Франсоаз Саган
Усмивка почти (14)

Четвърта глава

На другия ден се събудих, изпълнена със свежи сили. Недоспиването винаги ми се отразяваше благотворно. Станах, отидох до прозореца, вдъхнах парижкия въздух и запалих цигара, без да ми се пуши. После си легнах обратно, но предварително се поспрях пред огледалото и намерих, че имам сенки под очите и одухотворен вид. Изобщо, изглеждах интересна. Реших да помоля хазайката от утре да пусне отоплението, защото просто не се търпеше.

— Тук е адски студено — казах високо и гласът ми прозвуча сипкаво, смешно. — Драга Доминик — добавих, — вие сте в плен на любовна страст. Това подлежи на лечение: разходки, целенасочени четива, момчета, може би и малко работа. Ето какво ви трябва.

Не устоявах на обземащата ме благосклонност към самата мен. Ей Богу, не ми липсваше чувство за хумор! Беше ми леко на душата. Напред към страстите! Впрочем ми предстоеше обед с обекта на моя плам. Заредена с живеца на крехката си безтрепетност, която се дължеше на сетивна еуфория с ясни за мен причини, поех към Франсоаз и Люк. Метнах се на автобуса в движение, а контрольорът, под предлог да ми помогне, ме прихвана през кръста. Подадох му билетчето си и разменихме съучастнически усмивки: той като мъж, вещ по тънката част, а аз — като жена, навикнала с мъже, вещи по тънката част. Останах на платформата, автобусът скърцаше по паважа, олюлявах се, облегната на перилото. Прекрасно, прекрасно си бях с безсъницата, простряла се в мен, между брадичката и слънчевия сплитък.

У Франсоаз вече бе дошъл непознатият приятел, въздебел, червендалест мъж със сухо държане. Люк го нямаше, защото, както обясни Франсоаз, бил прекарал нощта с някакви приятели от Белгия, та станал едва в десет. Много били досадни белгийците с тоя Монмартър. Видях, че дебелакът ме наблюдава и усетих как се изчервявам.

Люк влезе. Изглеждаше уморен.

— Ха, Пиер, как си?

— Не ме ли очакваше?

В тона му имаше нещо нападателно. Може би просто поради обстоятелството, че Люк се изненадваше не от моето, а от неговото присъствие.

— Напротив, братле, — напротив рече Люк с лека усмивка на досада. — Тук пиене няма ли? Какво е това хубаво жълто нещо в чашата ти, Доминик?

— Уиски като сълзица — отвърнах. — Не го ли разпознавате вече?

— Не — каза той и приседна на едно кресло, така както се сяда в чакалня на гара — на ръба. После поспря очи на нас — пак както в чакалня, разсеяно и безучастно. Видът му беше детински и инатлив. Франсоаз се разсмя.

— Горкичкият Люк, изглеждаш почти толкова зле колкото Доминик. Впрочем, моето момиче, аз ще въведа ред. Ще заръчам на Бертран да…

Изброи какво щяла да каже да Бертран. Не бях се извърнала към Люк. Слава Богу, помежду ни никога нямаше съучастничество по отношение на Франсоаз. Беше дори странно. За нея говорехме като за многообичано дете, което ни създава известни грижи.

— Такива лудории за никого не са от полза — вметна шишкото на име Пиер и аз внезапно си дадох сметка, че той вероятно знае за Кан. Това обясняваше презрителния му поглед от самото начало, сухото му поведение, загатнатите намеци. Сетих се, че го бяхме срещнали в Кан и Люк бе споменал за него, че бил малко влюбен във Франсоаз. Навярно се възмущаваше, можеше и да се разприказва. От съображения в духа на Катринините: да не укриваш нищо от приятелите, да им бъдеш в услуга, да не допускаш злоупотреба с тяхното… и прочие. Ами ако Франсоаз разбере, ако се взре в мен с подозрение, с гняв, с разни подобни чувства, чужди на нея, а и, смятах, не съвсем заслужени от мен… Какво щях да сторя тогава?

— Да вървим на обед — рече Франсоаз. — Умирам от глад.

Поехме пеша към един близък ресторант. Франсоаз ме хвана под ръка, а мъжете тръгнаха след нас.

— Колко меко е времето — каза тя. — Обожавам есента.

Неизвестно защо, думите отключиха у мен спомена за стаята в Кан и за облакътения на прозореца Люк, който казваше: „Просто се изкъпи и пийни едно уиски, ще се оправиш.“ Беше първият ден, не ми беше особено хубаво, предстояха още петнайсет, петнайсет дни с Люк денем и нощем. Ето за какво най-силно копнеех сега, а то навярно никога нямаше да се върне. Ако тогава знаех… Но и да знаех, щеше да е същото. Пруст пише: „Голяма рядкост е едно щастие да кацне тъкмо върху желанието, което го е призовало.“ А миналата нощ това се бе случило, когато се бях доближила до лицето на Люк, желано в продължение на цяла седмица, и от съвпадението ми бе призляло, може би просто поради внезапното отпадане на пустотата, от която иначе животът ми бе изтъкан. Пустота, породена от чувството, че животът ми се разминава с мен. А в онзи миг като никога бях изпитала усещането, че най-сетне се докосвам до своя живот, и то до върховната му точка.

