Франсоаз Саган
Усмивка почти (12)

Втора глава

Ала Йона беше сива, а скуката непоносима. Вече не бе скука сама за себе си, а скука, поради нечия липса. След седмица си тръгнах. Преди да замина, майка ми внезапно излезе от своя унес и ме попита дали съм щастлива. Уверих я, че съм, че правната наука ми харесва, че уча усилено и имам добри приятели. Успокоена, тя отново се вглъби в своята печал. Нито за миг — както неминуемо би станало предишната година — не се изкуших да й кажа всичко. Впрочем да й кажа какво? Определено остарявах.

В квартирата намерих бележка от Бертран, който ме молеше да му се обадя, щом се прибера. Несъмнено щеше да ми иска обяснения — не вярвах много-много в дискретността на Катрин, — но тъй или иначе, поне това му дължах. Звъннах му и си уговорихме среща. Използувах времето до нея и отидох да се запиша в мензата.

В шест часа се видяхме в кафенето на улица Сен Жак и изпитах чувството, че нищо не се е случило, че по-раншното положение се възобновява. Но щом той се изправи и някак изтежко ме целуна по бузата, се върнах към действителността. Малодушно се помъчих да си придам лековат и безотговорен израз.

— Разхубавил си се — заявих съвсем искрено, а наум цинично си рекох: „Жалко.“

— Ти също — отрони той кратко. — Трябва да знаеш, че Катрин ми каза всичко.

— Какво всичко?

— За престоя ти на морето. Съпоставката на някои обстоятелства ме наведе на мисълта, че си била с Люк. Така е, нали?

— Да — потвърдих. (Бях впечатлена. Той не изглеждаше гневен, а кротък и малко тъжен.)

— Та ето какво: не съм от хората, способни на подялба. Още те обичам — достатъчно, за да подмина случая, недостатъчно, за да си позволя лукса да страдам заради теб, както през пролетта. Така че, избирай.

Думите бе изговорил на един дъх.

— Какво да избирам?

Беше ми тягостно. Както предвиждаше Люк, не бях се замисляла за Бертран като за част от условието на задачката.

— Или преставаш да се срещаш с Люк и продължаваме да сме заедно. Или се срещаш с него и оставаме само добри приятели. Това е.

— Естествено, естествено.

Не ми хрумваше нищичко в отговор. Наглед той беше възмъжал, сериозен; почти му се възхищавах. Ала вече не ми беше никакъв, съвсем никакъв. Положих ръка на неговата.

— Съжалявам — казах, — не мога.

За миг той постоя безмълвен, загледан през прозореца.

— Трудно е да се преглътне — рече.

— Мъчно ми е, че те боли заради мен — добавих и наистина ми се късаше сърцето.

— Не е това най-лошото — каза той, сякаш на себе си. — Ще видиш. Когато човек е решен, няма страшно. Да се вкопчваш — ето какво не бива.

Внезапно се извърна към мен:

— Обичаш ли го?

— Не, не — отговорих нетърпеливо. — Няма такива работи. Просто се разбираме.

— Ако имаш неприятности, аз съм насреща — заяви той. — А смятам, че ще имаш. Сама ще разбереш: Люк не представлява нищо, той е един мрачен умник и толкоз.

С прилив на радост си припомних нежността на Люк, неговия смях.

— Повярвай ми. Тъй или иначе — добави поривисто, — аз съм насреща, бъди сигурна, Доминик. Бях много щастлив с теб.

И на двамата ни се плачеше. На него, понеже беше свършено, а навярно се бе надявал, а на мен, понеже имах чувството, че се лишавам от естествения си закрилник, за да се впусна в неясно приключение. Станах и леко го целунах.

— Довиждане, Бертран. Прости ми.

— Върви си — каза той кротко.

Излязох, съвсем паднала духом. Прекрасно започваше учебната година…

 

 

В квартирата ме очакваше Катрин, седнала на леглото с трагичен израз. Като влязох, се изправи и ми протегна ръка. Стиснах я без въодушевление и приседнах.

