Франсоаз Саган
Усмивка почти (15)

Пета глава

Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя.“ Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафа. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан. Какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения: „Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.“ Измислях начини да сложа окончателна точка, да изпратя на Люк красиво, възвишено писмо; в което да обясня, че между нас всичко е свършено. Но подобно писмо ме вълнуваше само дотолкова, доколкото неговата красота и възвишеност биха ми възвърнали Люк. Едва-що си представях, че раздялата е осъществена чрез това жестоко средство и вече виждах как се сдобряваме.

Достатъчно беше да не се давам, както казват хората. Но заради кого? Не се интересувах от никого другиго, дори не и от себе си. Интересувах се от себе си само по отношение на Люк.

Катрин, Ален, улиците. Едно момче, което ме целуна на някакъв купон. Не пожелах да се срещнем повторно. Дъждът, Сорбоната, кафенетата. Картите на Америка. Ненавиждах Америка. Досадата. Нямаше ли край? Изминал бе повече от месец, откак Люк беше заминал. Бях получила от него кратко писъмце, нежно и тъжно, което знаех наизуст.

За моя утеха умът ми, дотогава противопоставял се на тази страст, като й се подиграваше, а мен правеше за посмешище и ме подбуждаше към тягостни вътрешни диалози, постепенно се преобразяваше в съюзник. Вече не си казвах: „Нека прекратим тази смехория“, а „Как да се ограничат пораженията?“ Нощите бяха вяли и блудкави, клеясали от печал, но дните понякога протичаха скоростно, поглъщани от четива. Разсъждавах за „мен и Люк“ като за външно явление, но това не премахваше непоносимите мигове, когато застивах на тротоара, с „нещото“, което се хлъзгаше надолу в мен и ме изпълваше с отвращение и яд. Влизах в някое кафене, пусках двайсет франка в музикалния автомат и се отдавах на петминутна мирова скръб чрез мелодията от Кан. Ален я намразваше. Аз обаче познавах всяка нейна нота, припомнях си мириса на мимозата, постигах своето. Не се харесвах.

— Недей така, рожбо — повтаряше Ален, — недей така.

Не ми беше особено приятно да ми викат „рожбо“, но в случая ми действуваше разтушително.

— Мил си — казвах на Ален.

— Нищо подобно — отговаряше той. — Имам намерение да напиша дисертация за страстите. Та съм заинтересован.

А музиката ме убеждаваше. Убеждаваше ме, че имам нужда от Люк. Наясно бях, че тази нужда е и свързана с моята любов, и обособена от нея. Все още бях способна да разгранича човешкото същество, съмишленика от предмета на увлечението ми, неприятеля. И най-лошото беше именно, че не можех дори мъничко да го принизя, както човек обикновено постъпва спрямо хладните към него хора. Имаше и мигове, когато си мислех: „Горкият Люк, колко уморителна щях да съм за него, колко досадна!“ И се презирах, задето не бях успяла да остана лековата, още повече, че това може би щеше да го привърже към мен от честолюбие. Но всъщност знаех, че у него няма честолюбие. Той не беше противник, а Люк. Беше неспасяемо.

Един ден тъкмо слизах по стълбата, за да отида на лекцията в два часа, когато хазяйката ми подаде телефона. Вече посягах към него, без сърцето да ме клъцва като по-рано, понеже сега Люк го нямаше. Тутакси разпознах колебливия глас на Франсоаз:

— Доминик?

— Да — рекох.

На стълбището всичко бе замряло.

— Доминик, имах желание да ви потърся по-рано. Искате ли все пак да ми дойдете на гости?

— Разбира се — отвърнах. До такава степен внимавах как говоря, че тонът ми навярно е прозвучал светски.

— Днес, в шест следобед?

— Добре.

Тя затвори.

Бях разстроена и доволна, че съм я чула. Тя възкресяваше уикенда, колата, обедите по ресторанти, обстановките.