Франсоаз Саган
Усмивка почти (13)

Трета глава

Накратко, обичах Люк и си го изразих скоро, през първата нощ, която отново прекарахме заедно. Бяхме в хотел на един от кейовете; след любовта той лежеше по гръб и ми говореше със затворени очи. Каза: „Целуни ме.“ Аз се повдигнах на лакът, за да го целуна. Ала като се надвесих над него, внезапно сякаш ми призля от неизлечимото убеждение, че това лице, този мъж са единственото, което съществува за мен. Че непоносимата наслада, очакването, които ме задържаха току до ръба на устните му, са всъщност насладата от любовта и от очакването й. Че го обичам. И се отпуснах на рамото му, без да го целуна, с тих стон на уплаха.

— Спи ти се — обади се той, положи ръка на гърба ми и се позасмя. — Ти си като животинче, след любовта или спиш, или си жадна.

— Мислех си — рекох, — че си ви обичам.

— Аз също — отвърна той и ме потупа по рамото. — Минат ли три дни, без да се видим, почваш да ми говориш на „вие“ — защо?

— Почитам ви — обясних. — Почитам ви и ви обичам.

Засмяхме се заедно.

— Не, сериозно — продължих поривисто, сякаш ей сега ме бе осенило блестящо хрумване, — какво бихте сторили, ако ви обичах истински?

— Ами че ти ме обичаш истински — каза той, все тъй със спуснати клепачи.

— Имам предвид, ако не можех без вас, ако исках да сте само мой…

— Ще се огорча много — отвърна той. — Дори няма да се полаская.

— И какво ще ми кажете?

— Ще кажа: „Доминик… хм… Доминик, прости ми.“

Въздъхнах. Значи нямаше да прояви отвратителния рефлекс на предпазлив и добросъвестен мъж, като ми натякне: „Нали те предупреждавах.“

— Предварително ви прощавам — рекох.

— Подай ми една цигара — отрони той лениво, — от твоята страна са.

Запалихме мълчаливо. Повтарях си: „Ето на, обичам го. Любовта ми вероятно се свежда до мисълта, че го обичам. Тя е това и нищо повече, но извън «това» няма живот за мен.“

И действително, за цялата седмица не бе имало друго освен телефонното обаждане на Люк: „Свободна ли си на петнайсети през нощта?“ и през три-четири часа фразата прозвучаваше в главата ми, хладно, както я бе произнесъл той, но всеки път тя разклащаше вътрешната ми, неопределена тежест, с нещо средно между щастие и задух. А сега бях до него и времето течеше, много дълго и много бяло.

— Ще трябва да тръгвам — заяви той. — Пет без четвърт! Късно е.

— Да — промълвих. — Франсоаз тук ли е?

— Обясних й, че ще развеждам едни белгийци из Монмартър. Но и нощните заведения сигурно вече приключват.

— Тя какво ще каже? Пет е късен час, дори за белгийци.

Той отговаряше със затворени очи.

— Ще се върна, ще изпъшкам: „Ох, тия белгийци!“ и ще се разкърша. Тя ще се обърне, ще ме подсети, че има алка-зелцер в банята, после ще заспи отново. И толкова.

— Естествено! — възкликнах. — А утре набързо и отегчено ще й разправите за кабаретата, за нравите на белгийците, за…

— О, само ще изброя… За лъжи нямам вкус и най-вече време.

— А за какво имате време? — попитах.

— За нищо. Нито време, нито сили, нито желание. Ако бях способен на каквото и да било, щях да съм те обикнал.

— Би ли имало разлика?

— Не, за нас не. Е, така ми се струва. Просто щях да съм нещастен заради теб, докато сега съм щастлив.

Зачудих се дали е предупреждение във връзка с думите ми отпреди малко, но той положи ръка на главата ми някак тържествено.

— Всичко мога да ти кажа. Харесва ми, че е така. На Франсоаз не бих могъл да кажа, че не я обичам истински, че нашите устои не са прекрасни и чисти. Устоите на всичко са моята умора, моята досада. Впрочем това са здрави, непоклатими устои. Чудесни и трайни съюзи се изграждат въз основа на неща като самота, досада. Те поне са си все едни и същи.

Вдигнах глава от рамото му.

— Това са…

Щях да добавя „дивотии“, в стихиен стремеж да се противопоставя, но си замълчах.

— Какво са? Значи ни обземат младежки пориви, а?

Разсмя се с нежност.

— Пиленцето ми, ти си тъй млада, тъй обезоръжена. Тъй обезоръжаваща, за моя радост. Успокоително е.

Изпрати ме до квартирата. На другия ден щях да обядвам с него, Франсоаз и някакъв техен приятел. За довиждане го целунах през прозореца на колата. Чертите му бяха изопнати, изглеждаше стар. Тази старост ме покърти и за миг усили още повече обичта ми.