— Доминик, искам да ти се извиня. Може би не трябваше да казвам на Бертран. Ти как смяташ?

Възхитих се, че ми задава подобен въпрос.

— Няма значение. Положително беше за предпочитане да го узнае от мен, но няма значение.

— Е, хубаво — рече тя с облекчение.

Разположи се обратно на леглото, видимо възбудена и доволна.

— Хайде сега, разправяй.

Онемях, а после ме досмеша.

— А, не. Ти си чудесна, Катрин. Раз-прас, отхвърляш Бертран, черната точка е отстранена и давай да минаваме на по-вълнуващи теми!

— Не ми се подигравай — примоли се тя по детински глезено. — Разправи ми подробно.

— Няма какво да разправям — отвърнах сухо. — Прекарах няколко дни на морето с един човек, когото харесвам. По ред причини нещата приключват дотук.

— Женен ли е? — попита тя хитро.

— Не. Глухоням е. Сега трябва да си разопаковам багажа.

— Не се притеснявам, накрая всичко ще ми разкажеш — заяви тя.

„Лошото е, че сигурно е права — помислих си, отваряйки гардероба. — Някой ден, когато ще ми е криво…“

— А пък аз съм влюбена — оповести тя, сякаш току-що бе получила откровение.

— В кого? — осведомих се. — А, да, в последния.

— Ако не те интересува…

Все пак продължи. Взех да подреждам ядно. „Защо имам толкова глупави приятелки? Люк не би я изтърпял. Но какво общо има Люк? Това си е моят живот…“

— … Накратко, обичам го — заключи тя.

— Какво разбираш под „обичам“? — попитах с любопитство.

— Ами как да ти кажа… Да обичаш, да си мислиш за някого, да ходиш с него, да го предпочиташ пред другите. Не е ли така?

— Не знам. Може би.

Привърших с подреждането. Седнах на леглото, обезсърчена. Катрин се разнежи.

— Доминик, миличка, ти си луда. Изобщо не разсъждаваш. Ела с нас довечера. Излизам с Жан-Луи естествено и с един негов приятел, много умно момче, занимава се е литература. Ще се поразсееш.

Тъй или иначе, не исках да се обаждам на Люк до утре. А и бях уморена; животът ми изглеждаше потискаща вихрушка, в чието средоточие само на моменти се очертаваше един устойчив елемент: Люк. Само той ме разбираше, помагаше ми. Имах нужда от него.

Да, имах нужда от него. Не можех да предявявам никакви изисквания, но той все пак носеше бегла отговорност. Не биваше да му го показвам. Условностите са си условности, особено ако неспазването им би действувало затормозващо.

— Хайде — рекох, — да вървим при твоя Жан-Бернар и приятеля му умник. Не ме е грижа за никакъв ум, Катрин. Не, не е вярно, но харесвам само мрачните умници. Тия, които се справят с лекота, ме дразнят.

— Жан-Луи — възрази тя, — не Жан-Бернар. С какво да се справят?

— С това — заявих тържествено и посочих прозореца с прихлупеното небе, сиво и розово, обвеяно с печал като тих ад.

— Закъсала си — каза Катрин обезпокоена; държа ме под ръка, докато слизахме и внимаваше вместо мен да не се спъна по стъпалата. В крайна сметка, обичах си я.

Нейният Жан-Луи беше красавец, с някак пошла, но не и неприятна външност. Приятелят Ален обаче бе далеч по-находчив и забавен и главно имаше хаплива мисъл, подвеждаща и с постоянни обрати, каквито липсваха у Бертран. Скоро оставихме Катрин и нейния обожател, които впрочем проявяваха чувствата си с неуместна неутолимост, поне из кафенетата. Ален ме изпрати до квартирата, говорейки ми за Стендал и за литературата, което ме заинтересува за пръв път от две години. Не беше нито грозен, нито хубав — нищо особено. На драго сърце се съгласих да обядвам с него след два дни, като си пожелах Люк да не се окаже свободен тъкмо тогава. Вече всичко минаваше през него, зависеше от него и се развиваше без моя намеса.