провеся роклята на окачалката, и заспах.