— Франсоаз! — викна Пиер зад нас.

Обърнахме се, разменихме си спътниците. Озовах се отпред, до Люк, вървях в крак с него по есенно-червеникавия булевард и явно една и съща мисъл бе хрумнала и на двама ни, защото той ми хвърли въпросителен, почти суров поглед.

— Е, да — рекох.

Той сви рамене с недоловимо движение, от което брадичката му леко се вирна.

Извади от джоба си цигара, запали я вървешком и ми я подаде. Всеки път, когато нещо го смущаваше, прибягваше до това средство. А беше човек, лишен от каквито и да било мании.

— Тоя знае за теб и мен — рече.

Говореше вглъбено, без видима уплаха.

— Важно ли е?

— Не ще устои дълго на възможността да утеши Франсоаз. Нека добавя, че в случая утешението няма непременно да доведе до някакви крайности.

За миг се възхитих на мъжката му самомнителност.

— Той е кротък тъпак — продължи Люк. — Състудент на Франсоаз, представяш ли си?

Представях си.

— Неприятно ми е дотолкова, доколкото ще огорчи Франсоаз. Обстоятелството, че тъкмо ти…

— Естествено.

— И заради теб ще ми е неприятно, ако Франсоаз го приеме болезнено от твоя страна. Франсоаз е в състояние да ти направи много добро. Тя е сигурна приятелка.

— Нямам сигурна приятелка — обадих се тъжно. — Нямам нищо сигурно.

— Мъчно ли ти е? — попита той и ме хвана за ръката.

За кратко се затрогнах от жеста, от привидните опасности, на които той го излагаше, после ме обзе печал. Да, той ме държеше за ръка и крачехме заедно пред очите на Франсоаз, но тя беше наясно, че моята ръка държи Люк, умореният мъж. Навярно си мислеше, че ако е гузен, не би го сторил. Не, той не рискуваше особено. Беше равнодушен. Стиснах ръката му: разбира се, беше си той, той и нищо повече. А че успява да запълва денонощията ми, за мен бе вечен повод за удивление.

— Не ми е мъчно — отвърнах. — Никак не ми е.

Лъжех. Искаше ми се да му кажа, че лъжа, че истината е как той ми е нужен, но когато бях с него, всичко това ми се струваше недействително. Нямаше нищо, не бе имало нищо освен петнайсет приятни дни, освен представи и съжаления. Защо така ми се късаше сърцето? Мъчителната загадка на любовта, мислех си с присмех. Всъщност се сърдех на себе си, защото знаех, че съм достатъчно силна, достатъчно свободна, достатъчно способна да изживея щастлива любов.

Обядът беше дълъг. Гледах Люк с трепет. Беше хубав, умен, изнурен. Не желаех да се отделям от него. Кроях смътни планове за зимата. На раздяла той каза, че щял да ми телефонира. Франсоаз добави, че и тя щяла да ми звънне, за да ме заведе някъде си.

И двамата не се обадиха. Така изминаха десет дни. Името на Люк се превръщаше в бреме. Най-сетне ми позвъни и обясни, че Франсоаз била в течение, а той щял да се свърже с мен при първа възможност, понеже сега бил претрупан с работа. Гласът му беше гальовен. Останах в квартирата, вцепенена, без напълно да проумявам. Предстоеше ми да вечерям с Ален. Той нищичко не бе способен да направи за мен. Бях като опустошена.

През следващите петнайсет дни се видях с Люк на два пъти. Веднъж в бара на кея Волтер и веднъж в хотелската стая, където не намерихме какво да си кажем нито предварително, нито после. Нещата имаха противен вкус на пепел. Винаги е любопитно да се установи до каква степен животът утвърждава романтичните общоприетости. Давах си сметка, че определено не ме бива да бъда веселата млада приятелка на женен мъж. Обичах го. Трябваше да съм се замислила, ако не друго, поне да съм се замислила, че любовта може да е именно това: натрапливост, болезнена неудовлетвореност. Опитах да се смея. Той не откликна. Приказваше ми ласкаво, кротко, като че ли щеше да умира… Франсоаз много била изстрадала.

Попита ме с какво се занимавам. Отговорих, че уча, чета. Четях или отивах на кино с единствената мисъл как бих могла да му говоря за книгата, за филма, чийто режисьор той бе споменал, че познава. Отчаяно издирвах помежду ни връзки, връзки, различни от възпошлата мъка, която бяхме причинили на Франсоаз. Такива нямаше и все пак угризения не ни спохождаха. Недопустимо бе да му кажа: „Спомни си.“ Би било нечестно, а и щях да го уплаша. Недопустимо бе да му кажа, че виждам или ми се привижда колата му навсякъде по улиците, че непрестанно започвам да въртя телефонния му номер, без никога да го донабера, че като се прибирам, трескаво разпитвам хазяйката, че всичко свеждам до него и се упреквам до смърт. Нямах право на нищо. Ала нищото беше все пак настоящият миг, неговото лице, неговите ръце, нежният му глас, цялото непоносимо минало… Слабеех.

Ален беше добър и един ден му разправих всичко. Разхождахме се, извървявахме километри и той обсъждаше моята любов като литературно явление, което позволяваше и на мен да се поставя на отстояние от нея и да я разисквам.

— Нали все пак знаеш, че ще свърши — обясняваше той. — Че след шест месеца, след година ще говориш шеговито по въпроса.

— Не искам — отвръщах. — Браня не само себе си, браня онова, което бяхме заедно двамата. Кан, смехът, разбирателството.

— Но това не пречи да си наясно, че един ден вече няма да е от значение.

— Знам, но не го възприемам. Безразлично ми е. Сега, сега — друго няма.

Обикаляхме. Вечер той ме изпращаше до квартирата, стискаше ми ръката сериозно, а на влизане аз питах хазяйката дали не ме е търсил господин Люк А. Тя отвръщаше, че не е, усмихваше се. Просвах се на леглото и мислех за Кан.

Казвах си: „Люк не ме обича“ и сърцето ми се свиваше от тъпа болка. Повтарях си го и болката се възобновяваше със същата сила. Тогава ми се струваше, че съм направила крачка напред и съумявам да властвувам над болката само защото тя бе на мое разположение, готова да се яви при повик, вярна, въоръжена до зъби. Казвах си: „Люк не ме обича“ и сътресението идваше. Ала, ако горе-долу по своя воля призовавах болката, не бях в състояние да възпра появата й посред някоя лекция или някой обед, когато тя изникваше изневиделица, хващаше ме натясно и ме измъчваше. Не бях в състояние да възпра и ежедневното и оправдано отегчение, плазмодийното съществуване сред дъждовете, умората от утрините, от плоските занятия и разговори. Страдах. Казвах си, че страдам, с любопитство, с ирония, с какво ли не, за да отбягна жалката очевидност на нещастната любов.

Каквото трябваше да стане, си стана. Една вечер се срещнах с Люк. Разходихме се с колата му из Булонския лес. Той ми обясни, че се налагало да отиде в Америка за около месец. Отговорих, че е интересно. После действителността ме зашемети: цял месец. Напипах една цигара.

— Като се върна, ще си ме забравила — добави той.

— Защо? — попитах.

— Горкичкото ми пиленце, толкова по-добре ще е за теб, толкова по-добре… — И спря колата.

Погледнах го. Лицето му бе напрегнато, съжалително. Значи, той знаеше. Знаеше всичко. Необходимо беше да щадя не само мъжа, но и приятеля. Внезапно се вкопчих в него, долепих страна до страната му. Взирах се в сенките на дърветата. Чувах се как изричам недопустими неща.

— Люк, не е възможно. Не бива да ме оставяте. Не мога да живея без теб. Трябва да сте тук. Сама съм, толкова съм сама. Непоносимо е.

Слушах собствения си глас с изумление. Беше непристоен глас, младежки, умолителен. Казвах си онова, което Люк би ми казал: „Хайде, хайде, ще мине, успокой се.“ Но продължавах да нареждам, а Люк продължаваше да мълчи.

Най-сетне, сякаш за да спре пороя от думи, той притисна главата ми в шепи и нежно ме целуна по устата.

— Горкичкото ми то, горкичкото ми сладко момиче.

Тонът му беше разстроен. Помислих си едновременно: „Време е“ и „За окайване съм.“ Зароних сълзи върху сакото му. Минутите течаха, той щеше да ме откара вкъщи, изтощена. Щях да се оставя на волята му, а после него вече нямаше да го има. Порив на съпротива се надигна у мен.

— Не — промълвих, — не.

Впих се в него, исках да съм той, да изчезна.

— Ще ти се обадя. Ще се видим преди да отпътувам — рече той. — Прости ми, Доминик, прости ми. Беше ми много хубаво с теб. Ще ти мине, нали знаеш. Всичко минава. Бих дал какво ли не, за да…

Направи жест на безсилие.

— За да ме обичаш? — запитах.

— Да.

Бузата му беше гладка, топла от сълзите ми. Нямаше да го виждам цял месец; той не ме обичаше. Странно нещо е отчаянието, странно е, че има избавление от него. Той ме връщаше у дома. Вече не плачех. Бях смазана. Позвъни ми и следващия, и по-следващия ден. Датата на неговото заминаване ме завари болна от грип. Той се качи за малко. Ален също се бе отбил при мен, та Люк само ме целуна по страната. Щял да ми пише.